Archive for the tag 'автобус'

Ное. 08 2012

Истанбул – обиколка (1): Света София и Цистерните

 Днес Петър и Биляна ще ни водят до Истанбул и ще ни разкажат какво да видим за два-три дена там. И най-важното – как да стигнем икономично!

Приятно четене:

Истанбул – обиколка

част първа

Света София и Цистерните

 

Истанбул

 

 

В тази публикация ще намерите информация за:

  • Пътуване от София до Истанбул и обратно;
  • Градски транспорт в Истанбул;
  • Площад “Султанахмед”
  • Църквата “Св. София” (Hagia Sofia);
  • Потъналият дворец (Cisterna Basilica, Yerebatan Sarayı);
  • Площад “Таксим”, Трамваят на носталгията и главната търговска улица; (във втората част)
  • кулата и мостът “Галата” (във втората част)
  • Пазарът на подправките (Еминьоню) (във втората част)

И двамата сме били в Истанбул и преди (Петър даже има подробна публикация от 2008 г.). Но не ни се беше случвало да отидем заедно… Е, отидохме, видяхме, омагьосахме се. Определено много полезна ни беше публикацията “Програма максимум”, с която се подготвихме предварително. Браво на автора! А ние толкова се вдъхновихме от Истанбул, че дори променихме дизайна на блога с ориенталски мотиви…

Истанбул

 

 

Но да ви разкажем за преживяното все не оставаше време, а този пост ни се получи малко като самия Истанбул – създаван и променян дълго време, голям, живописен, контрастен и парадоксален… колкото и подробно да пишеш, няма как да разкажеш всичко, защото историята е навсякъде. Един цитат (взет от тук) по темата: Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История

И като стана въпрос за история, нашата започна в една късна петъчна вечер от Централна автогара София.

Автобус за Истанбул

 

 

Автобусите за Истанбул са винаги нови и на ниво. Освен традиционните почерпки, този път заварихме инфотейнмънт система на всяка от седалките (с ужасен интерфейс, за съжаление). Телевизията е турски сателитни програми, но има и live камера, която показва пътя пред вас… скука! Заспиваме… Събуждаме се на

границата

Проверката минава цивилизовано и сравнително бързо, а Duty Free-то прилича повече на мол и няма нищо общо с порутените павилиончета отпреди няколко години. Тоалетната обаче се плаща – подгответе си турски лири най-добре.

duty-free – Капитан Андреево-Капъкуле

 

 

Сутрин е. Вече сме в

Истанбул

След кратко лутане из автогарата намираме метрото. За да ползвате градския транспорт е необходимо да се сдобиете с червени жетончета, които се продават на цена 2 лири от специални автомати в близост до спирките.

Градски транспорт – Истанбул

 

 

От автогарата (Otogar)

взимаме метрото до последната станция (Aksaray). На картата ни е показана топла връзка между метрото и трамвая. Истината е малко по-различна. За топла – топла е връзката! Още от сутринта термометрите са ударили 30 градуса. Но да вървиш почти километър пеш с багаж си е малко прекалено. Продължаваме с трамвая до Sultanahmet (Синята джамия – бел.Ст.) и намираме хотелчето ни…

 

 Хотел Джем, Истанбул

 

 

“Djem” е малко бутиково хотелче (официален сайт), сгушено в малките улички зад Синята джамия. Всички материали на мебелировката в хотела са традиционни турски. Стаите са малки, но много уютни. Има и безплатен (жичен!) Интернет. Посрещат ни с чай, усмивка и карта на Истанбул. Хвърляме багажа и започваме разглеждането на забележителности…

Площад Султанахмет (Синята джамия)

Площад Султанахмет е свидетел на всички периоди на града и тук се намират монументи още от дълбока древност. Формата на площада прилича на хиподрум и това не е случайно – някога наистина е бил хиподрум.

Египетски обелиск, Истанбул

 

 

 

 

Египетският обелиск е един от най-древните паметници в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Чешмата на Вилхелм Втори, Истанбул

 

 

Доказателство за интереса и на немският крал Вилхелм Втори към този стратегически град е построяването на чешма на този площад. Тук е мястото да се заредите с прясна питейна вода (алтернативата е да си купувате бутилирана от малчуганите по улиците). Продължаваме към “Света София”.

“Света София”

Света София, Истанбул

 

 

Храмът “Света София” в Истанбул безспорно е най-мащабният и най-внушителният исторически паметник, завещан от Византия. Сградата е толкова голяма, че буквално не се побира в обектива на фотоапарата. Входната такса също е безспорно мащабна и внушителна (20 лири на човек!), но определено си струва да влезеш…

Света София, Ayasofya Meydanı, 34200 Sultanahmet Fatih, İstanbul/Истанбул, Турция

 

Брой посетители на ден: над 10 000 (това са над 3,6 милиона годишно), по 20 лири за вход пък са си 32 000 000 евро приходи само от билети! (Очевидно приличам на турчин, защото на мене ми взеха 10 лири през зимата – бел.Ст.) Тук е мястото да кажем, че опашките от туристи стават огромни още след 10 сутринта, а проверките на входа са близки до тези на летището, така че непременно идете възможно най-рано (най-добре в периода 9:02-9:17 ч. 🙂 ).

За тесния часови период може и да се шегуваме, но за опашките – никак…

Света София, Истанбул

 

 

Пред входа сме. „Св. София“ е първият типичен пример за византийско строителство и се счита от много хора за архитектурно чудо.  Ето и колко внушително изглежда когато се доближите…

Минарето на Света София, Истанбул

 

 

Църквата „Света София“ е осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия. След превземането на града от кръстоносците през 1204 г. тя служи за катедрала на константинополските латински патриарси до тяхното прогонване от Константинопол през 1261 г.

Света София, Константинопол

 

 

“Света София” не е стриктна базилика, тъй като централният ѝ кораб, дълъг над 100 м. е доминиран от огромен купол с диаметър 31 м. и височина 56 м., поддържан от 4 пандантива. В дължина тежестта на купола се разпределя чрез поредица от полусводове, докато в ширина куполът се носи от 4 много масивни контрафорса, които обаче не се забелязват от вътрешността на църквата (това, както и останалата информация по-долу я взехме основно от Wikipedia и трябва да хванем Ники да ни обясни подробно какво е контрафорс, пандантив и полусвод)… Тази конструкция, както и фактът, че в основата на купола има 40 прозореца, допринасят за впечатлението у посетителите, че сякаш “златният купол виси от небесата”.

Поради прекалено бързия строеж (под 6 години), архитектурните нововъведения и сеизмичната активност в района куполът на църквата пада частично няколко пъти през нейната дълга история (558, 989, 1346 г.), но бива бързо възстановяван. Почти 1000 г. (до 1520 г.), Св. София е най-голямата катедрала в света! При осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!“, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим…

Света София, Истанбул

 

 

 

И до днес все още “Св. София” е четвъртата по площ в света. След падането на Константинопол под османска власт през 1453 г. тя е превърната в джамия и поетапно са построени четири минарета в ъглите ѝ, а през XVI в. османският архитект Синан* достроява странични подпори, които подобряват стабилността на постройката. След разпадането на Османската империя правителството на Турция превръща сградата в музей и от 1934 г. можем да видим следите от хилядолетната ѝ история по стените…

Света София, Истанбул

 

В средата на XIX в. на швейцарците братя Фосати е било възложено да реставрират и ремонтират джамията. В този период е достроен минбар (това е мястото, откъдето имамът чете проповеди, а не мини-бар, с каквото го асоциира човек, ако вижда думичката за пръв път) и са окачени кръглите дървени панели с имената на пророка Мохамед и първите халифи.

Света София, Истанбул

 

 

Счита се, че този ремонт е унищожил напълно много от старите византийски мозайки, които до този момент са били просто замазани с хоросан. В горната част на купола е имало шесткрили ангели, но изображенията им са толкова неясни, че не се нае дали са били серафими или херувими…

Света София, Истанбул

 

В продължение на стотици, дори хиляди години всяка империя и всеки владетел са оставили по нещо от себе си върху стените на “Света София” и човек наистина затаява дъх, когато се вгледа в детайлите…

 

Света София, Истанбул

 

 

Това най-добре личи на втория етаж (да не го пропуснете, ей!), където ислямът и християнството са буквално на една стена… ислямските символи (ляво) съжителстват с християнските (дясно) сред мрамор и геометрични мотиви:

Света София, Истанбул

 

 

 

Въпреки че обикновено е наричана просто „Света София“, църквата не е посветена на мъченица София, а на светата Премъдрост Божия (на гръцки: Ναός τῆς Ἁγίας τοῦ Θεοῦ Σοφίας), божествената страна на Христос, която е и един от ипостасите на Светата Троица. По тази причина храмовият празник на църквата е 25 декември, годишнината от въплъщението на Премъдростта Божия в тялото на Христос. (Точно по същия начин е кръстена и софийската Света София – на името на Светата Премъдрост Божия, т.е. на Исус и по същия начин храмовият празник е на Коледа. Затова и празникът на град София, който пък е кръстен на църквата Света София, а не на светицата София, трябва да бъде на Рождество Христово, а не на 17 септември! – бел.Ст.)

Света София, Истанбул

 

Поради сложната история на “Св. София”, голяма част от християнските мозайки са останали под хоросана и мюсюлманските изображения. Така дилемата кое точно да се запази и кое да се премахне не е била никак лесна за разрешаване. Чест прави на турците, че са оставили разкрити важните християнски мозайки, запазвайки баланс между християнската и ислямската култури… На снимката по-горе е една от най-големите и най-запазени мозайки – Христос с Дева Мария и Йоан Кръстител, датираща от 1261 г., отбелязваща връщането на църквата от римокатолическо към източноправославно владение. На снимката по-долу е детайл от тази мозайка, изградена от хиляди камъчета – сещате се сами защо човек настръхва като види нещо подобно!

Исус – Света София, Истанбул

 

 

Можем да ви разказваме още много, много, много, но нека излезем от огромната  “Св. София” и пресечем улицата…

Потъналият дворец (Цистерните)

 

Цистерните на Юстиниан – Истанбул, Турция

 

Това е Йеребатан сарнъджъ (Yerebatan Sarnıcı), наричан още Потъналият дворец. Тъй като по-рано на това място се е намирала базилика, наричат го и “Цистерна на базиликата”. Представлява най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду около 60 такива в града. Тук се съхранявал резерв от питейна вода в случай на засушаване или обсада на града. Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол е имал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем.

Цистерните на Юстиниан – Истанбул, Турция

 

 

Потъналият дворец е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниян 532-542 г. През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец “Топкапъ сарай”, но тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава чак до 1544-1550 г., когато в Истанбул дошъл холандският пътешественик П. Гилиус/ Gyllius/. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят.

По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните. А на тези от вас, които не са толкова запалени по Древността, ще кажем

фактите:

Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Пита се: ако знаете, че тук е снимана една от сцените на филма за Джеймс Бонд “От Русия с любов” (1963 г.), колко кафета можете да изпиете в подземното заведение?

Цистерните на Юстиниан – Истанбул, Турция

 

 

Между другото, за 5 EUR тук си направихме “султанската” снимка (виж началото на поста), която стоеше дълго време в блога ни… Разхождайки се сред колоните, непременно обърнете внимание на една колона-уникат, наречена Пауновата колона… сещате се защо:

Цистерните на Юстиниан – Истанбул, Турция

 

 

 

 

На две от колоните са запазени оригинали на Горгоната Медуза, служещи за цокъл на колоните. Едната глава на Медуза е положена настрани, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение,а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда.

Цистерните на Юстиниан – Истанбул, Турция

 

Във водохранилището има много добра циркулация и независимо, че се намира под земята, въздухът е изключително свеж и чист. В “Йеребатан сарнъджъ” има и кладенец на желанията, в който според поверието ако хвърлиш монета и си пожалаеш нещо, то непременно ще се сбъдне… Излизаме!

Очаквайте продължението

* Синан е строил и джамията в София и голямата джамия в Одрин – бел.Ст.

Автори: Петър и Биляна Събеви

Снимки: авторите

Други разкази свързани със Истанбул – на картата:


Истанбул

15 коментара

юли 26 2012

До Милано на инат (1)

 Днес ще избягаме от къщи в буквалния смисъл – Влади ще ни разкаже за Милано

Приятно четене:

 

До Милано на инат

начало

Така започва днешният пътепис, който ще ви отведе макар и за малко до Милано.

От много години сме си мечтали с един приятел да посетим Милано и да разгледаме бутиците на модните дизайнери. Той е фен на италианската мода и неговият идол е Армани. Обаче нещо все ни спъваше идеята. Или единият нямаше пари, или другият нямаше време. И така почти 8 години… И накрая аз се отказах да го занимавам с това и реших да отида сам и да го оставя да ми завижда. Речено – сторено.

Милано

Милано

Успях да си изпрося цели три седмици отпуска в разгара на лятото. Имах някакви пари, бях си свалил нужната ми информация за Милано от интернет, имах си карта на Италия и карта на Милано… Една огромна карта на Милано с мащаб 1:16000  –  (1 см. =160 метра). Оставаше само да си събера багажа и да избягам от вкъщи…

Да, обикновенно се измъквам потайно от вкъщи, когато реша да пътувам занякъде. И един прекрасен топъл летен понеделник, когато баща ми беше на другото село, а майка ми отиде в града на пазар…  И аз се измъкнах успешно…

Станах от леглото с мисълта, че ще пътувам за Милано.

Вземах си една раница – еднодневка и започнах да пъхам нужните ми неща в нея. Погледнах в интернет какво ще бъде времето в Милано през следващата седмица и напъхах по две дрехи с къс ръкав, две къси летни хавайки, един дълъг ръкав и нещо по–ежедневно за из път, вода, бисквити, храна, малко от домашната ракия на тати , две дебитни и една кредитна карта и по обед бях на автогарата, за да си взема билет до Милано за отиване и връщане, като на връщане да е отворен… На Юнион Ивкони…

Жената на гишето ме погледна доста странно, като ѝ казах какво мисля да правя и побърза да ми издаде билет, защото се оказа, че за следващият ден – вторник имало само три места… И можело докато си говорим с нея за това пътуване, някой от някъде да ги заеме. Представете си , ми каза жената, че докато си говорим така с теб, в някой друг офис в страната се яви тричленно семейство и поиска билети… И докато си говорим с вас за подробностите и местата ще бъдат заети… Доста умен ход… Написа ми билета – София – Милано за 17. 07 и Милано  – София (отворен) и ми каза, че трябва да се обадя , за да знам, кога ще пътувам обратно, за да ми се пази мястото, защото пък, ако нямало други пътници за качване от Милано, или няма места, автобуса може и да не влезе в Милано… Доста се замислих за това, ама си казах –  това е скъпа мечта и тя ще иска своите жертви. Платих си билета –  290 лева за двете посоки, помотах се малко из нашия град и вечерта заминах за София, за да ми е по–спокойно и на сутринта отидох на автогарата “ Сердика“, завериха ми билета и се качих на автобуса.

Към 9:40 ч, отпътувахме… И така, вече съм на път.

Следва почти цяло денонощие път и на другата сутрин да бъда в Милано.
И понеже по този път съм пътувал десетки пъти, реших да се отпусна и да се возя… Само от време на време поглеждах табелите по пътя, за да знам докъде сме стигнали. Белград за първи път от 10 години насам, го заобиколихме по околовръстното – не сме влизали там, само реката, над която минахме, ме подсети, че сме някъде там.

Следват граници, проверки, почивки на всеки 4 часа, една нощ в автобуса. Гледах да не харча никакви пари по пътя на отиване – минах само с 40 цента, и то на първата спирка след излизане от България –  на километър след границата и то защото много ми се ходеше на WC.

Минаваме в Словения

през последната граница, на която спираме за проверка. Пътят става много добър, автобуса вози много добре, та чак те унася на сън, само дето около седалките е малко тясно, та все не можех да си намеря място. По крайпътните заведения става все по–скъпо и аз даже започнах да се притеснявам дали ще ми стигнат парите в Милано, ако и там цените са такива… По едно време между седалките мина единият от шофьорите да ни пита дали всички си имаме фиксирани дати за връщане… Ами аз като си нямах… Викам му, че моя билет за връщане е отворен… И че мисля да остана в Милано 4 – 5 дена… И той като ми каза само, че

всички места за връщане били заети

чак до края на юли – до 30.07… И че при това условие няма да мога да се прибера, защото никой нямало да ме вземе, след като няма места…

Олеее, викам си –  сега добре се подредих… Ей ти го на теб сега Милано – гледай си го две седмици… А аз съм на работа на 29. 07… Чудо ще е , ако наистина не мога да се прибера… Замислих се дълбоко… Но нали съм на инат и почти без багаж… първо ще си погледам малко Милано, за да мине на моята, а после ще му мисля как ще се прибирам…

Duomo, 20122 Милано, Италия

 

И на една почивка по пътя, един от пътуващите дойде при мен, да ме пита за къде пътувам, какво работя… мислейки се, че пътувам, за да работя. И аз като казвам, че съм тръгнал за Милано за 3 – 4 дена, да разгледам бутиците на модните дизайнери и той ми каза, че не съм добре… Това и сам си го знам , няма защо да ми се казва…

Докато съм спал в автобуса,

неусетно сме влезли в Италия,

това го разбрах, когато се събудих по едно време и надписите по табелите бяха на италиански – тогава се сетих, че между Словения и Италия няма граници…  И така, нощта почти се изниза, наближаване Верона. Влизаме във Верона към 4 часа, сутринта, за да оставим там две момичета и един мъж. А автобуса ни на отиване беше пълен, само с едно свободно място. Крайната точка на автобуса беше Валядолид.

Милано

Милано

Имаше пътници за Тулуза, които тръгнали на пътуване към BAYONNE – Matabou и от там към Португалия с влак по техни си маршрути… И вече влизаме в Милано, тъкмо се разсъмва. Първо виждам, че навлизаме в голям град, а после виждам една малка табелка – бяла, правоъгълна, на която пише с големи черни букви МИЛАНО. Хм. Събирам си нещата около мен, по седалката и отгоре, приготвям си раницата и вече бях напълно готов, когато навлязохме навътре в Милано и вече видях очертанията на гарата… Автобусът спира зад Централната гара в Милано, до сградата на пощата, отваря вратите и шофьора ми вика да слизам… Каза ми как и на кого да се обадя, за да ми бъде фиксирана датата за връщане и да питам какво да правя, ако няма места за връщане. Та,

в Милано слязох само аз и никой друг

Автобуса затвори врати и си замина… И аз се оказах сам – самичък на гарата в Милано с една раница еднодневка, десетина листа с информация, карта на Милано, карта на Италия и един джобен българо – италиански разговориник… Милано –  твой е, викам си аз и се огледах набързо, за да видя, къде точно ме остави автобуса и тръгнах малко да разгледам гарата и да похапна нещо, докато стане още малко светло. Следващата ми стъпка беше да си взема карта за 48 часа, за возене в градският транспорт и метрото и да започна моето пътуване в големият град от метрото…

Билет в Милано

Милано. С това се возих на градски транспорт

 

Влизам в гарата. Тя е много голяма, огромна, с високи тавани и няколко магазина вътре. Слязох в метрото, вземах си карта за 48 часа (ми като незнам как да си я поискам –  написах на един лист „48 h“, и казах –  един билет (на италиански), и показах листчето –  за колко време). И през това време си пуснах химикалката, за да си платя, после си тръгнах и се оказа, че таз химикалка останала там… Забравена, загубена… още в началото…

Милано – фасади

Милано – фасади

 

Слизам в метрото, активирам си картата на машинките. Таз’ карта се пъха всеки път, за да се влезе в метрото. И отивам направо на

Дуомо –  катедралата

да гледам. Оле, много ми хареса там. Ранно утро, почти никой нямаше на площада, само няколко жандарми. Разгледах катедралата отвътре –  имаше още 1 – 2 ранобудни посетители… Огромна катедрала, никой не ми пречи, разглеждам си я спокойно, бавно…

 

 

Миланската катедрала Дуомо

Дуомо

 

После я обиколих цялата отвън и стигнах до една чешмичка – точно срещу магазина Ла Ринашенте, напълних си малко вода. Общо взето за двата дена не съм харчил пари за минерална вода, както съветват пътеводителите… Пия си от таз вода, като ми свърши бутилката, отивам с метрото, напълвам си пак. И така…

И продължавам да се разхождам. След катедралата продължих към закритата

галерия Виктор Емануеле…

Магазините там още не бяха отворили, но поне видях кое къде е. После се мотах по улиците наоколо.

Галерия Виктор Еманиуил, Милано

Закритата галерия Виктор Емануел

 

И някъде след 10 часа сутринта, реших да се ориентирам да видя

къде ще спя и за колко пари

От сайта http://www. hostelworld.com още от вкъщи си бях набелязал няколко хотела за малко пари и направо се насочих към метрото, за да отида на метро „LORETO“, където са разположени те. Общо взето , като се слезе от Метрото на LORETO , което е само на две спирки от гарата (Centrale FS), по зелената линия, като се идва от към центъра, и се излезе през изхода, като се върви в същата посока, по която е дошло метрото, се излиза от метрото, пресичат се две улици и точно на кръговото кръстовище, се завива надясно (там са 2, 3 булеварда, ). Единият от които е „Via Nicola Antonio Porpora“. И само по тази улица Via Nicola Antonio Porpora като се върви, от двете и страни и по десните и пресечки са разположени хотели с 1, 2, 3 звезди.

Аз си избрах един хотел с една звезда и реших да питам дали имат стая като за мен. Влизам, на рецепцията едно красиво китайче ли беше, японче ли, усмихнато. Успях с моя недодялан английски и почти никакъв италиански, със жестове и писане, се разбрахме –  стая за 55 Евро, на вечер със закуска (скромна закуска, де). Казах му, че ще се върна след 10 минути, защото исках да огледам съседните хотели с по една звезда… Отидох до другият хотел на ъгъла, оказа се, че там може да се спи за 40 евро на вечер… Обаче беше 10:45 часа някъде, а на този хотел, ми казаха, да дойда след 13:30ч, и че ако искам, мога да си оставя багажа там и да се разходя… А, да, бе, как не –  нито ще си оставя багажа там, нито пък ще продължа да се разхождам с него още три часа…

Хотел в Милано

Милано-в двора на хотела

Върнах се при китайчето и там останах –  две нощувки по 55 Евро –  дадох ги –  110 евро… И си викам –  тук ще да е… Много добра стая, двойно легло, с изглед към главната улица… ТВ имаше също. Е, нямаше климатик, но имаше на тавана един вентилатор с едни големи перки… Като го пуснах, той като почна да бръмчи и да се клати… оле, викам, ей туй, ако ми падне на главата… Поохлади малко стаята и го спрях. Оставих си багажа, вземах си само в един сак нужните ми неща за кратка разходка и поех из големият град.

Милано – зелени градини

Милано – зелени градини

Очаквайте продължението

 

Автор: Владимир Георгиев

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Милано – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

16 коментара

апр. 17 2012

Куба: Вива ла револусион … но само сексуалната

Е, днешният пътепис ще ни припомни (на някои само 😉 младините, а на другите може да им покаже, къде да могат да побързат да идат, докато има гювеч, колкото и вулгарно да звучи 😉

Приказна Куба, приятно четене:

 

 

Куба: Вива ла револусион …

но само сексуалната

И аз съм от онези, израстнали през комунизма. И аз знам какво е да чакаме с часове за мандарини, да имаме режим на тока и водата, да имаме еднакви холови гарнитури, с еднакви килими и еднакви коли. В училищата да сме всички с еднакви дрехи, с еднакви връзки (според възрастта) и „чавдарчето е примерно дете. Играе, пише, учи се, чете!“ Мислех, че поназнайвам това онова за „развития социализъм“. Грешал съм.

Куба на живо е шамар.

Нещо между спомени от детството (я това го знам бе, мене жокер ми не требе), чистата форма на нямането (Петрова, пуснали са праскови!) и Рай за туристите и хората, разполагащи с пари (куче касичка… крокодилче химикалка… дребни удоволствия за населението).

Първите ми часове в Хавана

ме връщат в онези моменти, които единствено ми липсват от времето на режима: децата по улиците, врявата и сплотеността. Някак всичко е едно. Задавам въпрос, не ме разбират. Но не вдигат рамене и не подминават. Започват да викат, докато не се появи някой, който ме разбира. След като са разбрали какво питам, започва ново съвещание, карат се, в разговора се намесват и хората по терасите. Минута по-късно вярвам, че цялото каре е заето само с моя проблем. Отговарят ми, тръгвам и дълго чувам зад себе си пожелания за успех. Готино е.

Следаващото усещане е за филм.

Неестествена мешавица между застинали кадри от 50-те и тениски NIKE. Сгради на няколко века, коли и хора от старите мафиотски филми, между тях шетат чавдарчета и пионерчета.

Пури и чавдарчета. Куба

 

 

 

 

 

 

Абсолютна липса на реклами, но пък предозиране с лозунги и рисунки на Фидел и Че. Patria o muerte! Ненаподобяваща нищо смесица на епохи. Живеем в къща с няколко спални, дневна с ръчно правени люлеещи се столове, зверски красиви канапета, петметрови тавани, тежки маси и… метрова плазма. В сградата, която е срещу нас на улицата, има една огромна стая почти без мебели, с една луминесцентна лампа. Малък телевизор работи през цялото време (докато има телевизия), около него шетат поне петнайсет човека, куче, няколко кокошки и още едно, непознато за мен животно. Сградите са строени в т.нар. колониален стил и са безумни. Всяка е малък замък с огромна дневна, прозорци до земята и няколко спални. Малки вътрешни дворчета допускат дневната светлина навсякъде, и всичко е строено с респектиращ вкус. Някога.

Днес нищо не се подържа.

Срути ли се някоя сграда, просто се оставя. На всяка улица има по няколко, на които само фасадата напомня за величие, а през зейналите капаци се вижда небе. На няколко пъти ми се отдава възможност да погледна в домовете на кубинците и нищетата е стряскаща. Като турист посещавам кафетата и ресторантите, където се плаща във валута за туристи. И ми се струва евтино. Една сутрин си купувам кафе от кафене за местни. Вземат ми точно 25 пъти по-евтино. Започвам да разпитвам и ми казват, че средната заплата тук е малко повече от един хубав обяд в ресторант за туристи. За мен относително евтин обяд. Месечната заплата.

Хавана, Куба

 

Продължавам да разпитвам и

навлизам все повече в света на „социализма“.

Понеже най-голямото перо в бюджета на Куба е туризма, се прави всичко „чужденците“ да оставят максимума тук. Но и им предлагат много повече, отколкото предлагат на обикновения кубинец. Ние имаме постоянен достъп до „екстри“ като ток и вода. Те не. В старият град водата се носи с цистерни и се качва в резервоари на покрива. Някои къщи нямат резервоари. В едната къща стана някаква авария и водата спря. Веднага се опитаха да ни намерят друга. Не правиха драми, домакинята беше убедена, че до след обяд ще има вода, но се усмихваше докато се изнасяхме. Страшно много хора преживяват покрай туристите и системата на бакшишите е на по-високо ниво от всичко, което съм виждал. Неписаните правила са повече от писаните, корупцията е неимоверна, а черният пазар е по-развит и зареден от осветения.

 

Хавана, Куба

 

Записваме

еднодневна екскурзия до долините Винялес

Понеже пътувам с 5 мацки, едната от които е петгодишната ми дъщеря, екскурзоводът на майтап ни представя като „българско семейство“. Смиламе се от смях и темата остава до края на престоя ни в Куба. Водят ни на някакво място където с огромни скални рисунки е разказана историята на острова, хлапенце язди кон (возене на кон- check), ние сърбаме Мохито, а една датчанка се приближава плахо и ме пита дали всички наистина сме семейство. Какви ли черни картини за бъдещето на Европа са минавали през главата на женицата като ни гледа? Изумен съм. Тя настоява за отговор. Пита ме коя е жена ми. „Тази“, соча дъщеря ми, „останалите са тъщата и сестрите й“. Още един глас срещу влизането на България в Шенген.

Посещаваме фабрики за ром и за пури.

Изглежда нищо не се е променило от основававането на фабриките до днес. Ромът се бутилира в малка стаичка от една машина и няколко човека, а стените са заети от Фидел, Че и viva la revolucion! В производството на пури явно единствената иновация са пластмасовите мостри за размера на пурите. Редове с работници и работнички, навиващи всичко на ръка и зали с лелки, сортиращи листата. Според екскурзовода това са най-евтините места за пазаруване. Но пред фабриките чакат местни, които ме канят в домовете си и ми продават кутия пури Cohiba няколко пъти по-евтино от фабриката отсреща. Не им вярвам за качеството, но с нас пътува и един иранец, който тества и одобрява. Убеден е че не са менте и купува няколко кутии. Иранецът и кубинците намират някакъв общ език, псуват режимите в държавите си, смеят се на „тъпите туристи“, които купуват от магазина на фабриката и за капак получавам още отстъпка в цената. А персът получава и телефонен номер на братовчед в Хавана, който може да достави всичко.

Обикаляме някакви села на стотина километра от Хавана.

На магистралата има повече стопаджии и каруци от коли, междуградските автобуси (за местните) са камиони с преработени каросерии, а на няколко пъти засичаме „училищни“ каруци, натоврени с пионерчета да шетат между селцата. Навсякъде има животни, дори по магистралата, а земята се обработва с рало, дърпано от чифтове волове. Виждаме някакви идилични картини от фермички, където хората и животните живеят заедно, децата тичат из полята, над тях се реят орли. В една сушилня за тютюн ми свиват и подаряват пура. Същата с етикет струва около 6 долара.

Навлизаме в долините Винялес.

Безкрайна равнина, в която без ред са разпиляни стръмни възвишения. В повечето има пещери, населвани в миналото от първите заселници на острова. Пресичаме една пещера. Първата половина вървим пеша, а после лодка ни отвежда до отсрещният изход. Там естествено има бар, където виждаме как се произвежда захар. Позволяват ми да смачкам няколко стъбла захарна тръстика и да опитам сладкият сок. Може и да звучи тъпо, но понеже бях чел доста за историята на Куба, сокът имаше вкус на робска пот.

В друго село е живял Хемингуей. Няколко кафета, ресторантът, където често е отсядал и останалото- разруха. Посещаваме къщата му, превърната в музей, и съм смаян от лукса. До басейна му е и лодката „Pilar“. Някак една обиколка сред луксозното минало на Хавана създава прекрасна представа какъв е бил животът на богатите преди и колко различни са представите за лукс днес.

В Хавана днес и музиката е осакатена.

Стотици оркестри свирят по ресторантите и кафетата, всякакви комбинации от музикални инструменти. Едната вечер ритъмът се държи на горна челюст от череп на животно, като музикантът движи една пръчка по зъбите. Но след няколко дни осъзнаваме, че репертоарът са около 20 песни, като три от тях (Comendante Che Guevara, Quesas и Quadro el tula) се повтарят поне по няколко пъти.

Колкото и да е романтично, различно и впечатляващо, няколко дни в Хавана стигат. Вървя по улиците и вече сградите, хората, колите и атмосферата не ме впечетляват. Свикнал съм, приел съм го. По-дълго се застояват само почитателите на „тематичния туризъм“. За тях може да се напише много. Странната смесица на расите тук е създала наистина невероятни тела, а добре развитата здравна система е свела риска от заболяване до минимум. Флиртуването и сексът не са теми табу, както в Европа и за мен бе наистина изненада да науча, че броят на жените, посещаващи Хавана за секс-туризъм, с нищо не отстъпва на броя на мъжете. На няколко пъти се смеем, че сексуалната революция тук е доста по-успешна от тази на Кастро.

Да живее Революцията. Куба

Viva la Revolucion!


 

Към следващият град, Сиенфуегос, пътуваме с автобус.

И пристигаме в Рая. На края на града има полуостров, широк 50 метра и къщата ни е на края му. Слънцето залязва над морето от едната страна и изгрява над морето от другата. Най-романтичното място, на което съм стъпвал. Тераси над морето, коктейли на понтон над вълните. Къща, която не те пуска да разгледаш града. За капак домакини, чиито ястия би трябвало да са в готварските книги. Плувам със вечерните коктейли, плувам на закуска и вече знам в каква къща бих желал да живея. Признавам си, заминавам с нежелание.

Кабриолет, Куба

 

 

Този път пътуваме към Тринидад с Буик Спесиал, 58-ма година. Пътят минава в песни и за първи път сме далеч от морето. На 10 километра.

Тринидад

е малко градче, миришещо на история и бъкано с туристи. Пресичаме го няколко пъти за часове и гледаме пореден концерт на площада. На другият ден сме преситени от града и тръгваме пеша за резервата на няколко километра. Тръгвам по бански, защото знам, че в резервата има водопад, под който може да се плува. Това се оказва крайно правилен ход, защото водопадът ни посреща в средата на пътя под формата на прекрасен тропически дъжд.

Тринидад, Куба

Тринидад

 

 

Стигаме ресторанта на входа абсолютно подгизнали с желание единствено за ром и чай. Ром има, но чай не предлагат. На жената зад тезгяха и идва безумната идея да ни даде гореща вода и листа от мента, които използват, за да правят мохито. Пием невероятен ароматен грог. Предлагат ни да се приберем с камиона-автобус, който минава да събере персонала. Приемаме с радост. Возене в каросерия на камион- check.

Камион - автобус – Сиенфуегос, Куба

 

 

Вечерта, следвайки съвети на барман,

попадаме в бар с жива музика и програма

Групата не ме впечатлява с нищо, но след нея излизат двайсетина танцьори. Правят невероятно интро и следват автентични робски танци. Ступор. Не съм го смятал за възможно, но гледах разкази. Безкрайно енергични движения, виещи се тела и ясната представа за мъки, бичуване, желание за свобода и секс… много секс.
На другият ден потегляме отново. Този път за един остров на Атлантическия океан-

остров Кайо Гийермо (cayo gillermo).

Поредно пазарене за транспорт и седим в Шевролет Бел Еър, 54-та. Толкова е шумно, че трябва да си крещим, но пътуваме. През средата на 80-те кубинското правителство решава да свърже няколко малки острова с Каймана (както наричат основният остров на Куба) и строи няколко шосета. Не мостове, а диги. Което се отразява на миграцията на някои видове риби и едва преди няколко години започват ремонти, за да прокопаят тунели в дигите. Което пък се струва прекрасна идея на пеликаните, които чакат от другата страна. Дигата, по която се возим, е дълга около 35 километра и свързва Куба с остров на име Кайо Коко. от него няколкокилометрова улица стига до нашето малко островче, което е известно с популацията на розово фламинго.

Cayo Guillermo, Куба

За втори път попадам като клиент на all inclusive хотел и двата дни, които прекарваме там, посвещавам на тестването на коктейли. Отъпквам си пътека между бара и плажа и откривам значението на израза „лазурно море“. Цветовете са невероятни, пясъкът е възможно най-бялото бяло, водата варира от светло зелено до тъмно синьо, а палмите и сламените чадъри придават някаква безумно романтична нотка.

В хотела единият от сервитьорите е завършил ВИАС през 90-та и говори доста сносен български. Каня го на коктейл след работа и го разпитвам за годините след завършването и завръщането му в Куба. Според туристическата ми книжка за тук това са най-трудните години за населението от Революцията. До 89-та СССР и сателитите единствено не спазват ембаргото на САЩ и изкупуват захарта на Куба над пазарната цена и им доставят петрол на по-ниски цени от пазарните. След разпада на Съюза, икономиката на Куба изчезва. Не се свива бавно, не запада малко по малко. Изчезва. Над 90% от търговията спира да съществува за седмици. Американското ембарго се стоварва върху страната и следват месеци и години на непозната нищета. Разказът звучи приблизително така: „Майка ми заменила колелото на брат ми за малко храна, за да ме посрещне. Аз имах малко пари, които бяха най-голямото богатство в селото, но никой не ги искаше и бяха неизползваеми. Скоро си намерих работа, която беше престижна, но парите не стигаха за храна. Докато не дойдоха многото туристи да имаш нещо различно от ориз и захар за ядене, беше по-рядко срещано от да имаш кола.“ После бърза да хване автобуса за персонала. Карат ги всяка вечер и сутрин на основния остров (около 60 км в посока), защото не им е позволено да спят при туристите. Живеят в няколко блокчета в средата на нищото. Предлагам да му налея няколко коктейла в бутилка, той ме моли за кафе. „Да имам за закуска. Имам пари, но около общежитията ни не предлагат и няма къде да си купим.“

Отново в Хавана. По план трябва да станем в 4, но естествено се успиваме и само фактът, че автобусът закъснява, спасява плановете ни. Стигаме на някакво летище, от където с малък витлов самолет летим за

остров Кайо Ларго в Карибско море

Пристигаме за закуска и хващаме един доста раздрънкан туристически автовлак до два плажа, които са сред най-хубавите в Куба.

Самолет на Кубана – о.Кайо Ларго, Куба

 

 

 

За тези места няма много думи. Трябва да се видят. Следобеден сън под палма, безкрайно киснене във водата и раходки по плажове от картички. Чувствам се като скочил в туристически каталог, но без тълпите от туристи. Последното влакче е в 5, затова вземам моторче под наем и вечеряме на плажа сами. Картината, с която ще се опитам да запомня Куба.

Плаж – о.Кайо Ларго, Куба

Рай?

 

 

 Автор: Димитър (Бапха)

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Карибско море– на картата:

8 коментара

февр. 06 2012

Африка пеша (4): Дакар (Сенегал)

Продължим пешеходното пътешествие из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, а за последно пообиколихме из самия Сенегал. Днес наред е столицата Дакар – да видим какво толкова страшно има там, че даже ралито Париж-Дакар се провежда чак в Южна Америка от няколко години 😉

 

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част четвърта

 

Дакар (Сенегал)


 

Дакар, Сенегал

Втората вечер, след като не успяхме да си намерим кауч, решихме да не оставаме на улицата отново, a да oтидем на хотел. След дълго чакане и сменяне на три автобуса не намерихме хотелa, който търсехме. Точно когато бяхме решили да останем на летището, срещнахме Осман- растаман, който ни покани да спим у тях безплатно. Заведе ни на руутс реге концерт и на денсхол парти на другия ден. Всичко беше супер, освен че постоянно показваше колко е богат, как е живял в Белгия и е харчил много пари, как баща му бил голям полицай и въобще колко е важен. Къщата му наистина беше голяма и имаше истински душ, което на нас ни се стори лукс. Спяхме на палатка на терасата пред стаята му. Той почти не ни пускаше да си ходим и правеше големи планове за Нова година и за напред. Убеждаваше ни да си оставяме багажа у тях, защото е безопасно и баща му е голям полицай. Оставихме си раниците в стаята му през нощта, докато ние спяхме в палатката. И на сутринта, когато мислихме да отидем за визи за Буркина Фасо, открихме, че

всичките ни пари oт портмонето липсват

Осман разбира се отричаше и се кълнеше, уж се опитваше да ни помогне, но накрая ни закара далече от дома си и ни изостави без пари и подслон. Добре, че си намерихме подслон, след като пуснахме съобщение за помощ в каучсърфинг и ни приюти един индиец на име Дев. След това се преместихме в други каучсърфъри – Клод и Дебра – белгийци, работещи в Дакар. Клод дойде с нас до дома на Осман, за да ни превежда. Говорихме с бащата дълги часове, опитахме какво ли не, но нищо не постигнахме. Не искаха да ни върнат парите и решихме да отидем в полицията. Друг белгиец от каучсърфинг- Йохан се свърза с нас с желанието да ни помогне. Имаше магазин в Дакар и опит с полицията.

Написахме заедно жалба и я занесохме в районното.

От там двама полицаи дойдоха с нас в къщата на Осман, но той се криеше и след екшън и разправии с бащата, който не искаше да ни пусне, не можахме да го хванем и полицията му остави призовка. След два дни отново отидохме в полицията да видим какво става и да занесем снимки на Осман. Нещата обаче не се развиваха въобще, както и очаквахме. Загубихме много време и пари в безполезни разправии и накрая решихме да се махнем от големия град. Поне си взехме поука от цялата случка и вече знаехме да не се доверяваме на никой. Особено растаманите имаха лоша слава тук. Най-често съблазнявали момичета, които се влюбват в тях и после ги обират, оставяйки ги да плачат за две загуби едновременно. Наистина е тъжно да повярваш, че някой ти е приятел и той да те измами по този грозен начин. Точно, когато бяхме решили да тръгваме за делтата на река Салум, ни се обади полицията, че Осман се е появил. За пореден път тръгнахме към районното, вече без почти никакви надежди, но след дълги дискусии с Осман и семейството му и заплахи от наша страна, че ще пишем за тази история на вестниците (наистина вече се бяхме свързали с един местен вестник) бащата на Осман обеща писмено да върне парите на 26.12.2010. Ние обещахме да не пишем във вестниците и да не публикуваме снимка на Осман. И явно ще изкараме и Коледа в Дакар, но все пак чакането и разправиите си заслужаваха, надяваме се бащата да удържи на думата си.

 

Дакар, СенегалДакар, Сенегал

Дакар, Сенегал

 

 

 

 

Така останахме цели 15 дни в Дакар.

Тук няма много какво да се види – голям мръсен град с многобройни малки плажчета. За съжаление красивите плажчета със ситен бял пясък бяха зарити с боклук. Всички си изхвърляха боклуците буквално навсякъде и най-вече в океана. Когато, след като пиехме кафе на плажа със сенегалци и те всички си изхвърлиха чашите в океана, не издържахме и ги попитахме защо слагат пластмаса в океана. Не виждат ли, че той не я иска и им я връща обратно на плажа. Те отговориха, че пластмасата идва от нашата цивилизация, ние сме им я донесли…

Дакар, Сенегал

 

Дакар беше странна смесица между Африка и Европа.

Определено не приличаше на нормалните Африкански градове. Това което ни очарова в града беше безспирната африканска музика и многобройните реге концерти. Попаднахме точно навреме за Третия Световен Фестивал на Черното Изкуство, който се провеждаше тази година в Сенегал. Откриването беше на голям стадион и абсолютно безплатно. След речите на няколко африкански президенти успяхме да чуем музика от различни страни и да видим красива заря. Звездата на вечерта беше Юсу Ндур, но още повече се изненадахме, че срещнахме една българка на стадиона. За пръв път виждахме българка в Африка и много се зарадвахме да поговорим с някой на български.

На пазара в Дакар, Сенегал

на пазара има части от всякакви животни- от конски косми до кожа от таралеж

Кокосови орехи – Дакар, Сенегал

Кокосовите орехи в Дакар

 

С Клод и други международни каучсърфъри посетихме и концерт на Уайклиф Джин – също съвсем безплатен. Концертът беше пред огромна статуя на мъж, жена и дете, направена преди 8 месеца и ярко контрастираща с пейзажа наоколо. Пред сцената имаше нещо като ВИП, ограден със стена, която скриваше гледката на хилядите хора. На входа на ВИП-а тълпата беше нечовешка и пускаха само който решат. Оказа се, че сме ВИП, само защото сме бели и разбутаха тълпата за да можем да влезем. Почувствахме се ужасно в тази ситуация и Клод предложи всички да напуснем ВИП-а в знак на протест. Отидохме на отсрещния хълм, откъдето виждахме концерта и не бяхме оградени от стени. Уайклеф Джин също се възмути от обстановката и обяви, че ще направи втори концерт след два дни за сенегалските хора. За наше огромно огорчение дискриминацията съществуваше както от нешa, така и от тяхна страна. На улицата ни подвикваха тубаб (така наричат белите), в магазините ни искаха повече пари за всичко и беше трудно да намерим истински приятели. Искахме да бъдем братя, да живеем като едно, но изглежда беше невъзможно.

Автобус в Дакар, СенегалАвтобус в Дакар, Сенегал

 

Успяхме да се потопим в обстановката в Дакар, запознахме се с много чужденци живеещи тук и дори участвахме в международна игра на фризби. Времето летеше неусетно в лудницата на града.

Транспортът беше бавен, но весел.

Многобройни фънки бусчета кръстосваха града без прозорци, целите изрисувани,обикновено с надписи и снимки на духовния водач Серин Туба (или Ахмудо Бамба). Малките пейчици вътре постоянно бяха претъпкани, а ако останат леко празни бусчето чакаше на обичайни места понякога повече от десет минути да се напълни. Спираха навсякъде щом почукаш на ламарината. А ако моторът изгасне се налагаше да ги бутат. Всичките рейсове и коли по пясъчните улици изглеждаха сякаш всеки момент ще се разпаднат. Каква сила ги караше все още да се движат не можехме да разберем.

Може би Серин Туба… 🙂

Дакар, Сенегал

 

Серин Туба e духовен лидер от 19 век

и неговият ученик Ибра Фал е първият бай-фал, отказал да пости на Рамадан, за да има сили да работи и да служи на учителя си (марабу). Той и ученикът му добиват голяма популярност в Сенегал и французите го пращат в изгнание в Габон, уплашени от идеите му против робството. Байфалите са странна разновидност на религията – те не се молят и не постят на рамадан, но имат много последователи. Повечето са растамани и много от тях просят на улицата. Байфалите пеят всяка събота и неделя по цяла нощ и хората пеят с тях. Всички ни наричака байфал или йайфал (за жена). Тук мюсюлманството е доста различно, съществуват различни религиозни групи и лидери. Когато решат религиозните лидери можеха да блокират цяла улица в центъра с палатката си, за да проповядват на последователите. Всички ги следваха безусловно. В Дакар изкарахме и мюсюлманската Нова Година…но едва разбрахме, че има празник. Не усетихме нищо празнично – само обичайното пеене на байфали цяла нощ.

В момента живеем в едно предградие на Дакар

у едно голямо семейство, приятели на Йохан. Тук мъжете могат да имат до четири жени и съответно много, много деца. 70% от населението е под 14 години, и повечето деца се налага да работят. Почти всички семейства имат прислужница, която готви, пере и живее в къщата, обикновено без да ѝ плащат – нещо като разновидност на робството.

Живот в Дакар, Сенегал

Атлантически океан – Дакар, Сенегал

Фото студио – Дакар, Сенегал

Фото студио :)

 Сенегалка – Дакар, Сенегал

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно африканско изкуство

Африканско изкуство – Дакар, Сенегал

Алтернативно 😉 африканско изкуство

 Риба – Дакар, Сенегал

Паяк – Дакар, Сенегал

Паяците тук са огромни

Баобаб – Дакар, Сенегал

Баобаб

Дий, магаре! – Дакар, Сенегал

Коза– Дакар, Сенегал

Къде сте, братя?

В момента тръгваме на обиколка из Сенегал, за да се върнем за Коледа отново в полицията.

 

Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!

9 коментара

« Newer Entries - Older Entries »

Switch to mobile version