Етикети: Австрия

Виена за 19 чáса (1): На среща с Huffington post 0

Виена за 19 чáса (1): На среща с Huffington post

Днес нашият администратор и партньор Комитата, ще ни разкаже за едно негово скорошно пътуване до Виена, за среща с основателката на известната Huffington post – Ариана Хъфингтън. Но и доста подробно ще се запознаем...

До Виена на купон или уикенд между разкоша и разврата (2): Развратът 2

До Виена на купон или уикенд между разкоша и разврата (2): Развратът

Днес продължаваме обиколката на Влади из Виена – вече видяхме част от разкоша ѝ, а днес към разкоша ще добавим и разврат. Т.к. съм сигурен, че сцените с разврата ще предизвикат рекакция, затова слагаме...

Първи впечатления от Виена 1

Първи впечатления от Виена

Отдавна не бяхме ходили до Виена. Днес Ваня ще ни разкаже пътвите си впечатления от там, но в качеството си на стар виенчанин съм длъжен да ви кажа, че това са доста задълбочени и полезни първи впечатления. И така – към единственият град в света, който бих заменил срещу София 🙂

Приятно четене:

Първи впечатления от Виена

Дълго се подготвях за първото си пътуване до Виена.

 

Родена съм в Русе и като дете винаги съм се чудила какво точно е „виенското” в този град, че го наричат „Малката Виена”. За Букурещ говореха като за „Малкия Париж”. За мене това беше също толкова неясно сравнение – тогава и Виена, и Париж ми изглеждаха еднакво красиви и недостъпни. Когато пораснах и попътувах из страната, започнах смътно да откроявам разликите. Някъде по това време си обещах, че до Виена ще бъде първото ми пътуване зад граница.

 

По-късно, когато започнах да уча немски, интересът ми към немскоезичната култура естествено се засили. След гимназията пътувах няколко пъти до Германия, а Виена оставаше някак встрани.

 

Но старите хора казват, че късметът намира подготвените. През 2008 г., в края на март, отидох за пръв път във Виена по-скоро случайно. Трябваше да пътуваме от Прага до София и разделихме маршрута на две: от Прага до Виена – с автобус, от Виена до София – със самолет на Sky Europe. Така щяхме да имаме няколко дни да се запознаем с Виена.

 

Пътуването Прага-Виена е много лесно и удобно. Има редовни автобусни линии на чешката Student Agency, всички автобуси минават през града и отиват до летището.

 

Около обяд слязохме на

гара Пратерщерн (Praterstern) във Виена –

една от важните гари, разположена е на север, съвсем близо до Пратера с Виенското колело. Една любопитна подробност – във Виена има няколко големи ж.п. гари, които обслужват различни дестинации (напр. Westbahnhof – западна гара, Suedbahnhof – южна гара, Nordbahnhof (Praterstern) – северна гара (Пратерщерн), Wien Mitte – Виена център). Всички гари са свързани с отлично организираната мрежа на обществения транспорт в града. В момента се строи истинска централна гара на Виена, очаква се през декември 2012 г. да има частично откриване и пускане в експлоатация.

гара Пратерщерн, Виена

Перон на Пратерщерн, отзад се вижда Виенското колело

 

 

Първата виенчанка, с която говорихме, беше възрастна дама на около 80 години (в отлично настроение и със стойка на пенсиониран генерал). Тя беше заета с две японки, които ѝ задаваха въпроси на английски, а тя им отговаряше много бавно на немски – и те разбираха!?! Когато дойде и нашият ред да питаме за посоката на нашия хотел (той трябваше да е съвсем наблизо, през booking.com бяхме направили резервация за хотел точно в района на Пратера), жената се зарадва, че говорим немски и дори малко повървя с нас в нашата посока.

 

Тук ще направя едно отклонение, но искам

да споделя личния си опит като турист

За да имате хубави и пълни впечатление от дадено място, трябва да бъде изпълнено поне едно от следните условия:

  1. да знаете езика на местните;
  2. да имате на разположение подготвен човек, който ще ви води и ще прави живота Ви като турист лесен и приятен;
  3. да имате предварително цялата необходима информация за цени, транспорт, настаняване, маршрути, както и повече пари за непредвидени случаи.

 

И така – да се върна на моята история. Настанихме се в

хотела

Младежът на рецепцията ни посрещна много дружелюбно, поговори си с нас за стандартните неща – дали сме за пръв път във Виена, какво можем да видим в града за 3 дни, даде ни много полезен съвет как от Пратерщерн можем най-бързо и евтино да отидем до летището (влак S7). Имаше много професионално отношение към нас като клиенти – беше добронамерен и любезен, без да е фамилиарен. Тук се сещам, че Бай Ганьо наричаше виенчани „мазни” („бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се”) – цитатът е точен, проверила съм го.

 

След като взехме от рецепцията безплатна туристическа карта на Виена, тръгнахме да събираме още впечатления. Вървяхме пеша, за да не пропуснем нещо важно. Бяхме отседнали във

втори бецирк* Леополдщадт (Leopoldstadt),

съвсем близо до идеалния център (първи бецирк). Преди Втората световна война Леополдщадт традиционно е бил населен с евреи – всъщност до изгонването на евреите през 1938 г. кварталът е бил център на еврейския живот във Виена. Сега голям процент от живеещите там са имигранти от Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Турция, има и руски изселници от еврейски произход. По време на боевете за Виена през април 1945 г. много сгради в района са били унищожени. През следвоенните години на мястото на разрушенията са построени нови здания, които се отличават с обикновените си фасади и липсата на декорация.

Табела на сграда, Леополдщадт

Табела на сграда, Леополдщадт

 

 

Табелата информира, че къщата е разрушена през годините на войната (1939/45) и през 1961/63 е издигната отново със средства от фонда на австрийското министерство за търговия и възстановяване.

 

И такива сгради има във Виена.

 

Здания около моста на улица "Франценсбрюкещрасе", Виена

Здания около моста на улица “Франценсбрюкещрасе”

 

 

улица "Пратерщрасе", Виена

улица “Пратерщрасе”

 

 

Скоро стигнахме до Дунавския канал, който се явява естествената граница на Леополдщадт и вътрешния град (центъра).

 

Въпреки името си

Дунавският канал

не е изкуствено създаден. През Средновековието сегашният канал е бил главният ръкав на Дунава. Градът се е развивал на югозападния бряг, на тераса, защитена от наводнения. С течение на времето, в резултат на многобройни и тежки наводнения коритото на реката постепенно се е променяло и основният поток се е измествал на изток. Около 1700 г. са започнали да наричат най-близкия до града ръкав „Дунавски канал”. В по-ново време са правени опити да се промени името му, защото на немски думата „канал” се свързва с открита канализация, но новите предложения (като напр. „Малък Дунав”) не успяват да се наложат. Първото регулиране на канала е направено около 1600 г., през 1830 г. е изправено коритото му, а през 1868-1875, във връзка с регулирането на Дунава, Дунавският канал още веднъж е преустроен.

 

Докато се питахме по кой път да продължим, точно пред нас се появи сградата на

Урания – обществен образователен институт с обсерватория

Построена е през 1910 г., носи името на музата на астрономията в гръцката митология.

 

Урания (в центъра), вдясно са новите здания на брега на Дунавския канал

Урания (в центъра), вдясно са новите здания на брега на Дунавския канал)

Урания (в центъра), вдясно са новите здания на брега на Дунавския канал)

 

Тук заобиколихме наляво и минахме по малкото пешеходно мостче при

Митническата служба (Zollamtssteg) над Виенската река,

малко преди да се влее в Дунавския канал. Отдолу минава линията на метрото (преди градската железница на Виена). Мостчето е построено през 1900 г., когато е направено регулирането на Виенската река и изграждането на градската железница в този участък.

 

Виенската река с моста при Митническата служба

Виенската река с моста при Митническата служба

 

 

Излязохме на Рингщрасе (откъм Щубенринг) и тогава видях тази Виена, която донякъде вече познавах от чуждите снимки.

 

Сградата на някогашното

Министерство на войната (сега сградата на правителството) и паметникът на фелдмаршал Радецки

 

Министерство на войната и паметникът на фелдмаршал Радецки

Министерство на войната и паметникът на фелдмаршал Радецки

 

Хофбург, 1010 Виена, Австрия

Двуглавият орел – символът на Австрийската империя – върху сградата на Министерство на войната (толкова е огромен, че първо усетих сянката му и после погледнах нагоре).

Двуглавият орел - символ на Австрийската империя

Двуглавият орел – символ на Австрийската империя

 

 

Бюрото на Стопанската камара на Австрия.

Стопанска камара на Австрия - Виена

Бюро на Стопанската камара на Австрия

 


Видяхме сградата на Австрийската пощенска спестовна каса  (архитект Ото Вагнер) – една от най-известните сгради на югендстил  във Виена.  Минахме покрай музея за приложно изкуство, зад него е Университетът за приложно изкуство.

 

Музей за приложно изкуство (фрагмент)

Музей за приложно изкуство


 

Рингщрасе е изградена на мястото на старата крепостна стена и огражда в кръг центъра на града. Отворена е за движение през 1865 г. Главните представителни сгради на Виена, строени по волята на император Франц Йозеф I, са разположени на тази улица. По протежение на Ринга са издигнати и много частни дворци на представители на старата аристокрация или на банкери и големи индустриалци (наричани „бароните от Рингщрасе”). Дворците на Рингщрасе са по-високи и по-големи от градските палати в стария център на Виена, били са снабдени с асансьори, течаща топла и студена вода, санитарни помещения, електричество и централно отопление.

 

Ето два примера за

дворци от Рингщрасе

 

 

Дворецът на Хенкел фон Донерсмарк (Palais Henckel von Donnersmarck).

Построен около 1870 г. от индустриалеца Хенкел фон Донерсмарк като подарък за неговата жена. Сега там гости приема хотел Radisson.

Дворец на Хенкел фон Донерсмарк, Виена

Дворец на Хенкел фон Донерсмарк

 

 

Дворецът на Кобургите (Palais Coburg)

Не е много типичен представител на дворците по Рингщрасе, защото е построен през 1845 г. (още преди разрушаването на крепостната стена). Основите му са върху останки от бастион, изграден през 16-17 век и разрушен през 19 в. (намира се зад магазина на Ферари на Рингщрасе 😉 – бел.Ст)

Дворецът на Кобургите (на заден план), Виена

Дворецът на Кобургите (на заден план)

 

 

 

Рингщрасе (Ringstrasse)

е дълга около 4 километра и широка 57 метра, разделена е на 9 участъка с различни имена – по време на нашата първа разходка успяхме да видим само два от тях – Щубенринг (Stubenring) и Паркринг (Parkring).

 

На Ринга има място за тротоар, локално платно, дървета, велоалея и пътека за пешеходци, дървета, трамвайни релси,три платна за автомобили, отново трамваен път в обратната посока, дървета, велоалея и пътека за пешеходци, дървета, локално платно, тротоар. Пълна симетрия.

 

Вижте снимката!

Рингщрасе

Рингщрасе

 

 

Сградите, строени през втората половина на 19 век, изглеждат като току-що завършени – с нова боя и мазилка. Рекламните табели не закриват половината фасада, жици не висят около вратите или прозорците на къщите. Тревата през март е зелена и равна като английска ливада.

 

Голям град, в който можеш да живееш удобно и без да бързаш. През следващите два дни установих, че във Виена все още можеш да видиш хоризонта и то без да се качваш на високо място. Има много незастроени зелени площи, паркове и градини, които дават усещането за простор в града. Има и части, които ми изглеждат доста презастроени, но поне са поддържани добре.

 

Вече се здрачаваше, когато влязохме в

Градската градина

Хубав парк, с езеро и патици, с много цветя и вече цъфнали дървета. Пейките са наредени в непрекъсната линия по края на алеята – създават впечатление, че това е място за общуване – нещо като социални мрежи по виенски.

Градският парк

Градският парк

 

 

Там е известният паметник на Йохан Щраус – син

Паметник на Йохан Щраус - син

Паметник на Йохан Щраус – син

 

 

В края на парка, с лице към Рингщрасе, се намира красивата сграда на

Курсалона (салон за лечение с вода)

Построена е в периода на историцизма (както повечето постройки на Ринга), в стила на италианския ренесанс. По времето на братята Щраус Курсалонът е бил любимо място за танци и концерти. Сега там се помещава кафе-ресторант, има зали за концерти, балове и конференции.

Курсалон, Виена

Курсалон

 

 

Същите големи декоративни храсти, добре подрязани и оформени, има и в Русе, пред Доходното здание – сигурно са засаждани по едно и също време.

 

Гладът, умората и нощта ни накараха да помислим за почивка. Имахме още два дни във Виена. Сега трябваше да си потърсим истинска австрийска храна (за това ще пиша отделна статия).

 

Първи впечатления от Виена (вместо заключение)

 

Когато видиш Виена със собствените си очи, разбираш напълно абсурда на казаното от Бай Ганьо „Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.”

 

Усетих мястото като мое, там бих се връщала отново и отново. Сега гледам с още по-възторжени очи и на Русе, моята „Малка Виена”.

 

Градът излъчва достолепие и спокойствие. Има равновесие между историята и днешния ден. Красота, ред, удобство и радост от живота – Виена доказва, че това може да се случи едновременно и на едно място.

 

Особено ме впечатлиха виенчани (от всички възрасти) – добронамерени, общителни и щастливи хора.

 

Ето още една снимка от Рингщрасе.

Настроение от Рингщрасе

Настроение от Рингщрасе

 

 

Накара ли Ви да се усмихнете?

Автор: Ваня Георгиева

Снимки: авторът

*Bezirk – в случая означава район (по-голямо от квартал) на Виена – аналог на Хиподрума, Хладилника, Дървеница, Младост в София. Виенските райони има номера, като номер Едно е идеалният център, с нарастване на номерата расте и разстоянието от центъра – бел.Ст.

 

 

 

Други разкази, свързани с Виена– на картата:


КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Виена накратко 1

Виена накратко

 Мария много набуързо ще ни разведе из Виена. Приятно четене:

Виена

накратко

Здравейте,  драги читатели ! В тази публикация искам да ви разкажа за моето кратко пътуване до Виена като се надявам да успея да ви предам малко от невероятното изживяване , което почувствах аз.

 

Цялата идея за пътуването се зароди съвсем спонтанно и всичко се уреди онлайн – резервацията на самолетните билети и на апартамента . Искам да поясня за хората , които не са наясно , че има сайтове за резервации на хотели в чужбина , които работят с кредитни карти и един такъв е booking.com . Този вариант е много удобен , ако искате да пътувате самостоятелно , а не с туристическа агенция. От личен опит бих казала , че горепосочения сайт е сигурен и досега не съм имала проблеми с него.

Добро впечатление ми направи и летище София , тъй като са затегнати мерките за сигурност. И дотук с България … Като човек , който често пътува със самолет , със сигурност бих казала , че австрийските пилоти са много добре обучени – леко излитане и кацане. Целият персонал на самолета бяха усмихнати и приветливи хора , а най-важното е , че бяха млади. Полетът не е дълъг ( около 1 час и 30 мин. ) , така че не се усеща . Още повече , всички самолети са нови модели и са безупречни (тук е мястото да спомена , че пътувах с air berlin и също , че може да се направи online check-in) .

Когато

пристигнахме във Виена

взехме такси до адреса ни (таксито струваше 54 евро ) и всичко беше , както го бяхме планирали. Дадоха ни ключ от апартамента, инструкции и ни пожелаха приятна почивка.

Трудно ще ми е да опиша

Виена с няколко думи

Този невероятен град е събрал в себе си цялата история на отминалите крале и кралици в прекрасен синхрон с модерния свят. Там цари неподправено спокойствие , ред и дисциплина. Всичко е уредено до най-малката подробност и не се налага да се стресираш както в България. Усещаш как дишаш спокойно и постепенно се отпускаш.

Органите на реда патрулират навсякъде и ако се появи проблем , те винаги са насреща.

Главната улица Кертнерщрасе

(извинявам се за изписването, но нямам клавиатура на немски) е пешеходна зона с много магазини от двата края и там ще намерите всички познати и известни марки дрехи , обувки и козметика. Да не забравяме обаче , че на нея се намира и църквата Щефанкирхе , която е символ на Виена и си заслужава да се посети.

Mariahilfer Straße, Виена, Австрия

 

Друга

голяма търговска улица е Мариахилфещрасе

и там също ще намерите разнообразие от магазини и кафенета. До всяка точка на града може лесно и бързо да се стигне с метрото , както е и в повечето европейски градове. Аз пътувах с метрото и съм много доволна. Не се заблуждавайте да чакате автобуси или таксита – метрото е много по – удобен вариант. Непременно посетете и Пратера , особено ако имате малки деца или дори тийнейджъри – със сигурност няма да съжалявате. Там се намира и емблематичното виенско колело , като ще сте сигурни , че това е оригиналът . Уверявам ви , че спомените ще си заслужават!

За посещение във Виена ви препоръчвам лятото

и причината е простичка – времето през останалите сезони не предполага разглеждане на забележителности или разходки , поради дъжд , сняг или студ.  А наистина има много прекрасни паркове и алеи , които могат да се видят през лятото. Още нещо , което ми направи силно впечатление е чистотата. Никъде няма цигари или боклуци по земята , по пейките няма графити и всичко си е на място , няма окрадени неща. Колкото до комуникацията , не се притеснявайте – хора от всички възрасти говорят английски и винаги ще са готови да ви услужат .

Е , май това е най-важното , което трябваше да споделя . Надявам се да съм била полезна и се надявам , че хората които са посещавали Виена споделят моето мнение.

Пропуснах да спомена , че от и до летището може да си поръчате такси онлайн с фиксирано плащане – така ще избегнете евентуални измами.

 

Автор: Мария Василева

Други разкази свързани с Виена– на картата:

 

 

Една нощ в Ледения хотел в Кицщайнхорн (Австрийските Алпи) 0

Една нощ в Ледения хотел в Кицщайнхорн (Австрийските Алпи)

Студено ли ви е? Ама в къщи е топличко, нали? А какво ще кажете да пренощувате в ледено легло в леден хотел? Няма да ходим много далеч – такъв хотел има и в близката нам Австрия. Александър ще ни заведе до Кицщайнхорн в австрийските Алпи.

Приятно четене:

Една нощ в Ледения хотел в Кицщайнхорн

Австрийските Алпи

Има хора, които се чувстват добре в руслото и такива, които не ги свърта в класическото ежедневие.
Вторите търсят разнообразие, приключения, човешка топлина, себе си, нещо друго …
След Индия, нашето русло нямаше как да бъде същото, от друга страна желанието да видиш да продължиш в този дух е като краста.
Австрийските Алпи край Кицщайнхорн

Отвъд  Полярния кръг в Швеция от години съществува леден хотел. Направен само от лед, привличащ ентусиасти с това, че е различен. За наша радост подобна концепция беше пресъздадена далеч по- близо до България – в Австрийските Алпи.

                Отдалечеността на само 1200 км няма как да не изкуши, а факта, че е разположен в един от добрите зимни курорти на Австрия – Капрун, е още един довод защо да го посетим
Тръгваме на 25 януари  в полунощ с автомобил за Капрун с идеята да сме там ранния следобед. Предупредени сме да внимаваме в Сърбия, където тъмния балкански характер, се проявявал нерядко. Освен това полицията не приема благодарности ако нарушите някое правило, за което мога лично да свидетелствам. Гледам да спазвам основното правило на находчивия шофьор – караш с до 10 км над ограниченията и никога като водеща кола.
                Перфектно планиране на целия маршрут може да се направи на www.viamichelin.com.. Пътя минава през Загреб и Любляна,  в

Австрия

влязохме през тунела Караванкен. На повечето места приемат кредитни карти и евро за заплащане на пътните такси. В Австрия и Словения трябва да си купите и винетка.
            Ива се пробва в ролята навигатор с променлив успех. Променлив, защото все пак стигаме до крайната точка, но по невероятни планински пътчета, непоказани дори на картата, по която тя се ориентира.

                Алпите са …. Алпи,

но пък и толкова гъсто населени по родните стандарти.  Капрун се намира близо до Залцбург и Zell am See. След 13 часа пътуване вече се намираме пред базовия лифт на Kitzsteinhorn (http://www.kitzsteinhorn.at/).
5710 Kitzsteinhorn, Austria
Преобличаме се като за нощувка на открито на Полярния кръг в колата, слънцето се вре сред щръкналите голи склонове на Алпите.
Ски- писти в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
За да е по- интересно, има два лифта, които те отвеждат на едно и също място горе в планината, което за свикнал с недоимъка на инфраструктура българин е странно, необяснимо дори.  Следваща линия те отвежда още по- близо до слънцето.
                Слизайки на тясно плато,  си поразен от природата, съоръженията, гледките. С просто око се забелязват поне 10 ски-влека, огромен алпийски център приютява гладните и изморените, а по десетките писти, които се виждат е невъоръжено око, скиори и сноубордисти джиткат увлечени от гравитацията и адриналина.

                На такова място Банско изглежда като дилетански център, създаден за начинаещи хлапета. Запазваме си за другия ден сноубордове – Ива доволно потрива ръце, невиждала подобна инфраструктура в десетгодишната си сноуборд практика, моя втори път на дъска пък ще е  в Алпите, хм.

                Любезния ни домакин Кристиян ни посреща с моторна шейна, за да ни отведе до ледения лагер. Шейната, както разбираме по- късно случайно, давайки си вид на неразбиращи немски, е активен участник в изхвърляне на постхранителни биологични отпадъци от ледения лагер.
Леден хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия

Леденият хотел (кампус)

се изгражда вече втора година от Volvo в съучастие с Nokia и тази година повода е новото Volvo XC70 –  www.icecamp.at . На 2500 м връз глетчер се гушат 8 иглута и централна зала – всички те построени от сняг и лед.
В централната „сграда” има зали за вечеря, бар, малко комерс – мобилна стока на Nokia и Volvo. Пейките са от лед, застлани с еленски кожи, чувството е като в бърлогата на Супермен с леденото му убежище.
Леден хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
С падането на нощта четеш в погледите на другите гости увеличаващи се въпросителни „Как се стигна до тук – да вися на 2500 м в нищото, за да прекарам нощта в ледена дупка” – или поне такъв е моя прочит на удължените физиономии.
Получаваме подробности за строежа, оборудването и поддръжката на ледената обител.

Леденият бар е най- лежерната и топла част

от комплекса, питиетата могат да бъдат и горещи ако не ти стиска.
Леден хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
Започваме с вечеря – един добър старт на общностното преживяване. Температурата в залата е около и под -5, но фондюто и великолепния Грюнер верлинер вдигат телесната темература и настроение.
Съседите по трапеза – германци на средна възраст – са се озовали тук след Коледен подарък към девойката, което може би обясняваше липсата на особен ентусиазъм у нея.
Сноуборд край Кицщайнхорн, Австрия
После излизаме да наблюдаваме демонстрации на няколко пишлемета, мастъри на сноуборда – те безизразно позират на фотограф от местно лайфстайл списание. Барабар с професионалистите и аз се мъча да хвана някой интересен кадър, но без светкавица не се получава (оправдавам се).
                Времето рязко се сменя по време на нощния ни преход в планината, на който се обучаваме на животоспасяващи практики – току виж са ни и потрябвали с ураганния вятър и обилен снеговалеж – над половин Австрия се стоварва снежен ураган. На покрива на планината в тъмата и брулеща вигрушка си припомняш колко нищожен си и зависим. Яростта на бурята те прави единствения човек на света, здравото стискане на Ива не е достатъчно да те върне в реалността. Не можем да отчетем липсата на светлинно замърсяване, небето е непрогледно.
                 Не разбираме много за оцеляването в екстремни планински условия – вятърът заглушава инструктора, снегът замъглява очите и съзнанието, леденото иглу е желана защита.
Сауната на ледения хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
Любезните домакини ни предлагат и сауна – мобилно съоръжение, приличащо на голяма бъчва с колела и комин. Работата е, че течаща вода няма, което се компенсира от изобилието на сняг наоколо. След сауна се топваш в която пряспа ти кефне – разнообразието от преспи и ледени буци наоколо е голямо.
                Както може да се допусне,

бяхме единствените, които пробваха услугите на мобилна сауна на върха на Алпите,

комбинирайки я с търкане със сняг в окото на снежна буря  около полунощ.
Легло в ледения хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия

Време е за лягане, време е за леденото иглу.

Малко факти: входа към нощното ни обитание е тесен тунел от сняг, закриван от набързо скована врата, за да се озовем в малък купол от лед и сняг, в чийто център кокетно е положено 2/2 метра кубче лед – нашето легло. Леглото е постлано с парче топлоизолация и еленови кожи. За да е романтиката пълна, бутилка Moët & Chandon се осветяваше от няколкото свещички.

                Спи се в хималайски спален чувал,

на главата си нахлузваш маска за банков обир. Това задължава целувките да се осъществяват като при ескимосите – с нос. Тъй като вътре температурата по правило едва ли стига до нулата, трика е да се опушкулиш така, че никакъв въздух да не влиза в спалния чувал.
                Още с влизането в иглуто имаш чувството, че се връщаш в изначалната утроба, а опашкулвайки се в спалния чувал, вече знаеш откъде излизат ония психотеории, че човек иска да се върне в първоизточника.
Леден хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
Противно на средностатистическата консервативна мисъл, да спиш в ледено иглу може да бъде романтично, т.е. приятно, забавно, сгряващо, заедно. Всъщност различното не е ли предпоставка вече за романтичното? Какво по- голямо споделяне от това да се гушиш на 2 реда еленски кожи, увит в хималайски спален чувал, пиещ чаша шампанизирано вино, чийто мехурчета пречупват светлината от свещите и се отразяват в снежните стени на иглуто. И всичко това на изолирано място в сърцето на Алпите?!
               Да се върнем на практичното:

не се препоръчва да спиш облечен с дрехи,

тъй като те пречат на правилната циркулация на въздуха вътре в спалния чувал. В резултат можеш да измръзнеш, ако спиш с 2-та си пуловера например. Физика.
Лека нощ! – Леден хотел в Алпите – край Кицщайнхорн, Австрия
Ние решихме да съединим двата спални чувала и аз да топлоотдавам, а Ива да се грее. Лош избор, тъй като при сън е трудно да достигнеш оня синхрон и повтаряемост извивките на тялото тъй щото да не се отвори и миниатюрна дупчица, през която да нахлуе стадо (или ято?) пингвини. В средата на нощта разделихме чувалите, взели си поука ако тръгнем към Хималаите. Вятърът навън подшушваше, че сме из висините в нищото.

                Сутринта нахлу в иглуто буквално отвсякъде

През скромно скованата врата се беше промъкнал половин метър сняг. Поривите на бурния вятър, завихрил се около иглуто не създаваха най- силното чувство за сигурност, а светлината призрачно се прецеждаше през ледено-снежния покрив. Все пак бяхме в центъра на зимна виелица високо в планината.
Австрийските Алпи край Кицщайнхорн
Оказа се, че последни сме се изклюпили, а часа беше едва към 9.30. Оставили всичко зад гърба си, не мислим, че е кой знае какво да прекараш поне една нощ в ледено иглу насред Алпите. Горещия чай и топла закуска оформят цялото преживяване като опит за цял живот. Виелицата проваля намерението ни да се пуснем по пистите, но и така преживяването е пълно.
Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Алпите – на картата: КЛИКАЙТЕ

Три хонди из Европа (2): От италианските Алпи към Мерцедесите в Щутгарт 2

Три хонди из Европа (2): От италианските Алпи към Мерцедесите в Щутгарт

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Европа заедно с Иван. Пообиколихме из австрисйките и италианските Алпи, за да може днес за тръгнем към Щутгарт и Музея на Мерцедес в града. 
Какво по-подходящо място, за да отбележмим 10 ноември? 🙂

 
Приятно четене:

Три хонди из Европа

част втора

От италианските Алпи към Мерцедесите в Щутгарт

Тази нощ съм спал безпаметно, а на сутринта всичко мокро..! Събрахме мокър багажа и тродължихме по пътя си, Целта ни беше да стигнем до езерото Bodensee, но бяхме твърде далече от него. Тръгнахме рано и започнахме да изкачваме опасно тесния passo Gavia. Може би само спечелихме от ранния час, защото бяхме почти единствените на пътя. С всеки следващ завой по пътя нагоре, стъдът се стелеше все по-плътно и пронизваше сетивата ми. Стигнахме бавно и славно върха а аз бях умрял от студ. Добре че в кантончето гореше печка, на която се постоплихме…

 

Проход в Алпите, Италия

а на Север вече познатата ни от вчера картина:

 

Проход Гавия в Алпите, Италия

Поради малкото движение спускането мина много лесно и стигнахме Bormio. Там закусихме , отпочинахме и залъкатушихме по завоите на южния скло

н на емблематичния Passo del Stelvio (2670м)

Беше минало една година откакто бяхме за последно тук. Всичко ми се видя не толкова голямо, както миналата година, видях неща, които не бях забелязал преди. А на върха познатата картина – мотори, мотори…. много мотори и всякакви…!

Мотори – Passo del Stelvio, Алпи, Италия

Passo del Stelvio, Алпи, Италия

 
Порадвахме се на гледките и тръгнахме надолу по северния склон. Мога да кажа с ръка на сърцето, че по-трудно спускане не съм имал. Прекалено острите завои, по които разни карачи си правеха контролирано плъзгане на моторите , са си направо страшни. Дали защото улучихме час с голямо движение, или защото се беше понатрупала умора…. не знам! 180 градусовите завои с нулев радиус на завиване откъм вътрешната си страна и над 4-5 м денивилация, бяха особенно трудни в посока спускане с натоварените ни мотори . И ако на мене ми беше трудно, при положение, че Господ макар да не ме е надарил с достатъчно акъл, ми е дал достатъчно сила да боря 265 килограмовия чопър, то за Гергана беше истински кошмар . На доста завои се наложи да спирам движението, за да може Герганка да се изнесе по-външно на завоя, за да не я увлече мотора и да падне. Имам чувството, че това спускане продължи цяла вечност. Беше ми додеяло от завои. Сетих се за крилатата фраза: „Изгинааме по теаа завои бре….!” Явно беше време да се изнасяме от планината. И тъкмо на време, защото това беше посления проход.
Тази снимка съм аз и Гергана и е направена от Димитър, който за да я направи, е изостанал с един завой:

Passo del Stelvio, Алпи, Италия

 
Предстоеха ни още няколкостотин километра по хубави пътища, за да стигнем

езерото Bodensee,

в което се пресичат границите на Швейцария, Австрия и Германия. По пътя ни до там, Димитър пресметна, че този ден минахме сумарно около 45 км тунели, като най-дългият беше 10 500м , той беше платен – 8,50 евро/мотор, пак пари….! . В късния следобяд стигнахме

град Брегенц (Австрия),

където пренощувахме в един къмпинг на брега на езерото, което тънеше в блаженно спокойствие.

Бодензее край Брегенц в Австрия

 
На другия ден, пътуването ни щеше да продължи в посока Щутгарт, откъдето щеще да започне втория етап на пътешествието ни, с който целяхме да се докоснем до ценностите на западната култура и начин на живот, до колкото, разбира се щяха да ни позволят времето и наличните финансови ресурси.
Втората световна война е разделила света на две Източен и Западен. За добро или лошо ние сме останали в източната половина. От както се помня слушам приказки от рода : „на запад…. … не знам си какво”, в смисъл колко е хубаво и подредено там, колко са богати и т.н. И е така, но дали бих искал да водя техния начин на живот?

Ето с такива мисли в главата ми, започна втория етап от нашето пътуване.
Още при самото планиране, по мое настояване, бяхме заложили

гр. Щутгарт

като първа цел.

От една страна там е Меката на автомобилостроенето, а от друга си имам сантимент към този град . Още в зората на Демокрацията, като студент имах шанса да изкарам преддипломна специализация там в института по металорежещи машини.


След като станахме от сън, се разходихе малко около езерото преди да тръгнем – нямаше за къде да бързаме, събрахме багажа и тръгнахме. Точно в този ден отчетохме рекордно нисък разход на моторите ни. Карахме бавно , но основната причина беше невижданото (поне за мен)

качество на бензина в Австрия и Германия. С по-хубав бензин аз не съм карал.

Пътуването , както споменах, започна бавно и тегаво, защото пътят заобикаляше езрото и минахме през един куп селища. Може и GPS да имаше вина за това, но ние му се доверявахе напълно (е… почти напълно) . Мислех, че тази част от пътуването ни ще мине сред хубави езерни гледки, но нищо такова не се случи. Не че е не е хубаво там, просто пътищата с натоварен трафик около курортните зони са навсякъде „сепарирани”, за да не може шума от превозните средства да нарушава спокойствието на хората. Постепенно заобиколихме езерото, но на километража показанието надхвърляше 100км пробег- доста голяма „локва” си е. Малко след това се качихме на магистралата за Щутгарт и километрите започнаха да се топят под новите гуми на мотора ми.
Този път с избора на къмпинг нямахме голяма свобода. Базата данни за къпингите, с която разполагах, показваше, че най- близкият къмпинг до Щутгарт е на 60 км. За наш късмет той се намираше по средата между Щутгарт и Страсбург в

планината Шварцвалд

(това по-късно го разбрахме). Стратегическото местоположение на този къмпинг повлия на решението ни да останем тук 3 нощи. Бяха минали вече 5 дни от нашето тръгване и имахме нужда да изперем доста от дрехите си, а това беше допълнителен аргумент в полза на това решение. Не беше лесно да се доберем до свободна перална, но успяхме. Спомням си, че тогава се чудехме защо има сушилна машина в пералното помещение. Разбира се, ние като терикати, трудно бихме дали пари за сушилна, при положение, че си носехме сезал, за да си направим простор. Простор си направихме, но… !

Къмпинг в Шварцвалд, Германия

 
Пак това „но”! Мислехме, че сме избягали от планината и капризното й време, ама не! По вече добре познатият ни сценарий облаците се събраха и заваля дъжд на едри капки, като по учебник…..! Терикати, а…?! И така в събиране и простиране на пране си мина този ден, а резултатът от всичко това беше три перални полумокри дрехи.
Вечерта мина скучно под ударите на дъжда върху палатката, заспахме рано и съответно рано се събудихме . А като излезнах от палатката…. влага. Въздухът беше толкова влажен, че по-скоро не се вдишваше, а се пиеше. Казах си „Край на плановете ни”, но нали не сме стигнали чак там, та да се откажем заради някаква вода. Облякахме дрехите за дъжд и газ към Щутгарт. Стигнахме много бързо, а там какво да видим – Слънце. На GPS-a бях въвел координатите на

Mercedes Museum

и не след дълго се озовахме пред необикновената му сграда.

Mercedes Museum, Mercedesstraße 100, 70372 Щутгарт, Германия

 

 

Малко се пошматкахме докато разберем къде и как да паркираме моторите си , но се справихме брилянтно и … се озовахме във фоаето на музея.

Музей на Мерцедес – Щутгарт, Германия

 
Взехме си билети, но отново ни беше нуждно малко време да се ориентираме в обстановката. Тайната беше в трите панорамни асансьора, които извозваха посетителите на най-горния етаж, откъдето започваше вълнуващата обиколка, слизайки спирално надолу. Спиралата символизира еволюцията на Мерцедес. Ето снимки:

Музей на Мерцедес – Щутгарт, Германия

Музей на Мерцедес

Музей на Мерцедес

Музей на Мерцедес

Музей на Мерцедес

Музей на Мерцедес

Музей на Мерцедес – Щутгарт, Германия

 
Някои даже имаха жълто по гащите от кеф след тази снимка 😀

 
Сред морето от експпонати има един, който помня още от преди 17г., когато за пръв път бях там. Това е едно „устройство” (друга по-подходяща квалификация не мога да измисля), което е конструирано през 1939г . Развило е скорост 600км/ч…. да 600! Обемът на двигателя е 45 000 куб. см. и е 3000к.с.
Ето снимка на „устройството” и на табелката му:

Музей на Мерцедес – Щутгарт, Германия

600 km/h през 1939г!

 
За тези 17 г. на много хора съм разказвал за това . Всеки от тях ме е гледал невярващо и е премълчавал съмненията си , за да не ме обиди, вътрешно убеден, че го лъжа.
Следващата цел беше

центърът на Щутгарт

Тръгнахме, но движението беше отклонено заради някакъв футболен мач и GPS-a се омаза. Продължихме по интуиция и не щеш ли видяхме супермаркет. Спряхме и чак тогава забелязахме хипермаркет POLO – магазин за всякакви моторджииски неща, като казвам всякакви, значи всякакви! Влезнахме и се потопихме в море от екипировка, части , тунинг елементи и т.н. Не знам колко време прекарахме вътре. Когато излезнахме, поседнахме на сянка да хапнем, и видяхме нагледно как се мие мотор. Странно, стъклената кабинка, която видях на влизане в магазина, била мото-мивка. За пръв път виждах напълно автоматизирана миялна машина за мотоциклети. Ей така на паркинга, като кафе автомат. Пускаш 5 евро вкарваш мотора и започва програмата. Моторът се върти, пръска се с препарат и вода, обдухва се с топъл въздух и докато пича изпуши една цигара вратата се отвоти.

Мотициклетна мивка – Щутгарт, Германия

Мотициклетна мивка

 
Бързо намерихме центъра, а там маса народ.

Щутгарт

Щутгарт

Щутгарт

Щутгарт

 
Вярно, че беше събота, но според мен имаше някакъв празник. Жалко че не можахме да се разходим както трябва сред толкова много хора. За сметка на това пък видяхме всякакви екземпляри- улични артисти и музиканти. Най-много ни впечатли едни музиканти от индиански произход, които свиреха на странни духови инструменти. Не се сещам как се казват, но със сигурност ги виждах не за пръв път (мисля, че в Несебът и Созопол съм ги виждал).

В центъра на Щутгарт, Германия

Индианци в центъра на Щутгарт

 
Подобно на много хора се излегнахме на тревата в градинките. Това беше най-хубавата трева!

На тревата – Щутгарт, Германия

 
Дали от скука, дали от болно любопитство, но започнах да наблюдавам хората, как общуват помежду си, жестове , мимики… Определено не са толкова емоционални, като нас, стегнати ми се видяха. А дебели хора… колкото искаш! Хубави девойки…. голяма рядкост – как я карат тогава там мъжете…?! Много ме изкефи как масово хората си взимат по една чаша бяло вино, сядат на тревата и говорейки си отпиват. При нас така си пием кафето..!
Изядахме по един сладолед и дойде време да тръгваме обратно към къмпинга – времето неусетно беше отлетяло. Прибрахме се в къмпинга а картината беше аналогична на предния ден. Бързата смяна на дъжд и слънце продължаваше. Вечера също не ни предложи някакви забавление, просто това си беше спокойно, зелено място създадено за пълен релакс. Ноща мина като предната – спахме сладко под монотонното барабанене на дъжда върху палатката.

 

 Очаквайте продължението

 

Автор: Иван Тенекеджиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Германия – на картата:

Монблан – една мечта по–малко! 10

Монблан – една мечта по–малко!

Какво ще правим днес? Ами как какво – ще се качим на Монблан 🙂 Приятно четене:

Монблан

една мечта по–малко

Алпите винаги са ми били мечта през годините, но някак изглеждаха далечни и недостъпни. И така годините си минаваха, трупах опит по по-ниските планини из Балканите и някак мечтата започна да се приближава, да става все по реална и ето, че дойде денят за нейното изпълнение. На 22.07 вече съм на околовръстното в посока Младост да взема Краси, с който бродим по планините от години и да поемем в по-далечна посока. Въпреки ранния час (3:00 ч) чета радостта по лицето му от предстоящото пътуване. След това отиваме да вземем третия член на групата. Натъпкваме толкова багаж, че се чудя къде го побра колата. Всеки се връщаше по няколко пъти, за да си смъкне всичките багажлъци. На задната седалка до третия човек багажа е плътно до тавана, а за багажника няма да коментирам. Ще приличаме на „чалмите“, които се прибират от западна Европа към Турция, но нашата цел е по-различна. На Шела на околовръстното виждам и колата леко да се усмихва. След като сме й напълнили търбуха догоре, тя сякаш предусеща, че й предстоят няколко хиляди километра за следващите 11 дни.

Ден 1

За този ден трябва да минем около 1300 км до сърцето на Доломитите – подножието на връх Пунта Пеня, който ще изкачваме на следващия ден. Строг транзит през Сърбия, Хърватска и Словения и в късния следобед

влизаме в Италия

Скоро се отделяме от магистралата и поемаме на север през планините. Придвижването става бавно, но за сметка на това гледките си заслужават. В един момент пътя става толкова стръмен и тесен, че едва се разминават две коли. Наоколо – красота, планини и страхотна природа. Направо е трудно да се проумее, че сутринта бяхме в София, а сега сме сред тази приказна картинка.

Целта е да се стигне около градчето Пеня и там да се нощува на палатки разбира се. Редуват се китни малки градчета с дървени къщички отрупани пищно с всякакви цветя, които още повече подчертават красотата тук. За наш лош късмет вали, мъгливо е и не снимаме, а си заслужава. Градчетата са препълнени с туристи от близо и далеч, които щъкат по тесните улички.

В 18:00 ч достигаме до

язовир Федая,

откъдето тръгва пътеката за върха.

Федая, Италия

Времето е кофти – много мъгливо, студено и пръска сняг. Намираме място за палатката в една гора на скришно, хапваме една от многото консерви, които влачим с нас и доста мокри се напъхваме в палатката. Заспиваме с надеждата за по-хубаво време утре.

Ден 2

Още със ставането всяка надежда за хубаво време се е изпарила безвъзвратно. Времето толкова се е скофтило, че сякаш няма да спре да вали поне 1 месец. Гъста мъгла, вятър и дъждо-сняг. Колкото и да не ми се иска да го призная е безсмислено да се качваме към планината. Жалко, защото това си беше не просто качване в Доломитите, ами и аклиматизация за техния по-голям брат – Монблан. Е, какво да се прави ще се върнем друг път специално за тази планина, защото определено си заслужава. Посоката – към Франция през тунела Монблан. Малко преди да излезем на магистралата след няколко часа слизане от планината спираме да вземем банани от багажника на една отбивка и веднага привлякохме интереса на преминаваща италианска патрулка. Почнаха едни проверки на документите, една суетня и ни загубиха бая време, ама няма как има го и този момент. Полицаите казаха, че хубаво време има чак след езерото Ди Гарда. Изводът от ситуацията беше ясен – „Не спирай на отбивки да вадиш банани от багажника“.

Преди Милано спираме за обяд и да поизсушим малко дрехи, че ще мухлясат заедно с нас след тази влажна атака вчера. Тук времето е чудно. Жега и слънце. Магистралата около Милано е много натоварена, а като се отклонихме към Аоста и тунела Монблан колите почти изчезнаха. Магистралите в Италия са солени, ама бая солени. Например малко преди тунела ни взеха 23 евро и само няколко километра след това още 35 за тунел. Ей так с усмивка на уста ти съобщават тези сумички. Аз не се учудвах, защото го очаквах след миналогодишната авто обиколка на Италия. Но няма как това си е част от пътуването, пък ти ако искаш. Тунела Монблан си е бая дългичък – 11км и нещо и като влезеш забравяш, че навън е все още ден.

Франция, здравей!!!

Съвсем малко след тунела и ето го

Шамони. Меката на планинарството и алпинизма.

Това е и крайната ни цел за деня. Паркираме в покрайнините на безплатно местенце. Всъщност това май е квартал на преселници от Африка, съдейки по музиката, която ехти от прозорците на сградите. До центъра са около 10 минути пеша. Навалицата тук е голяма. Улицата ми напомня малко на софийската Витошка, но магазините са само за планинска екипировка. Има магазини на почти всички известни и неизвестни марки.
Задължително си правим планинска застраховка за следващите 3 дни. По 5.5 евро на ден, но тя се прави, за да не ти се наложи да я ползваш. Прави се в Дома на гидовате в центъра на Шамони. Там има и подробна прогноза за времето за следващите 3 дни и е важно да се направи справка. В центъра на Шамони има статуя на първопокорителите на върха, които го сочат възторжено. Всички се снимат тук.
Предстои ни задачка да си намерим място за спане в храстите някъде в околността, което не изглежда лека задача на пръв поглед. Някак е прекалено оживено. Отправяме се в посока Les Houches и от малкото градче тръгваме по най-стръмния път, който води нагоре към планината. Не след дълго достигаме местност с оградени пасища и малки къщурки. То места колкото искаш тук, но все са частни имоти, съдейки по оградите. Появява се знак, че е забранено за коли без разрешително за преминаване и решаваме да не сме толкова нагли и не продължаваме. Тук някъде трябва да се установим. Мястото е със страхотна гледка към Шамони и цялата долина, а отсреща се извисяват гордо алпийски върхове. Решено е. Ще пием по една бира и като се стъмни опъваме палатката на една мини полянка и утре по изгрев се изнасяме. Всъщност то жив човек няма наоколо. Само няколко крави пасат кротко и се чудят какви са тези нашественици в техните покои.

Ден 3

В ранни зори лагера беше събран и ни лук яли, ни лук мирисали поехме към

Le Fayet, откъдето тръгва зъбчатата железница за стартовата точка на Монблан.

Точно до гарата там хората са направили голям безплатен паркинг. Европейска работа! Багажа беше почти готов само му трябваше малко окомплектоване и успяхме да се класираме за втория влак. Билетчето беше „скомна ценичка“ – 36 евро за две посоки, но си заслужава изживяването да се повозиш на зъбчата железница. Натъпкваме се и влака кротко се заизкачва по стръмните баири сред гори, ливади и скалисти участъци.Много е красиво тук. Не само славата им е голяма на алпите. Има защо да е така! След 1:10 часа достигнахме до

последната станция – „Гнездото на орлите“.

Орлово гнездо – Алпи

От тук е камениста пътека до

първата хижа – Тет Рус (3167 м).

Стига се за около 3:30 ч. Наблизо се вижда ледника Bionnassay, целия нацепен и непристъпен. Минаваме границата от 3000 м, което е височинен рекорд за Краси и Мони. Моя височинен рекорд ще го подобря като стигнем височина от 4398 м. Малко прди Тет Рус има заслонче, където група шведи събират вода от един капчук и лежерно хапват някаква странна храна. От тук е почти равно и за 10 мин се достига до хижата. Тя е добре уредена и уютна, но нас ни зове опъване на палатки. Вадим голям късмет – намираме точно 2 места готови за опъваване без да се налага да копаем в снега. Носим 2 палатки, защото на следващия ден Аз и Краи продължаваме нагоре, а Мони слиза надолу, където ще ни чака и ще обхожда околностите, защото екипировката му не е достатъчно добра за нагоре. Наоколо има още около 15 палатки. До нас съседи са ни двама поляци. Опитвам се да завържа разговор с тях с моя скромен полски, но май се оказва прекалено скромен и не се получава задълго. Следобеда минава в топене на сняг на примуса, за да набавим вода за пиене; доста снимки и лежане на снега. Обаче слънцето е безпощадно и въпреки, че е приятно навън се вмъквам в палатката. Дори и вътре се усещат жарките лъчи.

Тоалетната тук е много интересна. Влизаш, действаш и после дърпаш една ръчка 5 пъти, което действие изсипва изходените чудесии някъде. Може би в недрата на ледника. Нужен е само поглед нагоре и се вижда

маршрута към хижа Гуте

за следващия ден. Изглежда толкова измамно близо и не е за вярване, че отнема 4 часа, но е факт.

Егю Дьо Миди, Алпите

Алпите

Ден 4

Ставане не много рано. Мони каза, че е прекарал мразовита нощ и е нямал търпение да съмне, за да тръгне надолу. Нормално неговия спален чувал не е за тези височини и температури. И такa той тръгва надолу, а ние оставаме да приберем палатката и да се намотаме. Днес няма за къде да се бърза толкова. На тръгваме срещаме френски гид с малка група и като видя огромните ни раници такива очи отвори и не се сдържа да попита колко тежат. После направи неодобрителен жест и продължи. Ами то вярно, че хора с по-големи раници не видях, но като не се знае колко време ще седим горе, че времето е непредвидимо и трябва да сме подготвени. Също така инвентара за бивакуване не е малко. Не е като да спиш в хижата.

Участъкът между хижа Тет Рус и хижа Гуте е най-гадния от всички. Стръмно, много каменисто и за зла участ имаше сняг и се наложи да слагаме котките още тук. Пътеките (там където ги има) са тесни и разминаването със слизащите е трудно. Иска се доста търпение и толерантност като правилото е, че слизащите изчакват качващите се. В последния участък преди Гуте има пуснати метални въжета за по-голяма сигурност. Тук е много стръмно. Изведнъж усещам , че нещо издрънква по каската ми. Поглеждам нагоре и….. човек от слизащите е бутнал камък. Хвала на каската, че беше на главата ми. Следват финални метри и точно след 3ч и 50 мин от Тет Рус изтропвам с котки по металния под пред

хижа Гуте (3817 м)

и непосредствено след мен и Краси. По принцип Гуте е доста по-тясна и неуютна хижа. Почти винаги няма места и трябва са се спи я на масите, я под масите или на пода в коридора. Палатката си е лукс в сравнение с тези условия. Удобните места за палатки са на още 10 минути ходене малко след хижата и ние бързаме, за да намерим подходящо такова.

Алпи

Отново късмет – има място, където скоро е събрана палатка и само трябва да опънем нашата без копане и заравняване. Стандартните процедури около разпъването и укрепването и нашата палатка гордо застана на белия склон редом до другите. Тук палатките бяха доста по-малко отколкото на Тет Рус, но и мястото беше по-малко.В съседната палатка има група сърби от Ниш, които предната нощ се бяха качили на върха. Зарадваха ни се и са заговорихме по комшийски. Гледката наоколо е неописуема.

Из Алпите Из Алпите

Заснежени остри върхове, които се подават и скриват сред ниските облаци. Вижда се

връх Егю дьо Миди,

който като призрачен замък са спотайва високо в облаците. Изглежда като някакво царство на злодеи от приказките. Слънцето тук е още по-безпощадно. Усещаш как изгаряш моментално. Влизам в палатката, за да се спася от него, но и тя не предпазва. Наложи се да си покрия главата и лицето с нещо. Странно е – навън сняг колкото си искаш, а в палатката е като парник. Днес трябва да се стопи много сняг на примуса, за да има достатачно вода за утрешното изкачване, а това става бавно. Само да вметна, че водата от стопен сняг има отвратителен вкус и начините за найното поглъщане са 2. Или я правиш на чай, или не дишаш докато пиеш, за да си спестиш вкуса й. Избира се уж чист сняг без жълти маркировки по него, ама то кой знае може и да сме пийнали малко препикано. Вечерта се опитваме да легнем рано, но спим не повече от 2-3 часа и в 1:30 ч през нощта ставаме и започваме да си приготвяме нещата.

Ден 5 – денят на изкачването

В 1:30 ч навън е гадно, мрачно и ветровито. В 3:10 ч тръгваме и времето е супер. Вятъра и облаците са решили да се разкарат нанякъде, а небето е отрупано с безброй звезди. Долу в ниското се виждат светлините на Шамони. Красиво е! Вече има и други тръгнали нагоре и сме малко като в мравешка колония, в която всяка мравка си има челник. Всички вървят кротко и тихо като се чува само хрущенето на котките в снега. Първа спирка е връх Dome Du Gouter на 4304 м. Следва заслона Vallot на 4362 м. Влизаме за мако вътре. Там цари хаос и мизерия. Купчини с боклук и миризма на сметище. Но това е в реда на нещата тук. Не се задържаме дълго и продължаваме нагоре. Скоро след това идва и моят височинен рекорд, а на 4600 м усещам надморската височина с главоболие, но нищо друго, което да ми пречи. Важно е да се консумират МНОГО течности и да се ходи бавно и равномерно. Също така е от значение предварителната аклиматизация и поносимостта на организма към височини! Времето започна да се разваля, а го даваха да е хубаво до преди обяд.

Мон Блан, 11013 Saint-Gervais-les-Bains, Франция

Малко по малко набирахме височина. Появи се човек от мъглата и каза, че има само още 10 минути. Добре звучи. Минава се по един тесен ръб точно преди Монблан – ръба Бос и ето го и него –

самия Монблан, извисяващ се на 4807 м.н.в.

Точно след 5:50 часа от Гуте. Не ни посреща гостоприемно. Брули леден вятър, вали сняг и мъглата е непрогледна. Снимаме се набързо. Дойде един поляк, който развя знамето, снимахме го, а той нас също и забърза надолу в мъглата. Доста негостоприемно място в момента. Седяхме има няма 10 – 15 минути и тръгнахме надолу. Тук идва кофти ситуацията. Вятъра и снега в тандем бяха скрили и следите, и пътеката за минути, а в мъглата видимостта беше има няма 2-3 метра. Тук на помощ дойде ГПС-а. Благодаря на това безкрайно полезно устройство.

Слизахме само водейки се по показанията на малкия дисплей. Беше доста неприятно слизане. Най-неприятното, което съм имал досега. За момент проблясва, но за прекалено кратко. Слизаме бавно и предпазливо. За момент се хлъзвам и поемам надолу с неподходяща скорост. Забивам пикела здраво и настойчиво, за да спра. Връщам се на пътеката и продължаваме.

Виждам странна за мен гледка. Мъж, жена и дете на не повече от 13 – 14 години в свръзка да катерят нагоре. Не ми се струва разумно в това време с детето, но само поздравяваме и продължаваме. За момент се вижда заслона Vallot сред мъглата и потвърждава вярната посока. Ура, успешно се добираме до заслона. 20 минути почивка, сушени плодове, ядки и течности за енергия.

От тук надолу съвсем нищо не се вижда, но поне няма пропасти от двете страни. Вървим само благодарение на ГПС-а. Срещаме няколко човека от Латвия, които много се зарадваха като ни видяха. Попитаха дали може да вървят с нас, защото се загубили. Разбира се, че може, ама сме бая бавни и поизморени. Но за тях не е проблем. Закачат се за нас и кротко си ходят без да упорстват. В следващите 30 минути си счупих едната щека, изкривих другата и скъсах гетите. Е, това е в реда на нещата.

На около 4100 м времето вече е по-благоприятно.

Монблан, Алпите Монблан, Алпите

Тътрим се като хипопотами надолу и следобеда стигаме до палатката, която оставихме разпъната да ни чака. Просваме се за известно време. Всичко, което има да се върши остава за после. Изгорели сме бая, но устните на Краси са най-пострадали. Той все още не подозира колко всъщност тепърва има да се подуват и разраняват. Не ми се яде, но се насилвам в името на организма си, а от мириса и вкуса на водата от стопен сняг ми се повдига. Пращам смс на Мони, че сме се качили и всичко е наред и лягаме рано! Тази нощ съм спал като пън. Дори сънувах. И Краси се похвали със същото на сутринта.

Ден 6

След продължително събиране на лагера и всичкия инвентар

казваме „чао“ на планината и поемаме надолу.

Следва деликатен участък – камънак, стръмнотия и навалял сняг в участъка между Гуте и Тет Рус. Въпреки условията има много хора, които се качват нагоре и ние като слизащи ги изчаквахме та ставаше бавно. Дори имаше няколко българи като единия член на групата им беше едва 12 годишен. На хубаво да се учат децата още в детска възраст. Срещаме и момиче, което прави статистика и записва колко каменопада има за деня в района. Интересно начинание!

На Тет Рус котките се махат с голяма радост. Добра работа свършиха! Вече вървейки към железницата се запознахме с двама българи, които от години живеят в Холандия и ще качват върха на следващия ден. Много приятни хора. Не помня в колко часа достигнахме до железницата и за късмет влака идва след 20 минути. Малко по малко той слиза надолу и надолу към ниската част на Алпите. Камъните и ледниците се сменят с красиви алпииски ливади и гъсти иглолистни гори.
На паркинга, колата ни чакаше послушно. Радваме се да я видим, а мисля, че и тя нас 🙂 Хващаме посока към

къмпинг Мармотите,

където се подвизава Мони. Къмпинга е близо и е едно прекрасно място. Един от най-хубавите, в които съм бил и то направо на символична цена. Сядаме с Мони всеки да разкаже за премеждията си какво и как било. Отваряме по бира и нещата си идват на мястото. Идва и време за дългоочакваната баня. Лелеееее колко е хубаво човек да се изкъпе. След няколко дни лишение човек може да оцени истински някои неща, които обикновено приема за даденост. Всички налични батерии се презареждат и се обсъжда маршрута за следващия ден.

Ден 7

Дойде и той – ден 7. Една седмица от прекрасното пътуване се изниза. Днес стартираме в посока към

Женева

Границата между Франция и Швейцария се минава свободно, ама нас разбира се ни спират, че сме съмнителни. Взимаме си винетка, която е на скромната сума от 40 евро за една година. По-евтини няма.

Женева! В представите ми това е образец за европейски красив, уреден и чист град,

но действителността беше друга. И така паркирам в по-краен квартал, където изрично проверих дали има знак. Е, нямаше, но все пак ми писаха глоба за 40 франка. Мизерници! Да искаш да си примерен и пак да те глобят. Не че платихме глобата де, но все пак. За 15 минути се докопахме до прочутото езеро и там като за добре дошли ни посрещна протест на сбирщина араби, които разпалено скандираха нещо за някакъв си Машад. Първото ми впечатление за града беше, че е пълен с „чалми“ и африкански преселници. Не беше особено чисто и като цяло хич не успях да хвана някакъв чар в този град. Всъщност мнението на всички ни беше еднакво. Пообиколихме около езерото, поснимахме.

Женева, Швейцария

После малко през центъра.

Женева, ШвейцарияЖенева, Швейцария

Имах чувството, че съм в град от типа на Ню Йорк, където има хора от всяко крайче на света. Какво ли не видях. Имаше една много смешна случка, която просто не мога да не споделя: „седи си негър в едно кафене. На масата има чаша с вода и връзка банани. В един момент бутна чашата, тя се счупи, а той грабна връзката с бананите и хукна да бяга през глава като маймуна, която е сгафила“. Така сме се смяли. Беше като някакъв комедиен театър.

В един парк видях по поляните да лежат групи негри и съмнителни персони. Решихме да се омитаме оттук и отидохме до колата, където ни чакаше споменатата вече глоба. От тук посоката беше към

столицата Берн.

По пътя за натам взимаме ужасно грешното решение да спрем да хапне на една от техните т.н. Rest Area. А там какво да видим – половин дузина скучаещи полицаи, които ни накацаха като мухи на парче мърша. Почнаха едни проверки, едни чудесии. Тук съвсем не на място се помайтапих, че остава само да ни претърсят с кучета и резултата не закъсня. От полицейския бус скокна едно сладко черно лабрадорче, което чакаше с нетърпение да се разходи в колата. Наредено ни бе да разтоварим всички чанти и да ги наредим в колони през около 2 педи разстояние. Е, то хубаво, ама ако ми обяснят защо ни накараха да извадим и пикелите и една празна тенджера. Тотално малоумие. И така скокна лабрадорчето, а на лявата, а на дясната седалка и души ли души. После отзад и в багажника. Не си хареса нищо и се премести на чантите. Мина ги една по една всичките и после пак за всеки случай. В сакчето на Краси си хареса нещо и набързо го привикаха за личен разговор при буса. А той човека си взел Мурсалски чай за планината. А сега иди обясняваи, че това не го пушим и, че не сме наркомани и утрепки. Е, разбраха се де.

Върнаха ни документите и казаха да прибираме бардака. Като погледнах колко багаж има направо не повярвах, че това е излязло от колата, но беше, а сега трябваше и да се върне там. Накрая, за да не изглеждат толкова лоши полицаите споделиха с нас, че имат много проблеми с хората от източна Европа и затова така постъпили с нас. То вярно, че страната им е пълна с косовари, ама ние сме българи и то си личи откъде идваме с целия този инвентар. След 1:30 часа тършуване им пожелахме да са живи и здрави, ядохме по едно Русенско варено и се ометохме за към Берн. Представих си, ако предизвикваме такъв интерес навсякъде в Швейцария по-добре да се омитаме от прехвалената им страна.

Извода от случката пак беше налице – Никога не спирай на отбивка в Швейцария да ядеш Русенско варено.

Еххх, не си взехме поука от спирането в Италия за банани.

Берн!

Паркирам отново в покрайнините в късния следобед и се надявам и тук да не ми лепнат някоя глоба. Вярно, че не платихме предишната, ама за какво да ги колекционирам. След 15 минути пеша сме в центъра. Тук още от пръв поглед повече ми харесва от Женева. Някак си е по-немско.

Берн, Швейцария

Няма ги и тълпите пришълци, които петнят облика на града. Всичко е чисто и подредено. Архитектурата е старинна и характерна за областта. За Берн няма какво толкова да кажа освен, че се хареса на всички ни. Няколко часа в града и решихме да тръгваме, че мислехме да стигнем до Германия, да спим там някъде в храстите там и не следващия ден да отдадем подобаващо внимание на Страсбург. И така през Базел влязохме в Германия. Колата се върна „при мама Германия“ 🙂 Започна радостно да търкаля гуми по хубавите родни магистрали, където е била последно през 2002 г. Намерихме си чудно местенце зад една необитаема в момента ферма близо до град Хайтърсхайм. Опънахме палатката по здрач и последва стандартната процедура – консерва Русенско варено или риба и по бира. Малко комарите тук бяха в повечко, ама учудващо не ни закачаха много.

Ден 8

Ранно ставане към 5:30 и до 6:00 лагера е събран и сме на път. Спираме да хапнем на магистралата, резервоара се пълни целия и поемаме отново в посока Франция и красивата местност –

Елзас. В Страсбург е много спокойно.

Може би и заради ранния час в събота сутринта. Паркирам на малка уличка недалеч от центъра, купувам талон за паркиране на съвсем нормална цена и без да знаем какво да очакваме от града тръгваме на поход. Страсбург не влизаше в първоначалната програма и никой не се беше поинтересувал що за град е и как изглежда. Извън границите на туристическата централна част не можеш и да предположиш в каква приказка ще попаднеш. Китни разноцветни къщички, отрупани пищно с цветя.

Страсбург, ФранцияВсичко е толкова чисто спретнато и контрастно.

Страсбург, Франция Страсбург, Франция

Като че наистина си в приказка на Братя Грим и всеки момент ще изскочи някой приказен герой. Има и пищна катедрала, която както и на много други места е сбутана между малки къщи и не може да се снима хубаво. Отвътре също си заслужава. Направо страхотен град.

Страсбург, Франция

Може би най-хубавия, който съм виждал заедно с Брюж в Белгия. Даже правя някаква асоциация между двата града. Сякаш атмосферата е сходна. Разходка покрай реката, още прекрасни гледки и неусетно часовете са се изнизали. Не ни се тръгва оттук, но мислим да спрем и в друг френски град от района, а именно

Колмар

Центъра на Колмар е от същия тип като Страсбург, но е по-малък разбира се. Отново приказни къщички, грижливо декорирани с цветя.

Колмар, Франция Колмар, ФранцияКолмар, ФранцияКолмар, Франция

Много е хубаво, но се получава малко пренасищане да видиш два толкова хубави и сходни града в един ден. Но

ГОРЕЩО ПРЕПОРЪЧВАМ на всички тези градове!

Заслужават си! От тук поемаме на юг само, че през Франция и отново през Базел

влизаме в Швейцария и се отправяме към Цюрих,

където ще спим в единствения къмпинг в града. Къмпинга е точно на брега на езерото. Цената беше 15 евро на човек като колата се паркира отвън, защото няма място в къмпинга. Много тъпо и неудобно. После след като си платихме ни съобщиха, че топлата вода е с жетони по 2 франка. Е, това вече са цигански номера. Не стига, че това е скъпо, ами да издребняват по този начин. Не препоръчвам това място на никой. Разположението до езерото е супер, но само това. Въпреки всичко се радвам, че попаднахме тук, защото се запознах с няколко малайзиици, които току що са пропътували разстоянието от Южна Африка до тук с Тойотата си, която беше истински шедьовър.

Пътешественици в Цюрих

Само да я гледаш и радва окото. Много добре оборудвана и бая свят е видяла. Хората бяха много мили и с удоволствие ми разказаха за премеждията си, а аз жадно попивах всяка дума, защото прекосяване на Африка ми е детска мечта и дори само разказа им беше като преживяване за мен. Като им разказах колко много искам да отида и аз, техния отговор беше: „Ами какво толкова, искаш ли тръгваш“. Хаха, де да беше толкова лесно.

Оказа се, че не са случайни хора. Имат фирма за газификация, която са оставили на сина им и сега обикалят света на 4 колела. Има и такива късметлии. Миналата година са обиколили Южна Америка, по-миналата Азия и сега Африка. Пожелавам им успех и им оставям контакти като минат през България, ако имат нужда от нещо да се обадят. Прекрасна среща със страхотни хора. След срещата с тях се чувствах обогатен по някакъв начин. Вечерта пием бира на брега на езерото и обсъждаме пътуването.

Към 23:30 отивам да се преобличам до колата и поради тъмницата ползвам челник. Докато се ровя из многото багаж до мен спря една кола поогледаха ме и си тръгнаха. До 3 минути дойде полиция да ме разпитва кой съм и какъв съм. Е, ако бяха дошли за 2 минути щяха да ме сгащят по долни гащи 🙂 Като включих алармата и видяха, че имам ключ нещата си дойдоха на място. Това се казва гражданско самосъзнание. Можеше да съм някой бандит. Тази нощ му ударихме голямо спане.

Ден 9

Цюрих е подреден и изпипан град.

Цюрих, ШвейцарияЦюрих, Швейцария

Сякаш и населението му е подбрано или поне така изглежда на пръв поглед. Няма ги съмнителните персони като в Женева. Града е много приятен за разходка особено по брега на реката, която е пълна с лебеди, чакащи добродушните минувачи да ги почерпят я с някоя бисквитка, я с парче сандвич. Ние им направихме направо угощение – цял пакет български бисквити. Бяха подобаващо оценени. Даже накрая взимаха и от ръка. Голямо доверие ни гласуваха. Симпатични животинки са – грациозни и красиви, те допринасят за цялостната атмосфера в града.

От там посоката беше към

Лихтенщайн,

за да видим с очите си що за държава е това. Оказа се много странна държава. Сякаш всички в нея са кошмарно богати. Някакви херцози или подобни там. Карат ферарита и мазератита и живот си живеят. Валутата е франкове и всичко е много скъпо. Ние решихме да се спрем в

столицата Вадуц.

Централния площад е целия в жълто, а на хълма отсреща е кацнал хубав замък, който е затворен за посетители, защото е нечия частна резиденция, но пък ние се качихме да го видим отвън отблизо.

Вадуц, ЛихтенщайнЗамък във Вадуц, Лихтенщайн

Около замъка цареше истинска идилия. Едни тучни полянки, грижливо окосени. Мераклииско изпълнение. Честно казано не виждам какво може да прави човек тук повече от няколко часа, а и със сигурност няма да спим тук на палатка, въпреки че полянкара до замъка е чудна за палатка.

Замък във Вадуц, Лихтенщайн

И така границата и

Австрия

ни зоват. А те са съвсем близо. Задължително австрийска винетка и поемаме в посока твърдо на изток към Иннсбрук. На 40 км преди града вече започва да се мръква и кривваме от магистралата в търсене на подходящо място за палаткуване. За минути мястото е налице и то едно от най-хубавите досега. Разположено е в гъста борова гора. Хем скришно, хем близо до главния път, а и земята беше покрита със страхотен мек мъх, който спомага за комфорта на спящите в палатка.

Ден 10

В ранни зори „вдигаме гълъбите“ и се понасяма в посока

Инсбрук.

Взимам си талонче за паркинг и тръгваме на кратка разходка из града. Той е хубав и спретнат, сгушен в тиролските алпи, но сякаш вече сме се попренаситили на градове за тази екскурзия и не можем да го оценим, както заслужава.

 

Инсбрук, Австрия

През града минава река Инн, която в момента на нашето посещение беше много буйна и мътна. В града имаше много карети, но интересното беше, че конете бяха облечени в GORE-TEX наметала. Модерна работа.

В ранния следобед продължихме по пътя си като останалата част от деня мина предимно в път. Минахме през един тунел, който беше дълъг 15,4 км и удари в земята Монбланския със своите 11 км и кусор. Таксата му беше в пъти по-ниска от Монблан, а е по-дълъг.

Абе Австрия си е по като за нас.

Пътят в тази част е много панорамен. Минава се през сърцето на тиролските алпи, които са надупчени като швейцарско сирене от тунели. И така в късня следобед минахме границата с Унгария при град Strem и непосредствено след нея се забутахме по ливадите да търсим място за палатка. Бързо открихме една голяма, но и скътана ливада, която беше цялата разорана от диви прасета. Е, надявам се да са дружелюбни и да няма освирепели екземпляри стреляни по 2-3 пъти. Местенцето иначе беше супер – равно и с тучна трева. Само да ги нямаше тия гадни твари, а именно безброй комари и хапещи летящи мравки, но какво да се прави пълно щастие няма, но затова пък имаше по бира, за да е щастието по-голямо 🙂

Ден 11

Днес беше деня за връщане в България, но първо

една кратка спирка на езероро Балатон,

което се оказа доста мътно, а унгарците го ползваха като море. Горките те като си нямат друго какво да правят. Моите очаквания бяха, че ще е едно доста по-красиво място с хубава природа, а то се оказа, че съм далеч от истината. И все пак имаше бая туристи. От тук по едни диви и пусти унгарски пътища след доста време каране, но малко изминати километри стигнахме до границата със Сърбия, но тази, която е на юг от град Бая. Там нямаше трафик, а и не се занимаваха много с нас. Само дето граничаря отскочи до едно съседно гише с паспортите ни, нещо се помота там и като ги върна видях, че на моя и на Краси има допълнителни екстри. Печатите от минало седмичното ни влизане в Косово бяха заличени с други печати с надпис – анулирано. Странна работа са тия сърби. Какъв им беше зора като миналата седмица им влязохме в страната от Косово пък сега се сетиха да мацат по паспортите.

Както и да е, не ни занимаваха с разни въпроси и си продължихме по пътя. Сега беше ред на диви сръбски села, които в интерес на истината бяха много по-оживени от нашите. На магистралата се включихме чак при Нови Сад и оттам по добре познатия път към България като разбира се задръстването в Белград не ни пропусна. В късна вечер минахме границата и бяхме на родна земя след толкова незабравими дни пътешестване. Всичко изминати километри 4427 км. От месец юли не мога да се оплача – много пълноценен откъм пътешествия. 1 седмица море в Гърция, после уикенд в Косово и сега това пътуване. Дай боже повече такива месеци всеки му!
Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Алпите – на картата:

Хаотично в подредена Виена 16

Хаотично в подредена Виена

Какво ще правим днес? Ами ще ходим на културно място, а още по-важното: изключително приятно и симпатично – Виена. Вали ще ни води до там 🙂

Приятно четене:

Хаотично в подредена Виена

Дойде и моят ред да пиша за Виена. Хващам се за думата ред – малко ми призлява напоследък от нея.

Виена била най-добрия град за живеене на 2010г., така твърдят разни проучвания. Това прочетох набързо, когато получих неочаквано предложение за пътуване до там в празничините  майски дни. То бива празници, бива, но тази година парламентаристите се постараха. Финансови възможности в момента на заминаването – почти нулеви.  Тръгнах на път в една от най-скъпите столици в Европа, според непотвърдени източници, с един аванс на заплатата и кредитна карта. И останалите спътници не разполагаха с никакви сериозни финанси – двама от тях току що бяха съкратени и нямаха никаква идея кога ще си намерят работа. Но желание за пътуване имаха. След тежък петъчен работен ден 4-ма ентусиасти се метнаха в колата и отпрашиха в посока Калотина. С удоволствие отбелязвам бързото преминаване на КПП-то, никакво ровене, само дежурни въпроси и “сречан пут”. В наличност бяхме трима шофьори, двама от които със сериозен опит. Затова и нощното пътуване не ни се стори тежко, макар и след работен ден. В 1ч влязохме в Белград, където се разходихме за час два. Погледахме светлините на Сава и Келемегдан и поехме отново на път. За срам, тежкото трасе след Белград го предоставихме на новака в шофирането, ама нали трябва да се учи… Унгарската граница минахме сравнително бързо, заобиколени изцяло с български коли – идеята за Виена в 4-те почивни дни явно е била широко разпространена. Със слънцето се срещнахме вече във Виена.

GPS-то взе да напътсва към избраното за нощувка място – хостел в центъра. Поради кратките срокове за организация резервирахме най-скапания възможен хостел в централната част на града, който можехме да си позволим (друг въобще не можехме май 🙂 Няма да ви тормозя с детайли, но след престоя си там сериозно се замислих колко бързо остарявам… едно време не ми правеха впечатление битовите подробности…Не мога да се стърпя все пак да споделя, че втората вечер спахме в стая за четирима, в която за да се облече някой, останалите трима трябва да легнат по местата си, а именно – двуетажни легълЦА :).  Но голямото преимущество си остана  – бяхме настанени в централната част на близко пешеходно разстояние от голяма част от туристическите обекти, набелязани за посещение. Настаняването беше след 2 часа, затова спали недоспали се юрнахме да разглеждаме. От улицата на хостела се излизаше директно към музеите.

Да открия и аз топлата вода – Виена е културна столица.

Културна в много отношения. Всичко в нея е културно :). Отношението към гражданина е като към културен индивид – не електорат, не потребител, не говедо, а културна личност. Според моите кратки наблюдения в този град не са ти нужни особени усилия да живееш, работиш, учиш, еле оцеляваш. Всичко е удобно. Ако си с кола шофираш удобно, задръствания няма. Ако искаш велосипед – общината ти предоставя, при това за един час безплатно. Градски транспорт –организиран удобно и движещ се с немска точност. Парковете и обществените пространства около спирки и площади са подредени, почистени, поддържани… Даже не описвам красотата на парковете, фактът колко са подредени ме впечатли много повече. Ех, бедна моя хаотична балканска душа. А може би богата. Въпрос на гледна точка 😉 .

Всички участници в пътното движение се държат културно.

Няма клаксони, няма свирещи спирачки. Чудя се вече от какво умират тук хората – нима от старост!!! А как оцеляват като туристи в по-южните държави?!…

Ние преминавахме пешеходните пътеки на червено, когато няма автомобили, споходени от усилено мрънкане на чакащите още 5 минути зелен сигнал. Какво да се прави, навик…За колоездачите са направени широки алеи, успоредни с пешеходните и си е екстремно преживяване да стъпиш на такава :). Най-впечатляващо за мен в този град беше фактът, че всичко си е на мястото. И табелите указваха правилно посоките и обектите, към които указваха. И електронните табла на градския транспорт показваха точната минута на пристигане на превозното средство. И тези за работното време си отговаряха на работното време. То всичко им е наред на тези хора. Не им ли е скучно”?! И за какво си говорят по спирките на градския транспорт като няма кого да плюят?! Мисля, че не говорят. Да споделя – пътувахме малко семейно и разговорите ни от време на време бяха като в италианска фамилия – с полуприповдигнат тон :), който предизвикваше доста любопитни погледи у минаващите виенчани. Като цяло, по улиците се чуваха разговори на висок тон само на славянски езици :).

И чисто. Навсякъде много чисто. Стерилно някак.

Ето ви и пример – тича един младеж за метрото, в ръката с кисело мляко. Блъсна се и  млякото се изпльоска на пода. Младежа се наведе и започна да събира и забърсва киселото мляко..Не е истина просто…Страшни сме мърльовци ние.

И всички тичат. Такива тренирани бабки не бях виждала досега. Хората наистина се грижат за здравето си. Колкото и да ме дразни подредения им начин на живот, не мога да не си призная колко ме впечатли този град.

Разходката ни този първи ден беше изцяло в центъра

– около музеите близнаци, кметството, Бургтеатър, Албертина. Съжалявам много, че не успяхме да влезем в операта, но имат фиксирани часове за тур-обиколките и не успяхме да ги уцелим. Следобеда ни беше зает с настаняваме и разправии в хостела. Запасихме се с храна от Била, дремнахме час, два и отново подхванахме централните улички. На площадите вечерта беше много оживено. Младежите тук явно имат навика да се събират на питие и раздумка в парковете и площадите. Последвахме примера им и ние на площада пред Св.Стефан. Заведения по моя джоб тук няма /не само на площада, а във Виена изобщо :)/. Само будките за прочутите наденички можех да си позволя в настоящия момент – хот дог с някакъв вид вурстче варира от 3,50 до 4,50Е. Бира не пия, но уважих шнапса. Не е зле 🙂 Ама пък девет лева хот-дог! Какви заплати взимат тези…Докато съм още на темата с парите – билетче за транспорта е 1,80Е, закупено в транспортното средство от апарата – 2,20Е . Културните австрийци се самотаксуват. Никъде не ни провериха дали сме редовни пътници, но и не посмяхме да не бъдем. Има шанс,  значи,  да свикнем с правилата, Стойчо 🙂 (Съгласен съм 🙂 Мен ме проверих контрола в най-най-първото ми качване в S–Bahn-а – и нито (!!!) един път в последвалите към две години по-късно там – бел.Ст.)

Градините на ВиенаЗелените поддържани паркове в центъра бяха първото нещо, което ме впечатли.

Природо-научният музей, ВиенаЕдин от Музеите “близнаци” и перфектно подрязаните храсти пред него 🙂

Парламентът във ВиенаМалко причудливият Парламент

Мария Тереза, ВиенаСтатуята на Мария Терезия

 Моцарт в Бурггартен, ВиенаСтатуя на Моцарт в Бурггартен

Моцарт в Бурггартен, ВиенаИ Моцарт пие бира 🙂

Бургтеатър, ВиенаБургтеатър

Кметството на ВиенаКметството. Осветлението мисля че е в чест на организирания на площада пред сградата концерт в подкрепа на HIV носителите.

Виенска държавна операОперата

Вторият ден започна отново с приподвидгнат тон по повод набелязаните обекти за посещение и различните вкусове и желания на четирима ни :). След като огласихме хубавичко квартала се разделихме на две. Едната половина хукна да разглежда музеите (купиха си някакъв много добър комбо-билет за 5 музея 25Е)

Втората половинка

се отправихме към Сецесион.

Меракът ми бе породен от „Целувката”на Климт, но експозицията всъщност ме разочарова. Преживях го, благодарение на

Хофбург и Сиси

Музеят на Сиси е зареден с една такава особена атмосфера, наистина можеш да си представиш как тази забележителна жена като сянка се плъзва зад отсрещната врата. Че хората са я харесвали си личи по начина, по който е представен живота й, останах с впечатлението, че е буквално боготворена. На съпруга ѝ не се оказва особено въодушевено внимание. И ако е била поне малко свободолюбива, както я представят във филмите, сигурно й е било доста тежко да живее с всички нарми и правила на съвремието си 🙂 Особено ме впечатли една малка зала, в която прожектираха филм за убийството й. Черните й дрехи, музиката като фон…

Разходката ни продължи из всякакви Kirche – та/църкви/, площади и паркове.

Не пропуснахме и Белведере

Докато се разходим около фонтаните в парка му, се изпържих чудесно. Разхлаждане намерихме при паметника на Съветската армия. Високият фонтан пръскаше живителна хладинка доста встрани и направо си се изкъпахме под него, та…

Съветската армия наистина ни спаси този път 🙂

За сведение на някои български ентусиасти, паметника не е демонтиран, пребоядисан в „хамерикански” краски или запуснат. Като част от историята си стои, пък всеки да го приема както си желае…То вярно, ситуацията там е била по-различна от нашата… Да не задълбавам повече, факт, паметника там е красив, поддържан и приятно място за отмор.

И Св.Стефан успя

да се пребори за вниманието ѝ :). Строга, студена, но впечатляваща е катедралата, символ на Виена. Някак типична за града и хората в него, така както ги видях аз.

Привечер  решихме да отидем до въртящата се кула, но се объркахме и така и не я открихме. Но разгледахме плажа на виенчани на Дунава и доста им се посмяхме. Редно си беше на нещо да се поприсмеем, макар  че в момента не съм сигурна на какво точно. Просто ни се видя смешен.

Целият остатък на вечерта посветихме на

Пратера. Страхотни атракции има там

Прочутото Виенско колело ми се стори много мудно, но влакчето за сметка на това, ме накара половин час след това да не мога да вървя в права посока. Чудесно място за забавление си имат виенчани. Започнах  да завиждам сериозно.

 Сецесион, ВиенаСецесион

 

В разкошния Хофбург

Белведере – Виена, Австрия

Белведере

Белведере – Виена, Австрия

Може и само да ми се струва, но много от статуите на фонтани във Виена изобразяват агресивни сцени. Този падналия според мен яде здрав тупаник.

Белведере – Виена, АвстрияПаркът на Белведере

Паметник на Съветската армия, ВиенаПаметник на Съветската армия

Карети по Рингщрасе, ВиенаВ центъра е пълно с карети, разхождащи туристите. За нещастие и аромата им е навсякъде 🙂

Катедрала Свети Стефан, ВиенаЩефансдом или Св.Стефан

 Плаж на Дунава, Виена

Плажът на Дунава

Виенско колело – Пратер, Виена

В Пратера

След Пратера ни хрумна гениалната идея да разгледаме

улицата на червените фенери

Озовахме се там в доста късен час, но по витрините все още се излежаваха представителки на древната професия в скромно облекло. Снимки от тази улица нямам. Беше ми неудобно да ги снимам. Да вземат и у нас да измислят нещо такова, че вечер като засветят с тези фенерчета на околовръстния, все ме стряскат – решавам, че са полицаи. На тази улица видяхме ЕДИНСТВЕНИЯ си клошар във Виена за тридневния ни престой. Почти не се мяркаха шляещи се представители на ромското население (1,2бр. макс.). Не видях нито един амбулантен търговец, просяк или нещо подобно въобще. Как са решили проблема нямам представа (говоря за наши дни, не за генералното решение на един техен сънародник), но е факт.

Е, как да не е №1 за живеене този град! Даже нереално ми се струва, леко утопично…

Нощувката в друга част на хостела в стая два на два метра за четирима ме приземи чувствително. В коридора на хостела щъкаха китайки по гащи. Санитарните помещения бяха съществено нехигиенизирани. И Слава Богу! Че току виж ми хрумне да емигрирам, че да живея и аз като принцеса Сиси … или просто като Човек…или като Робот…Това е първият град, който ме навежда на толкова философски размисли с основна тема „Къде сме ние?” , респективно – „Къде съм Аз?”

На сутринта комплекса за малоценност беше вече в историята. Станах, с абсолютната увереност, че буците лед дето живеят тук  даже не изпитват щастие.

Шьонбрун, Schloss Schönbrunn, Schönbrunner Schloßstraße 47, 1130 Виена, Австрия

 

Но Виена беше запазила за капак най-голямата си съкровище, за да ме подразни –

двореца Шонбрун

За него оставихме последния ден, въпреки постоянните ми заплахи, че ако по някаква причина не успея да го видя в този последен ден, няма да си тръгнем от Виена, докато не го разгледам. За Шонбрун и цял ден е малко. А в този ден беше пълен с българи. Толкова българи на едно място не съм вярвала, че ще видя на 1000км от България. Купихме комбо-билети, включващи голямата обиколка на залите, градините на принца, Лабиринта и Глориет. Невероятен е двореца, наистина нямам думи да опиша красотата му. А градините! Стотици рози, подрязани по еднакъв начин, всяко храстче окопано и подрязано досущ като другото, дърветата, наклонени в желаната посока и подрязани като висок жив плет, чистите фонтанчета… Намерихме едно жабурнясало езеро и така му се зарадвахме! Ахааа, ето че и те нещо са оставили неподдържано! Ама не. То се използвало като развъдник за риби…рибоци колкото цяла ръка плуваха по дъното…

Фонтанът на Нептун

е едно от най-впечатляващите неща в градините на двореца. Като минеш от задната му страна на гърба на статуите има един  отвор, през който виждаш Шонбрун иззад завесата от стичаща се вода. Магия е!

И гледката от Глориет

е нещо незабравимо. Пред теб се простира цяла Виена и на преден план величествен се е разположил Шонбрун. В езерцето се къпят кротко патици. Единственото усещане тук за мен беше мир. По-релаксиращо действие и от масаж имаше това място.

Не отминахме и лабиринтите, нищо че отдавна сме минали детска възраст :), потичахме напред – назад около перфектно подрязаниия жив плет, посмяме се на пеещите стъпки и пръскащия мост и с накуцване вече се запътихме към оранжериите.  Удивително местенце са те. Под всеки купол на Палмовата къща има пресъздадена различна климатична зона, със съответните обитатели от флората. Влизаш вътре – сауна. След две минути от дрехите ти започва да се стича вода, задъхваш се от влага. А зад съседната врата – сух климат, топло, ухае на цветята, които отвсякъде се протягат, чува се песен на птички…все едно си в някъде в джунглата или саваната, а не в центъра на модерна европейска столица. Има и пустиня, както и някои „местни” животинки, за щастие в терариуми :). Едва се отлепих от тук.

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, Градините на принца. Нещо да кажете за симетрията?! 🙂

Шонбрун – Виена, АвстрияШонбрун, поглед от Глориет

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун, през водната завеса на фонтана Шонен Брунен

 В Палмовата къща

Шонбрун – Виена, Австрия

 Шонбрун – Виена, Австрия

Да измрънкам за последно: Е прекалено много пък подредено тук!

Чакаше ни път и планувана нощувка в Будапеща.

Трима от нас вече я бяхме посетили, но всеки беше оставил по нещо за „следващия път”. Моето нещо – срам ме е да си призная – беше Св.Ищван! Предният път просто пропуснахме да влезем, не ми се и мисли заради какво /предпочетох да поспя на едно корабче по Дунава…/. Катедралата е много красива. А като се качиш на купола се открива невероятна гледка. Едва когато чух коментара на единствения в групата, посетил и Виена и Будапеща за първи път: „Личи си, че това е било провинция за империята”, осъзнах колко голяма е разликата между тях. Но за мен Будапеща има особен сантимент и си остава любимото ми местенце. Парламентът е още един пропуск, който обаче не успях да запълня и оставих за „следващия път”. Това си е повод за трето посещение. По препоръка на Стойчо се завряхме в Лабиринтите. Интересно място. Но тъмния тунел, малко преди изхода, не посмях да измина, стигнахме донякъде на светлината на телефоните и като първа бъзла се втурнах обратно, в главата ми само дълбоки пропасти се въртяха. Виж, от винeната чешма пих много смело :). Повозихме се на най-старата отсечка на метрото на континента, полежахме в парка зад Площада на героите, погостувахме на Анонимус, той си е все така, не е остарял човека ама хич! И денят отмина.

Св.Ищван

 

Време беше за обратният път. Да се връщам отнякъде винаги ми е много тежко. Пътувахме почти цяла нощ. Отбивката за Ниш при Белград беше затворена. Полутахме се малко и открихме пътя. После ни валя. А след това карахме в ужасна мъгла. В 6 часа благополучно влязохме в София и се отправихме по работните места. Дали работих този ден,а? 😉

Поздрави!

Край

Автор: Валя Пунчева

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Виена] – на картата:

Моята предколедна разходка до Виена (3) 2

Моята предколедна разходка до Виена (3)

Днес ще завършим предколедната разходка на Емилия из Виена. Започнахме тук, а последния път бяхме в Албертината. А сега: приятно четене:

Моята предколедна разходка до Виена

част трета

Vienna Ema 59

От витрините на виенските магазини, човек може само да се учи на композиция и естетика . Това е лично мнение.

Vienna Ema 60

А и така човек може да си купи вестник или списание.

Vienna Ema 61Vienna Ema 62

Пуска си монетката, отваря се достъпа до плика и човекът си взема каквото е платил. Аз не видях точно как действа, но на път към моста на хубавия син Дунав, видях няколко „приключили вече с продажбите” такива торбички, окачени на стълбчета.

Vienna Ema 63

А да знаете само какъв студ и силен вятър ме подгониха, когато отидох на един от мостовете, по които минава и метрото, да погледам малко „хубавия син Дунав”!

Добре, че не аз бях Йохан Щраус. При този кучешки студ и вятър, човечеството можеше да се размине с удоволствието да танцува под звуците на валса „По хубавия син Дунав”. На снимките не личи колко е студено в края на ноември, ама вятърът ме пронизваше и през кожуха.

Vienna Ema 64

Ето го мостът, в средата на който минават линиите на метрото. От терасите на този мост само дето не ме издуха вятърът.

Четете по–нататък>>>