Archive for the tag 'Акаба'

мар. 09 2015

Йордания (2): Петра и пустинята Вади Рум

Продължаваме с пътуването на Емилия из Сирия и Йордания – предишния път през Дамаск стигнахме Аман, а днес ще продължим към Петра, пустинята Уади Рум и Акаба на Червено море. Приятно четене: Йордания част 2 Петра и пустинята Вади Рум (Уади Рам) На другия ден станахме рано. Очакваше ни едно от новите чудеса на света. […]

No responses yet

май 12 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(5): Акаба

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, а за последно минахме през Мъртво море и река Йордан

Днес ще стигнем крайната си цел – Акаба на Червено море

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

пета част

Акаба

крайната цел на това пътуване

От Петра до Акаба (А’каба) пътят е по магистрала.

Няма много движение и се лепваме зад един от местните, за да намалим риска от среща с контролните органи. Започват да се срещат и полицейски пропусквателни постове. Спираш за да те огледа полицая, да ти разгледа паспорта и да си поприказвате откъде си дошъл и за къде си се запътил. Отстрани в пикап стоят и те гледат двама военни, а на покрива е заложена двуметрова картечница. Ако искаш спирай… Яко шубе ги гони тия. И колкото по на юг отиваш, постовете зачестяват.

Акаба, Йордания

Акаба (А’каба)

е друго нещо. Светофари навсякъде, културно и организирано движение, нищо общо с хаоса и мръсотията която видяхме дотук. Истински курортен град, с големи осветени ресторанти и магазини, туристи загледани по отрупаните със злато витрини и, разбира се, много руско говорящи. Дори и магазинчета за алкохол има.

Aqaba, Jordan

Учудващо бързо се ориентираме и хващаме крайморския булевард, които е за границата със Саудитска Арабия и по които извън града трябва да е нашия хотел. Отдавна се е стъмнило, вече сме на 10 км от Суадитска Арабия, подминаваме и тузарските Moevenpick и Kempinski обаче мотелче Darna Village не се вижда. Стигаме до полицейски бус, паркиран със включени сигнални светлини перпендикулярно на движението. Полицая, естествено, не е и чувал за такъв хотел. След 5 минутни обяснения ни предлага да говори по телефона с рецепцията. По неговия телефон! В тъмното не сме го забелязали и сме го подминали. Уговаря да ни чакат пред мотела, на магистралата. Обръщаме и след няколко километра някой ни маха в мрака. Сина на собственика е много учуден че сме говорили с него от телефон на полицай, което за сетен път ме убеждава че всички имат огромен респект, направо страх, от полиция и войска. Рецепцията е разхвърляна маса в ресторанта, заобиколена от рафтове със шнорхели и плавници. Плаща се предварително и само в брой. Книгата за настаняване е опърпана тетрадка голям формат, в която докато записвам нашите паспортни данни, забелязвам и френски, австралийски, че и руски такива. Което ни успокоява. Мотелчето си е доста прилично, с учудващо голям басейн отпред, въпреки че сме на 100метра от Червено море, през магистралата. Настаняваме се с нетърпение и излизаме отпред на верандата пред бунгалото, за да се насладим на гледката и на ситуацията.

Близо 4 месеца планиране, два пъти отлагане на датата, хиляди притеснения , НО ГО НАПРАВИХМЕ! Намираме се на 3500км от дома,

в бунгало на Червено море, с изглед към Израел, на 15 км от Саудитска Арабия.

Или както му казахме – „НАМИРАМЕ СЕ НА МАЙНАТА СИ ” !!!

А отсреща е ИЗРАЕЛ – Акаба, Йордания

А отсреща е ИЗРАЕЛ

Дали от преумора, или от вълнение, но не мога да спя. Нощта изкарвам на верандата, загледан в светлините на Ейлат отсреща и размишлявам. Как е възможно да изгубим толкова време, толкова години, за да се престрашим да направим нещо такова. Причини да не го направиш винаги е имало, и винаги ще има. Проблемите, особено при нас, в нашата държава, ще ни връхлитат всеки ден. Но това не би трябвало да ни спира да направим нещо различно. Нещо, което ще ни направи по-горди и по-смели. Пред нас самите. Защото най-страшен е самият страх!

На плаж – Акаба, Йордания

Сутринта съм най-ранобудния. Дори сервирам закуска на Жени на масата пред бунгалото. Седим и гледаме синьото море и не ни се тръгва. Трябваше да останем поне ден тук, но съвсем щяхме да объркаме програмата и да се забавим 3 дни за следващия автобус от Алепо за у дома. Но целта няма да е постигната ако не се изкъпем. В самото начало си казахме – „Хайде да отидем до Акаба и да се гмурнем в Червено море”. Вземаме хавлиите, пресичаме магистралата и ги разпъваме на твърдия плаж, до самото море. Около нас има доста арабски семейства които са преспали на плажа, под открито небе. Започват да идват и чужденци, но незнайно защо, никой не се къпе. Дори англичанките до нас се пекат по тениски. Е, все някой трябва да е пръв. Морето е кристално чисто и прозрачно. И топло. Май бях чувал че трябва да се влиза обут. Докато се сетя, вече усещам убожданията. Десетина иглички стърчат от едното ми ходило. Морския таралеж е малка черна топка, с тънки и дълги бодлички, които болят много и много трудно се вадят от крака на пострадалия. Четири хлапета от местните ми се смеят дискретно. С ръкомахания питам дали е опасна гадината.

„О, няма проблеми” и ми показват как да ги изгоря с цигара. От което не ми става по леко.

Акаба, Йордания

Питам дали има корали наоколо. В отговор най-малкия ми носи маска за гмуркане. От ония със ластик от вътрешна гума, от нашето детство. Наистина е красиво. Дори и далеко от кораловите рифове, пак ги виждам тук-там. Големи колкото портокал, но твърди като камък. Намирам няколко отчупени парчета, които си прибирам за спомен. За благодарност черпя по една цигара. Хлапетата остават по-очаровани когато им предлагам да се снимаме за спомен и грейват. С големи усмивки и любопитни, светещи очи. Докато Жени се къпе, забелязвам погледите на наблизо седящото семейство араби. И особено жалния поглед на жената, която стой под палещото слънце с фередже. Става ми жално и мъчно. Но… кой където го е пуснал щъркела.С огромна тъга събираме багажа и се товарим на Фабията. Потегляме. Обратно към дома. Малко ми е домъчняло, въпреки че ни очакват още емоции и неизвестни.

Очаквайте продължението

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Йордания – на картата:

3 коментара

февр. 09 2011

Йордания – приказка за цветове и хора (2): Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

Продължаваме с новогодишния пътепис на Мая за Йорадния. В предишната част търсихме Светия Граал в Петра, а днес ще посрещнем Нова година и ще обиколим малко из пустинята Уади Рам.

Приятно четене:


Йордания – приказка за цветове и хора

Част втора

Нова Година, Акаба и пустинята Уади Рам

31.12.2010 – 01.01.2011

Последният ден от старата година беше, поне за настанените в Акаба единственият напълно свободен ден. До официалната вечеря в хотелите или пустинята нямахме ангажименти.

Ето защо аз този ден го посветих на къпане, плаж и неизбежният шопинг. Нямам спирка с шопинга обаче.

Сутринта на 31-ви беше много приятна. Слънчево, топло, нямаше и помен от гадничкото време от предишния ден. Ето защо след закуска, се запътих да изпълня една от най-важните задачи, които си бях поставила – плаж и къпане!

Сега, ще бъда откровена и ще си призная, че не се изкъпах в Червено море. Първо, вече съм го правила. В Египет. Второ – каквото и да си говорим, температурата на водата беше 18-19 градуса. Да, имаше смелчаци, които се къпеха, но за да съм честна, част от тях влизаха с неопрени. 🙂 И трето, Червено море, поне в частта на Акаба не е пясъчно. Каменисто е. Което прави влизането с боси крака невъзможно. Вземате си или гуменки или … казаха ми, че от там могат да се купят нещо като терлици, с които да се влезе.

Е, чак пък толкова. За човек, неумеещ да плува, това не беше чак толкова важно. За тези, които плуват и могат да се гмуркат обаче, Червено море има какво да предложи. Имат страхотни коралови рифове и са съвсем близо до брега. Водата е … ама кристално чиста. Тук такава вода май не можете да видите. Така че, за гмуркачите – там е идеално място.

Аз се задоволих с разходка по плажа. Много е странно, обаче плажът е пясъчен. Пясъкът не е насипан. Естествен си е. И е червен! Обаче в момента, в който стигнете до брега и започват камъните. Странна работа.

След като се запознах със странностите на плажа и морето, реших да се запозная отблизо с отопляемия басейн. Оказа се, че големият, както и голяма част от по-малките не се отопляват и температурата беше … хммм, сещате се, нисичка. Така че, голяма част от почиващите се ориентираха към топлия. Който беше с температура от 28 градуса. Супер! Само главата ми се подаваше над водата! С това отчитам второ новогодишно къпане. Пък макар и не в морето. 😉

Неприятното беше, че подухваше вятър и след излизането от водата следваше масово зин-зикане. Нищо де, погрях се на слънце и беж към стаята да се приготвям за шопинг.

В този ден използвах шатъла на хотела. Както казах, те са безплатни. Има си определени часове, в които се движат. Много е удобно.

И така, малко преди обяд се оказах в центъра на Акаба, готова за пазаруване. Имах едни притеснения свързани с миткането из арабски град. И не заради друго, ами защото беше петък. Очаквах всичко да е затворено, все пак е почивен ден. Нищо подобно! Магазините си работеха. Както ми обясниха, това се дължи на факта, че за уикенда много йорданци от Аман идват на морето и местните се възползват от това. В петък и събота магазините работели до 2-3 часа след полунощ.

Има една интересна особеност свързана с икономиката в

Акаба. Тя е свободна икономическа зона.

Което, според моите бедни познания по икономика значи, че стоките не се облагат с данъци от рода на ДДС. Та, там е по-евтино от останалата част на страната. Проверих го – така е. Ако ви падне случай да сте в Йордания, при възможност пазарувайте от Акаба. Даже целият район е отделен от останалата част от страната с нещо като граница. И когато напускате към останалата част на страната, ви спират на митница. Местните ги проверяват да не изнасят стоки, на които не е платено мито. 🙂

А, и още нещо. Отново за йорданците.

Ако си мислите, че да се мотате по суковете в Йордания е опасно, много грешите. От момента, в който пристигнахме, започнаха да ни набиват в главите, колко сигурна и спокойна страна е Йордания. И са прави.

Престъпността в Йордания, ако и съществуваща, е на много ниско ниво.

Такова чудо като джебчийство или улични кражби са почти нечувани. Няма проблем да си миткате насам-натам с местните. Най, ама най-неприятното нещо, което евентуално може да ви се случи, е да ви огледат по-подробно. И това не е много сигурно. Местните се отнасят с уважение към чужденките / или поне не им обръщат особено внимание/. Ако се обърнете към полицай при някакъв спор с местен, на местния му е спукана работата. Ето защо нямах никакви притеснения да вилнея от улица на улица и от магазин на магазин с портмонето в ръка и отворената раница на гърба. Никаква грижа! В София може и да ме е страх да се прибирам по тъмно, обаче да вилнея по магазините на „дивия” арабски свят – не. Имайте го предвид. 🙂

Wadi Rum, Йордания

При пазаруването се сдобих с още нещо много типично за Йордания. Козметика от Мъртво море. Йордания си дели достъпа до Мъртво море с Израел. И хората си правят световноизвестни козметични продукти. Които, въпреки клетвите на екскурзоводката ни, се оказаха по-евтини в Акаба, отколкото на самото Мъртво море. Пак, заради данъците.

Ей, ама голям съм балък. Понеже хората са мили и любезни, и усмихнати, в който и магазин да влезех, си излизах с доста повече неща, отколкото бях предвидила. Обаче, то пък да ти направи кеф да напазаруваш и да си оставиш парите. Ще ти се усмихнат, ще те заприказват, търпеливо ще изчакат да решиш, и в моя случай, все ще успеят и да ми пробутат нещо повече. 😉

В един от магазините, в които влязох за поредната допълнителна чанта, в която да сместя разрастващия се в геометрична прогресия багаж, се запознах с продавача, чиито чичо се оказа, живеел в София. Момчето, като разбра откъде съм, ме почерпи с чай. Нищо, че аз не купих нещо друго освен чантата.

Самата Акаба не е нещо особено като град. Съществува заради туризма. Повечето хора се изхранват от дейностите около туристите. Имат много голяма крайбрежна алея, която е приятно място за рабзохдка. Имат някакви останки от фортове от Средновековието, които не са нещо особено де. Но са в центъра и могат да се разгледат. Имат си Макдонладс, Бъргър Кинг и Пица Хът за тези, които ги е страх да пробват от местната кухня.

Доста туристи се възползват и от разходките с лодки с прозрачно дъно. За да могат тези, които не могат да плуват, да разгледат рифовете. По мое лично мнение, тази разходка не е нещо особено, от гледна точка на рифовете. От повърхността не може да се види кой знае какво.

Една от дамите в групата ни беше ходила на такава разходка и ми разказа интересна история.

Качила се тя, заедно със семейство местни на такава лодка. И водачът си говорел предимно с тях на арабски и отвреме на време обяснявал и на нея на английски. В един момент и обяснил, че отсреща на брега е израелският Ейлат. И местната жена като скочила. Това всъщност не било Израел! Това било Палестина! Цял скандал направила.

Това го казвам, за да вземете под внимание, че мир или не, тези хора носят много дълбоки травми от четиридесет години непрекъснати конфликти. Добре е, човек да се съобразява.

С натежали торби, си се натоварих обратно на шатъла и беж към хотела да се подготвям за

Нова Година

Посрещането, откровено казано, не беше нещо особено. Хапнахме и пийнахме в ресторанта до към 11 часа вечерта. Жива музика и естествено кючекиня. Не съм я снимала, вече не са ми интересни. След което ни подкараха към дискотеката. Където в песни и танци посрещнахме Нова Година 2011. Това е май първата ми Нова Година, в посрещането на която, не беше изстреляна и една-единствена пиратка. В началото този факт ми направи много силно впечатление. После обаче се замислих, че ако някой беше взел да гърми, пък било и фойерверки, имаше голяма вероятност евреите да наминат да проверят какви ги вършим. Заедно с танковете. 😉

Ето защо, мир и спокойствие. Признавам, че към 1 се предадох и отидох да спя. Ужас, остарявам! 😉 )

Акаба на връх Нова година, Йордания

Подобно неочаквано ранно лягане доведе до още по-безумния факт, че на следващата сутрин се събудих в 6.30. Беше се развиделило и слънцето започваше да се показва. Не ми се спеше, а ако слезех за закуска, вероятно щяха да ме бият, ето защо си изнесох една възглавница на шезлонга на балкона и изкарах следващият един час, наслаждавайки се на спокойствието. Много съм щастлива, че го направих. Беше топличко и много свежо, въздухът ухаеше на вода и цветя, птичките пееха и нямаше никакви други звуци. Слънцето бавно се вдигаше над планината и окъпваше морето в злато. Мир и неземно спокойствие. Е, към седем персоналът се разтича насам-натам и ми наруши покоя, но цялата сутрин беше просто омагьосваща. 😉

След като закусих в доста по-нормален час /към 8/ реших, да се поразходя отново по плажа. Имах да убия няколко часа до следобедната екскурзия до Уади Рум. Джапайки спокойно по плажа си събирах коралчета, които морето изхвърля, когато към мен се приближи, доста срамежливо, една йорданка. Младо момиче, може би не повече от 25 години. Попита ме говоря ли английски и след положителният ми отговор се заприказвахме. Такава приятна жена. Казва се Рин. На арабски значи мечка, или силна. Оказа се, че е дошла със съпруга си да изкара Нова Година на морето. Бяха оставили момченцето си в Аман при майка и. Рин е учителка, която преподава арабски език на децата от четвърти и пети клас. Като всички учителки по света се оплака от това, колко са непослушни децата и как никога не пазят тишина. И както всички учители по света и на тях им плащат недостатъчно.

Изкарах изключително приятен половин час, говорейки си с тази жена. Много, много приятен човек. Отвреме на време се обръщаше, за да провери дали не сме се отдалечили твърде много от съпруга и, ето защо се разхождахме наблизо. Ще ми остане изключително мил спомен от тази жена. Тя беше поредният мил и добър човек, който срещнах в Йордания.

Останалата част от предиобеда посветих на мързелуване на басейна.

Акаба на  Нова година, Йордания

Край басейна

Към един се отправихме на втората ни организирана екскурзия, а именно

Червената пустиня – Уади Рам

Уади Рум е известно място за любителите на киното. В нея е снимана една от холивудските класики – Лорънс Арабски.

Следва второ историческо отклонеие.

Подполковник Томас Лорънс е британски офицер, участвал в Арабската революция от 1916-18 година. След края на Първата Световна Война участва в Парижката мирна конференция, защитавайки каузата на арабските страни в исканията им за независимост. Бил е изключително уважаван и почитан от местните племена. Живял е в Уади Рам.

Самата Уади Рум е отдалечена на окло 50 километра от Акаба. Това е екскурзията с най-малко пътуване от всички. Част от групата, имаше предвидено посрещане на Нова Година в палатков лагер на бедуините в пустинята. Доста мислих дали да не се запиша. Имайки предвид доста походните условия, които по принцип са в тези лагери, се отказах. Както се оказа, това е било грешка. Хората, които са ходили, казаха, че е станал страхотен купон. Било е много хубаво и много са се забавлявали. Принципно ни предупредиха, че в пустинята вечер става много студено /което си е сама истина/ обаче шатрите са били топли и не е имало никакъв проблем. Така че, макар и не от личен опит, бих препоръчала посрещане на Нова Година в пустинята.

Ние обаче щяхме да си направим джип-сафари в пустинята и евентуално посрещане на залеза сред пясъчните дюни.

Сафари с джипове – пустиня Уади Рам, Йордания

Сафари с джипове съм правила в Египет и Тунис. Ето защо не очаквах кой знае какво. И се оказах излъгана в очакванията си.

Първо, джиповете бяха открити. Едни ужасно допотопни тойоти. Нали сте виждали с какви разкарват туристите в саваната в Африка. Ей такива. Ама нашите, освен че бяха стари, бяха и разбрицани. Този, в който седяхме, му се счупи седалката още при първата отсечка. Ние плахо казахме на бедуина, който го управляваше. И човекът го поправи по най-бързият и сигурен начин – с тел. 😉 ) Издържа ни обаче.

Вторият недостатък на джиповете, е самият факт, че са открити. През лятото, в жегата, може и да е добре. Обаче този ден духаше. И когато джипа се движи с около … 60 километра в час, я се сетете какъв леден ветрилник е отзад. Замръзнаха ни ушите, почервеняха ни носовете, потекоха ни ледени сълзи от очите. Всички шапки, шалове, ръкавици и шамии влязоха в действие! Не можех и да снимам даже, толкова ми замръзнаха пръстите. В нашият джип имаше един мъж, по къс ръкав. Добре, че едната от жените беше донесла повече блузи за мъжа си, че го облече. Това семейство спаси целият джип от измръзване, като осигури живителен Джони за моментално стопляне. 😉 )

Преживели доста стресови десет минути, докато стигнем до лагера на бедуините се изсипахме с облекчение след спирането на джиповете. И започна масово ахкане и снимане. Бяхме спрели в сърцето на Червената пустиня.

Следващите редове могат да звучат странно за много хора. Затова ще поясня.

Аз много, ама истински много харесвам пустинята.

Много хора казват, хм, какво толкова, голямо и празно.

Така е, голямо и празно. За мен лично, пустинята обаче е най-великото творение на природата.

Много е странно. Едно огромно, почти необятно голямо, празно пространство. В което почти нищо не вирее. Няма зеленина. Няма вода. Няма и звуци обаче. Ако попаднете в пустинята и успеете за няколко мига да се изолирате от шумовете, които създават хората, ще усетите абсолютната, всепоглъщаща тишина, която цари около вас. Никога и никъде не съм успяла да чуя по-ясно мислите си, отколкото там. Няма по-величествено усещане. Тишината, мирът и безбрежното спокойствие са всепоглъщащи. Всеки път, когато съм в пустинята, мога само да се наслаждавам на невероятната сила и мощ на природата.

За разлика от липсата на звуци обаче, цветовете са в изобилие. Особено всякаквите оттенъци на червеното. Аз даже не знам как се наричат всички тези цветове. От бледо златисто по скалите, до наситеният, керемидено червен цвят на пясъка и черните гранитни жили в скалите. Небето е ясно, кристално синьо, с бледия цвят на чисто небе, което не можем да видим в градовете заради смога. Когато вечер слънцето залезе, малките облаци се оцветяват в захарно розови окраски.

Е, толкова по въпроса за лириката. Съжалявам, ако не съм успяла да предам поне мъничко истинското си преклонение пред пустините.

В шатрата – пустиня Уади Рам, Йордания

Дама

В лагера пощракахме малко скалите, почерпиха ни с чай и за разнообразие някои от нас бяха преоблечени като бедуини. Водачката на групата ни, едно младо, русичко и слабо момиче, явно допадна на единия от бедуините, защото реши точно нея да облече като местните жени. Тази, забулената, е тя. Много се стресна, милата, а ние я скъсахме от бъзик, че ще я продадем за много камили. 😉 )

След около половин час ни натовариха на джиповете и потеглихме към следващата спирка. Съжалявам, не помня името, на картата със сигурност го има, но това е един керемидено червен каньон. Скалите отново бяха пясъчник, в следствие на което бяха придобили най-невероятни форми и релефи. Покатерихме се малко и там, и беж към дюните, за да видим залеза.

Е, изпуснахме го! Точно се качихме на върха на дюната и видях как последните лъчи на слънцето се скриват зад скалите срещу ни. Ей, голям карък! Това е вторият пустинен залез, който изпускам!

Нищо де, за сметка на това катеренето по дюната и самият изглед отгоре напълно си заслужаваха разходката. Мек, ситен, ярко червен пясък и зашеметяващи гледки на околностите отгоре. А надолу беше голям цирк. Хукваш и пясъкът те спуска надолу. А и не можеш да паднеш, защото краката ти затъват и си стоиш изправен. Много беше весело, за тези, които се успяхме да се покатерим.

В пустиня Уади Рам, Йордания

В пустиня Уади Рам

Тук вече, ще се отклоня в неприятна посока. Родната … хм, селяндурщина.

Намери се една … „кака”, не че беше само една, но точно в случая, тази. За Червената пустиня се беше изперкала с бяло панталонче и бели маратонки. Лошо няма, стига да ти е ясно къде точно отиваш и как ще си върнеш белите парцалки в хотела. Е, тая … принцеса, явно не беше наясно. Мрънкане до небесата, къде сме били тръгнали, все едно някой насила я е накарал. Качи се на дюната, със съответното мърморене, слезе и като се почна, за пет пари акъл нямаме, къде сме тръгнали, гледай на какво ми станаха маратонките … една жена от групата я гледаше със замръзнала усмивка и очевидното желание да я удуши. Честно, не мога да разбера желанието на някои хора през цялото време да мрънкат и да са недоволни от нещо си. А точно в случая, тя мрънкаше от собственото си скодоумие, защото наистина никой не я беше накарал насила да тръгне към пустинята. Ама на, после ще има да се хвали колко е била смела и колко гадно е там. Мдааа.

След като слънцето залезе, взе бързо да се стъмва и застудява. Намяткахме се бързичко по джиповете и обратно към автобуса и цивилизацията.

Сега ще направя второто неприятно отклонение по повод сънародниците.

Когато сте в мюсюлманския свят, а напоследък съвсем не само там, масова практика е, да се дава бакшиш. В нашия случай, още по време на първата екскурзия ни беше изрично казано, че в края на всяка екскурзия ще се събират по общо три динара на човек /без децата/ за екскурзовода и шофьора. Ейййй, няма такива драми и простотии!!! Ама защо, ама откъде на къде, ама можело да не искат да дават, ама нямали дребни и водачката била ДЛЪЖНА да има дребни, да им разваля!!! Думи нямам просто. В следствие на което, при прибирането от пустинята момичето каза, няма да ви събирам, оставяме на собствената съвест да решите кой по колко да остави. Познайте! В момента, в който, автобуса спря и отвори врати повечето от половината се изсипаха през задната врата! За да не оставят динар или два! И не оставиха! Въпреки че, изрично ни беше казано, че така се прави, това е практиката, а и тези хора разчитат на тези бакшиши! Няма такова нещо! Изсулиха се като … сами си допълнете изречението!

Честно си казвам, засрамих се, че съм българка. Не ми се случва често, но се случва и да се чуди човек защо винаги е в подобни ситуации! Да, знам, че казах, че можете да не оставите бакшиш. Но това е, ако не сте доволни! И цивилизованите хора се придържат към този принцип! Оставят бакшиш. А местните хора, водачите и шофьорите толкова се стараеха да останем доволни. Изпълняваха всякакви капризи, съобразяваха се с нас за всичко. Обаче – не! Бай Ганьо, дето се фръцка по света и у нас, ще обеднее от единия динар за бакшиша. Направо се отвратих.

Тази случка доста ефективно ми скапа настроението за вечерта, въпреки прекрасната екскурзия.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

4 коментара

февр. 04 2011

Йордания – приказка за цветове и хора (1)

Нещо арабско има тия дни във въздуха (дано е за добро!). Ние се присъединяваме към тази вълна, може би за да не забравим красотите на арабския свят преди да затворят всички полети до там. В Йордания все още всичко е спокойно, за това днес Мая ще ни води към Петра или по-скоро ще тръгнем с нея и Индиана Джоунс да откриваме пазителите на Свещения Граал 😉


Приятно четене:

Йордания – приказка за цветове и хора

Част първа

Общи приказки и Петра

29.12 – 30.12.2010

Приказката този път ще бъде за цветовете. Цветовете на пустинята – най-невероятната комбинация от розово, кармин, наситено червено, жълто, охра, златно, бяло и синьо, която някога съм си представяла. И за хората. Невероятно милите, дружелюбни, усмихнати, спокойни и добри хора, които срещнах в Йордания.

Петра, Йордания

Когато казах, че ще ходя в Йордания, много хора ме попитаха къде е това, какво ще гледам там и защо изобщо се забивам в арабския свят. Изтърпях ужасно много и ужасно неуместни шеги във връзка с този си избор. Все пак искам да благодаря на всички, които ме посъветваха да избера Йордания. Защото така се роди тази приказка.

Йордания ми се върти в главата като идея от доста време. Тази година, поради поредната липса на правилната екскурзия до Мексико за Нова Година, много се колебаех между Йордания и круиз по Нил. Накрая, с малко добри съвети, се спрях на Йордания. Шест дни, с екскурзии до вездесъщата Петра, Мъртво море и река Йордан, и пустинята Уади Рум.

Както винаги пътувам с агенция. Имам някои забележки и недоволства от нашата агенция, но ще ги спестя. И тъй като най-вероятно ще използвам отново същата агенция, ще изглежда нелепо да ги плюя. 🙂 Нейсе, екскурзията сама по себе си си струваше.

Подготвих се предварително, със закупуването на пътеводител за Йордания. Който, поръчах на един приятел от Лондон. Защото, ако щете ми вярвайте, в нашите мили, родни книжарници, такова чудо, като пътеводител за Йордания няма. Било на български или на английски. Предложиха да ми внесат от Англия за към 60 лева. А аз го взех пак от там, за 20. Представата за търговия на някои хора у нас е много стряскаща. 🙂

Чинно си изчаках 29-ти декември и бодро – бодро се отправих на летището. Където, още при регистрацията, България Еър ни „зарадваха” с вестта, че имаме минимум час закъснение и може да отидем на много по-голямо. Казвала съм за „любовното” ми отоншение към националния ни … „извозвач”, нали? 🙂 Така.

Само с приличните час и половина по-късно ни натовариха на чартъра за Акаба. Директният полет е три часа. Спокоен полет и към 4 кацаме на летището в Акаба.

Следва първо гео-политическо отклонение.

Градът, в който отседнахме, Акаба, е много интересно място. Намира се в залива Акаба и до 1994 година е бил окупирана територия на Израел. Тогава, след сключването на мирен договор между Йордания и Израел е върнат на йорданците, заедно с прилежаща територия от 10 км. Още 15 са преотстъпени на Йордания от намиращата се на юг Саудитска Арабия и така към момента, Йордания има територия от 25 км. морски бряг. Това е единственият излаз на море на страната. Акаба е и единственото пристанище на Йордания.

Целият залив Акаба е адски интересно място. На територия от има-няма 20 километра по протежение на залива, са се събрали Египет, Израел, Йордания и Саудитска Арабия. Израелският курорт Ейлат, е на 3 км. от Акаба. На пет километра на юг от Ейлат е египетската Таба. И си съжителстват мирно. Границата е отворена и туристите си пътуват. Ей така разбират хората икономическо развитие. Не че се обичат особено. Ама … търговия, какво да правиш.

Летището на Акаба е най, ама най-миниатюрното летище, на което съм попадала. Явно приемат предимно чартъри. Благодарение на което, ни изхвърлиха за половин час от него. Натоварихме се по автобусите и ни разхвърляха по хотелите. Курортът, в който бях настанена, се нарича Тала Бей. Нещо като Слънчев бряг например. Само с хотели. Намира се на около 15 км. от центъра на Акаба и за да се придвижим до там, ползвахме или такси, или шатълите на хотелите. Последната опция е по-добра, защото шатълът е безплатен. 🙂

За съжаление, в тази първа вечер не успях да добия впечатление за околностите и пейзажа, тъй като Йордания е в нашата часова зона /нещо много изненадващо за мен/. Тоест, като ни изхвърлиха към пет без двайсет от летището, вече се стъмваше и освен за палми и топло време, за друго впечатление нямаше време. А и те, палмите, вече не ме и впечатляват. 🙂 Виж, температурите от 20-22 градуса, при минус 6, на които тръгнахме от София, си бяха впечатляващи. 🙂

Та така, към шест и малко бях в хотела. Само за информация – хотелът, в който бях е Радисън. Хубав хотел, нямам забележки. Дадоха ми страхотна стая, с директен изглед към морето. Сутрин като си отворех очите, виждах морето. Прелест.

За тази първа вечер си бях предвидила консуматорска програма. А иначе казано – шопинг.

Подготвяйки се за пътуването, ровичках из нета и попаднах на информации за наличието на молове в Акаба. И аз, пишман шопинг маниачка, ще вървя на шопинг. Ей, как се прекарах, ако знаете! 🙂

Оказа се, че въпросният „МОЛ” е … абе даже и небеден за МОЛ е силна дума. То беше едно голямо и … празно. На трите етажа, имаше горе-долу 4-5 магазина. В цялата сграда, бяхме охраната, отегчените 5-6 продавачи и няколко такива заблудени овци като мен. 🙂 ) Голям цирк.

Понеже цялата тази пародия е поместена в най-северния край на Акаба, а хотелът ме беше в най-южния, придвижването до там си беше … малко приключение. Попитах на рецепцията на хотела как точно да стигна до там и момичето добросъвестно ми каза, че трябва да взема такси. Обаче не ми каза, че пред самия МОЛ таксита няма! 🙂 ) Добре, че беше шофьорът, който явно видя, че се притесних и човекът ми остави номера си, ако не намеря такси, да му звънна и да дойде да ме прибере. Мисля, че не беше много изненадан, когато му звъннах петнайсет минути по-късно, с молба да си ме прибере обратно. 🙂 )

И тук ще направя едно мако отклонение за местните. Човекът изобщо не беше длъжен да ме връща обратно. В над 90% от случаите, тукашен таксиджия би ме зарязал и не би се обърнал даже. Човекът, не само, че ме върна, ами като разбра, че съм разочарована, ме прекара през цялата Акаба, попита ме какво смятам да купувам и ми показа суковете, където се продават съответните стоки. Закара ме до мястото, където спира шатъла на хотела и даже ми предложи да ме разведе из един от другите молове, който изглеждаше съвсем обитаем и като нормален магазин. За цялото това разкарване, не ми е взел и една стотинка отгоре на определената тарифа. Ако оставиш бакшиш – оставиш. Това по никакъв начин не се отразява на обслужването или отношението.

Подобно дружелюбно и откровено мило отношение съпътстваше целият ми престой. Хората се радват на туристите и се опитват да ги накарат да харесат страната им. И това, поне по моята преценка е искрено отношение. 🙂

По въпроса за моловете. Като влязох във въпросния, придобих доста ясна представа за това, как, най-вероятно, ще иглеждат и доста от нашенските подобни недоразумения в близкото бъдеще. Не че има нещо лошо в това. 🙂 Ако обаче някой ви предложи да идете на МОЛ в Йордания, не му се връзвайте. 🙂 Придържайте се към традиционния пазар и всичко ще е наред.

На следващата сутрин, 30 декември, беше най-интересната според доста хора екскурзия в програмата – целодневно посещение на Петра.

Имайки предвид, че разстоянието е към 120 километра и се взема за около два часа, обявената целодневна екскурзия е доста силно преувеличение. Близо 3-те часа, които имахме на разположение в самата Петра са не просто недостатъчни. Те са абсолютно недостатъчни. За това време не можете даже основните места да разгледате, да не говорим, да се отклоните от главния път, или да се качите до паметниците на високите места. Съветът на пътеводителите, а и моят личен е, че два дена в самата Петра, са абсолютният минимум, който трябва да си отделите. Така ще можете както да видите евентуално изгрева, ще разгледате основно паметниците и при късмет, ще се насладите на вечерното шоу със свещи. Казват, че било знаменателно.

Ние обаче имахме към 3 часа. Това е. Каквото разгледахме, разгледахме. Другият път повече.

Следва първо историческо отклонение.

Няма да се опитвам да цитирам Уикипедия. Ако ви е интересно, можете да прочетете подробните статии сами. Аз ще се придържам към това, което помня.

Петра е древен град. Била е столица на цивилизацията на набатеите. Според някои исторически източници, а и според екскурзовода ни, набатеите са арабско племе, придвижило се на север от днешна Саудитска Арабия. Повод за това схващане са намерени руини от сгради в същия стил в Саудитска Арабия. Намира се в долината Уади Муса /Долината на Мойсей/ и по времето на най-големия си разцвет е била кръстопът на керваните.

Най-голяма част от могъществото си, Петра е дължала на водата. Цялата Уади Муса, западната Уади Араба /Арабската долина/ и целият път до Червено море са пустиня. Наличието на вода в Петра е карало всички кервани да спират там, за да се запасят. За което са си плащали на набатеите.

Наличието на вода е едно от чудесата на Петра. Не си мислете, че са открили вода или нещо такова. Събирали са дъждовната такава. Самата Петра се намира в най-ниската част на каньон. И при зимните дъждове, цялата вода се събира към ниското. Ето защо хората, много интелигентно, са преградили пътя на водата, правейки водохранилища, издълбали са в пясъчника канали и така са се превърнали в местната икономическа сила за доста време.

През вековете, държавата на набатеите редува самостоятелност с попадане под властта на Римската империя. След разпадането на Римската империя, Петра попада под властта на мюсюлманите и започва да запада, поради изместването на търговските пътища на север. Към края на седми век, градът е разлюлян от мощно земетресение, което довежда до окончателното му обезлюдяване и потъването му в забрава за близо хиляда години.

Петра е преоткрита за света през 1812 година от швейцареца Йохан Буркхарт.

Интересна подробност е, че през годините след упадъка и, Петра е била населявана от местни бедуински племена. Които са обитавали всичките и прекрасни руини. Когато през 80-те години на миналия век е обявена за част от световното културно наследство, правителството се е принудило да ги изсели насилствено, тъй като не са искали да напуснат мястото. Построили са им къщи и цялостна инфраструктура в околностите, за да ги прилъжат да се преместят. Гробниците все още носят следи от присъствието им. Ако знаете какъв „аромат” се носи от тях. 🙂 )

Толкоз за историята. Сега за екскурзията. 30.10.2010 г. е денят, в който ме валя във втората пустиня, в която съм била. В Сахара ме валя и сега пак. Почвам да се притеснявам вече, като тръгна на някъде. Нося си дъжда и последващите наводнения с мен. 🙂 )

Сутринта, когато се натоварихме на автобуса, нямаше видими признаци за дъжд. Облачността в Акаба беше разкъсана и беше топличко. Бодро-бодро, поехме по новичка магистрала през пустинята, на север към Петра. Ще изненадам ли някого, ако кажа, че в Йордания не съм попаднала на път с дупки. Май не.

В Йордания

През близо трите часа, които ни отне пътя, гидът ни – йорданецът Уалид – ни запозна, на много добър руски, с подробности за Йордания. Така успяваше да ни забавлява, защото за наш карък, на петдесет километра от Акаба взе, че падна мъгла. Без майтап. Гъста и студена! Мнооого гадно. Аз точно се бях въодушевила и бях почнала да щракам пустинята. Ама на – ядец.

Тъй като температурата значително се понижи, още на първата спирка по пътя ни, в съответния магазин за прахосъбирачки/сувенири, в който ни вкараха, нападнахме шаловете и шамиите. Шамията, ако се сещате, е кърпата за глава, която носят мъжете по тези места. Аз се сдобих с бяла. Като шал се оказа страхотно попадение, защото е памучна и много топли. Даже сега си я нося като шал. Един от продавачите даже ме опакова в нея, по правилния начин. 🙂 Даже мога да приложа и снимков материал за доказателство.

Както и да е, натоварени с първа доза китайски сувенири от Йордания, си продължихме пътя към Петра.

Може би, сега е моментът да вметна малко полезна информация за начина на пазаруване.

По отношение на пазаруването Йордания доста се различава от останалите арабски държави, в които съм била. Пазарлъкът определено НЕ върви. Цените са си фиксирани, и няма шест-пет. В наааааай-добрия случай са ми правили 15-20% отстъпка, но тя се заявява още като влезеш, или пък си има надпис, че имат отстъпка. Упях да се пазаря на едно-единствено място, в самата Петра, с един бедуин, за сувенирчета. И то само защото си купих по-голямо количество. Иначе масово виждах, как търговците отказват да преговарят и продажба не се осъществява.

Освен това, за разлика от други арабски държави, търговците не са нахални. Ако забележат, че се заглеждате по нещо, ще се усмихнат и ще ви поканят да влезете. Ако кажете не, няма проблем. Никой не ви гони по улицата и не ви дърпа да влезете тук или там.

Пътувахме си ние, а мъглата се сгъстяваше. В един момент взех да се притеснявам, че и в Петра ще има мъгла и нищо няма да видим. За щастие, гидът ни успокои, че в Петра всичко било наред.

И така след около три часа пътуване, към 11.30 /при тръгване от хотела в 8/ успяхме да се паркираме пред Петра.

Петра се наричат само руините. Самото населено място, където спират туристите, а вече има и хотели, се нарича Уади Муса /Долината на Моисей/. То е малко, изкуствено създадено място. Като са изселили бедуините, са им построили къщи в това село. И то се е разраснало до статута на град. Сега там има хотели, може да се отседне, нормално градче си е.

Петра е национален резерват. Билети за вход се закупуват в посетителския център, на входа на резервата. Нашите струваха … 50 йордански динара. Като имате предвид, колко безумно скъпа е йорданската валута, това са към 60 евро. И не се шегувам. Курсът е нещо като 1 динар за 92-93 евроцента. 🙂 )

Всичко добре, чакахме си ние пред входа, да дойде гидът ни с билетите и точно в този момент започна какво … да вали! Гадост! И то един ситен, ужасно мокрещ дъждец. Аз, бидейки с камера в едната ръка и фотоапарат в другата, нямах голям избор, освен да си закупя дъждобран.

Входът на резервата е на около километър от началото на каньона на самата Петра. Който километър можете да вземете или пеша, слушайки екскурзовода или на кон. Имайте предвид, че ако си вземете билет като нашият, от 50 динара, превозването с кон ви е включено в цената. Единственото, което трябва да си заплатите е бакшишът на водача. Който е примерно два динара. Един им е малко, пък три може да са много за вас.

Тъй като обаче пътят към каньона е полегат, широк, а и има какво да се чуе от екскурзоводите, по голямата част от групата ни избра пешеходния маршрут.

Този един километър сам по себе си представлява външният край на град Петра. По-съвременно казано – предградията. Там са били разположени жилищата на набатеите. И като казвам жилища, да не си представите къщи или нещо такова. Обикновените набатеи са живели в палатки или в издълбани, или естествени пещери по склоновете на каньона. Тъй като каньонът е от пясъчник, издълбаването не е било сериозна пречка. Всички тези монументални руини, които познаваме от Индиана Джоунс, а и не само от там, са гробници на местните владетели. Никой жив човек, преди бедуините, не е живял в тях.

След опознавателната разходка стигаме каньона. Ще цитирам отново Индиана Джоунс: „Каньонът на полумесеца”. Спомняте ли си как Харисън Форд и Шон Конъри яздеха през едни тесни, розови скали. Ето това е мястото.

Каньонът на полумесеца (Каньонът на Петра) – Йордания

Каньонът на Петра е естествен разлом, образуван в следствие на земетресение преди … много хиляди години. Не помня колко. Имаме си Гугъл за тия неща. 🙂

Дължината му е 800 метра. Ширината варира от … да кажем грубо 3, до 10-12 метра.

Това е едно от най-невероятните природни чудеса, които съм имала честта и удоволствието да посетя.

Каньонът на полумесеца (Каньонът на Петра) – Йордания

Стотици метри невероятни цветове от пясъчник се редят край вас. От жълто и златисто, през розово, кармин, ярко, наситено червено, до черни, гранитни жили в скалата, извайващи невероятни, причудливи форми по цялото протежение на каньона. В един момент сетивата толкова се препълват и пресищат от тази феерия на цветове и форми, че осъзнах, как вече не успявам да възприема всичко около себе си. Можех само там да си изкарам половин ден оглеждайки чудесата, които водата, вятъра и пясъка са сътворили.

Категорично не бих препоръчала да ползвате каручка, за да слезете до Петра. Това ще бъде тотална загуба за вас. Отделете си време и го минете пеша. Поне на отиване. Ще останете поразени от цялата тази красота. Уверявам Ви 🙂

Освен чисто природните, пътят надолу предлага и добър поглед върху достиженията на набатеите.

Както казах, холата са събирали дъждовната вода. По протежението на целия каньон, в скалата са издълбани водопроводни канали. Хората са ги облепили с керамични плочки и по тях водата е текла към водохранилищата в ниското. Освен това на определени места в каньона има преграждения. Нещо като язовирни стени. Мънички, естествено. По този начин са заграждали пътя на водата, която е идвала от високото и така са я насочвали към каналите. И всичко това към 5-600 година преди новата ера. Забележителни хора!

Ходехме си ние тихо, мирно и кротко след гида, зяпайки скалите и в един момент той ни спря. Каза, елате сега в този край на пътеката, погледнете нагоре и вижте еди-коя си скала. И ние се прехласваме. 🙂 След което той каза, а сега се обърнете обратно и погледнете надолу. И през процепа … се видя най-прочутата, известна и най-добре запазена гробница на Петра – Съкровищницата. 🙂 ) Много хитър номер. Даже камерата не бях приготвила.

Пак ще прибягна до Индиана Джоунс. Спомняте ли си сградата, в която беше Свещеният Граал? Тази, която се „срути” накрая, когато загубиха Граала. Ето за тази става дума.

Сградата на Свещения Граал от Индиана Джоунс – Петра, Йордания

Колосално място. Невероятно. Абсолютно феноменално и магическо. Тука май ми свършиха певъзходните степени. А на мен рядко ми се случва да остана без думи. 🙂 )

Ще ви сложа няколко снимки, за да придобиете представа, въпреки че, съм сигурна, сте виждали за какво говоря. Но думите са бедни. Подобна красота трябва да се види и изпита. Всичко друго е слабо като описание.

Самата гробница, за разлика от околните скали е розова. Предполагам защото пясъчникът е такъв когато се изреже в дълбочина.

За съжаление не пускат да се влезе в нея. Можете само да се снимате.

Целият площад, където се извисява Съкровищницата е съвсем мъничък. Да кажем елипса, с 50 метра в диаметър. Миниатюрно място. Което прави фасадата още по-колосална, защото трябва да си изкривите врата, за да погледнете нагоре и това ви кара да се чувствате малък.

О, да не забравя да кажа, защо се нарича

Съкровищницата.

Всъщност там съкровища няма. И никога не е имало. Когато е преоткрита през 19-ти век, се е разнесъл слух, че в централния елемент, на върха, има скрити съкровища. И оттам е тръгнало името. Имало е глупаци, които са я обстрелвали, в опит да строшат арката, за да стигнат до съкровището. Следите от куршумите все още могат да бъдат видяни. Стоят си.

Съкровищницата – Петра, Йордания

На самата фасада има издълбани статуи. На гръцки богини, ще ви излъжа точно кои. Самата Съкровищница е направена в гръцки стил. Статуи на богове, а и колоните са с гръцки капители, ще ви излъжа дали в дорийски или йонийски стил.

Всички гробници в долината имат някакво влияние от околните цивилизации. Тъй като са били кръстопът, това е естествено. Паказаха ни една, на чиято фасада има издълбани египетски обелиски. Има в гръцки, а по-късните са в римски стил.

Оставиха ни към половин час да зяпаме и щракаме това чудо на човечеството. Някои туристи нападнаха сувенирния магазин. 🙂

След което ни подкараха към останалите гробници.

Самата Петра, без каньона и входа е доста голяма.

Тоест съвсем не е само Съкровищницата. Целият каньон от нея навътре и във височина на скалите е с издълбани гробници. Малки и големи. На по-богати и по-бедни набатеи. По-бедните са просто като дупки в скалата с малки фасади отпред. С едно, максимум две места вътре. Накъдето и да се обърне човек в тези още няколкостотин метра, около него изникват гробници. Главният път, по който се върви, се нарича „Царските гробници”, въпреки че, както ни обясниха, съвсем не са само царски.

Царските гробници – Петра, Йордания

А как са разбрали учените, че това все пак са гробници? Имайте предвид, че вътре не е имало, ковчези, саркофази или пък останки.

Ами от надписите. Честна дума, не помня дали бяха на гръцки, но на гробниците на богатите, респективно царските, си има надписи. Та от тях е станало ясно, че това всъщност е град на мъртвите.

След „Царските гробници” ни показаха и римският амфитеатър. Все пак римляните са владели това място. И къде без амфитеатър. Амфитеатърът е изкопан подобно на гробнците, направо в скалата. Казаха, че побира 4 000 човека.

И тук ще изкажа част от недоволството си от туристическата агенция. Българската.

Както казах по-нагоре, да се разгледа Петра за един ден, камо ли за трите часа, които имахме, е невъзможно. И щеше да е хубаво да ни кажат още в София, ако Петра ни представлява интерес, да се запишем на другата им екскурзия, в която имаше 3 дни само в Петра.

Ама не. Имаше даже хора, които изрично са питали дали един ден е достатъчен и им е било казано, че за повече от половин ден просто няма какво да се види! Честна дума, такива малоумници работят по туристическите агенции. А ви говоря за една от най-големите български такива. Чудо на света и няма какво да се види!!!

Това го споделям, не заради самото мрънкане, а за да имате предвид, че до втората най-добре запазена гробница – Манастирът – се стига след около час, час и малко ходене нагоре директно през каньона. Сериозно и тежко ходене. Само за там ви трябват, три – четири часа!

За втората висока точка, Жертвеника, ви трябват още два. Едно семейство от групата успяха да се качат. Казаха, че гледката е зашеметяваща. И то след като вече бяхме зашеметени от красота и природен разкош.

Ето защо, тези, които се интересуват от историята на мястото или от природата, имайте предвид – два дена. Не по-малко.

Е, за съжаление беше три часа, а през зимата Петра я затварят в четири, ето защо ни подкараха обратно към изхода.

Тук се възползвах от свободното време, за да направя нещо необичайно. Пазарих се. Както казах по-горе, тук беше единственото място, където пазарлъкът вървеше. Поне за мен де.

Спазарих се с един от бедуините за едни от най-типичните местни сувенири. Бутлчици пълни с пясък. Ама не просто пясък. Благодарение на невероятното разнообразие от цветен пясък, което има в Йордания местните извайват истински картини от пясък в бутилки. Направо е невероятно. Даже ни показаха как се прави. И всичкият пясък си е местен. Пясък поне си имат. 😉 )

Стриват различни на цвят скали и с получените цветове правят картини. Могат даже името Ви да изпишат в бутилчица. И са от мънички, да кажем по 50 грама, до доста големи. Аз май купих по 250 грама, но имаше и по-големи.

Много красиво и автентично.

Та се попазарих с бедуина и заради количеството ми даде по-ниска цена.

След това остана само орбатният път нагоре. За връщане вече спокойно можете да ползвате каретите. Хората взеха да се уморяват и нагоре бая народ пое с конска тяга.

Аз си го минах пеша. Слънцето се възползва от този момент и взе, че изгря. И сякаш целият каньон пламна!

Цветовете на каньона – Петра, Йордания

Ако до този момент, въпреки облаците, цветовете бяха феерични и омагьосващи, когато изгря слънцето нещата станаха наистина … неописуеми. Никога, никога не съм предполагала, че е природата може да сътвори такова чудо. Това не подлежи на описание. Трябва да го видите.

Много е интересно как на слизане, при облачност и дъжд, скалите от външната страна на каньона все пак бяха розови. При слънце, станаха златисто жълти. 🙂

Когато излязохме, попаднахме на местен оркестър, който репетираше. Направо навън, пред посетителския център.

Оказа се, че това е един от двата оркестъра, които участват във вечерното шоу на свещи в Петра. Както казах, вечер, се организира светлинно шоу. Запалват свещи и осветяват целия град. И двата оркестъра свирят в двата края. Предполагам, че е нещо като шоуто във Велико Търново, но не е толкова интерактивно като нашето. Казаха, че било страхотно.

И така, с този оркестър, завърши официалната част от посещението ни в Петра. Остана още едно нещо за деня. Обядът!

Часът минаваше 4, ние още не бяхме обядвали. Това беше повод за сериозно мрънкане у част от групата.

Както се оказа обаче, хората бяха имали право. Ако ни бяха нахранили и после юрнали през каньона, сигурно половината щяха да окапят още преди са сме стигнали до долу. 🙂 )

Заведоха ни в един от местните ресторанти, който приемаше туристически групи и ни нагостиха.

Много харесвам арабската кухня! Как готвят тези хора! Аз съм капризна и доста неща не ям, обаче като ида в арабския свят и съм като невидяла. Леле какъв лют кус-кус правят!!! Ама не ядяла люто, ама не ядяла кус-кус! Няма такова нещо! Ям на общо основание и даже повтарям! 🙂 )

В този ресторант пробвах и местна бира. Убийте ме, не помня как се казва. Обаче беше силна. 8%. Мноооого блага биричка!

Отношението към алкохола е още едно нещо, по което Йордания се отличава от останалия арабски и изобщо мюсюлмански свят. Алкохолът не е забранен. В смисъл, не само за туристите. В Акаба си имаше съвсем легални, нормални магазини за алкохол. С каквото ви душа пожелае вътре. И всеки можеше да влезе и да си напазарува. Цените са … по-високи от нашите, но това се дължи на факта, че в Йордания принципно цените са на европейско ниво. Не мога да кажа, че съм видяла местен да влезе и да си купи, но то е, защото не съм се заглеждала. Със сигурност има и такива. Но пък магазините си се държат от местни.

Изобщо по отношение на исляма, Йордания е много по-толерантна и напредничава от повечето мюсюлмански държави, в които съм била. От Египет и Мароко поне, със сигурност. Въпреки че, по-голямата част от жените ходят със забрадки на главите, това май е единственото външно проявление на ислямската им принадлежност. Иначе са си облечени нормално. Видях и полицайки по улиците. Както видях и незабрадени местни жени. Даже в хотела ни имаше такива по бански. Не са толкова стриктни колкото в … Саудитска Арабия, да речем. Обясниха ни, че по Коран, препоръчетилно е покриването на косите. Това с пълното покриване била местна традиция на саудитците. Не че, не можете да видите и напълно забулена жена – може. Обаче са по-скоро изключение и туристите много ги заглеждат. 🙂 )

Тъй. След като на нахраниха, тихо и кротко още близо три часа и обратно към хотелите. Цялата екскурзия отне общо … 12 часа. И не мисля, че може да се мина за по-малко.

Очаквайте продължението

Автор: Мая Георгиева

Снимки: авторът

2 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version