Етикети: автостоп

Африка пеша (15): Габон 2

Африка пеша (15): Габон

Днес ще завършим пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. После обиколихме Бенин,  минахме през Нигер влязохме вКамерун, после обиколихме Камерун, а днес с Габон ще си кажем Довиждане с авторите и тяхното африканско пътуване

Приятно четене:

Африка пеша

петнайсета (последна) част

Габон за довиждане

Влязохме в Габон пеша

след като пресякохме моста над река Нтем. Знаехме за Габон, че е повече от 2 пъти по-голям от България, но има само 1,4 милиона жители. 80 процента от страната е покрита от гъста екваториална гора. Втората по големина след Амазонка. Освен това има петрол, уран, магнезий и достатъчно вода за всички. Още с влизането в Габон усетихме това. Тревата покрай пътя беше грижливо окосена, сякаш бяхме в Швейцария.

Габон

Мислихме да спим до границата, но колите започнаха да спират да ни питат къде отиваме, без дори да сме им махали. Така стигнахме до първото село и спахме малко преди селото в една широка просека в гората.

Намирането на място за къмпиране в гъстата джунгла не беше лесно.

Най-големият проблем освен комарите бяха малките мухички фуру, който хапят всяко открито място по тялото ти. После се появяват безброй червени пъпчици, които неуписуемо сърбят следващите 2 дена. Чак сега разбрахме, че това беше и причината за обрива ни в Того. На сутринта ни събуди вик на жена: „Ко-ко-ко!”. Подадохме се от палатката, но тя панически избяга. Не след дълго се върна с цялото село, въоръжени с пушка и мачете. Оказа се, че сме легнали на нивата й от фъстъци. За щастие на растенията нищо им нямаше, обяснихме им кои сме и какво правим тук и накрая всичко завърши със смях.

Продължихме стопа към столицата Либревил и след още една нощ в гората пристигнахме. Пътуването беше сравнително лесно и бързо, но заради влажния климат или от насекомите всяка малка раничка или одраскване не зарастваше, а се превръщаше в огромна гнойна рана. По краката ни се появяваха все повече такива рани, които се подуваха и боляха. В аптеката ни дадоха антибактериално прахче, което леко успокои нещата, но инфекциите продължаваха да се разрастват.

Пристигнахме в Либревил

в понеделника на Великден. Градът беше като заспал – нищо не работеше и нямаше почти никакви хора. Само няколко арабски магазинчета и сладкарници бяха отворени. Иначе Либревил приличаше на европейски град. Имаше скъпи големи сгради и магазини, широки булеварди със светофари и задръствания и осветена крайбрежна улица с пейки и окосена трева. Като цяло

в Габон беше 4-5 пъти по-скъпо от другите африкански страни

Нямаше къде да спим, затова останахме на една пейка на крайбрежната, където беше безопасно и дори имаше и други спящи. На другия ден трябваше да вземем визи за следващите страни. Плановете ни обаче изведнъж рухнаха. Оказа се, че визи за Ангола и Южна Африка можем да вземем единствено от България, а визата за Конго струваше 220 лева за 2 седмици на човек. При тези условия излизаше, че с нашия български паспорт е невъзможно да стигнеш до Южна Африка по земя. За другите англофонски държави вероятно условията бяха същите, но тук нямат посолства, където да проверим.

Пътуването в Африка по земя се оказа трудно и скъпо.

Не искахме да инвестираме толкова пари за визи да прекосим Конго и ДРКонго и накрая да се окажем в задънена улица. Всичко сочеше, че е време да сменим континента. Проверихме пристанищата за кораби, но и там нямаше възможност. Колкото и да не ни се искаше се налагаше да летим до някой друг континент и то до държава, където дават визи на място. Първоначалният ни план беше Южна Америка, но до там билетите бяха ужасно скъпи. Най-добрият вариант, който намерихме за евакуация от Африка беше Непал. Място, което и двамата мечтаехме да видим. Място без комари, фуру и непоносима жега. Вече се бяхме наситили на Африка и мечтаехме за промяна. Източния и южния бряг ще оставим за някой друг път, когато визовите условия са по-добри. В последните 2 поредни дни се развали широкоъгълният обектив и компютърът. Още една причина да напуснем Африка – тук нямаше надеждни сервизи, а и всички части са много скъпи.

По улиците на Маюмба, Габон

 

И така – купихме билетите за Непал и Гената щеше да лети за пръв път в живота си. Но преди да кажем чао на Африка

трябваше да обиколим Габон

и да усетим пълната дивотия на този континент. За щастие ни приютиха двама французи в Либревил и за 2 дни вкусихме малко цивилизация с душ, чисти чаршафи и дори пералня. След това отново

хванахме пътя през горите.

Бяхме решили да отидем на някой див плаж и да си починем от насекомите и джунглата. За да стигнем обаче трябваше да изминем повече от 1000 километра по черни пътища през гъсти гори. За щастие стопа вървеше супер бързо и след 2 нощи вече бяхме на 200 км от плажовете на Маюмба. Качваха ни доста чужденци- буркинци, малиици, ливанци. Обясниха ни, че

габонците са малко, пият много и не обичат да работят

Затова се налага да идват чужденци да вършат цялата работа. По пътя във всяко малко селце имаше поне 2-3 бара и обикновено бяха пълни от сутринта с хора, пиещи бира. Дори жените пиеха бира по цял ден. За ядене трудно се намираше нещо в по-малките села, но бира имаше навсякъде.

Габонците бяха доста по-различни от западноафриканците. Никой не ни искаше подарък, а напротив – черпеха ни плодове, напитки и дори цяла бутилка с кисело мляко. Вместо ние да ги молим за снимка, те идваха и искаха да ни снимат. Вадеха фотоапарати, скъпи телефони и дори лаптопи, за да се снимат с нас. По тези места нямаше никакви туристи, още по-малко такива с раници и без кола.

Домът ни в Маюмба, Габон

Домът ни в Маюмба

село Junk Ville, Габон

китно селце на име „Junk Ville“

гледката от връх Браза, Габон

гледката от връх Браза

Габон

Габон

Габон

Габон

пътят, по който дойдохме и влакът до него

ГабонГабон

 

 

Раните ни обаче се влошиха.

Лора вдигна температура през нощта, глезените и се подуха и едва ходеше. Решихме, че е време да отидем на лекар. Вече повече от 10 дена раните не зарастваха и се влошаваха. Знаехме, че на 32 км в посока Конго има американска болница. Там поне можеше да се разберем на английски.

Пътят беше черен и нямаше почти никакво движение, освен китайците, които правеха шосето и когато ги стопирахме, те само ни махаха засмени. Качи ни един ливанец, който изсичаше гората наблизо и след това един малиец с камион дойде специално заради нас на 2 км от болницата. Още една кола ни спря по пътя и

ни закара директно в болницата.

Прегледа ни американска докторка. Не каза точно от какво е инфекцията, имаше толкова видове насекоми в гората. Донесе ни антибиотици, кремове, обезболяващи и лепенки и каза, че всичко това е подарък от нея. Не беше виждала други хора дошли на стоп до Габон и реши, че трябва да ни помогне. Препоръча ни да си почиваме с вдигнати крака в следващите дни.

Благодарихме и много и веднага почнахме да се лекуваме. Трябваше само да се доберем до плажа. С два пикапа се върнахме от болницата до нашия път и почти веднага ни качи италианец за 100 км до следващия град със звучното име Чибанга. Имаше жена и дете там и ни покани да спим в двора на къщата му. Нагостиха ни с паста и чудна закуска на сутринта. Продължихме

с нови сили към Маюмба.

Имаше подробна полицейска проверка на изхода на Чибанга. Полицаите тук сякаш нямаха какво да правят и по 4-5 пъти на ден ни проверяваха документите, записваха в дебели тетрадки и дълго ни разпитваха. Веднага след това ни взе джип на местния телеком Airtel директно за

Маюмба

Там в селото ни спря местния полицай и каза, че трябва да се регистрираме. Искаше да знае за колко време ще стоим, къде ще спим и подобни трудни въпроси. Явно бяхме единствените туристи и се радваше, че му се е отворила работа.

Маюмба, Габон

 

 

Казахме му, че сме изморени от пътя и искаме да си починем, незнаем къде и за колко време. Ако иска да ни регистрира сега и да ни остави на спокойствие. Качи ни на джипа си, закара ни до офиса си, където преснима паспортите ни. След това ни закара обратно там, откъдето ни беше взел и дори се обади на шефа на близкия национален парк да му каже, че са дошли двама български туристи и може да посетят парка.

Плаж, Габон

Напазарувахме от селото и отидохме на дългия, безкраен плаж с бял пясък, толкова ситен, че скърцаше под краката ни. Нямаше жив човек на плажа докъдето ни стигат очите. Намерихме чудно местенце под едно гъсто дърво и останахме там с вдигнати крака в следващите 6 дена. Починахме си добре, раните ни постепенно започнаха да заздравяват. На петия ден дойдоха група деца и поискаха да ги снимам, а на шестия ден две деца след дълго колебание се приближиха и ни поздравиха на английски: „Hello”. След това извадиха листче и прочетоха: „How are you. Fine. Thank you. Good Bye” и си отидоха. Иначе нямаше никакви други хора на плажа. Толкова дълго време не бяхме стояли на едно място досега и започна да ни доскучава. Човек явно не е създаден да си почива, трябва да върши нещо.

 

Тръгнахме към централен Габон – парк Лопе.

Надявахме се да видим някъде слонове или горили. Всички казваха, че има много в горите. Стопът на връщане от Маюмба се оказа труден. Чакахме 3-4 часа след ферибота и минаваха само претъпкани пикапи – таксита. Накрая един такъв пикап се реши да ни качи и пътувахме отзад в каросерията прави с още 7-8 човека и багаж до небето. Стигнахме до Чибанга и спахме там. На другия ден бяхме възнаградени с един от най – добрите стопове досега.

Изминахме повече от 700 км с 4 -5 коли по черните пътища.

 

Първо ни взе кола на Габонския червен кръст, после семейство, което отиваше да убива слонове в гората и накрая дори китайците ни качиха. Джип с двама китайци и един габонец, работещи на пътя ни подмина, но след това се разколебаха и се върнаха. Возиха ни 30 км, но неможахме да се разберем грам. Не знаеха нито френски, нито английски, на китайски ни беше трудно да направим някаква асоциация. Дори не разбраха какво е България.

Веднага след тях спряха още двама китайци с един габонец. Беше шефът на фирмата и отиваше чак до Либревил. С тях пропатувахме повече от 300 км до разклона за Лопе. Единият говореше малко френски със симпатичен китайски акцент и страшно се забавлявахме през целия път. Бяха весели хора и се смееха на всичко. Смяха се дори, когато полицаите ги глобиха 5000 франка за това, че климатикът им капе. Когато вече търсихме място за спане неочаквано ни взе един тунизиец за следващото

градче Н’джоле

Там пренощувахме и на сутринта ни качи джип на телекома точно до Лопе.

Лопе е голям национален парк

с хълмове и гори, където има горили, шимпанзета и слонове. Нямахме пари за сафари в парка, затова си опънахме палатката и се надявахме да видим някакви животни. Първата нощ обаче ни заваля зверски порой. Палатката вече беше доста амортизирана и покрива прокапа. Това се оказа най-малкия проблем, защото след малко подът се напълни с 15 см вода и се оказахме плувнали в огромна локва. Целият багаж също се намокри. Добре, че имахме непромокаема торба и спасихме техниката и документите.

Нощта се очертаваше дълга и мокра. Седяхме във водата и се молехме да спре да вали, когато ни удари доста силен ток от паднала гръмотевица наблизо. След час – два дъждът намаля, водата се оттече и оцеляхме до следващата сутрин. Вече брояхме последните дни в Африка. Мухи, мравки, оси със стотици ни нападаха по цял ден, а вечерта идваха комарите. Спасявахме се в реката и с разходки по хълмовете. Два пъти изкачихме връх Браза, от който имаше чудна гледка към целия парк и лек ветрец, който гонеше мухите.

С два дни стоп се върнахме в Либревил и така завърши нашето африканско пътешествие.

Плаж, Габон

панорама на безлюдния плаж до Маюмба

 

Край

Автор: Лора Василева и Евгени Енев

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Централна Африка – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Африка пеша (6): При християните на Сенегал 10

Африка пеша (6): При християните на Сенегал

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, а за последно празнувахме Коледа в Сенегал

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим живота на християнските села, да посрещнем Нова година в пущинака и да разгледаме най-големия национален парк, за да напуснем Сенегал.

 

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

При християните на Сенегал

 

 

 

Кози в къщата – Ямбул, Сенегал

Къщата в Ямбул беше странна- на първия етаж живееха хората, на втория – овцете, а на покрива, където се разхождаха овцете през деня, през нощта си опъвахме палатката

 

 

С малко тъга и много снимки се разделихме с милото семейство на Фату и Шех и отново поехме по пътя. Бяхме прекарали почти две седмици на покрива на тяхната къща в Ямбул. Последната вечер сготвихме пълнени чушки и зелеви сърми на раздяла. Прислужницата даже се разплака, когато тръгвахме.

Броеница – Ямбул, Сенегалсъс семейството на Фату – Ямбул, Сенегал

От Дакар ни взе кола с трима свежи сенегалци, с които много се смяхме и пътувахме весело през дългото задръстване на излизане от града. Бяха едни от малкото сенегалци, които искрено се радваха на нашето пътешествие и разбираха страстта ни да пътуваме. От шофьора научихме една сенегалска поговорка: ‘Ако не можеш да стигнеш там, където отиваш, отиди там, откъдето идваш.’ Оставиха ни в Тиес, което не ни беше много по пътя, но понеже много се забавлявахме заедно, решихме да минем от там. На другия ден стигнахме отново Каолак – най-мръсния град в Сенегал и останахме там за интернет и презареждане. На 31.12 отново бяхме на пътя, без да знаем къде ще посрещнем Новата година. Точно, когато се бяхме отчаяли от чакане на пустия и прашен път, ни взе сенегалска кола чак до Тамбакунда – 280 км на изток. Помолихме ги да ни оставят 20-тина километра преди града в гората, където можеше да къмпираме. Опънахме палатката под един баобаб и направихме скромна новогодишна трапеза на тревата. Така

посрещнахме Новата година под звездното небе

и звуците на животните в гората (хиени, нощни птици и гущери) .

Баобаб за Нова година – Сенегал

новогодишното местенце

На 1 януари отново бяхме на пътя.

Стопът ставаше все по-труден, а пътят – почти пуст. За цял ден изминахме само 20-те километра до Тамбакунда. Там отново останахме да спим в гората покрай пътя. На другия ден успяхме да стопираме едни пожарникари и дори един рейс, който ни качи за 7км безплатно. След това пикап с двама французи и един немец ни взе в каросерията, където имаше пейка за сафари.

Автостоп в Сенегал

Изминахме общо 70 км и останахме да спим в гората трета поредна вечер. Поне място за къмпиране имаше навсякъде. Пътувахме бавно и 220 км до Кедигу ни се виждаха много. На пътя минаваха само колоездачи, пешеходци и магарета. Повечето спираха да ни поздравят и някои стояха с часове, втренчени в нас, без да говорят. Случваше се да се събере цяла тълпа сенегалци около нас. Имаха голямо търпение и явно много свободно време. Понякога нашето търпение се изчерпваше и продължавахме 200-300 метра пеша, за да избегнем тълпата. Стопирането с тълпа от 10 души не беше добре. Докато чакахме срещнахме четирима колоездачи от Австралия, които също идваха от Испания – Мароко – Сенегал и също отиваха към Гана. Разменихме мейли и се надяваме да се срещнем отново на пътя.

Кибици по пътя, Сенегал

Кибиците. Пътят беше толкова празен,че играехме на карти директно на асфалта 🙂

На следващия ден, след час-два чакане, отново спря пикапът с двамата французи и германеца. Смяха се много на повторната ни среща и ни поканиха да прекараме деня с тях –

първо в Кедигу,

после в селцата наоколо и накрая на къмпинг до най-високия водопад в Сенегал (80м). Качихме се отзад в пикапа и така започна един от най-добрите стопове досега. По пътя настигнахме австралийските колоездачи и се поздравихме в движение.

Край Кедигу, Сенегал

Изкарахме чуден ден по хълмовете до Кедигу в едно

селце на име Анжел,

скътано на километри черен път нагоре в планините. Хората там са християни, избягали на високо по време на мюсюлманско-християнските войни и сега живееха в пълна изолация от света. Жените имаха безброй много обеци на ушите и носа и обикновено ходеха полуголи. Повечето деца имаха пъпна херния, но бяха очарователни. Планините всъщност бяха съвсем малки (600-700 м н. в.) и бяха единствените планини в Сенегал.

Деца, Сенегал

Деca, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

СенегалецДете, Сенегал

Църквата на село Анжел, Сенегал

Черквата

 

 

Деца, СенегалДете с херния, Сенегал

 

 

 

 

Деца, Сенегал

Деца, Сенегал

Село Анжел, Сенегал

Дете, Сенегал

Дете, Сенегал

Домакинство в село Анжел, СенегалМайка с дете, Сенегал

Дете и баобаб, Сенегал

След уморителния ден бяхме възнаградени с

къмпинг със симпатични традиционни сламени къщички,

френско шампанско и пастис.

 

Къмпинг със сламени къщички, Сенегал

 

 

Шофьорът на пикапа – Патрис настояваше да ни черпи къмпинга и всичко по пътя.

 

N7, Niokolo-Koba National Park, Сенегал

 

Бяха много мили с нас и на другия ден продължихме с тях към най- големия

национален парк Нюколо Коба

Там нямаше как да отидем без джип и гид, така че това беше чудесен шанс за нас. Паркът беше огромен и див, нищо общо с Бандиа.

 

Под водопада, Сенегал

Под водопада

 

 Птица – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Антилопа – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Река – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 Прасета – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Птици – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

 

Животните бяха трудни да се намерят в огромния пущинак и успявахме да ги видим само отдалече, но беше страшно красиво и девствено. Не успяхме да видим лъв, но видяхме черна мамба, което си беше трудно. Спахме на палатка навътре в резервата. На сутринта, точно когато си подреждахме раниците, дойде един доста голям бабуин и най- човешки започна да рови из багажа. Взимаше пликове, отваряше ги, разглеждаше ги. Опитахме се да го изгоним, но той само ни поглеждаше лошо и продължаваше да ровичка. След това най-нахално влезе в палатката и се чудеше какво да вземе. Уплашихме се, че може да вземе апарата или друго ценно нещо, но за щастие той грабна плика с боклука и избяга. След това се върна отново, но вече бяхме опаковали раниците и пазехме всичко внимателно. Явно беше местният туристически бабуин на къмпинга, защото имаше маркировка на врата. Останалите бабуини не са така смели и нахални.

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Бабуинът

Бабуин – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

Нахалният бабуин

Западна гриветка (зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus)  – национален парк Нюколо Коба, Сенегал

"green monkey", т.е. западна гриветка/зелена морска котка, Chlorocebus sabaeus

Разходихме се пак из парка и след това ни закараха отново в Тамбакунда, откъдето трябваше да продължим стопа за Мали. Останахме в Тамбакунда да хапнем и срещнахме рус растаман – Майкъл. Германец, който пътуваше сам с джип за хуманитарна помощ (Lands Aid). Каза, че отива в Мали и може да ни вземе с него. Така казахме чао на Сенегал и поехме директно към Бамако.

Път, Сенегал

Към Мали

Очаквайте продължението
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:

Африка пеша (2): От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал 15

Африка пеша (2): От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал

Продължаваме с пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. Вече бяхме в Мароко, а днес ще прекосим Западна Сахара, Мавритания и ще влезем Сенегал, с което ги и откриваме за нашия сайт.

Приятно четене:


Африка пеша

част втора

От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал

Западна Сахара

 

След Сиди Ифни пристигнахме в Гулемим- вратата на пустинята. Спахме близо до пътя в пустощта, заобиколени от камъни, сухи храсти и тръни. На сутринта хванахме най-якия стоп до сега. Двама италианци с олд скуул кемпер (21 годишен) и две кучета (немски овчарки). Симоне и Киара – на 25, бяха точно като нас, слушаха същата музика, имаха същите идеи и също отиваха в Сенегал! И на всичкото отгоре имаха италиански спагети и италианско вино 🙂 За пръв път от много време опитахме европейска храна.
Сахара, Западна Сахара
Карахме с тях през пустинята, спирахме да гледаме и снимаме и се забавлявахме чудесно. Първата вечер останахме да спим на една бензиностанция в Лайон. На втория ден продължихме с тях и стигнахме до

Бождур,

където те останаха на къмпинг, а ние опънахме палатка на плажа.
Три дни пътувахме по еднообразния път през пустинята. Освен няколко стада с камили и много рядко кола с туристи, пътят беше абсолютно празен. Безкрайна пустoта и тишина.
Сахара, Западна Сахара
Пейзажът беше почти еднакъв – прав път и пустош от двете страни, от време на време камъни или храсти, от време на време дюни, много рядко населено място и доста често полицаи, блокирали пътя. Всеки път едни и същи въпроси – от къде сте, къде отивате, какво работите. Не искаха да пускат журналисти в Западна Сахара, заради конфликтите там. Една седмица преди да пристигнем в Лайон имало бунт. Хората от пустинята протестирали на палатков лагер, но полицията и военните дошли, започнали да стрелят по тях и изгорили целия лагер. Колко убити има никой не знае- полицията казват,че са 10, а сахаряните казват,че са повече от 100. Едни португалци ни разказаха, че с очите си видели как хеликоптери и войници стрелят в реката, защото мислят,че вътре има още скрити бунтовници. Било като истински американски екшън…но за късмет го изпуснахме. Затова ни питаха по няколко пъти дали не сме журналисти…
Сахара, Западна Сахара
Със Симоне, Киара и техния дом
Сахара, Западна Сахара
Сахара, Западна Сахара
ситни, дребни,
като… 😉
Спирането и разпитването беше доста досадно, но ние го приемахме на бъзик и всеки път се смяхме, когато ни задаваха същите въпроси. Полицаите все искаха някакъв фиш…давахме и паспорти, документи на колата, но те не –  фиш искаме и това е…не можехме да разберем какъв е тоя фиш…решихме,че е някаква тайна парола и всеки път щом кажеха фиш ни ставаше много смешно.
Полицейски пост – Сахара, Западна СахараПолицейските баражи са толкова популярни,че ги изобразяват на картини
Смяхме се и когато едните полицаи ни поискаха вино или бира… добре че имаха вино от Италия в кемпера и полицаите останаха доволни. Не беше много смешно обаче, когато поредните полицаи поискаха подкуп от 80 евро, защото международната застраховка на кемпера не важала в Мароко. Отидохме в

Дахла

Дахла, Западна Сахара
с идеята да направим застраховка за Мароко, но улучихме дните на мюсулманските празници….когато всяко семейство трябва да жертва по едно агне. Решихме да продължим без застраховка…оставаха само 400 км до границата.
Още една блокада ;) – Сахара, Западна СахараОще една блокада 😉
Пътят през Сахара, Западна Сахара
Стигнахме границата към 4 час, знаехме,че границата затваря в 6 и бързахме да я преминем. От мароканската страна всичко беше нормално – отново искаха фиш, отново искаха вино… Дълго чакане в жегата и многобройни гишета. След два часа чакане напуснахме Мароко, пътят свърши и се озовахме

в ничия земя- 4 км пустош и пясък, без никакъв път.

Ничия земя – границата между Западна Сахара и МавританияНичия земя – границата между Западна Сахара и Мавритания
Изглеждаше нереално… защо е тази земя… където не важат никакви закони, не принадлежи на никой и няма нищо. На всичкото отгоре там живееха хора- предлагаха пари за смяна, и както знаехме от интернет, си изкарват парите като дават грешни посоки на колите, водят ги в пясъчен трап, и когато затънат в пясъка им искат пари,за да ги изкарат от там. Когато следите от коли се разделиха на няколко и не знаехме накъде да тръгнем, хората започнаха да ни викат: наляво! наляво! Не знаехме лъжат ли ни или не и продължихме направо. Тогава дойде един Мерцедес отсреща с местен шофьор, който започна също да ни крещи нещо. Ние го игнорирахме и продължавахме бавно напред по неравната земя. Той страшно се ядоса слезе от колата и започна да крещи, че е полицай. Знаехме от интернет също, че в Мавритания има много фалшиви полицаи и му поискахме документи. Той извади някакво смачкано листче от джоба си с негова снимка…и вече бяхме сигурни, че не е полицай. В края на краищата тръгнахме след него и стигнахме до

Мавританската граница

точно в 6 часа, минути преди да затворят. Ако бяха затворили, трябваше да спим в ничията земя. Разбира се човекът с Мерцедеса искаше пари, започна да вика и тича след кемпера, но ние бързахме да влезем на Мавританска територия, където сме в безопасност. Там обаче ни пресрещна един полицаи и почна много лошо да крещи- назад назад! Накара ни да се върнем 10 метра назад в ничията земя, за да можем да дадем на фалшивия полицаи пари. Ние викахме на Симон (шофьора на кемпера) да не му дава нищо, но той явно не знаеше какво става и му даде 200 дирхама (20 евро)! Ние направо побесняхме…това бяха много пари за нас, а той ги взе за 5 минути. Слезохме от кемпера и му казахме да върне парите. Не знам защо той наистина много се стресна и отиде при Симон да го пита защо си искаме парите обратно. В края на краищата му дадохме 5 евро и той върна 200те дирхама… което пак беше нещо…
Странно растение в пустинята Сахара, Мавритания
Странни растения в пустинята
Марокански кастанети – Мавритания, Западна АфрикаМарокански кастанети 
От там се почна една суматоха. Униформени и неуниформени хора не спираха да искат пари, да предлагат чейндж, хотели и какво ли не. Най-смешното беше, че на границата няма ток и полицаите си светеха с фенерчета и записваха в тетрадки данните ни. Може би затова границата затваря в 18:00. Навсякъде ни се чудеха, че сме българи. В Западна Сахара някой от полицаите не бяха чували за България и по няколко пъти ни питаха : ‘от къде сте’. А на Мавританската граница един от полицаите каза, че за пръв път вижда българи тук и че сме първите българи в

Мавритания

Към 8 и нещо успяхме да преминем през всички гишета и проверки и тръгнахме към близкия град Ноадибу да преспим. Точно си отдъхнахме, че кошмарът свърши и отново ни спря полицейски блокаж на пътя. Отново искаха фиш. Не можехме да разберем какъв е този фиш, предлагахме му паспорти, документи…не, искаше фиш. „О, нямате фиш“ каза, „това е голям проблем“ Накрая разбрахме, че фиш било копие на паспорта. И през цялото време, на всеки един бараж трябвало да даваме по едно копие от паспорта! За щастие имахме по едно копие в нас и дадохме да полицая и ни пусна да си ходим. Видяхме как вятърът отнесе едно от копията ни, а той дори не си направи труда да го вземе… явно беше много важен този фиш.
Точно след 2-3 километра – отново полицейски бараж, отново фиш. Този път нямахме повече копия и се наложи да пишат дълго и широко данните ни. Щом пристигнахме в Ноадибу си направихме по 30 копия на паспортите да имаме за целия път. Останахме там 2 дни и продължихме

към столицата – Нуакшот.

По целия път имаше полицейски блокажи, но с фиша минавахме лесно и бързо-общо над 15 фиша раздадохме в цялата Мавритания. В Нуакшот спахме на една бензиностанция. Не можахме да намерим нито къмпинг, нито къде е центъра. Всеки ни даваше различни посоки. Беше голям, хаотичен град с ниски сгради и много стари Мерцедеси.
Фризьор, Мавритания
Фризьор Уест Коуст, йо!
Продавач на хляб в Нуадибу, Мавритания
Продавач на хляб в Нуадибу
Село в  Мавритания (Сахара)
Селце в  Мавритания
Градският транспорт в столицата Нуакшот, Мавритания
Градският транспорт в столицата Нуакшот
Кораби, Мавритания
На другия ден продължихме към Сенегал с кемпера. Не искахме да оставаме повече време в Мавритания, защото имаше опасност от отвличания и съветваха никой да не ходи там. Не ни даваха дори да спираме покрай пътя за наша безопасност.
През Сахара с кемпер
Последните 50-100 километра пътят беше ужасен, с много дупки. Но

истинският ужас започна на границата в Русо

Границата представляваше брега на река Сенегал, където всички се перяха и къпеха. Веднага ни нападнаха 10-тина местни да ни помагат с документите. Искахме да намерим полицаите да разберем какво трябва да правим (други коли освен нас нямаше). Но намерихме полицаят да спи под бюрото на земята. Каза, че отварят в 3 часа. Беше само един.
Черните не спираха да ни преследват, да ни обясняват и накрая ни заведоха да си купим билет за ферибота. Тъй като нямахме Мавритански пари (угия), единият плати билета вместо нас и от там се превърна в наш гид, което беше голяма грешка. Пристигнаха и двама германци с колела. Бяха карали 46 дни от Мюнхен до тук. И тях ги бяха нападнали, но тъй като се опитваха да избягат от тях и да ги игнорират, черните много се ядосаха и започнаха да им крещят: ‘нацисти, махайте се оттук! Или плащайте или се махайте’. Хаосът беше пълен и никъде нямаше никаква информация. Трябваше да плащаме безумни такси за паспорт, такса за общината, такса за кемпера, всичко около 45 евро. Гидът ни обаче дойде с нас на ферибота и не ни оставяше на мира. Искаше 140 долара! Накрая след дълги разправии и заплахи от наша страна му дадохме 55 евро и ни остави. Германците също имаха проблеми. След като бяха дали 10 000 угия (около 30 евро) на човека, който ги наричаше нацисти, на ферибота им казаха, че това е фалшив билет и трябва да се върнат обратно в Мавритания да си купят нов. Те обаче бяха твърди, изблъскаха униформеният и продължиха смело напред като казаха, че няма да плащат втори път. Но най-големият проблем стана след това. Оказа се, че не пускат коли по-стари от 5 години в Сенегал и за да ни пуснат трябвало да вземем някакъв документ от Дакар и да оставим кемпера на митницата. Беше пълно безумие. Накрая ние останахме в кемпера с кучетата, докато нашите италиански приятели отидат до Дакар за ценната хартия (цели 720 км в двете посоки). Сега, когато видяхме курса на сенегалските пари (франкове) вече бяхме сигурни, че сенегалският консул в Казабланка е КОРУМПИРАН! Беше ни взел 50 евро за виза, а на визата пишеше 20 евро (във франкове). Всичките тези граници и бюрокрации са пълен абсурд. Има нещо тотално сбъркано в цялата система. И докато не я променим корупцията ще бъде навсякъде.
Кемперът на мавританско - сенегалската граница
Досадни гидове на мавританско – сенегалската граница
На границата с досадните гидове…
Мавританската страна на границата със Сенегал
Мавританската страна на границата със Сенегал
Сенегалската страна на границата с Мавритания
Сенегалската страна на границата 
Мавритански деца...
Мавритански деца…
... и сенегалски деца
… и сенегалски деца

Сенегал

Сенегалското Росо (от другата страна на река Сенегал е мавританското Росо) е малко село. Бедноста и мизерията бяха потресаващи. Всички се къпеха и перяха в кафявата река, а после простираха върху прашната земя. Повечето хора нямаха дори обувки. Такова нещо като кофа за боклук не съществува и боклукът е навсякъде. За съжаление и ние нямаше къде да си изхвърляме боклука и трябваше да допринасяме за всеобщото бунище.
Росо (Rosso), Сенегал
Росо (Rosso), Сенегал
Боклуци – Росо (Rosso), Сенегал
Пране – Росо (Rosso), Сенегал
Кон – Росо (Rosso), Сенегал
Деца – Росо (Rosso), Сенегал
В момента сме заклещени в Русо и чакаме нашите италиански приятели да се върнат от Дакар с развръзката на ситуацията с кемпера…
Очаквайте продължението
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ!

1

Ла Пас и Андите в Боливия (10 част на Около света наляво (Околосветско пътешествие на автостоп))

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от...

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral 1

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(6): Чили: Carretera Austral

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина , Огнена земя и Torres del Paine в Чили

Днес ще продължим по националния път Каретера Аустрал, свързващ цялостно Чили

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част шеста

По Каретера Аустрал в Чили

Ситуацията изглеждаше абсолютно идентична като при Лаго О’Игинс – все още имах само около 25 евро в чилийски пари и около 20 в аржентински. Въпреки това, този път определено бях решен да продължа. Дани имаше достатъчно чилийска валута, така че му продадох аржентинските си пари и вече се чувствах почти богат. Е… все още не бяха достатъчно, за да се чувствам сигурно, но при всяко положение беше по-добре.

Върхове в Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Рано рано тримата се наредихме на изхода на града да чакаме преди тълпата израелтянr, нощуващи в Лос Антигуос, да ни застигне. Излизащите коли се брояха на половината пръсти на едната ръка на сакат стругар, но въпреки това след около час се намери едно място в едно камионче отиващо към Кокран. Късметът естествено беше за мен.

И така поех по

дългата, дъждовна и красива Каретера Аустрал

– опитът на Пиночет да свърже с път всички части на Чили. Всъщност първите ститина километра след Чиле Чико не са част от този път, но бяха по-впечатляващи от всички, което видях.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

Тесният неасфалтиран път в началото минаваше през редица каньони, прокопани в скалите, след което се издигна до най-високата си точка, от където се откри спираща дъха гледка.
Отпред се жълтееха сухите треви и храсти, няколкостотин метра по-ниско се синееше огромното езеро General Carrera, а зад него се редяха заснежените върхове на Андите. Пътят продължи да лъкатуши по скалите на единия бряг на езерото, като на места изглаждаше колкото труден за направа, толкова и опасен. Едно немнимателно движение на волана може да те запрати на няколкостотин метра надолу в пропастта. А шофьорът на камиона караше като на рали.

Из Андите – по пътя Каретера Аустрал, Чили

За щастие 190км и 5 часа по-късно пристигнах в

Кокран,

на чийто изход чакаха…двамата израелтяни, приятели на Макс и Коби, с които чакахме лодката на Лаго О’Игинс.

Езеро – по пътя Каретера Аустрал, Чили

След като се заговорихме разбрах, че самите Макс и Коби, както и италианецът Стефано са също в градчето. Освен това били успели да свалят цената на лодката на 45$ след като говорили със собственика на фирмата във Вийа О’Игинс. След това прекарали Нова Година в селцето и полека лека се измъкнали, минавайки през вечнодъждовният Тортел, където дори няма улици, а само дървени пътеки и мостове.

Четете по–нататък>>>

Вятър, мъгла и … готини хора 2

Вятър, мъгла и … готини хора

Днес, на националния празник, ще обърнем взор към китната ни родина. Мислел съм си как може с малко думи да бъде разказана България. Без да налагам мнението си, но днешният кратък разказ на Рошавата Гарга до голяма степен се доближава поне до моята представа за днешна България.

Приятно четене и честит Трети март!

Вятър, мъгла и … готини хора

Тръгнах в дъжд. Проливен, ако трябва да изпадам в подробности. Слава богу, взеха ме още преди да се инсталирам окончателно на старта, макар и само за 30-тина км. А там – пак вали. И освен това е неделя, трафикът е слаб, магистрала, фучат без да гледат и никой не спира. След 20-минутно подгизване едно семейство на средна възраст се смили и ме дръпна още 50-тина км, колкото да слезем от магистралата.

Последваха нови 20 минути под дъжда, който този път беше гарниран с обилна мъгла, за да е пълна свинщината. За втори път откак стопирам се наложи да сложа светлоотразителната жилетка. Не я обичам, кара ме да се оглеждам къде ми е метлата. Куриозът в случая беше, че стопирах точно до една катаджийска вишка и нали се сещате какъв беше ефектът? Всички намаляват, търсейки слънчогледа, а после много озадачени от срещата с нов вид катаджия – с раница, даваха газ, понякога красноречиво жестикулирайки.

Мъгла по пътя

Времето ставаше все по-гнусно, а аз все по-невидима, когато ми спря един сребрист опел. Вътре човекът ме посрещна с широка усмивка, протегната за запознанство ръка (и аз дори не му забравих името на третата секунда!), и добруджанки. Последните се оказаха много вкусни солени курабии със сиренце вътре, лично приготвени от нежната му половинка, очакваща трето

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп 3

Около света наляво (5): Torres del Paine в Чили

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина и Огнена земя

Днес ще продължим към националният парк Torres del Paine в Чили

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част пета

Torres del Paine в Чили

16 дек 2009

Сутринта в 8:25 се строих край пътя и зачаках Андреас. С пословичната немска точност той се появи след не повече от 6-7 минути и тръгнахме към парка.

Джипът беше добър (наемът му естествено скъп, а разходът на гориво голям) и летеше по чакълените пътища с респектираща скорост. Решихме да влезем през близкия вход на парка, който не е толкова популярен, колкото другия. Това решение го взех главно аз, защото така маршрута ми се връзваше най-добре.

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

С колата отидохме до лаго Грей, за да видим големите парчета лед, плуващи из водата, след което Кристиан ме върна почти до входа, разделихме се и хванах гората. В началото не беше гора де, беше само поле. След 6 километра стигнах един от безплатните къмпинги, оставих си раницата и тръгнах по баирите да търся място за снимки, тъй като от къмпинга нямаше никаква гледка. След 1 час блъскане из бодливи храсти по хълмовете не намерих добра гледна точка и се върнах долу. Реших да продължа по пътеката напред и така минах около 6-7 км, докато стигнах до едни хълмове край брега на лаго Пеое. Гледката беше много добра, а вятърът, ооо вятърът… брутално силен. След като мръкна тръгнах обратно и някъде към 12 се прибрах в къмпинга с около 21 км за деня. Не видях да има други палатки, самият аз не опънах моята, а направо легнах под заслона.

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

Torres del Paine, Чили – Околосветско пътешествие на автостоп

На сутринта ме събудиха тропащи крака и с изненада установих, че е имало 2 палатки наоколо. Запознах се с едната двойка – момче и момиче от Германия, с които тръгнахме към къмпинга до ледника Грей – около 21 км напред. Първите 10 км бяха лесни, а после стигнахме до къмпинга на лаго Пеое, където се успокоих, когато видях, че има хляб на поносима цена.
Другата пътека обаче беше трудна – много вятър, много баир. Точно на средата обаче, в най-високата точка гледката беше жестока. Виждаше се целият ледник с трите му езика, обграден от всичките заснежени върхове. Мястото беше толкова добро за снимки, че реших да остана да чакам залеза. Реших, че мога да спя някъде край пътеката. Довърших си книгата, а междувременно дойде време за залеза, който отново беше в невероятни цветове. Към 9 движението по пътеката замря и след като мръкна реших, че мога да легна и да спя директно до пътеката, без да опъвам палатката. Времето изглеждаше да бъде добро.

Четете по-нататък>>>

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света 1

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)(4): Към края на света

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Започнахме с пътуването от Миндя до Мюнхен. Бяхме във Франция и Испания и пообиколихме Аржентина.

Днес ще продължим към остров Огнена земя, разделен между Чили и Аржентина

Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част четвърта

Към края на света — Огнена земя

Tierra del Fuego, или на български Огнена Земя. Това е остров, разположен в най-южната част на Аржентина и Чили, и както вече сте разбрали, до тук се стига с ферибот през Магелановия проток. Името на острова идва от времето, когато първите европейски колонизатори са достигнали до него.

Когато са пресичали протока, те видели много огньове по бреговете. Това били огньовете на местните индианци, които от своя страна извървели дългото пътешествие от Азия преди около 10 000 години. Те се състояли основно от 3 племена с малка численост — по около 2000—5000 души. Заради влажното време нормалните дрехи не им вършели добра работа и затова ходели почти голи — мажели кожата си с лой от морски лъвове, ползвали само кожени наметала, и през повечето време се подвизавали край големи огньове.

Хората от едно от племената били добри майстори на канута, като огънят ги е придружавал дори и върху плавателният съд. Вследствие на колонизаторското нашествие, местното население почти изчезнало и сегашното, както и в останалата част от държавата е главно потомство на европейски заселници.

В началото на миналия век основният начин за стимулиране на заселването е бил раздаването на земя на европейските имигранти — нещо, което се е случвало в цяла Патагония и резултат на което са сегашните естанции, притежаващи десетки и дори стотици хиляди хектари. Най-голямата естанция в света — Мария Беети се намира недалеч от Рио Гранде — един от трите основни града на острова. Тази естанция притежава повече от 100 000 овце. А овцете естествено се използват за добив на вълна, което прави Аржентина един от най-големите износители в световен мащаб, а почти 60% от вълната идва от Патагония.

В днешно време насърчаването на заселването става с ниски данъци и такси — да имаш кола тук е много евтино. Годишните данъци са минимални, а колите се внасят безмитно, както и всичко друго. Дори цените на горивата са по-ниски от нормалното за континента. В резултат на това, индустрията в Рио Гранде в последните няколко години се развива с много бързи темпове и градът расте. Строителството е ниско, ползват се основно дървени и метални конструкции, като въпреки студеният климат, не се отделя никакво внимание на топлоизолацията. Покривите са пластмасови или ламаринени, стените гипсокартонени, прозорците единични, като на места дори не се ползва стъкло. За сметка на това газта е евтина и печките могат да бичат по цял ден без това да бърка дълбоко в джоба дори на хората с невисоки доходи. Разрастването на града е донякъде предпоставка за увеличаване на престъпността, която доскоро е била непознато явление, но все още нещата са под контрол и в градовете няма ясно изразени бедни квартали и население.

Като добавка към всичките хубави неща, заплатите на острова също са доста по-високи от на континента. Да работиш като учител в частно училище тук се заплаща добре — 5—6000 песос, което е около 1000 евро.

Четете по–нататък>>>

На стоп из виелиците :-) 13

На стоп из виелиците :-)

И така лека-полека годината се изтърколи и дойде време за последния за година пътепис. Това е разказ за автостопа на Рошавата гарга по заснежените пътища на България. Така ще приключим настоящата година — живот и здраве след празниците продължаваме с пътешествията по света (и у нас). Не спирайте да пращате разкази, ако не ви отговоря веднага това единствено може да значи, че съм препил с греяно вино;-)

Желая ви честито Рождество Христово и една щастлива Новата година!

А сега: приятно четене:

На стоп из виелиците:-)

Реших през декември да закрия най-накрая тази дълга стопаджийска година. Май за пръв път стопирам толкова много и със сигурност от толкова рано до толкова късно през годината. Успях дори да запълня стопаджийските си пропуски и вече имам попадения със стоп и по тъмно, и в дъжд (макар, че почти не чаках в самия дъжд, той просто си валеше докато се возех), че вече и в сняг. Това даже два пъти за последната седмица.

Тръгнах, значи, преди десетина дни пак към Софията. Предстоеше да поседя повечко там, така че бях нарамила една 15 килограмова раница. Е, не е за сефте, аз и камъни за градината съм пренасяла така от Родопите… Освен това в джоба, за да е на топло, носех и една тарантула, ей така, да види свят и тя. Той всъщност се оказа тарантул.

След кратко махане ме дръпнаха на 30-тина км от Варна, после ме взеха до Шумен, където ми спря един чичка. Пътуваше за София в една не зле изглеждаща отвън кола, която отвътре се оказа голяма барака. А той я караше направо уникално! Не съм виждала някой да кара така откак горивото беше с купони през бензиновата криза на коя година беше там, преди отдавна. 1991 май беше. На всеки един баир надолу, колкото и малък да беше, той изключваше от скорост. Като започне нагоре-то, включва и дава газчица, ама да не вдигне повече от 80 км/ч. И така до следващото надолу. В един участък броих, че за около минута включи и изключи от скорост 5—6 пъти. Уникат просто! На големите надолнища направо си гасеше колата. Реших, че с тия темпове май ще стигна с час по-късно от нормалното. А официално пътувах с рейса, трябваше да пристигна до 15ч, а не когато — тогава, че какво щях да обяснявам?! Е, не че не бих се справила, ама защо да усложняваме нещата. В един момент разбрах, че той дори не отива в града, а още на околовръстното ще се отклони. Предложи ми да ме закара до Симеоново, откъдето да си хвана рейс до н’ам къде си, откъдето друг рейс, че дали нямаше и трети, до гарата. По груби сметки — поне още час път из София. А-а-а-а, не, викам, забрави! Оставяш ме на околовръстното и се спасявам поединично. В този момент той обяви, че е стигнал средата на пътя и ще яде. А аз безумно се зарадвах, понеже това беше чудесен момент да се отърва от него. И добре, че така реших. Спря ми един пич, който караше със 140 още преди да стигне магистралата. Бързо наваксах, че дори и стигнах по-рано. Кеф голям!

Четете по–нататък>>>

1

От Германия към Франция и Испания (част 2 от Околосветско пътешествие на автостоп)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Иван, тръгнал да обикаля цвета наляво, като единственото му средство за транспорт ще бъде автостопа. Той поддържа сайт за това околосветско пътешествие, а ние ще следим избрани части от неговото пътуване. Приятно четене:

Около света наляво (околосветско пътешествие на автостоп)

част втора

Към Франция към Испания

Сутринта беше мъглива и дори се опитваше да прекапва дъждец, но това е нещо съвсем

нормално за Германия,

особено в този сезон. Излязох от апартамента на Мирослава и се насочих към Панаира, където според hitchwiki има добро място за стопиране. Това беше една удобна автобусна спирка, но толкова рано в събота сутринта нямаше никакви мераклии да ми спрат. След 20 минути висене прецених, че тук няма да я бъде работата и се насочих към другото място за стопиране — някаква бензиностанция, където улицата от града се включва в магистралата. Въпреки, че на картата мястото изглеждаше близо (всичко изглежда близо на картите!), трябваше да вървя около 40 минути, половината от които по тревата отвъд парапета, защото пътят подозрително приличаше на магистрала, а не исках да довтаса полицията. Когато най-накрая, с подгизнали от мократа трева крака, стигнах мястото, видях, че бензиностанцийката е много малка. Тъкмо започнах да си представям едно дъъъълго чакане, когато късмета реши да ме опровергае. След само 5 минути, третата минала кола спря и ме взер. Младо момче и момиче, отиващи на 50 км в моята посока. Сууупер. Оставиха ме на една голяма бензиностанция, където се изтъпанчих с табелка Карлсруе. Този път чаках 10 минути и един германец на средна възраст ме взе, но не до Карслруе, а чаааак докъм

Фрайбург,

накъдето всъщност отивах.

Човекът беше образован и интелигентен. Разказа, че е пътувал доста с кола из западната част на Африка, с което успя да ми разпали мераците за Африка и взеха да ми минават разни мисли да запраша нататък когато стигна до Испания 🙂 Зададох му същите въпроси като на тираджията, но отговорите съвсем не бяха същите. Първо — той харесвал много Франция и хората там. Според него проблемите на тираджиите идвали от малко странната френска полиция, която доста ги мъчела.

На втория въпрос — за източните и западните германци, отговорът беше по-комплексен. Когато Германия е била разделена, западните германци постоянно са бленували за обединението — да се съберат отново с братята си отвъд Стената. Ходели са при тях, пращали са им разни по-луксозни неща, които не са се намирали там, чувствали са състрадание. Когато Стената най-накрая паднала и двете части се обединили, изведнъж всички осъзнали колко голяма е станала пропастта помежду им. И не само тази в манталитета и мисленето, а и икономческата. Изведнъж се оказало, че трябва да се вложат огромни инвестиции за какво ли не. Започнало свободно придвижване на работна ръка в западна посока, като идващите хора са били готови да работят за по-малко пари, само и само да си намерят работа, която е липсвала на изток. А това не се е харесвало на западните германци. Всичко се свеждало до общовалидното за всички хора — богатите смятат, че бедните искат да вземат нещо от тях, а бедните пък мислят, че богатите ги пренебрегват заради бедността им. Но нещата вече отивали към нормализиране и изравняване, макар че все още на изток животът бил по-евтин.

Стана дума и за изравняването между нациите и държавите в европейски мащаб. Според шофьора ми, сегашната глобална икономика с нейната жажда за печалба вкарва всички хора в едни и същи коловози и модели на поведение, което е много жалко, защото унищожава националната идентичност на хората. Французите допреди десетина години били много по-свободни и отпуснати, докато сега са започнали да заприличват на германците.

Така в сладка раздумка наближихме Фрайбург — първо мислех да сляза малко преди града, за да продължа по магистралата към Франция, но имах много време и реших да разгледам още един германски град. За разлика от външните части, центърът е със старинна архитектура, а уличките са тесни и павирани. Къщите са интересни и шарени, а точно в средата се издига огромна катедрала, около която се вие пазар, на който се продава както плод и зеленчук, така и дрехи и сувенири. Въпреки малките размери на градчето, стълпотворението по уличките беше огромно.

Пообикалях един час и се заех да излизам от града.

Франция е само на трийсетина километра

и реших да мина по някакви второстепенни пътища. Харесах си една спирка и зачаках с табела Мюлюз. Само след 10 минути една жена се приближи изотзад и ме заговори. Видяла ме и спряла колата си без да усетя трийсетина метра зад мен. Отивали да си напазаруват прясна риба от един голям френски супермаркет на 10 км преди Мюлюз. В тази част на Германия е много красиво — отляво на пътя се издига планината Шварцвалд, а отдясно се редят малки селца нахвърляни сред лозята, а слънцето печеше закачено на синьото небе — въобще идилия 🙂

Оставиха ме на супермаркета, който се оказа по-огромен отколкото си представях и само след 5 минути мъж и жена французи ми спряха с една таратайка и ме откараха до центъра на Мюлюз. Опитах се да звънна на Карин, с която имах уговорка от couchsurfing, но телефонът и даваше свободно, поради което тръгнах направо към адреса и. Разликата с Германия беше видима. Първото нещо, което забелязах е, че светофарите за пешеходци са различни:D Улиците не са толкова чисти и подредени, а на няколко пъти видях и прошляци. Във Франкфурт също бях видял такива, но те бяха почти незабележими — имаха достоен вид и ако Мирослава не ми ги беше показала, нямаше да ги забележа. Но тия тук си бяха най-обикновени пропадналяци пияници. А когато видях и няколко много дебели мъже, се замислих и с учудване установих, че не си спомням да съм видял толкова дебели хора в Германия.

Когато звъннах на Карин, отново не си вдигна телефона, затова зачаках пред входната врата на сградата. След десетина минути тя се появи и влязохме у тях. Прекарахме вечерта в разговори за пътешествия, разказвах и за България, за която тя не знаеше почти нищо, хапнахме и стана време за спане.

Четете по-нататък>>>