Archive for the tag 'акула'

май 14 2013

Френска Полинезия (2): Рангироа и Тикехау

Продължаваме с обиколката на Иван и Петя из Френска Полинезия – посетихме с тях островите Моорея, Бора Бора и спряхмев Рангироа. Днес ще се гмуркаме  край Рангироа и Тихекау. 

Редакцията посвещава днешния разказ на всички, които искат да емигрират от китната ни родина 😉

Приятно четене:

 

Френска Полинезия

част втора

Рангироа

Дойдоха да ни вземат и потеглихме. Предстоеше да се гмуркаме в един от естествените пасове на лагуната. На Рангироа, те са два – Типута и Аватору.

Преди милиони години Рангироа е бил много, много голям остров, няколко пъти по голям от Таити,

обграден от коралов риф

Острова е пропадал с по-няколко сантиметра с всяка изминала година, докато накрая е изчезнал и е останал само рифа. Поради тази причина в момента, се обитава малка част от рифа, но плодородна почва така или иначе няма. Успяват да виреят някакви растения и дървета като папая и кокос. Но няма как да се отглежда нищо друго и плодовете и зеленчуците се внасят от останалите острови един път на 3 седмици. След като свършат, а те свършват бързо, не можеш да се снабдиш до следващото зареждане.

Предстоеше трудно гмуркане, защото излизахме извън лагуната, разчитайки на течението да ни върне обратно до рифа. Подготвяйки се за първото гмуркане, Фред ме бъзикаше през цялото време за акулите и как ще ни нападнат и на шега ми показа крака на лодкаря -половината му прасец липсваше и имаше белег точно като от челюсти на акула. Аз се стреснах и настоях да го пита от какво е. Човекът наистина потвърди, че е акула, но не ни даде допълнителна информация. Не ми се стори добро начало за гмуркане, но поне успях след първото гмуркане да питам Ливия – инструкторката и тя разказа детайлите. Бил е за риба, съвсем в плитки води и е имало цяла каса пълна с риба, която е разсипал по невнимание и около него всичко е станало в кръв и риба.

Вместо да излезе бързо от водата, той започнал да я събира и

акулите,

както видяхме и по-късно на нашия плаж – бързо са надушили кръвта и са дошли. Съответно едната, явно по заблудена, го е ухапала по погрешка. Сега, човекът си носеше огромен белег за спомен на крака. Ливия разказа, че за целия си професионален опит, никога не е имала инцидент с акули. Обикновено те са много срамежливи и плашливи, единствено по-любопитните като lemon и silky акулите могат да се доближат, защото не се притесняват. В такъв случай, ако станат много нахални се подхожда

с удар в носа,

защото там е много болезнено за тях. Интересно как ли точно ще се осмели човек да удари акула в носа, освен ако няма опит като инструктурите? Как би се чувствал при такава близост на хищника и как изобщо ще се сети да я удари?

Акули – Рангироа – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

И така потеглихме с лодката, като още по пътя видяхме доста делфини да играят наоколо. След което скочихме буквално в бездната. Необятна синева и нищо друго наоколо. През първите минути мина един делфин с малкото си и след това видяхме на няколко метра от нас един доста голям екземпляр на silkyакула. В следващия момент имаше вече 5 сиви рифови акули под нас, със скромните размери от по 3метра. Ливия ни показваше да се гмурнем по – надолу – буквално между акулите, които кръжаха около нея, но ние отказахме. Добре си ни беше да ги гледаме отгоре, нищо че бяхме само на 2 метра от тях. Предполагам, че между тях вече усещането е различно. Бяхме във водата само от 5 минути и вече гъмжеше от акули, какво ли предстоеше?! След като тръгнахме по течението към рифа, в един момент бяхме само ние и бездната, докато наближавайки го, започнаха да се появяват и по-малки риби – мина цял пасаж с баракуди – така наречените чистачи на лагуната – мястото се нарича пречиствателна станция. Рифа наистина беше уникално цветен и шарен и буквално гъмжеше от риба във всякакви видове и размери. Видяхме представители на семейството на рибите „Jack“, както и риба меч, риба наполеон и стотици малки разноцветни и раирани рибки, включително рибата папагал.

На сушата Ливия ни разказа за

рибата-наполеон

Тя е зелена, надминава човешки размери и е много дебела с големи обърнати устни. Ние мислехме че сме видели голям представител, може би около метър с размерите на прасе, но явно е била малка. Каза, че не е опасна, но има нещо като рог на челото и ако те удари със сигурност ще те нарани. Много обича миди, за тях те са нещо като шоколада за нас и ако вземеш мида от рифа, веднага ще се нахвърли да ти я вземе от ръката като лакомство.

За обяд се върнахме в хостела и отморихме малко преди

следващото гмуркане

Още една двойка се присъедини следобеда, така че освен нас, Фред и възрастната дама имаше още 4 човека. Разделихме се на групи и се гмурнахме, отново излезнахме от лагуната с идеята да влизаме постепено на вътре.

Морска костенурка – Френска Полинезия, Тихи океан

Риба Наполеон – Френска Полинезия, Тихи океан

Гмуркане – Френска Полинезия, Тихи океан

Този път беше обратното, наближавайки рифа,

долу гъмжеше от акули –

освен видовете, които видяхме сутринта, имаше още от така наречените – white tip акули и black tip акули. Съответно на едните върха на перките е оцветен в бяло, а на другите в черно. Доста красиви наистина. Някои от тях даже спяха, а други, просто се движеха по дъното, този път на по-добра дистанция и така се чувствах по-спокойна. Понеже плувахме заедно с Иван, той ме задърпа да слезем надолу, за да ги огледал по-отблизо, но нещо идеята не ми допадна, бяха твърде много, за да се бутаме между тях… 🙂

Понеже не дишат като другите риби, а поемат кислорода от водата, когато спят –

акулите винаги спят с отворена уста,

за да може водата да преминава постоянно. Правят го в движение, като обикновено застават на течението, за да могат да дишат лесно. Единствено white tip акулата може да спи на дъното, съвсем спряла от движение, тъй като има способността почти да изключва дихателните си функции, когато спи.

По едно време около нас се завъртя една риба около 80 сантиметра, със сплескана муцуна, която доста приличаше на малка акула и не искаше да се махне дълго време. Нахалстваше и това ни притесняваше. На повърхността Ливия, ни обясни, че това е рибата рамора и тя обикновено се доближава, защото обича да засмуква, особено резервоара с въздох. Очевидно не е трябвало да се притесняваме от нея.

Бяхме изключително доволни от професионализма на инструкторите ни, досега не бяхме попадали на такива. Сигурно, защото обикновено се гмуркаме с местни, а тези бяха французи и разликата се виждаше. Лодкаря, ухапан от акула, разбира се беше местен и дори не ни подаваше ръка, когато излизахме от водата, а катеренето на лодката без помощна стълба, хич не беше лесно. 🙂

Посмяхме се всички заедно на спрялата до нас лодка, пълна с японски туристи със шнорхели. Как ли биха се почувствали, ако знаеха, че само на няколко метра от тях гъмжи от акули?

В офиса си поговорихме с инструкторите на чаша чай и те ни разказаха за това, че тигровите акули в района, биха могли да са най – агресивни, но те не ги виждат много напоследък. Въпреки, че няколко рибари се оплакали предния ден, че две тигрови акули изяждали улова им, в момента, в който го хванели и като краен резултат вадели само останките от главите на уловената риба. Другите, които биха могли да са опасни, това са акулите чук, но и те се виждат рядко.

През юни около Рангироа има сбирка на сивите рифови акули,

като все още не е изяснена причината, защо са избрали да се събират именно тук. Имало е случаи, в които са се гмуркали с по хиляда акули наведнъж, дори ни показаха подводни снимки – някъдето и да се обърнеш, все акули наоколо. Все си мисля, че от толкова акули, винаги ще се намери една заблудена и неориентирана, чиито реакции не могат да се предвидят. Но миналата година или ги е нямало или са били много на дълбоко, така че не са успели да ги видят.

От юни до ноември е периода, когато през острова минават китовете, но само можем да си представяме колко е уникално усещането да плуваш с тях. Само за един ден видяхме 4 вида акули, делфини и много други малки и по-големи риби. Очевидно не е случаен факта, че наричат острова аквариума на света.

Ливия ни посъветва, когато отидем на остров Тикехау – последната ни спирка във Френска Полинезия, да посетим пречиствателната станция на манта рей – така наричат огромните океански скатове. Там се намира едно от малкото останали убежища, които тези уникални същества са намерили през последните години. Каза да сме много внимателни и да не ги плашим, защото те бягат и все по трудно си намират спокойно местенце. Застават спокойно и около тях се събират много малки рибки, включително рамори, за да ги почистват. Раморите се събират и около акулите, по време на храненето им, за да обират остатъците, които изпадат от тях.

Разказаха ни история от предния ден, когато няколко делфина са се заиграли с групата и Ив – инструктура е извадил звънче, за да ги привлече по наблизо. По едно време те са му дръпнали звънчето и са отплували. Ив ги е гонил, за да си го вземе, но така и не успял. След известно време, делфините се върнали, със звънчето закачено на носа на единия и са минали демостративно с него, за да ги дразнят. При което – Ив скочил и прегърнал делфина, като му грабнал звънеца от носа.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанРиби – Френска Полинезия, Тихи океан

Риби – Френска Полинезия, Тихи океан

 

 

През целия ден,

имахме възможността да опознаем възрастната жена,

която беше доста над 60 годишна. Оказа се уникален човек, изключително жива и дейна за възрастта си. Пътуваше от ноември, като първо е прекосила Атлантика, като капитан на малка лодка с още двама души екипаж – собсвениците. Хората нямали никакви плавателни умения, но просто искали да направят нещо различно с живота си. След това продължила да работи на по голяма яхта, отново като навигатор и готвач, с която обиколила Карибите, Колумбия, Панама, Еквадор, островите Галапагос и от там до Френска Полинезия. Гмуркаше се по два пъти на ден в продължение на няколко дни и се спряваше доста по-добре от повечето млади хора на лодката. На вечеря, след като ни сготви риба с кокосово мляко по Бразилска рецепта, ни разказа за плаването си и за живота и в Рио де Женейро, Тунис, Кот де Воар и други места, които е посещавала.

Малко преди вечеря, докато още си почивахме на една от масите на плажа, видях че местните се канят да чистят риба в морето. Станах с идеята

да проверя дали ще дойдат повече акули

Като видяха интереса ми, те се ентусиазираха още повече, дори ми подаваха парчета риба, за да ги хвърлям като примамка – все едно храниш куче 🙂 И наистина, само за броени минути, се появиха 3 black tip акули, по големи от метър,както и един скат, и направо подскачаха и се блъскаха една в друга. А човекът се приближаваше все повече, за да им хвърля остатъците – уникално. Притесних се да не му откъснат ръката заради мен. 😉 Но най – вече ме изненада факта, че през цялото това време децата им си плуват във водата, съвсем в близост до остатъците от риба. Не съм и предполагала, че акулите могат да идват буквално на една педя вода от брега. В крайна сметка си тръгнах и с подарък 4 снапъра – следващата ни вечеря беше подсигурена. 🙂

На закуска, с Фреди си говорихме за местните и за начина, по който казват да – просто вдигат вежди за потвърждение. Нямат израз и дума за изразяване на отказ, затова е трудно да ги разбереш, когато ти потвърждават за нещо, дали наистина може да разчиташ на тях или не – често не се появяват. В Морея, Дом ни разказваше за това как французите с навика им да задават очевидни въпроси много дразнят местните. Първо те им отговарят по техния си начин, французите гледат умно и се чудят защо не им отговарят, затова питат втори път, местните отново по същия начин и на третия път просто се отказват да говорят с тях и се чудят „що за хора са изобщо това“. 🙂

Фреди също беше доста интересна личност –

около 50 годишна французойка, родом от Канада, обикаляла света от 22 годишна, като от 7 години се е установила на Рангироа, докато просто живота не я отведе на следващото място. За местните във Френска Полинезия разказваше, не само че са различни в 5-те различни архипелага, а че се различават дори на всеки отделен остров. Съответно важи правилото, колкото е по-голям острова и заселен с туристи, толкова по – комерсиални стават местните. За Тихикау каза, че е малко и все още много уютно местенце с приятни и гостоприемни хора. Предстоеше сами да се убедим в това.

Вечерта, ни заведоха до

мястото, където играят делфините

Не спираха да скачат и все едно изнасяха представление на фона на залязващото слънце. От там стигнахме до края на обитавания остров, където е и паса. По пътя в колата разпитвахме Фреди за лагуната и хората. Разстоянието между двете полуокръжности на атола е 280км, така че от едната не виждаш другата, а само океана пред себе си.

В момента само броени семейства живеят от другата страна, като очевидно доста примитивно и се издържат от

производството на копра

Явно правителството, с цел да спечели привърженици е вдигнало цената на изкупуване и сега за една чанта сушени кокоси се заплаща 65 евро. Като резултат отглеждането на прасета на Маркизките острови е изоставено, защото местните са преценили, че ще е по-добре да сушат кокосите, отколкото да хранят прасетата с тях. Съответно са се лишили от основната си храна. Същото се е случило и с пилетата, които са гледали на Рангироа, съответно целия остров се е снабдявал с яйца по този начин. Но при масовото нарастване на цената на копрата и тук взели същото решение – така че край на употребата на яйца. 🙂 В момента в Таити, са складирани около 5000 тона кокосово олио. Очевидно никой не проявява интерес да го купи, поради факта, че това е най-скъпо произведеното олио, но това далеч не се приема като сигнал, че нещата трябва да се променят.

Интересна беше и историята, за начина, по който полинезийците избират да си харчат парите –

хазартът е една от основните им страсти

Местната авио компания предлага специални оферти за самолетни билети до Лас Вегас – масово предпочитаната дестинация за тях. В същия момент самолетните билети до Франция са на безумни цени, но все още си задават въпроса – „Защо туризма намалява?“ През последните 10 години се наблюдава повече от 70% намаляване на туристите. За сравнение посетителите на Хавай само за 10 дни, са повече от посетителите на Таити за цяла година. Забавен е и факта, за това, че има повече хотелски стаи в стандартен хотел в Лас Вегас, отколкото на всички 118 полинезийски острова взети заедно…

Говорихме на закуска с Фреди за лозовите насаждения по протежението на атола и за това, че са най-уникалните в света. Растат буквално по ръба на лагуната, между кокосовите палми и произвеждат по две реколти на година. Гроздето се отнася до винарната с лодка, след което се получава вино, което човек трябва да опита само заради всичките перипетии свързани с производството му 😉

Помързелувахме на плажа, в компанията на стандартните акули и скатове. За вечеря, Жоел се върна ентусиазирана от срещата й с възрастен мъж, който се оказал капитана на пирогата с която са преминали целия път от Китай до Френска Полинезия. Начинанието било спонсорирано от Китай, с цел доказателство, че заселването на полинезийците от Азия е напълно възможно и осъществимо. Цялото пътуване отнело 3 месеца и половина с участието на още 5 човека, освен капитана. Капитанът мечтаеше да отвори училище за навигация на острова, а Жоел вече се замисляше с какво може да му помогне. За негово съжаление, все по-малко хора от местните имат необходимите умения за плаване, и ако продължават със същото темпо много скоро няма да могат, дори и да искат да плават.

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океан

Делфини – Френска Полинезия, Тихи океанФренска Полинезия, Тихи океан

 

Пътуването ни до

Тикехау

не отне повече от 10 минути полет, поради отстоянието на атола само на 12 км от този на Рангироа. Поредната двойка – французин женен за местна, ни посрещнаха на летището.

Населяемата част от атола, беше дори по-малка от тази на Рангироа. С колелетата, които ни предоставиха, ни отне точно половин час, за да обиколим селото. Най – известно тук беше

новото пристанище и уличното осветление,

благодарение на соларни панели. Бяхме твърдо решени, че ще продължим да търсим заветните „manta rays“. Пречиствателната им станция се намираше на малко островче по средата на лагуната, видимо от нашия плаж.

Ив ни даваше да ползваме и каяци, но отговори уклончиво на нашия въпрос дали е възможно да стигнем до острова сами с каяците. Изглеждаше поне на 2 часа гребане от нас – само в едната посока, което на фона на силното слънце си беше добро предизвикателство. Представях си как ще се изморя по някое време, ще спра насред бездната и акулите ще плуват около нас – не ми допадаше тази идея. Поразпитахме и други местни и ни казаха, че ако искаме теченията да ни отнесат в посока към Нова Зеландия – да тръгваме спокойно. Убедиха ни 🙂 – решихме да търсим други алтернативи.

Tikehau, Френска Полинезия

 

 

 

Еднодневна, организирана с лодка екскурзия до там си беше сума на фона на нашия бюджет. Накрая се договорихме с местен рибар да ни закара само за два часа. Костваше ни ядене на ориз три дена, но определено си заслужаваше. Човекът се оказа много приятен – определено се постара и ние да останем доволни.

Първоначално нищо не се виждаше и си мислехме, че пак няма да видим

скатовете,

но рибарят се гмурна доста надълбоко, за да ги подплаши и накара да се раздвижат и тогава те заплуваха около нас. Видяхме 3 или 4, като през цялото време плуваха поне по 2 ската наоколо. Единият си беше направо четирикрилен гардероб, със стряскащи размери. Когато се издигаха, можехме да се любуваме на оцветената изцяло в бяло долна част на тялото, за разлика от черния им гръб, само с няколко бели ленти за украса. На моменти, когато минаваше над тях, рибарят направо изглеждаше все едно ги е възседнал – приличаше на човек, който язди дракон. Опитвахме се да спазваме тяхното темпо на плуване, за да не ги изпускаме и честичко протягахме ръка, за да ги докоснем. Беше си по-уникално преживяване и от гмуркането с акулите.

 

Жоел се беше гмуркала десетки пъти на голям брой от островите, без да успее дори да ги зърне, а ние им се наслаждавахме на една ръка разстояние от нас и дори плувайки само със шнорхели. Извадихме страхотен късмет с този човек, а и определено стана ясно, че е било пълно безумие да тръгваме с каяците. Имайки в предвид и постояно циркулиращите наоколо акули, щеше да е доста интересно. Само като тръгвахме с лодката бяха поне 8 на плажа и то във вода до колената. Вече свиквахме с тях, но подобна бройка още ни стряскаше. На фона на кокошките домашни любимци на нашия домакин, които често ни правиха компания на масата по време на закуска, Ивс разполагаше и с 3 редовни акули – питомци на плажа. Отморихме с чаша кафе след уникалното преживяване и Ивс ни разказ, че живее във Френска Полинезия от 1970г, а в Тикехау е от 1977г. Избрал острова защото е по – чист и спокоен от останалите, а и местните били много добри. И тук не е имало електричество в началото, когато се е заселил. Разказа ни и за 5-те семейства рибари, които живеят от другата страна на паса.

Скат – Френска Полинезия, Тихи океанСкат – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Следобеда прекарахме с каяците по крайбрежието. Една акула се въртеше около моя каяк, а около този на Иван една рамора. Доста време ни следваха – сетих се за филмите, които сме гледали как акули преобръщат лодки… :))) Стигнахме до малко островче, където събрахме уникална колекция от корали – дано само не ни ги вземат при влизането ни в Нова Зеландия. Посрещнахме залеза с кокос в ръце – най вероятно последния ни за тези дни, както и с трите домашни акули на плажа. 🙂 Едва ли скоро ще се радваме на подобни привилегии, след като утре си тръгвахме.

 

Хубавото беше, че полета ни беше чак следобяда. Сутринта засилвайки се към водата, не видях едната от дежурните на брега акули и буквално скочих отгоре й. Тя милата така се подплаши, ама и аз добре подскочих… :)))

Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

 Акупи – Френска Полинезия, Тихи океан

Лодка – Френска Полинезия, Тихи океан

Съвсем случайно минаха и австрийците, след се бяхме разминали с тях на Рангироа. Останаха с нас на плажа, докато дойде време да тръгваме. Съжаляваха, че не са опитали от „прочутата българска зелена салата“. 🙂 Бяха се засякли някъде с американеца и той похвалил готварските ни умения. Обещахме им да я опитат в Европа. 🙂

Бяхме си намерили домакин от “coachsurfing-а“за

последната ни нощ в Таити

Другата ни опция винаги си оставаше нощувката на летището. Поредния французин, с неясно какви точно корени – Мехди, дори ни посрещна на летището. За разлика от първия ни опит в Морея, този път предстоеше да нощуваме в модерен апартамент. Оказа се, че Мехди ще нощува навън и просто ни оставя жилището си и ключовите за него, които да оставим на таблото рано сутринта, когато си тръгвахме. Дори ни сготви вечеря и имахме малко време да си поговорим преди да излезе. Разказа ни, че съвсем наскоро

в лагуната на Таити са открили 3 заблудени тигрови акули,

които след като са влезнали в нея, явно не са успели да излязат. Проблема е в това, че за разлика от останалите острови, където в лагуните им кипи от живот, тук те са нямали с какво да се хранят. Местните управници са се уплашили, да не се стигне до нападение на туристи, което да развали реномето на Френска Полинезия. В крайна сметка се наложило да ги убият.

Залез – Френска Полинезия, Тихи океанЗалез – Френска Полинезия, Тихи океан

 

Тръгвахме си, а определено това е мястото, което най – много ще ни липсва от всички места, на които някога сме били. Оставаше ни само да мечтаем, че някога ще имаме шанса да се върнем отново…

Автор: Иван Иванов

Снимки: авторът

Още от същото околосветско пътешествие:

 

Други разкази, свързани с Френска Полинезия – на картата:


Френска Полинезия

3 коментара

окт. 30 2012

Салала, Оман (7): До Мирбат и обратно

Published by under Оман,Теди

Продължаваме с поредицата на Теди за Оман, оманците и живота в Салала. Началото беше тук, после разсъждавахме какво прави една страна интересна, както и за нещата на Арабския, които (не)са харесвани от авторката, четохме по-пдробно за тамяна, минахме през Уади Дирбата за последно бяхме в Дахариз.

Днес ще идем до Мирбат – при … акулите 🙂

Приятно четене:

Салала, Оман

седма част

До Мирбат и обратно

 

 

 

12 октомври 2012 г.

 

Пак е петък, ден за релакс и отмора в Оман.

Но не и за Филип. Той днес е болен, с болки в мускулите, от силно охлаждащия ни климатик в спалнята, който ни простудява коварно- точно когато са ни отпуснати телата, през нощта. Но е дал обещание- да закусим у нас с другите българи, после да намерим плаж за къпане,след обиколка в планината и накрая да направим вечеря пак в нас, с същите хора.И ако на това му се казваше почивка..?!

 

От сутринта всичко е по плана,  качваме се на джипа, отбиваме на 20 км от пътя за Мирбат, към селището Нашиб, на изток от Салала.

Мирбат - Салала, Оман

Идеята е да проверим,дали е останало нещо зелено от преминалия вече, Карийф сезон именно по високите места. Прашния, чалълест и широк път, ни води някъде нагоре, но без указателни знаци, пък дори и с карта в ръка, никога не знаеш, къде си и дали си в правилна посока.

Мирбат - Салала, Оман

Преминаваме Мадинат ал Хаг, и по усещането че се издигаме в надморската височина, преминаваме Джей Лаб и търсим смешното име от картата, в пътните знаци-

Джибджат

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Оманците нямат никакво отношение към туризма на страната –

ако някой се хванеше за преброи техните каньони и да ги подреди по големина, щеше да е от полза за страната си и разни скални аутсайдери отдавна да ги напълнят за да си начешат крастата. Но не..

Тук единствено камилите и понякога кравите им, оформят пътеки по тези каньони, където си търсят прехраната- някоя останала свежа тревичка или храстче.

Мирбат - Салала, Оман

Загледахме се настрани и виждаме нещо като каньон, затова и спираме: за снимки!

Мирбат - Салала, Оман

Разцепените скали и ерозията на скалните отломки са нещо обичайно.Затова и няма много желаещи, които да ги обхождат. Освен опитомените животни, необходими за прехрана на местното население.

Мирбат - Салала, Оман

И в следващото безименно населено място, според думите на българина с нас в колата, се прозвеждало

ковертируемата валута на Оман- оборски тор,

събран в розови и др. цвят полиетиленови торби, струпани на едно място. Освен една джамия и бакалия, доставяща им градски стоки, всичко останало местното население си набавя по агрономски начин от животните – доене, разплод, месо и тор от тях.

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Покритите обори на кравите са подобие на землянки, с подръчни камъни и овехтели автомобилни гуми, където те подвиват крака в кратките, арабски нощи и вероятно дават поколение, за да са доволни господарите им, даващи повече вода, отколкото храна.

 

Мирбат - Салала, Оман

Следващата ни задача е да посетим плажа, за да има изкъпани и осолени тела. Като профилактика която само тук, близо до Индийския океан, един експат може да си го позволи!

 

Мирбат - Салала, Оман

 

Първо бяхме на този плаж. Но на мъжете нещо не им харесвали вълните на морето, че били много пясъчни и се преместихме на

друг плаж– без пясък във вълните!

Там имаше скали наоколо и доста местни младежи от Мирбат идваха екипирани с шнорхели,за да гледат красивите златни рибки под водата и да си позагубят времето край брега.

 

Мирбат - Салала, Оман

Както се бях опънала на пясъка, Филип ме нарече мърмейд от Мирбат, града който щеше да ни изненада с огромния улов на акули.. след малко!

В повечето случаи, морето тук винаги си образува лагуни, където е често сборище на чапли, патки и други птици, на които не им знам името. За земноводните въобще не знам, какви са… Подобни каменни беседки са често срещана гледка, издигнати някъде в неизвестността, за да могат пътниците от МПС-та, да ги обдуха бриза и по-вероятно да си направят барбекю.

Мирбат - Салала, Оман

Къщите в Мирбат

по брега са порутени, изоставени развалини, незнайно от кога построени и още повече- от кога безлюдни. Но гледката не е красива, дори за мен- въоръжена с фотокамера и в добро настроение за уикенда.

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

Слизаме ние на рибния пазар,

с намерението да си закупим прясна риба, без да обръщаме внимание, че такава се предлага само сутрин и всичко купено след 12 часа, ще бъде вече разваляща се смрад, дори съхранена в ледени кубчета.

Няма нищо изненадващо, когато излезеш от колата да те блъсне миризма на риба, неопределено колко силна е тя според дневната температура. Хубавото на Мирбатския рибен пазар е, че винаги има лодки и дървените им рибарски корабчета, наречени Дау, с които работят все още.

Мирбат - Салала, Оман

По изненадващото е, как толкова дребни мъжки тела, намират сила в морето да уловят риби и да ги качат в трюма на катера си, при положение че тежат над 80 кг.?!

Не знам..

Миризмата която е блъскаща в началото, вече е нормална.. свиква се.

И след кратките позьорски снимки на фона на лодките и кея, се чува ритмична глъч, на непознат език.. като: ЕЙ- хоп, ей- хоп…! Хорово мъжко изпълнение!?

Мирбат - Салала, Оман

Едва ли… тук не е място за разпяване!

 

 

Докато се мотаем дали да купим непрясна риба от наклякалите черни експати в началото на пазара, тази глъч приблича вниманието ми  и като ‘хищна хиена’ според ретро-песента, ускорявам крачката към акостиралите катери,за да видя какво става всъщност там.  Е не, гледката е умопобъркваща!

Мирбат - Салала, Оман

Кървави АКУЛИ!

 

 

Мирбат - Салала, Оман

Мирбат - Салала, Оман

С плацента от тях!!!!

 

 

Какво се е случило точно под водата, не можем да гадаем, но е факт, че този катер беше догоре препълнен с улов от акули, с тегло м/у 60 и 110 кг, като бройката им беше над 50! Безмилостна битка е паднала, няма спор. В крайна сметка с човека, игра не бива! Колкото и странно да е, оказва се че единствения начин една акула да намери смъртта си  е или от старост и болест във водата, или от човека и неговота кука!

Не искам да коментирам размислите, които предизвикаха тези трупове на акули в Мирбат, но повярвайте ми – моряците от Оман са достойни за преклонение!

Сякаш бях пред кораба на Синдбад, а в същото време не ме беше страх от мъжете, а мъртвите акули, от които треперех, да не би да е останала поне една капка живот в тях и да ме захапят за глезена!

Мисията на пеещите морски работници беше да изтеглят трупа на всяка една акула от трюма, без да се откачи от куката,забита в окото й.

Мирбат – Салала, Оман

После се качваше от други мъже, в хладилната камера на камионче.

Мирбат – Салала, Оман

Не знам, дали тази гледка от умрели акули в Мирбат, няма да промени тотално представата ми за този древен град, известен повече с възпроизводтвото на арабски коне в древността. Не случайно, града се е наричал Град на кобилата, а от днес и на Акулата, според мен!

Мирбат – Салала, Оман

Приятни сънища, моряци от Оман!

 

Очаквайте продължението

Автор: Теди

Снимка: авторът

 

Други разкази свързани с Оман – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРО

No responses yet

сеп. 24 2009

Австралия(2): До Сидни и назад

Продължаваме със съветите за пътуване до Австралия на Илия. В началото видяхме как можем да стигнем до Австралия, а днес ще продължим със съветите, идеите и разказа за Сидни — най-големия град на Австралия. Приятно четене:

Австралия

част втора

До Сидни и назад

Преди да продължа с пътеписа, ще напиша няколко думи за Сидни.

Сидни привлича хора от цял свят — близо една трета от населението му е родено извън него. Населението е около 4 милиона и половина, а на цяла Австралия — 20 милиона души. За сравнение, дори в Румъния е повече.

Кога да отидем до Сидни?

  • През лятото (декември до януари) — температурите са между 26 и 40 градуса, и ако обичате топлото време и плажа — отидете тогава. Разбира се, през този период ценита на самолетните билети са най-високи. Имайте едно наум, че слънцето там е доста по-силно, и си носете защитен крем.

  • През зимата (юни до август) — не е хладно, и за мен беше най-идеалното време. Температурите сутрин бяха 8—10 градуса, вечерта стигаха и до 20. Два от 13 дни валя.

  • През есента (март до май) и през пролетта (септември до ноември) — като цяло времето е добро, по-спокойно е от лятото и също е добре за посещения.

Придвижване от летището до Сидни

Както написах в края на част 1, след като пристигнах в Сидни, взех такси до центъра за около 55 долара (62 лева). Необходимо е да платите таксата за вход на летището (около 3 долара) и ако желаете, такса за платени магистрали. (8 долара до центъра). Можете да помолите шофьора да мине по обиколен път, за да не плащате такса за магистралата.

Другият вариант за придвижване до центъра е да ползвате влаковете AirportLink (http://www.airportlink.com.au/), които са част от градската система. До централната част на Сидни ще ви струва около 15 долара, но можете от летището да си вземете билет до всички гари на градската железница. Понякога тези влакове са пълни, защото по пътя се качват и хора от крайни гари.

Вземете си карта на Сидни, за да се ориентирате по-лесно. С градския влак можете да стигнете до всяка точка на града, а центъра може да се обходи в едната посока за около 30 минути (от централната гара до операта).

Можете да стигнете до центъра и с автобус, но не съм си правил труда да го разуча, защото се движат много бавно в задръстванията.

Градски транспорт в Сидни

В Сидни има няколко основни вида транспорт, но не ми се е налагало да ползвам повечето от тях.

Хотелът ми и срещите бяха в централната част и ползвах единствено монорелсовата железница за придвижване. Това „влакче“ (http://www.metrotransport.com.au/index.php/monorail/monorail-home.html) обикаля в кръг за 15 минути и има спирки на ключови места.

Единственият му недостатък беше, че върви само в едната посока и ако си изморен и искаш да се върнеш до предната спирка с него, трябва да обиколиш останалите спирки. Карта за деня струва 10 долара.

Вторият транспорт, които използвах бе градският влак, който играе ролята на метро — в центъра върви под земята, а в крайните квартали излиза над земята. Билет за единично пътуване струваше около 3 долара.

Няколко съвета — купете билет като кажете до коя гара отивате; следете посоката, в която вървите; след като си купите билета и минете през бариерите с него го запазете, защото няма да можете да излезете! На изхода пуснете пак билета и бариерите ще ви пуснат — в 90% от случаите машината задържа билета и ви освобождава от отговорността да търсите кошче. 🙂

Четете по-нататък>>>

4 коментара

Switch to mobile version