Archive for the tag 'Алепей'

окт. 17 2013

Пътепис Индия (4): Веско Петров и Шри Ланка

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно освен Алепей, разгледахме и местните влажни зони, наречени Backwaters. Днес ще срещнем известния и на нашия сайт пътешественик Веско Петров, ще […]

6 коментара

авг. 20 2013

Пътепис Индия (3): Алепей и Керала Backwaters

Published by under Бале,Индия

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей. Днес освен Алепей, ще разгледаме и местните влажни зони, наречени Backwaters

Приятно четене:

 

 

Пътепис Индия

част трета

Алепей – няма бира

Обух късите гащи и тръгнах да се разходя. След 2-3 минути ходене стигнах до една река от калибъра на “Перловска”. Стори ми се, че от другата страна на реката има някакви павилиончета и се запътих към моста. Всякакви комични превозни средства препускаха по шосето, а шофьорите, по стара индийска традиция, натискаха нон-стоп клаксоните. С риск за живота претърчах през моста и се озовах при сергиите. На първата сергия продаваха панирани неща – три вида, по 10 рупии всяко. Питах какво е това, но не разбрах нищо от отговора на продавача, така че си взех и от трите. Бяха много вкусни, а единият модел – лют. Продължих към другите павилиони, но там се продаваха само някакви долнопробни безалкохолни и “Зрънчо”.

Бавно започнах да осъзнавам смисъла на случката при гарата в Алува. В този индийски щат не се продава алкохол! Оптиах се да не обръщам внимание на паниката, която ме обхвана и продължих да разпитвам минувачите. Най-накрая един дребен и жилав чичка откликна на отчаяните ми молби и ме поведе по някакви малки и разкаляни улички.

Стигнахме до тайно дворче, в което се бяха събрали 30-40 мъжаги и се бутаха пред
едно комично мини прозорче. Изглеждаше, че съм попаднал на залагания за петли или минимум на “черно тото”. Попитах на висок глас: “Извинете, тука ли се продава бира?” и в същия момент 30-40 чифта застрашителни мустаци се впериха в мен. Явно произнасянето на думата “бира” на висок глас беше някакво светотатство. Казаха ми, че бирата е свършила и да се махам.

 

Както и да е, малко поуспокоен продължих с проучването. Поредният жилест чичка ме води поне 10 минути по главната улица, докато стигнем до заветната питиепродавница. Минахме покрай сергии, на които се продаваха ароматни индийски подправки в кошове, хиндуистки храм, както и покрай други екзотични гледки.

Най-накрая стигнахме, но имаше грамадна опашка. Заключих, че явно бай индиец е любител на чашката и чинно се наредих последен. Тези отпред ме поощриха да ги предредя, защото съм бял и дори започнаха да блъскат с юмруци по ламаринената врата. Аз ги успокоих, че нямам бърза работа, а и не одобрявам расизма под никаква форма, така че продължих да си чакам. По едно време се появиха две хипарливи французойки с мръсни крака, предредиха ни и си заминаха. Накрая дойде и моят ред. Имаше два вида бира, в големи бутилки от 650 мл. “Кингфишер силно” със съдържане на спирт и “Туборг”. Цените също бяха фантастични (на фона на всичко останало в Индия) – по 3 лева бирата. Спиртният “Кингфишер” не ме изкушаваше особено, така че си поръчах “Туборг”. Онзи ми обясни, че “Туборг”-ът не му е за продан. Как ли не го молих, но той прояви характерната непреклонност на индиец с власт и ми продаде “Кингфишер силно”. Купих цял кашон и весело тръгнах обратно към “Ащамуди”.

 

По път към къщи, биричките подрънкваха весело, а минувачите ми махаха, усмихваха се и сочеха един на друг кашона. Стана ми много приятно и се отказах да взема тук-тук. Исках да се разхождам още сред тези добри хора.

В сламената стая разтоварих безценния товар, слязох долу и помолих да ми донесат нещо за вечеря на терасата. Взех и паролата за Интернета.

Интернет в Индия

Направиха ми люта супа (много вкусна) и палачинковиден хляб

След вечеря си отворих една спиртосана бира и звъннах по Скайп-а на родителите, да ги успокоя, че още не ме е изял слон, тигър, кобра или людоед, а също така съм успял и да си купя кашон “Кингфишер силно”. Майка ми каза: “Внимавай да не се напиеш с тая спиртосана бира”, баща ми разказа виц с неприлично съдържание и затворихме.

Точно привършвах четвъртата бира, когато на четворната врата се потропа. Хазяинът ме уведоми, че току-що му е звъннал един тук-тукаджия от гарата и го е попитал как да стигне до “Ащамуди”. Това означавало, че моите дългоочаквани приятели всеки момент ще пристигнат. Радостно нахлузих джапанките и изшляпах по витата стълба на двора. След 2-3 минути тук-тукът пристигна, Ицо се разплати с пича и разтовариха раниците.

Беше бурна радост. Веднага се настанихме на терасата, отворихме си бири, аз включих компютърната колонка и започнахме да си разказваме премеждията от по пътя. Всички бяхме най-много впечатлени от влака 6-та класа.

Влак 6-та класа, Индия

Влак 6-та класа

Влак 6-та класа, Индия

Влакът, с който пристигнаха приятелите

От дума на дума и от бира на бира, страстите се разгорещиха и обърнахме балкона на дискотека. Едни французи се събудиха и ни направиха забележка. Допихме си кротко в стаята и за пръв път от 45 часа спах в хоризонтално положение, на креват. Милата Мария Баева обаче не могла да мигне, защото когато съм почерпен се въртя като пумпал и хъркам като дъскорезница.

 

Kerala Backwaters

Вторият ни ден в китното индийско градче Алепей беше предназначен за разглеждане на основната алепейска забележителност – Керала бекуотърс.

 

Станахме, вчесахме се и потеглихме.  Първата ни работа беше да отидем до сергиите, където снощи бях ял вкусни пържени неща по 10 рупии и да закусим. След това аз предложих да тръгнем пеша към пристанището, защото бях видял в Интернет къде се пада, а и не изглеждаше далече. Ицо обаче настоя да хванем тук-тук, което се оказа изключително добра идея, защото тук-тукът потегли в посока, точно обратната на тази, която аз си представях. Естествено, закара ни не точно на пристанището, а при един негов човек, който разполагаше с малка, но комфортна лодка. Обясни ни, че на пристанището вече всички лодки са заети, защото е почивен ден. Ицо и Баева рекоха да се качваме веднага, но аз настоях да отидем все пак до пристанището и да видим какво предлага конкуренцията.

Kerala Backwater Houseboats, Thathampally, Alappuzha, Керала 688013, Индия

 

На пристанището цареше голямо оживление, а на една палма имаше закачен мегафон, от който долиташе религиозно песнопение.
http://youtu.be/BC0p7PzmonQ

Помотахме се около гемиите.

Керала бекуотърс, Индия

Керала бекуотърс, Индия

Керала бекуотърс, Индия

 

Не можахме да си изберем нищо и се върнахме при агента на тук-тукаджията. Спазарихме се за 20 евро да ни вози 4 часа из каналите и  потеглихме. Пред нас се разкриха райски гледки:
http://youtu.be/Zl4XTWdONRs
Минахме и покрай едно рибарско семейство, което плаваше в нещо като кора от огромна любеница.
http://youtu.be/Z9C904Jeib4
Лодката беше оборудвана с шезлонги, както и с едно дюшече на носа, така че удоволствието от пътя беше пълно. Возихме се около час и нещо, визклицавайки възторжено и щракайки десетки снимки, когато усетихме, че сме поогладняли. Шофьорът беше печен в занаята и веднага ни подкара към едно тенекиено ресторантче, сгушено между палмите.

 

Ресторант сред островите на Керала бекуотърс, Индия

Ресторантчето беше нагизденос огненочервена реклана наVodafone

Настанихме се и тъй като не разбирахме кое от менюто какво значи, поръчахме на лелката да ни донесе от специалитета на заведението. Ицо и Мария помолиха и за по една риба. За пиене получихме хладна Кока-Кола, тъй като в Керала бирата се продаваше при специални условия. Заведението не разполагаше с чинии и прибори, така че ни сервираха върху листа от бананова палма и ядохме с ръце.

Индийски ресторант – Керала бекуотърс, Индия

Лелката ни насипа ориз…

Индийски ресторант – Керала бекуотърс, Индия

… и по 4 различни кашички

 

На вид малко отвратителни, но на вкус кашичките се оказаха изключително добри. Естествено, до една бяха доста люти. Може би само зеленикавата не беше кой знае какво, но като цяло беше много вкусно. Още повече, че трябваше да ядем с ръце и се омазахме като прасета. След ориза, Ицо и Мария се заловиха с рибите, дадоха ми и на мене малко да опитам. Накрая ни взеха цена, която ни се стори съвсем прилична –
около 10 евро за тримата. В последствие разбрахме обаче, че са ни взели поне петорно повече от нормалното, но това дори ни развесели допълнително.

 

Когато приключихме с хапването, се помотахме 2-3 минути наоколо, пуснахме по една вода в нужника и пак се натоварихме на нашето си корабче.

 

Джунгла – Керала бекуотърс, Индия

Около ресторантчето беше много романтично и приключенско

 

След като поплавахме още десетина минути безгрижно по каналите, любезният лодкар ни попита дали сме склонни да изпием по някоя попътна биричка. Само това ни трябваше и всички единодушно се съгласихме. След малко акостирахме до колибата на един негов съратник – нелегален продавач на бира, който дереше по три кожи от наивните туристи. Предложи ни цена от 5-6 лева за топла бира, което дори и в Европа си е възмутително. Поради липса на по-добра алтернатива обаче, аз директно си поръчах 3 броя. Мария и Ицо бяха по-консервативни и си взеха по една. Въпросът с температурата решихме с една кофа лед, в която паркирахме бирите и продължихме. Докато чакахме да се охладят биричките, поделихме един кокосов орех, който Ицо изкрънка от продавача като бонус. Дали пък не му даде 10 рупии?!

Кокосов орех– Керала бекуотърс, Индия

Ицо се черпи кокосов орех

Бира – Керала бекуотърс, Индия

Не след дълго обаче подпукахме и бирите

 

На фона на убийствената януарска жега, дори и спиртосаният “Кингфишер – силно” ни се стори отличен.

Повозихме се още около час и нещо, като шофьорът не се върна по същия път, а по някакъв заобиколен, който беше дори още по-интересен. Накрая ни остави на същото нясто, откъдето ни взе, дадохме му уречените рупии и си направихме по една снимка за спомен.

Керала бекуотърс, Индия

Много симпатичен тип между другото – черен като катран

След знаменитите Backwaters, от които останахме предоволни, се помотахме още малко из Алепей. Минахме по малко мостче, снимахме едно гиздаво камионче, открихме дори и индийски клуб на БСП.

Индийският клуб на БСП

Индийският клуб на БСП

Вече доста уморени от наситения с преживявания ден, се прибрахме в Ащамуди, за да полегнем малко следобед, а и да видим дали евентуално не се е появил знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров. Веско беше тръгнал преди 1-2 седмици от Сидни към Тамил Наду, където се мотаеше сам, и за което можете да прочетете в неговия блог:

http://veskopetrov.com/?p=6496

С Веско вече бяхме влезли в контакт и знаех, че му остава само да прекоси някаква коварна планина и да се озове в Керала. След това по неговите си Вескови пътища би трябвало да се докопа до Ащамуди, където си направихме среща.

Както и да е, след като се прибрахме, Веско го нямаше и ние използвахме времето да се поизлежаваме малко и да поцъкаме в Интернет.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

За подробности, кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!

 

5 коментара

юли 26 2013

Пътепис Индия (2): От Алува до Алепей

Published by under Бале,Индия

Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей.

Приятно четене:

 

 

Пътепис Индия

част втора

От Алува до Алепей

Така значи се оказах в

индийското село Алува

Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да
тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата.

Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене
обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха
откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат.

Алува, Индия

Алува

След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии.

Християнска църква – Алува, Индия

По път към гарата минахме покрай една християнска църква

 

На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че
бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите
нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.

Гарата в Алува, Индия

Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци

Гарата в Алува, Индия

Пътничка

 

Гарата в Алува, Индия

РЕП

Гарата в Алува, Индия

Пътник

 

Купих си билет до Алепей и зачаках

Тъй като нямах представа кога и къде ще спре моят влак – насочих се към ушев и любезно го помолих за съдействие. Ушев бяха двама и ми казаха нещо от сорта: “Влак дойде – не качва, влак дойде – не качва, влак дойде –
качва!”. Разбрах посланието и седнах да чакам. Установих, че желязото, на което съм седнал, всъщност е стълб, който е свързан директно с жиците на влака и се почудих защо не ме хваща ток. Дори ми хрумна да се преместя, за да не ме хване със закъснение,
но бях толкова изморен, че поех риска и си останх да седя на желязото.

След малко дойде влак. В същия момент ушев дотичаха до мене и казаха в един глас: “Не качва! Не качва!”, а аз им отговорих: “О’Кей”. Влакът замина и след малко дойде друг. Ушев отново дотичаха до мене и казаха: “Не качва! Не качва!”, а аз пак им отговорих: “О’Кей”.

Когато дойде третият влак – ушев завика: “Качва, качва!”. В същия момент си дадох сметка, че в индийските влакове има 5-6 класи, а аз не знам в коя да се кача. Ушев трескаво ми обясни, че моят билет е за най-долнопробната класа. Това били два вагона – най-отпред и най-отзад на влака.

Влакът беше толкова дълъг, че направо ми излезе душата докато довлача куфара до края, защото между вагоните нямаше врати за преминаване, както е при нашите влакове. Това е, за да не могат цървулите от моята долнопробна класа да притесняват баровците от спалните вагони. В крайна сметка се хвърлих в движение и така започна моето

пътешествие с индийски влак – 6-та класа

Пътешествие с индийски влак

Във вагона бяха налягали дори и по багажниците, така че клекнах (гнус ме беше да седна) пред кенефа

Влакът караше с мравешка скорост, а аз наблюдавах с нескрит интерес движението на хлебарки около мивката, както и гледките през отворената врата.

Пътешествие с индийски влак

Моите спътници

Пътешествие с индийски влак

И една цистерна, на която пише “INDIANOIL”

 

 

Когато скоростта на влака намалееше драстично – през отворените врати почваха буквално да влитат нови пасажери, някои от които – с доста обемисти денкове. По едно време даже ми се стори, че двама бабаити кроят заговор да ме оберат, защото си
шушукаха нещо и ме гледаха кръвнишки. За щастие след малко тия слязоха, а портмонето си ми беше живо и здраво в джоба.

Направи ми впечатление и че в тази долнопробна класа няма никакви жени, а само мъже. Мъжете непрекъснато се грижеха за външния си вид – замазвайки лъскавите си перчеми с някаква кафеникава течност, която се процеждаше от гъмжащата с хлебарки
мивка. Голяма част от тях бяха тамили (или нещо подобно) и не носеха панталони, а само едни много смешни надбедрени превръзки. Тъй като кенефът нямаше врата – успях да разбера каква функция имат тези надбедрени превръзки (освен това, че са
проветриви и удобни, разбира се). Тамилите влизаха в кенефа, надигаха надбедрената си превръзка и овесваха полюшващи се мъде над дупката. След удовлетворяването на естествените си нужди – тамилите се забърсваха с надбедрената превръзка и доволни
се връщаха при чешмичката, да замажат перчемите. Даже и пред кенефа, в самия вагон, имаше купчинка с лайна, боклуци и хлебарки.

Таман бях започнал да се удремвам от монотонното подрусване на влака, когато

нещо ме притисна през лицето и зверска смрад изпълни дробовете ми.

Видях, че някакъв скапан тамил е заврял гъза си в мутрата ми, точно нечовешката надбедрена превръзка – тоалетна хартия. Изпълниха ме паника и ярост, блъснах го с всичка сила и се разпсувах. Онзи се обърна надолу и ме погледна с очи, които вместо бяло имаха червено.

(Тук ще вмъкна под черта една случка, която пропуснах. Докато чаках на гарата, седнал на електрическото желязо. По перона премина един човек, който имаше малко тяло, малки криви ръце и никакви крака. Той подскачаше много сръчно на ръцете си,
подвикваше нещо и с един ловък скок се метна на влака, който водеше в не моята посока.)

Та погледна ме тамилът с червените очи и ми се усмихна. Беше много възрастен, а зъбите му бяха плувнали в кръв. Направо беше като излязъл от филма за “Индиана Джоунс”. Усетих, че ми се повдига и станах, та отидох до вратата, да взема малко
въздух.

Тамилът с кървавите зъби и червени очи седна в лайната на пода, опъна сухите си крака на земята, а по тях се покатериха хлебарки, от кафявите. Това не му направи особено впечатление, защото той извади пликче с нещо и започна да се храни. Бъркашес орловите си нокти в пликчето и вадеше нещо, което очевидно му се усладжаше. По едно време изпусна пличквето на пода и от него се разпиляха някакви топченца. Тамилът ни най-малко не се смути и си дояде топченцата от земята. След хапването го налегна дрямка, така че се опъна изцяло върху осрания хлебарчест под и заспа моментално.

Малко след тази покъртителна история, се качиха (влетяха) две студентчета, облечени с ризи, чисти и напарфюмирани. На всичкото отгоре разбираха и на английски! Аз веднага им разказах историята с кървавия тамил, който размаза лайна по лицето ми, а те кимаха притеснено и казаха: “Да, да, за съжаление такива неща са честа гледка в Индия.”. После ме попитаха аз откога обикалям из родината им, а аз отговорих, че преди 7-8 часа кракът ми е стъпил за първи път на индийска земя. Те се сащисаха и
казаха: “Е, добре де, как така не си в пълен шок?!”. Аз ги успокоих, че съм в пълен шок и започнахме да си говорим за други теми. Станахме първи приятели, а те превеждаха на останалите любопитни индийци какво съм казал. Онези непрекъснато аплодираха моите остроумни изказвания, но малко помръкнаха, когато разбраха, че не се интересувам от футбол.

Alappuzha, Керала, Индия

Така в шеги и закачки стигнахме

Алепей,

разпрегръщах моите най-нови приятели и слязох. Сега пред мен оставаше последната фаза от пътуването – да намеря знаменития
“Ащамуди хоум стей”, където бях резервирал стая.

Алепей, Индия

Площадчето пред гарата в Алепей

 

 

Остави ме значи влакът в Алепей, на жп-гарата

Гледам там едно павилионче запредплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха… аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци.

На автогарата чакаха два рейса без прозорци.

Автобус – Алепей, Индия

 

Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични

Автобус – Алепей, Индия

В единия се поктериха цяла сюрия алепейци,

Автобус – Алепей, Индия

така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора)

Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Речено – сторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва.

Арка – Алепей, Индия

Целият Алепей беше пълен с такива смешни арки

 Тук-тук – Алепей, Индия

Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA
DISTRICT CLUB”

Продавач на риба – Алепей, Индия

По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме точно пред този продавач на риба.

Алепей, Индия

Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различни посоки, защото индийците са толкова услужливи, че никой не би ти отказал помощ. Просто, ако не знаят посоката, която ти е необходима – пращат те в произволна посока, колкото да ти свършат някаква работа. Накрая се залутах в едни малки улички и вече на прага на отчаянието, о’чудо – оказах се точно срещу мистичния

Ащамуди

Беше дори по-приятно отколкото си го представях от снимките в Интернет. Долу имаше нещо като дворен офис с няколко диванчета, постаква за вестници, маса с бакалски тефтер и телефон, и една стаичка – склад за минерална вода и хранителни стоки. Вратите на стаите за гости бяха с дърворезби и от 4 части. Можеш да отвориш само долната или само горната половина от вратата. Можеш да отвориш дори само четвърт врата, колкото да надникнеш какво става навън.

В средата на “дворния офис” имаше вита стълба от ковано желязо, по която човек се изкачва към огромната тераса на втория етаж – терасата, за която си мечтаех в студените снежни берлински дни. За късмет, моята стая се оказа точно на терасата. Стаите долу бяха в тухлена къща, а горе, на терасата – сламени. Съответно, аз попаднах в сламена стая.

В сламената стая имаче кенеф, а в стената на кенефа огромни дупки, през които нощем да влитат маларийните комари. Точно както бях прочел в Интернет! В тази връзка си носех луксозната мрежа против комари, която закупих от Ebay, и която беше обемиста горе-долу колкото спален чувал. За съжаление обаче, мрежата беше напълно неизползваема, защото над кревата висеше вентилатор и нямаше как да я разпъна. Раздразних се и изхвърлих мрежата, барабар с оригиналната  опаковка.

Хотел Ащамуди – Алепей, Индия

Сламената стая

Хотел Ащамуди – Алепей, Индия

Пивката тераса

 

 

Точно си бях теглил един душ и оправях вратата на банята, която се разпадна от тежестта на една хавлиена кърпа, когато получих смс. Беше от Ицо. С Баева се придвижили от Бомбай до Кочи, от Кочи до Алува и таман били стигнали на гарата. За съжаление обаче влакът им пристигал в Алепей след полунощ, така че аз имах цял следобед на разположение, да разуча махалата и да купя бира, за да посрещна подобаващо среднощните гости.

 

Очаквайте продължението

Автор: Бале


Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Индия – на картата:

За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО 🙂

 

 

17 коментара

Switch to mobile version