Етикети: Албания

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания 3

Езера, ветрове и приятели (2): Охрид и Албания

 Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит. 

За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки!

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели

част втора

Охрид и Албания

Преспанско езеро, Македония

Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.

„Св.Наум”

замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.

Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам  се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми,  дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.

После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…

Пристаниште Св. Наум, Албания

 

 

Следва

Охрид –

толкова  спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.

 

Посещаваме

Самуиловата крепост

Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.

 

 

Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм  и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен  и несломим народ…

Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.

Посещаваме манастира на

Св.Климент Охридски

Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…

 Св.Климент Охридски – Охрид, Македония

 

Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”

После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…

Следват

Билянините извори,

свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.

Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.

 

 

 Билянините извори – Охрид, Македония

 

Питаме, за да ни упътят към

р. Црни (Черни) Дрин,

мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после  леко и лежерно поема по своя път нанякъде.

                

 

Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм  вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.

 

Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.

 

Ден трето

Албания – Тирана; Шкодра – крепостта „Розафа”; Шкодренско езеро; Черна гора.

 

Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.

Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…

 

И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.

Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.

 Албания

 

Влизайки в

столицата Тирана,

хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.

Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!

Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.

Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –

Шкодра и крепостта „Розафа”

 

 

Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.

 Шкодренско езеро, Албания

Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.

Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.

Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.

Преминаваме в

Черна гора

Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.

После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.

 

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Охрид – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (3) 2

От Балканите до Пиренеите с автобус – дневникът на една пътешественичка (3)

Пътеписът ни днес ще бъде продължението на личния пътешественически дневник на Мария. Вече бяхме в България, Италия и Монако, Франция, Виена и ХърватияА днес ще бъдем продължим към Испания, Гърция, Албания и Македония

Приятно четене:

 

От Балканите до Пиренеите с автобус

 продължение

/Записки/

 

 

4 април 2006г.

Барселона (Испания)

е  голям пристанищен град  на Средиземно море. В близост до пристанището се извисява паметник на Колумб. Първото нещо, което видяхме при влизане в града,  бяха 8 извисяващи се в небесата,  остри и тесни конусовидни кули. Оказа се, че това е емблемата на Барселона –

катедралата „Св. Семейство” (“La Sagrada Familia”)

– грандиозно творение на испанския архитект Антони Гауди.

Саграда Фамилия, Барселона

 

Впечатляваща постройка, която все още не е завършена. Този своеобразен архитект е проектирал и много  сгради, дори  цял “град”, който понастоящем е известен като Парка “Гюел”. Посетихме го. Къщи с чудновати покриви, балкони и фасади, разположени сред много зеленина –  като в приказките. Идеята на Гауди да построи екологично чист град,  не е била разбрана от съгражданите му.  Никой не е  купил построените от него къщи и  той фалирал. Умрял на преклонна възраст като бедняк.

Къщите на Гауди и паркът Гюел, Барселона

 

Иначе Барселона е красив град с много хора по улиците, особено когато има мач между „Барселона” и „Реал” Мадрид. Градът не е  много чист. Пазарите са покрити и добре подредени. Купих си ягоди (за 1 евро) –  изглеждаха съблазнително – червени,  големи и ужасно безвкусни.

 

7 април  2006г.

Сарагоса.

Катедралата  “Сеньора дел Пилар” (Seniora del Pilar)

е построена на място, където се е явила Девата. Величествена катедрала в готически стил! Казват, че била втора по големина след „Св. Петър и Павел” в Рим. В катедралата видяхме  окачени по стените знамената на почти всички испаноезични  държави. На  Куба също.

 

7 април 2006г.

Мадрид

Градът е основан от арабите през X век. През XVI век става официална резиденция на испанските крале. Красив и спокоен град с елегантно облечени възрастни хора, които сутрин се разхождат хванати под ръка. Снимахме се пред Кралския дворец, който е само музей. Испанският крал Хуан Карлос си има резиденция в покрайнините на града.

 

Посетихме

Музея „Прадо”,

където преди да ни пуснат да влезем, обстойно ни изследваха за носене на оръжие, ножове и др. Мене три пъти ме връщаха, докато не свалих всички украшения: пръстени, обици, медальон, часовник, колан т. н. За един мъж от групата извикаха полиция,  за да даде обяснение защо носи нож (независимо, че доброволно  го е показал и предал). Явно хората много са се наплашили след атентата на гарата през 2004 година. След тези перипетии ни пуснаха в музея, където видяхме картини на Ел. Греко (с мрачна религиозна тематика), прекрасни портрети на Фр. Гоя (“Автопортрет”, “Голата и Облечената маха”), портрети на Д. Веласкес на “Придворни дами” на Филип IV,  неговото семейство и много  др.

 

8 април 2006г.

Толедо – старата столица на Испания

Град с добре  запазени или по – скоро възстановени крепостни стени, тесни улици, много готически катедрали, синагоги, магазинчета за сувенири, занаятчийски работилници,  кафенета и пр. Всички в един и същи стил! Вървейки по тесните улици имах чувството, че от ъгъла ще се появи някой рицар на кон в пълно бойно снаряжение. В магазините за сувенири преобладават оръжията – мечове, шпаги, рапири, рицарски брони, шлемове и др.  Тук се изработват всички оръжия  за исторически филми по поръчка  на Холивуд. От едно магазинче – работилница си купих  за спомен ръчно изработени обици с вградена златна нишка.

Cathedral of Toledo, C/ CARDENAL CISNEROS, S/N, 45002 Toledo, Spain

 

След много обиколки из града, решихме да посетим  най-голямата Катедрала в  Толедо и най-красивата в цяла Испания! И не сгрешихме! Най-разкошен е Главният олтар с многоцветна скулпторна украса с форма на вълнообразни пламъци. Пет реда скулптори възпроизвеждат живота на Христос. Бялата Мадона изваяна от мрамор  е истински  шедьовър! Най-накрая видях картина на религиозна тематика – Разсъбличането на Христос на Ел Греко, която да не ме ужасява! Прекрасна е! Само заради нея си заслужаваше да платя  входа от 6 евро! Е, не само!

 

7 юни 2008г.  

Верия (Северна Гърция)

 Старото име на града  е Бер.  Видях едно от местата в, където е проповядвал Св. Апостол Павел.

 

7 юни 2008г. 

Кастория (Костур)

 Това е неголям град – разположен на брега на живописно езеро. В града има   множество църкви – според екскурзовода  около 70. Църквите са от  X – XIV век. Повечето са малки с добре запазен автентичен  вид. Срещат се буквално през 50 метра, като че ли всяко семейство си е имало църква. От дясно на входа на една от тях  видях изографисани българският цар Михаил и майка му Ирина. Такива автентични църкви от времето на княз Борис  има  малко  запазени  в България. Заслужава си да бъдат видяни!

 

8 юни 2008г.

Остров Св.Ахил

 Намира се  в Малкото Преспанско езерона границата между Гърция и Албания. До острова се стига пеша  по добре укрепен понтонен мост. Единствената обитаема постройка е един малък дву-етажен хотел. Собствениците са семейство и говорят разбираем български език. Бяхме единствените посетители! Някои от нас закусиха с бюрек. Други като мене пихме кафе в големи порцеланови чаши.

В близост  до хотела се намират останките от голяма църква – базиликата „Св. Ахил” –  вероятно строена от цар Самуил, когато този остров е бил негова столица, преди да се премести в Охрид. Църквата е била патриаршеска. Заемала е площ от около 968 кв. метра. В нея Самуил е пренесъл мощите на Св. Ахил, след  като е превзел Лариса през 986 г.  Църквата вероятно е разрушена  след падане на България под византийска власт. Понастоящем са запазени  само части от олтарната и двете странични стени. Останките са добре консервирани и ще издържат поне още 1000 години. Стенописите са свалени и се пазят в музея в гр. Лариса. От дясно на олтарната стена в църквата  е намерен гроб (саркофаг от камък) с кости и останки от червена златоткана плащеница. Според гръцкия археолог проф. Николаос Мицопулос (който е правил археологическите разкопки) това са костите на българския цар Самуил. Повод за това твърдение е накриво зарасналата лакътна кост на лявата ръка (известно е, че Самуил е бил ранен  при битката при Сперхей). До саркофага на Самуил се виждат  още два.  Биологичната екзпертиза на останките в тях е показала, че  са  на  сина му  Гаврил Радомир и на племенника му Иван Владислав. При археологическите разкопки около църквата са намерени  и останките на 300   войни – счита се,  че са Самуилови.

От резиденцията на  цар Самуил следи няма, но са открити останки от крепост в месността  “Калето”. В подножието на “Калето” се намира  църква наречена “Св. Богородица Порфирна”,  строена през 16 век – вероятно върху основите на стара църква  строена от цар Самуил. За да закриля владетелската резиденция,  Богородица е изобразена с пурпорно  червено наметало (символ на владетелска власт), поради което е наречена “Порфирна”.

Църквите на острова са били 11 на брой и  са били   повече от къщите.  За  това  островът  се счита  от местните хора за свято място. Свято е  според мене най – вече за нас  българите,  тъй като е пазило  стотици години гроба  на цар Самуил и спомена за трагичната за България 1014 г. Поклон!

 

9 юни 2008г. 

Едеса (Воден)

 Градът е наречен Воден, поради многото водопади около, които е възникнал. В църковния двор са запазени гробове на български архиереи. Хората по тези места разбират добре български, но го говорят само при необходимост.

 

9 юни 2008г. 

Лерин (Лариса)

 Градът е бил опожарен по време на  войните (1912 – 1918 г.), а  населението – избито. Построен е отново и е заселен с гърци от Мала Азия. В околните села обаче населението е изцяло „славяно – езично” както го наричат  гърците. Сами се убедихме в това.

 

12 юни 2009г. Хотел „Оаз”( Албания) – курортен  комплекс в околността  на

гр. Дуръс –   Адриатическото крайбрежие на Албания.

Настанихме се привечер. Хотелът изглежда добре. Има баня с непрекъснато течаща  топла вода.   Има и климатик. Вечер има  комари, но ако се затвори вратата и се пусне климатика, комарите изчезват. Пред хотела има басейн, заобиколен с шезлонги –   след него е плажа.  На плажа има легла със сенници и чадъри с масичка за кафе и пепелник,  покрит с капаче. Направо супер! На нашите плажове такива чадъри не съм виждала. Ползването на леглата и чадърите е  безплатно. Плажът е сравнително чист. Има широка плажна ивица, покрита с много финозърнест  пясък.  Никой обаче не лежи на хавлия на пясъка. Къпахме се няколко пъти. Водата беше хладна докато се потопиш, след това става приятна и не ти се излиза. Откровено казано не ми се тръгваше от Дурaс!

 

13 юни 2009г.

Дуръс. Старото му име е Драч

Според екскурзовода (албанец – завършил право в Москва) останки от стария град  няма, тъй като  лежи под новия, а археологически разкопки не са правени. Има разкрит  само един амфитеатър от римско време – изключително добре запазен.  В средата на амфитеатъра се намира стара обитаема къща, която пречи на археолозите да продължат разкопките. В града има много циганки, които водят по няколко циганета,  просят и са ужасно нахални. В центъра на града видяхме една сравнително голяма  новопостроена джамия.  Видяхме  и една сграда с кръст на покрива. Оказа се, че това е резиденцията на бившия им крал, който е бил християнин.

 

14 юни 2009г.

Тирана

 Според екскурзовода,  градът е наречен  на някакъв паша, който го е  управлявал и е бил голям тиранин. 60% от населението на Албания са мюсюлмани, 30% са православни,  10% са католици, но   хората  не се делят на   мюсюлмани и християни.

До 1945 г. 80% от населението на Албания е било неграмотно. Университетът в Тирана е построен през 50те години на миналия век. В него учат главно албанци, чужденците са малко. Албанският език е индоевропейски, но не прилича на никой от европейските –  има  общо само с латинския.

В центъра на града видяхме  стара джамия от 15 – 16 век. В близост до нея се издига паметника  на Скендербег ( Георги Кастриоти ) – (1405 – 1468 г.) – национален герой на Албания – обединил феодалните владения и оглавил борбата на албанския народ срещу турските поробители. Цели 24 години е отбивал успешно турските нашествия!

В центъра на града видяхме също сградите на  министерствата, разположени почти в кръг. Построени са по проекти на италиански архитекти. Сградите обаче не ме впечатлиха особено. Е, много по – добре изглеждат от сградата на Операта, която е по съветски образец.

В близост до центъра се намира  Пирамидата на Енвер Ходжа. Бетонна мегаломанска постройка, която понастоящем е празна и само загрозява околността.

Тирана общо взето е чист град, с градини и шадравани.  Видях елегантно облечени млади жени по улиците. Повечето носят бамбукови чадърчета, за да се пазят от слънцето. На нас ни ги предложиха за по  8 евро. Как пък не! Младите момичета (15 – 16 годишни) ходят с дънки и къси потници. Заговарят ни на английски. Усмихват се. Никъде не видяхме жени с шалвари или дори със забрадки. Явно това е работа  на Енвер Ходжа – погрижил се е да заличи всички религиозни различия. Изобщо в Албания видях много по – малко църкви и джамии, отколкото ние имаме в България. Строежите са  много. Сградите са боядисани в светли тонове. Строителството е дву – три етажно. Има и много стари сиви панелни сгради, които на места се „крепят на честна дума”. Такива сгради  видяхме повече пътувайки из страната. Видяхме и запустели фабрики с комини, без прозорци, полуразрушени.

Пътищата макар и тесни са много добре асфалтирани, без дупки и кръпки (поне там, където минахме). Повечето автомобили са  с марка „Мерцедес”. Много силно впечатление ми направиха  бетонните бункери, които се срещат почти повсеместно. Питах се –  останки от Втората световна война ли са  и  защо ги има   навсякъде? Ние имаме такива бункери, но само по южната ни граница.  Забравих да попитам екскурзовода. Чак тука в Института, научих, че са строени по времето на Енвер Ходжа,  за  да ги пазят от „врага”.

15 юни  2009г. Напускайки Албания  –  спряхме в

гр. Струга (Македония)

 Струга е много хубав град с преобладаващо албанско население. Тук –  там  се срещат по – възрастни жени с шлифери и забрадки, облечени по „мюсюлмански обичай”. Младите момичета обаче са облечени с дънки и потници. Не можеш да познаеш кои са албанки и кои македонки? За втори път идвам в Струга и двата пъти къщата – музей на “Братя Миладинови” е затворена. Дали изобщо   някога  е  била отворена? Няма и кого да попитам. А река „Черна Дрина”  е все така пълноводна и  чиста! Момчета по бански скачат от мосовете във водите й. Голяма атракция е!

 

15 юни 2009г.

гр. Охрид

 За кой ли път вече посещавам този прекрасен град! Лебедите все така плуват в езерото –  зиме и лете все са там! Какво ли ново ще видя този път? Новото бяха изворите на р. „Черна Дрина” над  манастира „Св. Наум”. Отидохме до там с лодка с гребла. Мястото е тихо и  закътано. Сякаш човешки крак не е стъпвал  наоколо. Реката е дълбока, но бистра и прозрачна. На дъното се виждат пясъчни „шапчици”, които  ту се надигат ту –  спадат. По – нататък  покрай брега видяхме и „гейзери” е  не съвсем,  защото не надвишават много повърхността, но  видимо това са изворите на реката. Заслужаваше си да ги видя!

 

Очаквайте продължението

Автор: Мария Лазарова

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Европа – на картата:

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток 0

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток

Продължаваме с експедицията на Таня сред нашенците – гораните на Косово. Бяхме на горанска сватба в село Драгаш, после отодохме до крайграничното село Рестелица, а сега ще отидем завършим нашето госъуване при гораните в село Зли поток

Приятно четене:

При нашенци в Косово

част трета

На гости при гораните от Зли поток

Село Зли поток е полегнало в Шар планина на 1300 метра, има 300 души постоянни жители (80 семейства) , а през лятото, когато идват гурбетчиите, тук живеят около 1000 души (250 домакинства). Пътят до селото е асфалтиран от 2009 година. В местното училище се преподава на сръбски и босански. Кафене “Караула” има тераса, от която се открива живописна панорама към долната част (старо село), където е джамията и стари каменни къщи. На централно място се откроява ретро снимка на селото от 1952 и сертификат за овчарско куче порода шарпланинец. Според местните хора името на селото Зли поток е Ъзли дере, което означава бърз поток.
“Ние сме нашенци”, обяснява Халим Кучлар, 40-годишен местен полицай. “От 1990 по времето на Милошевич започнаха да ни викат горанци, от 2000 г. – бошняци. Най-добре е да останем нашенци, другото е политика за сръбски и албански интереси.” Макар че Зли поток има идеално разположение за развитие на ски-туризъм и строителство на хотели, нито Косово, нито Сърбия имат интерес да инвестират тук. Според полицая Халим инвестиции ще бъдат привлечени, ако Косово бъде признато. Той се е запознал в интернет с помаци в Родопите: “Имат същите адети, сватби, език като нас”. Според него нашенският език е македонско-български. Вкъщи нашенци от Зли поток говорят само нашенски, почти не знаят албански. “По-рано знаехме албански, но по времето на Милошевич настъпи отчуждение”, обяснява полицаят Халим.
В Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, който имат девойка, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се организирал обяд за цялото село. Датата не е фиксирана, преди се е празнувал през юни, а сега на 13 май.
В Зли поток са най-добрите сладкари в цяла Гора – нашенци от това село са работели в Солун, България (в Кюстендил), Турция, Хърватия и Сърбия. По времето на Тито фамилия от Зли поток има сладкарница “Пеливан” на площад “Теразие” в Белград. Докато брояните (хората от Брод) са най-добрите готвачи, фамилиите от Зли поток са най-добрите сладкари. Работят в Скандинавия, Белгия, Дания, Италия.

Село Зли поток, Косово

В старата част на селото, край кафенето до джамията, мъже играят сватбарско хоро, пищят зурни и думкат тъпани на музиканти нашенци от Кукъска гора, село Борйе, Албания. Докато правя снимки, се запознавам с Хасиди Пеливан, 51-годишен потомствен сладкар от Зли поток, чиято сладкарница “Пеливан” е в центъра на Ниш. Неговият дядо бил сладкар в двора на краля. Хасиди Пеливан споделя, че днес нашенци губят позиции в сладкарството. “Сърбите изместват гораните от сладкарството. Кризата накара сърбите да се активизират, те може и семки да продават. Албанците видяха в Европа и видяха, че има нещо хубаво и отвориха сладкарници.” Хасиди коментира, че напоследък има интерес за българско гражданство. В Зли поток никой още не е получил български паспорт, макар че тукашните хора първи са подали молби.

Зли Поток, Косово

Питам го дали местните хора са религиозни и той ме съветва да отида в джамията, за да видя, че в Зли поток малцина правят “намаз”.

Рамадан Хаджия: „Шаманизмът все още присъства в Гора”

Изчаквам Рамадан Хаджия пред джамията в Зли поток, откъдето излиза след обедния “намаз” заедно с още десетина мъже, които с уважение се обръщат към него с “Ефенди”. Рамадан Реджеплари – Хаджия е на 66 години, изследва Гора от 40 години, твори на горански диалект, автор на книгите “Чекмедже 1”, “Чекмедже 2”, “Бих умрен, дорди биф жив”, “Горански народни песни”. Подготвя енциклопедия на гораните. “Пиша моите книги само за гораните, за да чуят нашия език и културно благо”. В тезата си използва семантичния подход. Той е майстор дърворезбар, певец, сам е измайсторил от орехово дърво и украсил със седеф тамбурата, с която изпълнява горански песни. В книгата си „Седефна тамбура” е събрал текстове на записаните от него горански песни, които пее и свири.
Преди интервюто ми подарява свои книги с автограф, като предварително пита как би звучало “ханъм” към името ми:“Ханъми Тани со голем ихтибар” (уважение), “Тане ханъми дето сака да разбере що са горани со голем ихтибар”.

Рамадан Хаджия, една част от гораните се определят като македонци, други като бошняци, трети като българи, горани, горанци. Според българския етнограф Васил Кънчов преди един век в Гора живеят българи мохамедани.Кое характеризира идентичността на гораните?
Вие сте учили в една среда, виждате Гора през призмата на своя поглед. Гора не е такава. Трябва да дръпнете пердето, да се приближите до горанската душа, за да усетите какво значи истински горани… Ние не сме българи, македонци, бошняци, сърби, албанци, румънци. Ние сме горани!
Всичко, написано за гораните, е относително точно. Автентичното е когато самите горани пишат за себе си. Ако изследваме корените на гораните, ще говорим за времето на VІІ век пр. н. е. в Средна Азия, там, където са корените и на българите. “Бул-гар” в превод на средноазиатски език означава някой, който търси, изследва….
Терминът торбеш не е свързан с човек, който носи торба, а с “торо”, което в средноазиатските езици означава господин, и “беш” – който има пет свойства, това е монголско-тюрски стар език, не османски. Тук гораните са били преди османлиите, вярата им датира още от VІІ – VІІІ век.
Трябва да се знае кой донася вярата на гораните на Балканите и с какви занаяти са се занимавали те. Торбата и семките са нещо късно, от 1912 година, когато тук настъпва глад, война, немотия, болести. Тогава тези хора слагат торбата на рамо със семките, за да преживеят. Да правим оръжия е първият горански занаят, както и животновъдството и изработването на предмети от метали, а сладкарството датира от ХІV век.

Рамадан Хаджия от Зли поток, Косово

В село Млике има джамия 100 години преди идването на османлиите. Ислямът е приет много преди идването на османлиите.

Всички земи са контактували с арабски търговци, нека историците го изследват. Като изследовател и писател на горански език ме интересува кои сме, какви сме, откъде сме дошли, какъв ни е етногенезисът. От стари люде знам, че нашите пра-пра-деди са дошли от Средна Азия, както и българите, скандинавци, японци….
Когато са дошли на тези територии, Рестелица и Брод не са били населени. Зли поток било първото населено място в Гора, а Рестилица било място за кошари. Рестелица на средноазиатски означава рядко населено място, колиби.

Да видим къде има горани. В Косово има 20 села,

в Албания са 9 села, имало е повече, но са били асимилирани. Има села в Голо Бърдо, в Македония до границата с Косово – 2 села, в Горна река, Македония, 6 села говорят горански, в Долна Река, Македония, 25 села, в Полог – 48 села, има в България, Гърция… В Интернет намерих много горани и на другия край на света, те са много повече, отколкото на Балканите. Глобално това са хора, които се усещат като горани, имат свой специфичен език и култура, антропологичен вид.
В Сърбия пишат, че сме сърби, в Македония, че сме македонци, в България – че сме българи, в Румъния – че сме румънци, в Турция – че сме турци, арнаутите смятат, че сме албанци. Всички казват “гораните са добри, те са наши”. Всички ни обичат, а никой не ни мрази. Трябва ние, гораните, сами да разберем какви сме всъщност.

Нима името на Рестелица не идва от историята с двамата братя Драго и Ристо?
Не, не е. Не идва от Драго, а Dar-agač, Драгаш е късно име. Дар-агач означава „честак” (честа гора, гъсталак, орман) в средноазиатските езици, където е нашата и вашата прародина. И днес ние старите горани казваме за Драгаш – Драгач, което всъщност идва от Дар-агач, това е наша стара дума.
Името на село Зли поток е Ъзли поток, което значи бърз поток, защото тук има река. В славянските езици няма “ъ” в началото на думата и така е станало Зли поток. На нашенски няма да е Зли поток, а Злов поток. Името Кръстец идва от кърище, къръш за ломене.

Гораните се определят и като българи,

идват в България, чувстват се добре и искат да работят и живеят в нашата страна. И преди е имало горани в България. Разкажете какъв е споменът за живота в България?
Имало е много горани в България, с чифлици, имоти в полетата, работили са в градовете. Когато България е воювала срещу Турция и са призовавали “Убийте турците!”, много горани са били вземани за турци и са пострадали. Така в бивша Югославия са призовавали “Убийте албанците”, и са пострадали гораните, които били вземани за албанци. Ние винаги сме страдали от всички. По време на войните един наш, който е бил сладкар в България, е убит, защото му намерили 100 килограма шекер. Нашите горани са се опитвали да дадат сладко, а са получавали неразбиране, гледали са ни като врагове.

За първи път чувам такава история. Гораните са ми разказвали със симпатия за живота на техните предци в България. Дайте ми повече подробности за това убийство.
По мирна доба излизаме на повърхността, но като се намеси политика и започне война, вече не ни гледат като горани, а какви имена имаме. Тогава нещата се решават според имената.

При война винаги е ирационално…
Ние не сме имали наша държава майка и затова сме страдали при всяка война. Днес е пълно с горани, които са зарязали бизнеса си в Словенското Приморие, Хърватска, Босна, Черна гора, и Косово. Взели са им бизнеса, дюкяните, инвентара.

Узурпирани или продадени?
Ние, гораните, където и да отидем, през мирно време излизаме на повърхността, но като нещо се обърка, никой не се отнася към нас като към горани, а ни гледат по имената. Няма кой да ни защити и ние страдаме. Преди сме бягали в Турция, сега нашите бягат към Западна Европа. Където и да идем, ние сме добре приети, никому зло не мислим. Ние сме космополити, не гледаме раса, цвят, кротки люде сме. В нашето сърце няма място за омраза. Горанин вот свое сърце нема места за мързене. Во горанско сърце место за мързене няма.

Все още пазите патриархалните ценности. Докога?
Полека лека ги губим. В Гора вече има и европейски ценности. Много горани нехаят за своя горански език. Ако живеят в Белград, говорят на сръбски, ако живеят в Македония – на македонски, в Албания – на албански. Ние сме гъвкав народ, но всъщност полека лека губим своята специфичност.

Губите специфичност, слизайки от планината, долу в ниското, така ли?
Културата е нещо относително, произлизащо от верското убеждение, което при нас избледнява и съответно избледнява и усещането за принадлежност. Ако няма как да я свържеш с родния край, полека лека я изоставяш, включвайки се в системата на други народи. Това е пагубно за Гора и гораните. Ние не сме горанци, а горани! Горанците за нас звучи подигравателно, магарци или горанци, наложили са ни го наши горани, включени в политическа система…. Ние сме горани, говорим горански. Ние имаме език, не сме никакви наречие нито на сръбския, нито на българския, нито на македонския език. Досега съм събрал 66 хил. горански думи от цяла Гора в Косово и Албания, имам още толкова материали. Нашият език е много богат. Например за кибритена клечка – „шибица” на сръбски, има много горански думи: кибрит/”чибрит”, „цракало”, „чирта”, а най-старата горанска дума е „евза”, което на средноазиатските езици значи домашно божество вътре, като икона при християнството. „Ев” значи къща, “за” означава вътре. Нашият горански език е по-богат от българския, сръбския, македонския и румънския език. Аз събирам речник на горанския език над 40 години.
Горанско-албанския речникът на Назиф Докле казва, че горанският е наречие на българския. Аз казвам обратното, че българският е наречие на горанския език. Но ние нямаме граматика, имаме 37 букви, но нямаме азбука. Мифтар Аджеми (създателят на „нашиница”, азбука на нашенски – бел. авт.) няма никаква връзка с Гора.

Местните хора ми обясниха, че в Зли поток има обичай, в който младите мъже обличат женски дрехи, за да покажат, че имат годеница.

Какво е точно “джамбала”? Вероятно е свързан с шаманизма?
По-късно “джамбала” приема облика на ислямизма. Ислямското население приема и започва да го практикува. Аз бях един от хората, които организираха празнуването на “джамбала” тук, в Зли поток. Шаманизмът все още присъства в Зли поток и в цяла Гора и няма никакъв начин да се изкорени. Това е прастара религия, която нашите предци са донесли тук във времената преди Христос. В нашите горански „джубета”, ушити с мъниста, има много шаманизъм.

Джамбала е много стар празник на младите мъже,

отпреди 9000 години. В средноазиатските езици „джан” значи душа, „вула” – да намериш, да откриеш, „джамбала” значи везати душа. Днес “джамбала” има в Азербайджан, в Средна Азия, а турците нямат такава дума. Как е дошла тази дума при нас, в Гора, ако не чрез миграцията. Навремето аз организирах “джамбала”, оставях си работата в Белград, за да участвам в джамбала тук, в Зли поток. Всички млади горани оставяха работата си, за да дойдат в Гора на “джамбала”, толкова важен беше този празник за младите момци, за ергените.
Първо, се договаря датата на празника, обикновено това е в края на юни. Това е манифестация на богоприродата на природата, на младите момци, които иска да се запознаят с девойки. Преди джамбала е бил чисто езически празник, който впоследствие става ислямски. При мюсюлманите, в нашите горски села не е бил позволен контакта между девойките и ергените, имало е правила, които не може да се нарушават и затова те са разговаряли нощно време – момъкът под балкона на девойката. Ако аз съм харесал няколко девойки, но не съм решил за коя ще се оженя, решавам някоя нощ да поискам нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс… Ако девойката ми изпрати някоя своя дреха, това е интимен знак, равносилен на това да имам интимен контакт с нея. Този знак не се е променил с годините – ако девойката ти прати дреха, а ти я приемеш, хората ще видят, че си зает, че имаш девойка. Обичаят “джамбала” не е бал с маски, това не са никакви маски. Патриархалното възпитание не е позволявало девойката да има контакт с момъка, ако някоя девойка е имала контакт, никой момък вече няма да я иска. Ако девойката прати своя дреха, гласува голямо доверие на момъка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купувал се е вол или овен, които се готвят в състезанията на бърдото “Морава”, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Това не е маскен бал, момците изобщо не са криели лицата си зад маски. В старо време “джамбала” се празнува през юни, а не през май, както е сега. Сега е изгубен старият начин на отбелязване, днес от “джамбалата” не е останало и “дж”-то.

Когато през 2000 г. сте ходили на „хадж” в Мека и сте се срещнали с мюсюлмани от цялата “умма”, вероятно сте видели и уахабити.Каква е разликата, която усетихте между мюсюлманите от Гора и тези от Близкия изток?


Не съм контактувал с такива мюсюлмани. Контактувах с хора, с които имах език за комуникация, с хора от Мала Азия. Нямаше много време за контакти, имаше и езикови бариери. Най-лесно ми беше с турски език, защото знам турски, както и с албански. В този момент изобщо не е важна разликата, нямаш политическа определеност, ходиш да задоволиш свои духовни потребности, това е нещо друго. Истинският хаджия няма време да мисли и за своята къща. Аз отидох на хаджилък, изпълнявайки моя дълг на мюсюлманин, един от петте стълба на исляма.
Аз имам право да кажа, че съм мюсюлманин или християнин или евреин, или протестантин, има секти в християнството и исляма. Ако Бог позволява аз да съм такъв, какво мога да имам срещу неговата воля? Въобще не ме притеснява кой каква религия изповядва. Ако някой е без вяра, комунист, и това приемам, защото това е негова воля. В исляма има сура, която забранява всяко насилствено приемане на вярата. Приказките за разпространение на исляма с огън и меч не са верни, защото това противоречи на Корана. Ние не сме кой знае какви вярващи, но каквото знаем, го знаем. От нашето село има доста хаджии.

Тук е имало шаманство, богомилство, ислям…

В Рестелица има тюрбе, не е бекташийско, никой не знае какво е. В Зли поток има стара джамия от VІІ – VІІІ век, разрушена по време на цар Душан, когато тук разпространявали християнството. Когато османлиите дошли тук през ХІV век, я нарекли Берат джамия, защото била обновена. Това е стар обект, обновен през ХІV век, има декрет за това.

Как приемате бошняците горани?
Гораните изобщо не са бошняци, нямаме никакви прилики с бошняците. Общото е нашата вяра, исляма. Нашата софра, нашите носии и езикът ни са различават от тези в Босна. Ако говорим за политика, на нас ни отговаря да имаме хора в парламента в Косово, тук няма проблем. Но е проблем, ако кажа, че съм горанин бошняк. Няма бошняци горани!

Рамадан Хаджия, вие пеете горански песни. Изрецитирайте текста на хубава горанска песен?
Много са. Ще ви прочета нещо за горската песен, включено в моята книга „Седефна тамбура”, което е на горански: „Горска песна дава: Шефак, айдънлък и милосен ахляк-характер, за свакого, а най-полйче за горски бешериат. Амм и за само сърце горско що чука и що зачукуйе йош по бърго во гърди, ка че чуйе горска песна. Дека оя далге руханийе (душевне вибрацие) ге упазуйе само горанин, ма кеде да йе, па и студен да биде ка змия, и свой език и мемлекет (роден край) да позабраиф, ама ка че чуйе горски мелос, че упази търпнайче пот кожа, що давайе свилйене далге (импулс, вибрации) ду само сърце горско”

На сватбата на Рамиза и Мехмет

В Зли поток, както в повечето села на нашенци в Гора има адет всички да ходят на обяд, когато има сватба. Когато в селото има гост, той също е канен на сватбата и трябва да “късне”, казва Рамадан Хаджия и настоява да ме заведе на сватбения обяд. “Селям алейкум”, поздравява мъжете, седнали отвън. Отвръщат му с: “Алейкум селям”. “Евлия Челеби й е меслек”, колега по занаят, представя ме Рамадан Хаджия и дава указания да отида при жените, башка..
Младоженците Рамиза и Мехмет живеят във Войводина и са дошли да направят сватбеното тържество по горански обичай в родното си село. Веселието е в каменна къща, каквито са повечето къщи в старо село, долната част на Зли поток. На сватбения обяд мъжете са на дълга трапеза отвън, аз стоя с жените в една соба на приземния етаж на къщата. Обядът завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. По икиндия настава време за “Машалла”. Идват роднините от Рестелица. В центъра под джамията се прави голямо хоро, на което няколко пъти ме подканят да играя и аз:“Що се срамиш ти?”.

На гости на фамилията Мазлами

“Според мен горанският е близо до българския”, коментира Ибрахим Мазлами, който слуша с голям интерес моя разговор с Рамадан Хаджия „Тук от ІХ до ХІІ век са владели българите, това са 300 години. Вие сте имали ханове, хан или кан, хърватите имат бан, това са названия от Средна Азия, където е бил център на културата и откъдето има миграция. Бул-гар означава изследовател, някой, който гледа, търси, вижда. Сърбин означава жетвар. Думата хубаво идва от “хуб” на персийски, което означава добро”, обяснява езиковото сходство Рамадан Хаджия.
След сватбата просто не мога да се откъсна от гостоприемството на нашенци от Зли поток. Като разбраха, че нямам с какво да си ходя, Ибрахим и съпругата му ме канят да пътувам с тях надолу към Драгаш.


“След войната беше много трудно да се живее в Косово. В Прищина беше катастрофа, както и в другите градове – Джаковица например. Призрен е един от най-добрите градове, свободно можеш да контактуваш на който и да е език. Приехме бошнячеството, само да не бъдем едно, друго или трето. Можем да приемем бошнячеството, щом е изгодно да имаме депутати в парламента, училища, образование”,
обяснява Ибрахим Мазлами, докато пием турско кафе на двора на къщите.
Накъдето погледнеш, е все зелено, из планината има билки “морач”, чието име идва от “морава”, както се казва и синьо-зеления цвят, мехлем за очите. Наоколо стари каменни с панорама към планината. Зли поток е живописно село, което носи планинската атмосфера, няма къщи прогимназии като в съседното село Рестелица, където са “като китайци” по думите на една от жените. Отсреща се виждат пасища, но добитъкът е намалял. В селото има 106 крави, малко кози и коне. Едно време е имало 3 – 4 хил. овце, сега са около 400. Прочутото “шарпланинско сирене” се прави само за домашни нужди, както и “метеница”, мътеница.
Фамилията Мазлами са музиканти, мъжете свирят на тамбура, на тъпан, имат записани музикални дискове. Докато пием кафе, жените от фамилията Мазлами носталгично обясняват, че сегашните сватби са “като “джамбала” няма ред, всичко промениха, защото хората имат малко време”. Едно време Зика гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки. Разглеждам семейния архив от сватбени снимки на фамилията Мазлами отпреди 35-45 години. Горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска. Позволяват ми да направя копия на снимките.
В колата на Ибрахим са сложени домашните хранителни продукти и за пореден път се сбогуваме с цялото село, преди да тръгнем към Драгаш и Призрен. „Вече 20 години пътуваме непрекъснато от Призрен до Зли поток”, обяснява жената на Ибрахим. Те се прибират в Призрен, защото къщата ми не е сигурна, има много кражби. Минаваме край село Глобочица, което е свързано с Белград, отляво се вижда село Борйе, което е в Кукъска Гора. Границата с Албания вече не се охранява. В Зли поток идват да работят майстори нашенци от Албания. Самите горани от Косово преди са били на гурбет в бивша Югославия, всички имали дюкяни, но после тръгнали по Западна Европа.

Длъге уши бабо(Кулак Баба)

Имаф йен дервиш стар, во йено теке. Дервиш дур биф млат чиниф хизмет во теке йеному шейху, ама ка остареф, а за хизмет неспособен, шейх му рече:
– Слушай ти, дервишу стар, ево ти йено магаре старо и нещо паре да ти се найдет за старос, и во йена торба нещо за йеденйе, иджи ке ти виджет очи и магара ке че те онесе и не се врачай текра, дета ти текра не си за работа.
Дервиш стар вели во себе:
– Дур сом биф млат, сом биф хубаф за хизмет, а сега сом остареф, несом за работа, па демек: „Хайде ти, скърши шия, дефол ти глава”!
Зеф торба со яденйе и магаре старо за оглаф, търнаф ни само не знъф ке да иде. Ходаф, ходаф ка за ке мемлечет свой, хесапиф да се врати во село свуйе. Таке яхнаф на магаре и полйека-полйека стигнаф ду некуйе место, а магаре оретчело да ходи па йедва ноге ге менуйе и на край се склиока на сам пут, пана со дервиша во йен батлак. Дервиш зе да го дига, ха да не стане, ама оно, пкойкало, не мърда. Дервиш зе да жела, що че работа сам, стар, а далйеко и от грат и от село свуйе, на чистина, во равница.
От некуе време сешиф да га закопа туе негде покрай пут, да му се одужи що го донесло ду туе.
Ископа мека земна и го напокри со земна, и му надойде на жела: дека остареф, и що йе далйко от свуе село, а не може да ходи и що го истераф Баба шейх от тече, дека туе имаф и да яде и да пуе и да спие, све бадиява. Сега що че работа: и на глас зе да жела.
Елйе, туе заминуйет некуйе пазарджие и го прашаха:
– Ей бе, аджо, що желаш туе покрай гроп, кой ти умреф?
– Ми умреф Кулак Бабо, па затия желам.
И пазарджие му фърлиха на гроп некой грош тогошен и заминаха. По них проходжае друге и друге, и сви му фърлиха по некой грош.
Дервиш баба, ка видеф туе пануе некой грош, решиф да ночева туе. И вутрото таке инсан фърлия некой грош- Решиф туе да остане и напариф йена колибица покрай магаречки гроп. Сваки ден он че сене покрай гробот и чека путници туе що проходжайе. Йене путници го прашалйе що гроп й е и що се чини себап? Он им рекоф/
– Овде йе закопан Кулак Баба и испунуйе инсанске желйе.
Тая маменица се прочула, и инсан зеф да иде и помощ да тражи отд гроп магаречки.
Ден за ден инсан иде и паре остава. Дервиш Баба туе напраиф куча и собраф друге джанили около себе. Кулак Бабин гроп постана на далйеко чуйен.

Ramadan Redžeplari, „Čekmedže. Meseljina-Masali-Prikažne (Istiniti – Mitski događaji-Price i basne), Prizren, 2005, ISBN 9951-8629-0-X (оригиналът е на латиница – бел. авт.)
Текстът е килиризиран фонетично от Таня Мангалакова

Повече снимки от пътуването може да видите във фейс бук страницата ми
http://www.facebook.com/people/Tanya-Mangalakova/629498965#!/album.php?aid=200550&id=629498965

Край

Автор: Таня Мангалакова

Снимки: авторът

Съботно- Неделна разходка из Кораб планина –  Македония и Албания с изкачване на първенеца й – връх Кораб – 2764 м 1

Съботно- Неделна разходка из Кораб планина – Македония и Албания с изкачване на първенеца й – връх Кораб – 2764 м

Днес продължаваме обиколката на Любо из най-високоте върхове на балканските страни. Наред е албанско-македонския първенец – връх Кораб на Кораб планина. А ако изразът Кораб планина ви се струва познато име на софийска улица – това се дължи само на исторически събития, които няма да разглеждаме днес 😉

Приятно четене:

Съботно- Неделна разходка из Кораб планина

Македония и Албания с изкачване на първенеца й – връх Кораб – 2764 м

Ден 1

И така идеята за това пътуване се зароди в Понеделник и намери своето изпълнение в Петък на 1.10.2010 . След работа към 20:00 ч бодри и с добро настроение се запътихме към македонската граница – 2 коли и 5 човека народ (Аз – Любо, Краси, Боби, Калоян и Ники). Осъществяването на идеята за изкачването на Македоно-Албанския първенец някак изглеждаше мътно и неясно повече от друг път. Може би заради почти нулевата организация този път и липсата на читава ГПС карта незнам, но както и да е поехме към Гюешево и каква изненада ни чакаше. Заради строежа на магистралата при Перник имаше нечувано задръстване, което отне малко под 2 часа.Ужас, до тук с идеята за пристигане към 0:00 ч и спане в околностите на планината, но какво да се прави път време няма. След безкрайното задръстване пътят до Гюешево мина неусетно, но там нова изненада – чакане и после още чакане и накрая за десерт много чакане. Какъв й е проблема на тая граница не знам, ама винаги си отвисявам. Може би лош късмет, а може би лоша организация.По-скоро и двете май, кой знае? На границата обръщам пари за магистралата и ми става много смешно. Служителнката в ‘Менувачницата’, едра и мощна македонка е заспала зимен сън като доволна Мецана на малко столче с отворена паст. Комична гледка. Едва се въздържам да не се засмея с глас. Бутам вратата и скърцащият звук я изважда от блажената дрямка. Много мила женица се оказа.

Кораб планина – Албания, Македония

Кораб планина

Кораб планина – Албания, Македония

Кораб планина

От тук трябва да достигнем до

курортното градче Маврови анови

и от там по коларските пътища да се доберем до изходния пункт за върха. Вече времето много напредна и май хич няма да се спи. Наближавайки до Маврови анови ГПС-а ни предложи като оптимален вариант едно пътче, приличащо повече на пътека през почти изоставено македонско селце. Сякаш се телепортирахме назад във времето в това селце. Толкова откъснато изглеждаше от съвременния живот. Стана ясно, че оттук няма да го бъде и хайде назад. Намерихме верния път и се отправихме към

селцето Ничпур

Лашкайки се по черните пътища стигаме до пост на гранична полиция. Като разбраха къде отиваме се държаха много дружелюбно, записаха ни данните от паспортите, черпихме ги с шоколад Милка и ни пожелаха приятен път. А какъв образ беше единия – изпусна си шоколада на земята, веднага захвърли автомата на една страна като ненужна вещ и се наведе да си вземе сладкишчето. Е, така е спор няма, шоколада си е по-важен! Този път води до границата с Косово, която в момента е изоставена. Пристигаме и опъваме палатките точно до самата бариера. Часът е към 4:00 и има за спане по-малко от 2 часа. Какво пък, не сме дошли да спим. Минавам в Косово на кратка разходка. Не бях стъпвал досега в тази страна. Поглеждам бариерата и установявам, че ктинара, който я заключва е отворен и спокойно можем да си минем с колите, но какво да правим в Косово сега.

Към Кораб планина

Към Кораб планина

Кораб планина – Албания, Македония

Ден 2

След найстина кратка дрямка ставаме, стягаме багажа, хапваме и поемаме нагоре. По пътеката няма маркировка, а би трябвало.Това не ми харесва особено, но продължаваме. Времето е чудесно и се разкриват хубави гледки към Косовско – Македонската шир. Вървим нагоре, а маркировка така и не се появява. И ГПС-а нищо не казва, а ни ориентира само за посоката. Решаваме да съкратим малко – ГОЛЯМА ГРЕШКА. Забиваме се в едни трънаци по някакви стръмнотии. Започва едно падане и ставане. Абе чудесия голяма, а отвисоко изглеждаше много добра идея.

Кораб планина – Албания, Македония

Кораб планина – Албания, Македония

Кораб планина у кучето Македон

За пореден път се убеждавам в това – ПРЕКИТЕ ПЪТЕКИ ВИНАГИ ТИ ИЗЛИЗАТ ПРЕЗ НОСА ПОСЛЕ или поне в 90 % от случаите. Е, неприятно беше де,ама сме в планината,което е най-важното и това не може да помрачи настроението ни. На Боби й дойде малко в повече, ама бързо се съвзе. Пресичаме по паднало дърво една рекичка и започва стръмно изкачване. Скоро пътеката изчезва съвсем и положението не е много розово. Спираме за обяд и да вземем мъдро решение за излизане от ситуацията. Такова естествено не се появява и правим каквото ни дойде на акъла, а то май не е най-правилното. Аз и Краси продължаваме без пътека, а другите се връщат в лагера.

Часът е 14:00 и няма много време за мотане като се има впредвид, че трябва да намерим друг по-кратък път за връщане, че по този ще отнеме твърде много време и бая ще замръкнем. Появяват се алпийските пейзажи и гледките стават приказно красиви.Вече сме доста нависоко. ГПС- а ни подсказва, че пресичаме границата с Албания и продължаваме да вървим твърдо навътре в страната. Наоколо се мотат стада от овце, но овчарите са се скрили нещо и няма кой да се попита. Нещо не се връзва спомням си, че като разглеждах за маршрута в интернет не се влизаше толкова в Албания.

Вече е 17:00 ч, а нито връх сме изкачили нито път за обратно сме намерили. Спираме и седим загледани в планината, чудим се какво да предприемем и взимаме разумното решение да се върнем. Уфф, много тъпо, ама ги има и тези моменти. Поемаме обратно и най-накрая срещаме младо момче овчар. Оказва се албанец, а аз нищо не отбирам от този език, ама съвсем нищо даже и една дума и виж ти изненада – говори савсем малко английски.Ураааа! Показва ни в каква посока е върха! Да това обаче е подхода от албанска страна и от тази точка е около 2 часа. Благодарим и се разделяме.

Няма време за днес, ако тръгнем ще сме горе по тъмно, а за връщане съвсем няма как да стане. Тогава между камъните виждаме табела, на която е описана посоката за върха за желаещите да се качат от Албания. Поляци са направили тази добрина. Щях да се учудя, ако бяха албанци.

В този момент узрява идея в главите и на двама ни. Да се върнем при лагера, да станем към 3:00 ч и да се качим на челници до някъде, за да има време да се върнем. Решаваме го и с приповдигнато настроение, че още нищо не е загубено тръгваме да търсим по-удачен път за надолу. И той се появява! Върви точно по границата между Македония и Албания по билото на планината. Срещаме още овчари, които ни показват посоката, но те не говорят и грам чужд език, но все пак се опитвам да завържа диалог. Контактът с местните винаги ми е бил интересен като съм в друга държава и съм се стремял да разговарям с хората. Прави ми впечатление, че всички албанци поздравяват сърдечно подавайки ръка! Бяхме много интересни за тях. Обръщаха се след нас, гледаха ни и се усмихваха! Дали заради планинското облекло и големите раници или просто, защото бяхме различни? Кой знае, но беше забавно?

По пътеката бързаме и на места даже тичаме. Идеята е да отметнем максимално път преди да се стъмни, защото, въпреки че имаме челници пътеката би била трудна за намиране на места. Пък и е непозната освен това. И ето идваме до момента, в който пак се натрисаме в онези чудесни трънаци от по-рано днес. Явно тук е тяхното царство и трябва да бъдем наказани, че сме го осквернили така подло:-) Ех, какво да се прави писано ни е днес да се търкаляме в трънаците и това си е!

Времето напредва неусетно и настава мрак. Челниците веднага влизат в действие. След известно време се вижда лагерния огън запален от нашите спътници. Гледката радва окото, а краката започват автоматично да вървят по-бързо и сякащ цялото тяло се мобилизира в очакване на безценните глътки топла супа или чай. За момент се замислям, че е някак странно, както сме опънали палатките, та и огън сме си напалили точно на метър от граничната бариера с бараките до нея, а на още 2 метра се издига табелата Република Македония.

Вечерта минава в приказки и смях, а плановете ни за ставане в 3:00 ч и качване към върха започват да избледняват. Всички казват, че ще дойдем пак и тогава ше се качим. Така е прави са, но не мога да се примиря с неуспеха. Просто обичам да постигам целите си и се стремя към това. Край лагерния огън се навърта и симпатично овчарско куче, което непрекъснато намазва по нещичко за хапване. Е, това е да напипаш мекото на хляба. Бая си хапна животинката, ама нека! Толкова малко е необходимо, за да доставиш радост на едно животно. Идеята за следващия ден е лежерна почивка и мотане около Мавровското езеро, но не стана така!

Ден 3

Ден трети започна с късно ставане като никога. След като разкопчах ципа на палатката и зърнах планините наоколо топло чувство на радост се настани в сърцето ми, въпреки хладното време. Слънцето се раздаваше максимално, сякаш като за последно и обливаше планините с безброй лъчи. Последва голямо мотане, хапване и приготвяне на багажа. С Краси направихме една малка разходка в Косово до техня граничен пункт, който ваче се рушеше. Към обяд потеглихме надолу, а кучето, което Калоян кръсти със звучното име Македон тичаше неуморно след колите.Горкото стана ми много жал. Сякаш сме го предали, но никой не подозираше, че това не е края на историята! Малко по-надолу по пътя срещнахме група от македонски туристически клуб. Спряхме и се заговорихме. Казаха,че пътеката за върха тръгва малко по-надолу по пътя и с добро темпо може да се качим за 4 часа до горе.А ние 12 часа се лутахме предния ден. Ами да, то нормално посред нощ да не видим маркировката и стартовата точка, а и по някои източници в интернет всичко сочеше, че старта е, където бяхме предния ден.

Както и да е взехме решение аз и Краси да тръгнем към върха, а останалите да се ориентират към прибиране в България с другата кола. Бързо пренареждане на багажа, хапване в бързината и с Краси вече крачехме към върха, а наш верен спътник беше кучето Македон!

С доста бодра крачка на моменти клоняща към лек тръс и понякога преминаващ в почти галоп се

добрахме до върха за 2:50 ч, вместо за 4 ч

Срещнахме македонски планинари, които казаха, че много късно сме тръгнали и няма да успеем, ама взехме, че успяхме. А върховете наоколо бяха феноменални. Остри високи зъбери изникваха от равнините и се криеха сред облаците. Сякаш сме в Алпите. Направихме няколко снимки, нахранихме кучето и тръгнахме малко по пътеката, която идва от Албания. Личи се, че маркировката е съвсем прясна и до съвсем скоро не я е имало изобщо. Абе добра работа са свършили поляците! Похвално! Всъщност часът беше към 17 и нещо и беше хубаво да се връщаме пак по същата схема – бодра крачка,тръс и глаоп. За 2:10 ч слязохме заедно със времето за снимки. Това прави общо 5 ч в двете посоки.Добре беше! Без да се мотаме поехме към България и за жалост се разделихме за постоянно с нашия верен спътник – кучето Македон. Скоро се стъмни, хапнахме Русенско варено (а Краси го подправи и с боб), пийнах едно кафе и потеглихме към България. Пътят не е дълъг – към 350 км, но се взима супер бавно. За 6:30 часа се прибрахме като за разнообразие минахме прес Сърбия и после през Трънския ГКПП. Легнах си в 5 ч и в 7 ч алармата ми звънна да ходя на работа. Направо не повярвах, че е истина, но пък не това са важните неща. Общо километрите, които минахме са 730 км.

След тази екскурзия в списъка остават само Хърватския и Косовския връх и всички балкански първенци ще са обходени :)Да видим!

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Още снимки от Албания:

До Италия и назад 10

До Италия и назад

Днес Любо ще ни заведе до Италия, но ще стигне до там с кола през Албания. Приятно четене:

До Италия и назад

през Македония и Албания, Словения, Хърватска и Сърбия

И така откаде да започна. . . От доста време в главата ми се върти една авто обиколка на Италия и най-накрая идеята намери реализация. Първоначалния състав беше от 8 човека, но бързо ентусиастите се стопиха до 4, точно една кола народ. Първоначалния план беше с ферибот през Гърция, но някак си ми се искаше да е по-различно и така се роди идеята да е през Албания. Пък и досега никои от нас не беше ходил там, а тя седеше така близо и така предизвикателна само на няколко стотин километра. Мненията бяха противоречиви от едната крайност (там са само диваци)до другата крайност (много мили хора). Но реших да не слушам повече мнения и съвети и беше решено – тръгваме на 1. 05. 2010. Майските празници бяха идеално врема за тази екскурзия.

Ден 1

За този ден ни предстояха малко под 600 км до Дуръс. Верния автомобил е натоватен, зареден на мах и доволен, че ще търкаля гуми по незнайни далечни земи. Тръгваме в 9:30 ч, защото идеята ми за ранно тръгване не се прие радушно и ето го резултата – 2 часа чакане на македонската граница. Бая лениви бяха тия граничари и поизнервиха цялата колона. Времето доста понапредна и трябваше да понастъпя малко. То вярно, че ферибота ни беше в 23:00, ама не знаехме какво да очакваме в Албания, а и всичките формалности при качването на ферибота. Македония я минахме в строг транзит. Спряхме само за малко на Охридското езеро и продължихме към албанската граница от северната страна на езерото. Между другото, минавайки през македония ми направи впечатление големия брой косовски коли в страната и ме учуди, че не видях нито една лоша. Всички бяха Мерцедес, БМВ, Ауди и Фолксваген последни или предпоследни модели. Странно е това за държава, в която се води, че под 50% от населението работи. Или статистиката лъже, или черната икономика просперира!Ето ни на албанската граница и по първи впечатления изглежда, че пак ще си отчакаме. Е, този път само час и нещо. Времето бая напредва и скоро ще се стъмни, а ние тепърва влизаме в Албания за щастие безпроблемно. Първите впечатления път с безкрайни серпентини, но никакви дупки, десетки пръскащи маркучи, което осъзнаваме, че са албанските автомивки и естествено МЕРЦЕДЕСИ. Поглеждам пред мен 4 коли като 3 са мерцедес, после зад мен 3 коли като 2 са сещате се какви. Модели от 70-те до наши дни. Просто това си е традиция. Оглеждам се жадно наоколо и се мъча да попивам колкото може повече впечатления за страната. Някак си ми е интересна, непозната и много далечна, въпреки че е толкова близо до България. Разминавам се с една благоевградска кола. Това си е сензация, то тук българите не са много. Виждам и една врачанска фиеста, която се сещам, че видях още на нашата граница, защото ми направи впечатление, че човека караше печка. Пред нас се лепват 2 камиона, изпреварването за всеки, който има малко здрав разум е немислимо и се влачим с 45 км/ч окло 40 минути. Много закъсняваме и започвам да се притеснявам малко, но точно в този момент ни хрумва, че тук времето е с час назад, т. е. печелим време. Това е добре, но трябва да сме на ферибота 2 часа преди тръгване. Минаваме през Елбасан – първия по-голям град и поемаме по стръмния път към Тирана. Е, пътя наистина си го бива, има място са кола и половина, изпреварването става с клаксон, човека пред теб се прибира наполовина в тревата и ти минаваш. Ето това се нарича технология на изпреварването. Бързо свиквам с маниера на шофиране на местните или поне така си мисля преди стигането на столицата. Пътят е много панорамен, а залезът уникален. Страхотно е!!! Противно на съветите във форумите „НЕ КАРАЙТЕ В АЛБАНИЯ ПО ТЪМНО”, на мен ми се наложи.

Стигаме в Тирана по тъмно.

Въпреки късния час тук трафика кипи или направо изригва. Много интензивен, гадни задръствания и никаква култура на шофиране. Много, ама много по-зле от София. Двивението тук може да се определи само с една дума – ХАОС. Тук предимство няма, всеки си го печели. Всички карат по някакви си техни мислено начертани траектории, най- вече зигзагообразни и хаотични. Често виждам Деси на седалката до мен да се изправя от зор и да вкопчва пръсти в каквото й попадне. Ами да то всеки момент можеш да очакваш някой да то побутне така савсем случайно, но за щастие това не се случи. Отказваме се от идеята за разходка из вечерна Тирана. То и без това площада със забележителностите е разкопан до неузнаваемост.

Четете по–нататък>>>

Около Преспа – 3 част 8

Около Преспа – 3 част

Днес ще завършим пътеписа на Комитата по българските места около Преспанското езеро. Започнахме с гръцката част, продължихме с албанската, а ден ще завършим с македонската част на Преспанското езеро. Приятно четене:

Експедиция “Преспа 2009”

част трета

Ден 4
Това беше най-дългият ден от пътешествието.

Корча

Закуската в хотела беше прилична: чаша прясно мляко, кафе, пържено яйце, сладко и още нещо, което не помня. Ресторантът на хотела беше странно място – понеже изглежда не е климатизиран, един от огромните прозорци просто беше свален (или може би е бил счупен?). Представете си все едно да липсва някой от огромните прозорци на хотел “България”. Нещо такова.

Корча от стаята ми

Корча от стаята ми

Тръгнахме към центъра на града.

В Албания е изгодно човек да си купи цигари и зехтин,

а също и от традиционния албански коняк. Така че бяхме с двойна задача – да разгледаме Корча и музея на иконите, където работеше нашият доброволен гид, и да отделим време за шопинг.

Графити на балкона
Графити на балкона

Навремето, когато разрушил църквите в цяла Албания, Енвер Ходжа събрал всички икони в този музей, където се съхраняват няколко хиляди в момента, между които наистина уникални образци. Но нямаше ток (в Албания често спира токът – или не издържа преносната мрежа или съм чувал друга теория – че покрай спирането на малките реактори в Козлодуй, токът не стига за Албания), така и не открихме музея (имахме известни езикови трудности с местните), времето напредваше и трябваше все пак да се откажем от културната програма. В допълнение, комуникацията на групата беше затруднена от чудовищните цени в Албания за роуминг. И внимавайте – някои хора от групата си купиха фалшив албански коняк, в който боята на парцали плуваше, щом разтресеш бутилката. Другите уцелиха. Аз не си купих нищо – конякът, зехтинът и цигарите не ме интересуват 😉

Центърът, църквата и отключената кола ;-)

Центърът, църквата и отключената кола ;-)

Друга легенда за Албания се оказа не чак толкоз вярна. Мерцедесите са около 50% от колите по улицата, а не 90% както бях чувал преди това.


Триколките са популярни в Корча

Триколките са популярни в Корча

Имах малък инцидент – бях си забравил колата отключена за около час и половина в центъра на Корча, пълна с багаж. Не беше докосната.

Четете по-нататък>>>