Етикети: Австралия

Операта в Сидни, Австралия 7

Австралия (1): Сидни

С Василена започваме същиснкото пътуване към Австралия. Като начало се запознахме с плана на пътуването и докато бяхме в Холандия, после спряхме в Кьолн, а днес продължаваме към Сидни. Приятно четене:

Австралия през ноември и как не видях нито едно кенгуру (1): През Бали към Алис Спрингс 2

Австралия през ноември и как не видях нито едно кенгуру (1): През Бали към Алис Спрингс

Заминаваме за Австралия, и то – както ми се струва – за пръв път като посетители, а не като местни. Приятно четене: Австралия през ноември и как не видях нито едно кенгуру. част първа...

„На запад от рая“  – клинично тестван нов продукт 6

„На запад от рая“ – клинично тестван нов продукт

С радост ви съобщавам, че нашият редовен австралийски кореспондент Изабела Шопова написа и издаде нова книга – „На Запад на рая“. И понеже съм „гаден манипулатор“ (цитат от друг автор 😉  я помолих да ни я представи кратко и на нашия сайт 🙂

Та сега четете абсолютно специално написаната анотация за новата книга, писана от самия автор 🙂

На запад от рая“  – клинично тестван нов продукт,

съвместна разработка на Изабела Шопова и издателство “Колибри”

Приложение:  За широкоспектрално лечение на скука, умора, монотонност, уседналост, липса на настроение, депресия, отпадналост, мрачна умисленост, загуба на апетит, родителски грижи, проблеми в работата,неопределено чувство за незадоволеност и други форми на Синдромa на остър недостиг на приключения.

Съдържание: Какво има на запад от рая, как се готви артишок, има ли реки в пустинята, къде е кухнята на дявола, коя е най-известната сграда на планетата, добива ли се криптон в Западна Австралия, има ли термитив Лондон, изчезнал ли е тасманийският дявол, извънземни ли са политиците, как се линчува пандишпан, има ли живот на  Марс, що е то Куинсландър, очна болест ли е катарактът, има ли срамни места географията,къде зимуват крокодилите, какво е “нокът за нокът, нос за нос”, бил ли е Хари Худини в София, къде са най-скъпите имоти на планетата, държава ли е Уницеф, имал ли e капитан Кук машина на времето, кой заварявав облаците, къде живеят черните лебеди и още много фундаментални въпроси на битието и мирозданието са намерили отговора си в 435-те страници, подвързани с екзотични  оранжеви  корици.

На запад от рая – Изабела Шопова, изд.Колибри

 

 

Внимание! Текстът съдържа следи от ядки, вино, сарказъм, мравчена киселина, змийски и медузни отрови, адреналин, крокодилски сълзи, майчина истерия, екстремен туризъм, зъби, нокти и опашки. Може дапричини внезапни пристъпи на смях, неконтролируемо замечтаване, разсеяно препъване, импулсивна емиграция, глад за екстремни преживявания, временна загуба на сън (само в редки случаи безнадеждновлюбване и неизлeчимо пристрастяване). Да не се чете в градския транспорт, службата, кафенето, парка и други обществени пространства,  както и по време на шофиране  и хранене – може да предизвиканеодобрителни погледи от случайни минувачи и близкостоящи колеги, непреднамерено сблъскване с улични стълбове, пейки и други коварно позиционирани архитектурни елементи, задавяне с храна и напитки,осуетяване на лични и служебни ангажименти.

Авторката не носи наказателна отговорност при настъпване на гореописано или друго съпътстващо четенето събитие. Но с готовност поема вината. (Предпочита ги сухи и червени.)

Начин на употреба: Препоръчва се в умерени дози за запалени фотьойлни пътешественици, авантюристи и приключенци, любители на научна и ненаучна фантастика, читатели със силно изразени пристрастия къмкатастрофалното и невероятното, чревоугодници със слабост към екзотичните кухни, защитници на изчезващи видове, застъпници за междукултурен обмен и дружба между народите, радетели за глобален туризъм.При правилна употреба е възможно да има известен положителен ефект върху професионално и непрофесионално интересуващите се от история, география, архитектура, ботаника, зоология, арахнология,орнитология, ентомология, клинична мирмекофобия, кулинария, климатология, хидрология, геология, музейно дело, антропология, фелинология и други маргинални принципно непопулярни научни дисциплини.Клиничните изследвания показват също значително повишаване на настроението сред родителите на извънземни (по-познати като тийнейджъри), собствениците на котки и българоезичните жители на митични южни континенти  (по-известни в литературата като Австралия и Нова Зеландия).

Добавка от редакцията: бегом всички в книжарницата! 🙂 И мислете как някой ден да издадем книга с разказите от сайта 🙂

Австралия

 

 

 

 

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия 3

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия

Австралия гледана от тук е долу вдясно на картата. А Изабела днес ще ни води до долния ляв ъгъл на самата Австралия. Или с други думи до … (сега ви проверявам мръсното подсъзнание 😉 … до нос Лъвицата 🙂

Приятно четене:

Край градчето и реката Река Маргарита, Австралия

или Заврени в най-югозападното кьоше

 

В ранно утро по вечеря се въздигнах в дол дълбок, в люляк трънка да намеря, да изстискам каца сок. Тоест пристигам в информационния център на Пърт уж рано сутринта, ама всъщност в последния момент – в седем без пет. Резултат от серия причинно-следствени събития започващи със скромното ми желание да посетя две от най-популярните забележителности на север от града: островърхите пясъчни пирамиди Пинакълс и монашеското градче Нова Норсия, преминаващи през нерегламентирано рано затварящ офис за записвания и ескалиращи в последен шанс да се примоля на шофьора на автобуса да ме качи, ако все пак има свободни места. Запъхтяна и закъсняла съм щото това, което на примитивната туристическа карта в хотела изглеждаше като има-няма два пръста разстояние се оказва епичен половинчасов преход под строителни скелета, през площади, тълпи(в шест и половина сутринта в събота!!) и светофари в ситито.

 

Много услужлив млад човек в оранжева служебна униформа ме пресреща още на улицата и се осведомява какво ще обичам. С огромно усилие се въздържам да поискам късо черно еспресо, дълъг студен душ и френски палачинки с мед. Питам дали ще бъде възможно да ме включат в екскурзията до Пинакълс. Да, разбира се, веднага ще проверят. Бърз телефонен разговор (ама това мобилните комуникации са голяма работа!), обнадеждаващо кимане с глава, още по-обнадеждаващ интерес към кредитната ми карта и готово! Младежът ми сочи на кой оранжев автобус да се кача – ей там, онзи до светофара, точно на завоя. Автобусите, разбира се са оксан докуз и до един ярко оранжеви, паркирани край бордюрите на всяка уличка и кръстовище докъдето мога да видя, сякаш кварталът провежда учение по спешна поголовна евакуация на населението. Сред тълпите от закъснели туристи, товарещи раници в бгажните отделения и десетките шофьори със списъци и други хартии в ръцете безпогрешно разпознавам кой шофьор ми сочат и се насочвам към него. Той ме посреща радушно все едно съм отдавна изчезналата му племенница от Бургас, размества някакви кашони с минерална вода, за да освободи място и ме настанява на последната седалка – точно зад преводачката на китайски, която тъкмо е взела думата и дава отривисти инструкции на половината пътнико-население. Двигателят изръмжава, автобусът потреперва, климатикът се развилнява и две минути по-късно сме вече на път. Пресичаме реката и запрашваме с пълна газ към Нова Норсия. На юг. Хм.

 

Добре де, аз да речем не познавам района и може и да не съм царица на навигацията, та не мога да казвам на професионалните шофьори как и накъде да карат, обаче все ми се струва, че ако целта на пътешествието е на север много малко вероятно е дотам да се стига с отпрашване с пълна газ в противоположната посока – на юг. От друга страна нали позакъснях, може пък да съм пропуснала предварителните инструкции и пояснения, екскурзията ни вероятно започва с някое много привлекателно място на юг, пък после обръща курса към Пинакълс и Нова Норсия. Надявам се.

 

40 минути по-късно вдигам мобилния телефон и се обаждам на щерката – тя е единственият ми роднина по първа съребрена линия на този континент, макар и на 4000 километра от тук. Моля я да се обади на полицията в Пърт и да ме обяви за отвлечена, да организира национално издирване, изобщо да следва дисциплинирано и систематично  инструкциите от ръководството за действие в случай на терористичен акт, природно бедствие или нападение на извънземна цивилизация (всеки западен човек в днешно време си има по едно такова ръководство и семеен план за евакуация в случай на гореописано събитие). Изтърпявам героично подигравките. Отричам категорично да съм сбъркала автобуса. И с известна неубедителност се опитвам да убеждавам хлевоустото, че всъщност е много забавно да се возиш с над 100 километра в час в абсолютно неизвестно направление. Това е то приключение! Подигравките продължават. Добре де, може и да не съм разбрала точно кой автобус ми сочат в цялата евакуационна оранжева бъркотия на кръстовището. Но отказвам да си посипя главата с пепел по този повод. Ще се забавлявам пък! На пук! Ти за всеки случай виж там, провери какъв е телефонът на полицията в Пърт.

 

Иън, шофьорът, ни занимава междувременно с разни исторически и клюкарски факти за градчетата през които профучаваме. Едното има златна крава на пилон, изтипосана на мегдана (хем с истинско злато боядисана, тука жълтия метал за нищо го нямат), другото се казва Австралинд, което да, наистина е събирателно за Австралия и Индия – там отглеждали коне за британските войски в Индия през Втората световна война. Пейзажите край южната магистрала са ту солно-пясъчно-дюно-локвени, съвсем като солниците край Поморие, ту жълтаво-пасищно-попрегорели в унисон с жестоката суша, която мори региона от десет години, ту типично-австралийско-евкалипто-гористи. За разнообразие тук-таме се точат километри борови плантации. За износ. Но не на дървесина. Съдбата им е да бъдат ситно смляни на стърготини, от които японците произвеждат хартия. Това трябва да е едно от чудесата на глобализма – зелена гора от японска хартия изникнала сред австралийските солени пясъци.

 

От жалните пространни оплаквания на тема сушата, времето по принцип, правителството – конкретни министри и политиците като цяло, изкупните цени на млякото, цените на петрола, законодателството и принципно цялата недоброжелателна вселена, става пределно ясно, че нашият гид е фермер. Звучи точно като всеки друг фермер навсякъде по света – все някой и нещо са му криви, селячеството е все недооценено и пренебрегнато, селското стопанство е вечно в криза и всевъзможни отрасли са все на ръба на изчезването. В конкретният западно-австралийски случай млеконадойните ферми биват заменени с такива за говеждо месо или даже с овцевъдни!!! Небето се сгромолясва над нас, а светът нехае! Не знам доколко интернационалната групичка туристи се впечатлява от жалбите на Иън. Дано поне на него му олеква като има публика, на която да се оплаче. Все е по-добре от арменския поп. Предполагам.

 

Следващата горичка е много специална – 100-годишен масив от местен вид евкалипти. Кери. едни от най-високите дървета в света. Всичките на една възраст. Защото предшествениците им били изсечени до един още в зората на британското заселничество с много специална мисия – натоварени на кораби и транспортирани до другия край на света, за да павират улиците на Лондон. Дегизираният като шофьор фермер не се и опитва да скрие недоумението си – защо ще павират улиците с най-любимата на термитите дървесина (въпросният вид евкалипт в Австралия не го ползват за строителство, защото е най-неустоимото лакомство за белите мравки). Колко дълго ще изтрае такъв паваж?! Цяла гора да се похаби по такъв глупав начин! На първата пиш-спирка в някаква забутана крайпътна бензиностанция го информирам дискретно, че в Лондон няма термити. Надявам се това да донесе известно утешение на земеделската му душа – австралийският паваж вероятно си още цял и непокътнат под многопластовите наслоявания от асфалт. Ирландският потомък ме гледа с недоверие – как тъй няма термити?! Къде се е видяло такова чудо?! Не му се вярва тая работа и толкоз. И въобще, май много повече го кефи представата за тъпите англичани-експлоататори, принесли цяла австралийска евкалиптова гора в жертва на малоумието си. Закуска за лондонските термити. Така че аз си вземам бележка да не парадирам много-много наоколо с историко-географските си познания за далечните части на света. Такива тука не минават.

С всеки прелетян километър на юг пейзажът край нас се раззеленява все по-осезаемо. И сред белоснежните пясъчни дюни се разстилат пищни килими от цветя – ярко жълто, старо злато и карамел, препечен портокал и крем брюле, бледо розово, млечно мораво и кралско лилаво, ярко синьо и оранжево. Дивите цветя на Австралия. Тревата става все по-тучна с всяка минута, цветовете все по-ярки. Сякаш небрежен бояджия е боядисвал, пръскал и разливал неуморно боята с кофи от високото си небесно скеле. До изнемога. Особено невнимателен е бил с жълтата.

Най-често срещаната табела по иначе правият и неинтересен път е: “Винарна”. Повтаря се толкова редовно и натрапчиво, че скоро престава да е изкушаваща.

Южна Австралия се слави като производител на най-качествените австралийски вина.

Вероятно заради същата тази комбинация от песъчливи почви и сух климат, които толкова обиждат Иън и събратята му млекопроизводители. Край една такава табела автобусът рязко намаля и завива по лъкатушната алея между лозя и полета с лавандула. Станало е време за закуска в кафенето на

Лавандуловата ферма

Тук бояджията се е справил много професионално. Старателно изписвал съвършени извити фигури с лилавата четка, обрамчващи езерцето, цветните градинки, паркинга. Деликатно мацнал с люляков цвят саксиите по прозорците, фунийките на петуниите и дървените сгъваеми столчета на верандата.

 

Лавандула – край река Маргарита, Австралия

Лавандули, лавандули...

 

 

Менюто, отпечатано на лилава хартия предлага чай от лавандула, мъфини с боровинки и лавандула, лавандулов ликьор с кафето, вино от лавандула с обяда (Рей Бредбъри може спокойно да се оттегли в заслужена пенсия и почивка. Виното му от глухарчета е толкова ретро. Лавандулата е новият шик!). Салфетките по масите са щамповани с лавандула, вазичките са пълни с уханни букетчета от лилави цветчета, ах каква изненада – пак лавандула! Тапицерията на столчетата е … познахте – лавандулова, по стените висят фотографии и маслени платна с основен мотив … лавандула. В сувенирното магазинче ме причакват рафтчета с лавандулова есенция, лавандулови сапуни, кремчета, шампоанчета, бурканчета сладко от сини сливи с лавандула, три различни вида зехтин с лавандула, лавандулов мед, обогатена с лавандулова есенция лютеница (!), сушен лавандулов цвят в торбички, пълнени с лавандула лилави възглавнички, бродирани с лавандулки покривчици и носни кърпички, рисувани с лавандула фаянсови плочки, дървени кутийки и разделители за книги. Някой тук сериозно е изтървал мярката. Бебешки лавандулови дрешки, нежно лилави хавлийки, рамки за снимки и тефтерчета, лавандулово шампанско за специални случаи, увито в лилава опаковъчна хартия и завършено с пищна лавандулова панделка, продавачка с лилава копринена униформа и бродирана на джобчето лавандула.

 

Завива ми се свят от лилавеещия интериор и натрапчивата горчиво-сладка миризма на лавадулова есенция. Понечвам да седна на диванче пред камината. Отщява ми се като откривам, че е отрупано с копринени възглавнички в цвят лавандула. Търся убежище в дамската тоалетна. Въпрос за един милион долара: в какъв цвят са фаянсовите плочки в помещението? А вратите, прозорците, стените? Мили боже, перденцата!? Кой пръв ще познае с какъв аромат е сапунът на лилавата порцеланова мивка? Ами ароматизаторъ, който услужливо ме пръсва на влизане? Вече няма клетка в тялото ми, която да не е пропита с лилав лавандулов екстракт.

Не знам дали е от филтрираната през лилавите перденца светлина или само така ми се струва, но дори очите ми са лилави в обрамченото с лавандулови мотивчета огледало. Доповръща ли ви се вече? На мен отдавна. Но окончателно ме изкарват от равновесие лилавите плюшени жирафчета. Замаяна и обезверена излизам навън да си повръщам кротко в градинката до лилавите петунии, току между виолетовите теменужки и лавандуловите храсталаци.

Лавандула – край река Маргарита, Австралия

и още лавандули...

 

 

Неуместното оранжево на автобуса е балсам за помътнелите ми от лавандула очи.

Пак запрашваме в южна посока и пак слушаме горчивите коментари на разорения фермер. Този път минните компании са му криви. Не става ясно точно с какво, май просто заради неуязвимостта им към сушата и пясъците. Или заради неизбежният дуализъм на ситуацията. В Западна Австралия има само два начина за препитание – или си фермер, или си миньор. Както при социализма имаше работници и селяни. И всеки трябваше да е наясно към кои принадлежи. Няма средно положение. Има класово противопоставяне. “Левски” или “ЦСКА”. Комунист или седесар. Син или червен. Бял или черен. Едните вечно са трън в очите на другите. Мините и фермите са във вечна класова война. За земята, за ресурсите. За въжделенията на младите. Показното богатство на едните срещу вечно несигурното бъдеще на другите. Разточително бляскави небостъргачи и изгорени от безжалостно слънце пасища. Богат беден е проклятието-благословия на Западна Австралия. (Отбелязвам си наум за нищо на света да не признавам пред Иън, че работя за минна компания.)

Следващата ни спирка е в

малко китно градче с подвеждащото име Река Маргарет

Последно град ли е или река?! Все едно Русе да го кръстим Река Дунав или Бургас да стане Черно Море. Ми объркващо е. Освен това целият регион из който ще се возим през остатъка от деня – към 100 километра плодородна крайбрежна ивица, се казва също Река Маргарет. И за капак, даже реката в долината се казва пак Река Маргарет. Е, то бива, бива, ама чак пък толкоз! От едно мъни-и-нко мостче успяваме да зърнем съименничката на града. Кротка локвичка, превзета от разцъфтяли водни лилии. Толкова … Моне, че неволно започвам да се оглеждам за дългокосите девици с бели рокли и дантелени чадърчета. Местните хора подобаващо й викат ручеят на Маги.

Градецът има цели две улици посветени изцяло на негово величество туриста – кафенета, ресторанти, мотелчета, сувенири, галерийки, сладкарнички, аптеки и козметични салони, клубове по йога, грънчарски ателиета, кръчми, бензиностанцийки и пак – кафета, рсторанти, магазини. Картата на региона е набучена с винарни като като таралеж (по тия географски ширини май е по-редно да кажа “като ехидна”). Фермичките за лавандула, лалета, други цветя, скариди и пухкави агънца са мижи да те лажим, колкото да не изглежда че само с вино производство, винопиене и винонадпиване се занимава всичкото население на долината.

Ние скоро се присъединяваме в надпреварата. Автобусът отваря врати на зелена поляна под строен евкалипт, сред океани от лозя, надигащи деветбалово вълнение по околните хълмове. Слънце, птички и дегустация на вино. Какво му тряба на човек. Аз лично спокойно минавам и без Ферари с цвят червен. Особено, ако го замества бутилка мерло. Опитваме бели вина, опитваме червени, опитваме даже розови, пием ризлинг и за десерт – портвайн. Замезваме с винен шоколад, винено желе, сладко от портокалови корички с бренди и друго с маково семе и уиски. По рафтовете на винарната освен винени бутилки се кипрят бурканчета с люти чушки в марината от текила и лимонов сок, сладко от смокини в портвайн, боровинки в бренди, бутилчици доматен сос с бяло вино и мащерка. Дегустираме още някакви вина. Купувам си единственият безалкохолен продукт в магазина – мед от диви пустинни цветя. После светът внезапно се разхубавява, заблестява в златно сияние и животът става неустоимо предизвикателен. Даже двете стъпала на автобуса се превръщат в предизвикателство. В красиво и щастливо приключение. В сияещо вълнение. Дегустация на алкохол на празен стомах е новата ми лично тествана рецепта за бързодействащо безусловно щастие.

Изтрезнявам таман навреме, за да се включа в пикник – обяда пред пещерата на гигантите. Докато дъвчем усърдно се запознавам с канадката Патриша и тя веднага ми споделя с известно неудобство, че попаднала тук случайно, нямала представа каква е тази екскурзия и всъщност не си спомня изобщо да се е записвала за дегустация на вино, само искала да види монашеското градче Нова Норсия. Но както разбира от джобния си пътеводел вече сме на 600 километра от там. Дали ще ходим в Нова Норсия по-късно? Задавям се в усилието си да не се разхиля. Утешавам я, че дъщеря ми вече е обявила автобуса за отвлечен. Черпя я с ароматен мед и после атакуваме пещерата.

Мамутската пещера

е една от общо над тристата известни кухини и дупки в района на река Маргарита. Защо толкова много пещери на едно място, питам се аз на глас и получавам авторитетен отговор от ескурзовода. Защото в това австралийско ъгълче много вали. Традиционната рецепта за правене на пещери е: мидени черупки и дъжд. Комбинацията от варовикови скали – бивше океанско дъно – и много дъждовна вода неизбежно води до образуване на кухини, пропасти, цепнатини,сталагмити, сталактити и сталактони. Също и на капани за лов на недорасли мамутчета, оказва се.

Входът на пещерата е добре прикрит с пищна местна растителност, но все пак има поддържана просека за туристи. Вътре се ходи по дървени пътечки и мостчета (достъпни дори за инвалидни колички), има изкуствено осветление (даже цветно), високи платформи за снимки, изобщо – панаирджийска работа за туристи. Не че не е красиво. Напротив. Има си и подземна рекичка , и езерце, и милиони карстови образования. Даже в стъклени витринки са изложени кости на праисторически животни. Като тасманийски тигър да речем. Едно от характерните явления в карстовите терени са дупките, които започват като цепнатинки и с годините водата разяжда докато ги превърне в дълбоки кладенци и пропасти. В които падат по невнимание невръстни мамутчета и други непълнолетни гиганти. Фосилизираните им кости остават в пещерите с милиони години да служат за назидание и доказателство, че съвременните заблеяни професори и льохмани имат дълга предхуманоидна еволюционна история. И не ме разбирайте погрешно, не че няма истински пещери, в които се влиза с пълзене, плуване, катерене и прочие приключенски елементи. Има и то много. Просто на нас са ни избрали такава с парапети и осветление, вероятно заради очевидно нетрезвото ни състояние.

От свода на залите висят неизброими калцитни моркови, репички, чушки и прочие зарзават, свредели, макарони, кравешки вимета, завеси, воали, шалове и други вкаменени дипли – все стандартни, описани в литературата сталактитни образования. С две забележителни изключения – раззината крокодилска паст. Ама бая убедителна. И слонски хобот. Из нишите се спотайват в цветно осветените си зони обичайните гъби, молещи се фигури, монахини и други забулени особи, коринтски колони с пищни капители, панички, чашки, каскади, калцитни езерца. Централната, най-снимана фигура е на разпнат Христос – в естествен размер, много натуралистичен. Пошушвам на Патриша, че макар и да не стигнахме до Нова Норсия все пак сме видяли монаси и разпятие – туристическата й програма е изпълнена успешно.

Мамутската пещера – край Река Маргарита, Австралия

Мамутската пещера

 

 

Вече си треперя нескрито от студ и тракам неудържимо със зъби, когато се измъкваме през нискораслата горичка и се товарим пак в автобуса. Следващата ни дестинация е крайбрежното градче Огъста. Сега, като има 320 километра Велика Южна Магистрала водеща директно от Пърт до

Огъста,

да не си помислите, че градецът е с нещо специален, важен или забележителен. Ами! Сбутан, кротък и обрулен е от океанските ветрове колкото си иска. На туристите им го пробутват за специален с твърдението, че бил най-югозападната точка на континента, ама на мен ми се вижда малко недоказуема тази претенция предвид недоизпипаната дефиниция за по- и най-югозападност. Другата му световна слава е, че тук се срещат два от световните океани – Индийският и Южният Ледовит Океан. Наричан също Южен Антарктически или само Южен. Ако ви се струва, че не сте го чували преди, не се притеснявайте – от ЕГН-то е. И по мое време го нямаше в учебниците. Всъщност официално е признат от световната научна и картографска общественост едва през 2000-та година. Направо си е плашещо като си помисля, че съм по-стара от някои океани и вече съм надживяла някои планети (пак според моите учебници слънчевата система имаше някога 9 планети, сега май никой вече не знае колко са).

Единственото видно с невъоръжено око преимущество на Огъста е гледката – синьо-сиви хоризонти на всички страни. Колко агенти по недвижими имоти в света могат да се изфукат, че са продали имот с гледка към два океана, а?! Тук всички.

Може и друга някоя забележителност да има Огъста, но ние ще я пропуснем – забързали сме се към

най-изпъкналата, най-югозападна точка на Австралия –  нос Лиюин (Cap Leeuwin)

И неговият фар

От зелена, кари-гориста местността край пътя постепенно става открита, свирепо брулена, негостоприемно камениста. Пейзажът се доминира от сиво море (Пардон! Океани), сиви скали, сиво небе, сиви храсти, вкопчили сивеещи коренища в сиви пясъци. Фарът ги развеселява с ярките си цветове – бяло и бяло.

Cape Leeuwin Lighthouse, Leeuwin Rd, Augusta Западна Австралия 6290, Австралия

 

Носът и фарът са кръстени на друг холандски кораб, прекосил тукашните морета (Упс! Океани.) през 17-ти век – Лиюин (лъвицата). Фарът е строен в края на 19-ти век. Исполински,строен, искрящо бял и надеждно указателен той бил първият знак, който идващите традиционно откъм Нос Добра Надежда кораби виждали при приближаването си към Австралийските брегове. Гледката от тераската край светлинното помещение си струва безкрайното изкачване по тясното вито стълбище и пронизващия вятър. Опитвам се да разпозная характерните черти на двата океана, да ги различа някак, но всуе – изглеждат ми еднакво униформено сиви като близнаци. На юг от нас, само на някакви си осем хиляди километра е южният полюс. При добър късмет от тераската могат да се видят китове или айсберги. Зависи от дефницията за късмет. В нашия случай късметът се изсипва отгоре ни под формата на ситен леден неприятен дъждец. Скриваме се в автобуса. Докато загърбваме нос Лиюин случаен слънчев лъч се промъква през облаците и най-после океаните-близнаци се издават с различните си модни предпочитания и вече мога да ги разпозная: Индийският се кичи със слънчеви зайчета, Южният Ледовит – с дъга-кариока. Далече навътре досами хоризонта с вижда малко островче, незабележително с нищо друго, освен, че е абсолютният антипод на Ню Йорк.

Фарът на нос Лъвицата (Leeuwin), Австралия

Фарът на нос Лъвицата (Leeuwin), Австралия

 

 

Планът е да вечеряме точно на залез слънце в ресторантче в

Бъселтън

край най-дългия дървен кей в южното полукълбо, но както е известно, хората предполагат, автобусите разполагат. С други думи, не стигаме навреме. Т.е. пак си вечеряме и пак край кейчето, но без залез над Индийския океан. Затова пък с панирана риба, скариди на скара и телешки стек – Австралийска класика “Сърф и торф”. И с още вино. Двукилометровото извито на дъга кейче тъмнее сред белите проблясъци на прибоя в сумрачината на лятната вечер. Китайската автобусна общественост се справя със западняшката храна и вилици със завидна сръчност. Няколкото вегетарианци в компанията зобят пържени картофки. Иън ми разказва за голямата драма на семейството му – единственият му брат станал миньор. Аз се старая да не оставям устата си празна, за да не се изкуша да кажа нещо и току-виж се издам, че работя за минна компания също. Хрупам скаридки и кимам с разбиране.

Бъселтън, Австралия

 

 

 

След Бъселтън се връщаме на Великата Южна магистрала

и отпрашваме най-после на север, към Пърт. Обаждам се на най-близката си роднина да я успокоя, че няма нужда да събира пари за откупа ми – да не бърза да продава китарата и лап-топа си, двете ѝ най-ценни притежания.Обещавам да й запазя малко винен шоколад, ако прекрати подигравките веднага. Детето любезно изслушва целия ми доклад за лавандулите, пещерата, океаните и скаридите, макар че в Бризбън вече е почти полунощ.

Иън настоява с професионална куртоазия да ме закара до хотела, което за мое огромно разочарование не впечатлява ни най-малко пиколото – отваря ми вратата и ме поздравява невъзмутимо, все едно съм слязла от най-обикновено такси, а не от чудовищно грамаден покъртително оранжев автобус. Чак в хотелската стая окривам, че освен мед и шоколад съм си купила цели две бутилки мерло. Бога ми, не си спомням. Трябва да съм била много пияна. Все пак имам повод за удовлетворение – поне не е лавандулова възглавничка. Или лилаво жирафче.

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: авторът


Други разкази свързани с Австралия – на картата:

Из Фримантъл, Австралия 0

Из Фримантъл, Австралия

Днес Изабела ще ни води до една австралийска затворническа колония – Фримантъл. 

Приятно четене:

Из Фримантъл, Австралия

Как се създава нова държава?

С победна битка, с преврат, с бляскава победа, с възстание, с дързък окупаторски акт, с вълчица, с божие обещание, с всенародно преселение, с чудо, с разцепление, с декларация за независимост, с международно споразумение? А, защо не със затвор? Малко необичайно, ще кажете. Да, ама уникално. И малко неловко за бъдещите граждани на страната, ще настоявате вие. Да, ама на британския крал Джордж Трети изобщо не му пукало за бъдещите наследници на затворническата държава. Нито пък го вълнувала ососбено съдбата на обеднелите му поданици.

Велика Британия тъкмо намерила начин да се отърве от низшите, презрените и бедните като ги праща със затворнически кораби в Новия свят (разбирай Америка), когато най-неподходящо и непочтително американците вземат, че обявяват своята независимост. И Великобритания загубва така удобно разработения канал за износ на нежеланата си мизерия.(Да не коментираме изобщо загубите от несъбрани данъци върху чая.) За някоя друга не толкова велика империя и не толкова богопомазан крал това би било съкрушителен удар, достатъчен да причини моментален икономически срив, културен упадък, скубане на коси, посипване с пепел, самоокайване и загуба на хегемония. Крал Джордж Трети, обаче имал скрити козове. Не в ръкава, както било популярно из тогавашните игрални зали, а в Южния Пасифик.

Там, където прославените холандски мореплаватели видяли само пясък, негостоприемна и безперспективна пустош, човекоядни туземци (В Нова Зеландия), зловещи черни лебеди (в Пърт), непристъпни скалисти брегове, пусти океани, никакви съкровища(капитан Вилем де Фламинг бил официално хокан и порицан, задето след дълга и скъпа експедиия по целия западен бряг на Нова Холандия, се върнал с две мидени черупки. Не избегнал високопоставеното мъмрене и Тасман.) британецът Кук открил невиждани красоти, тучни морави, пищна зеленина, изобщо земен рай.(Невъобразимите трудности и изпитания на бъдещите заселнически колонии ще докажат, че обективността не била най-високата добродетел на капитан Кук. Малко романтични и на места направо пожелателно-измислени били разказите му, но тогава вече било твърде късно за опровержения.) Крал Джордж веднага пренасочил затворническите кораби натам. (Което е малко нелогично като си помислиш – защо ще наказват нарушителите на закона с изгнание в рая. Ама, коя съм аз да диря сметка на светлейшата коронясана персона и нейните премъдри умозаключения.)

Бизнесът със затворниците бил толкова успешен

и така се разрастнал по източните брегове на Южния континент, че британският губернаторът на Нов Южен Уелс изпратил през 1826-та година капитан Стърлинг на разузнавателна мисия по западния бряг. Капитанът от своя страна толкова харесал долината на река Суон (онази същата с черните лебеди), че три години по-късно лично повежда три кораба със заселници натам. С намерението да създадат достопочтена земеделска колония, уповаваща се на божията милост и на труда на ръцете си. Никакви затворници и затвори. Висок морал, честен труд и граждански свободи трябвало да гарантират благополучието на новата колония. Нарекли я Суон. На името на реката.

Скоро след установяването на заселниците в устието на реката капитан Стърлинг с известна изненада  открива, че мястото не е много подходящо за земеделие. Почвите били песъчливи и неплодородни. Как точно е успял този факт да му убегне при първото посещение на мен лично ми е малко загадъчно, защото и до днес с просто око се вижда, че Фримантъл е построен на пясъчния плаж (може би защото аз съм със селски земеделски произход, а пък капитанът бил благородник и прекарвал повече време в морето нежели на сушата, та оттам разминаванията ни в оценките за земното плодородие), но тъй или инак Стърлинг бил неприятно изненадан от несполучливия старт на мисията и трябвало да вземе спешни мерки, за да гарантира просперитета на колонията. Решили да разделят поселището на две – пристанище в устието, което днес се нарича Фримантъл и е нещо като квартал на Пърт и земеделска колония на 30-тина километра нагоре по течението, където днес се издига бляскавата стена от небостъргачи на Пърт сити.

Продължете>>>

За един черен лебед и много злато (Пърт, Австралия) 3

За един черен лебед и много злато (Пърт, Австралия)

Знаете ли къде са намирани най-големите буци самородно злато? А знаете ли, че Октоберфеста е през септември? Още доста неща ще научим от разходката на Изабела из Пърт в Австралия.

Приятно четене:

Пърт, Австралия

За един черен лебед и много злато

Най-далечната столица. Най-самотният милионен град. Най-изолираният.

На хиляди километри от всяка друга столица и град. На хиляди километри от всякъде. Притиснат между два океана – безбрежната водна шир на Индийския океан и безбрежната пясъчна пустош на австралийската пустиня. В средата на никъде. На сети-се-сам-кое на географията. Всеки, абсолютно всеки, който е бил в Пърт ще ви каже, че градът е великолепен, климатът прекрасен, работа има много, заплатите са добри, плажовете са фантастични, културен живот не липсва, изобщо всичко му е О-кей, ама… много е далече, бе! Изолиран. Усамотен. По-близо до Сингапур отколкото до най-близката австралийска столица – Аделаида.

След пет и половина часов полет от Бризбън (вътрешен, забележете) с шок установявам, че съм още в същата страна. Никой не ми иска паспорта, хората говорят английски, австралийските долари са все още в обръщение и даже рекламите по билбордовете не са много по-различни от себеподобните си по източното крайбрежие.

Австралия е голяма (Не думай!)

По-голяма от Европа. Единственият континент-държава(каквото и да си мислят американците). Всички го знаем, ама досега все ми е звучало кухо, като енциклопедично клише в стил “Минута е много”. За първи път се сблъсквам в реално време с мащабите на страната. Шокът е напълно уместен. 4000 километра,три часови зони и един сезон ни делят от източните столици. Плюс една огромна червена пустиня. Е, и щатската граница, разбира се. Някои държави са по-близо.(Но до тях се лети от международния терминал.) Хващам се на бас на каквото си поискате,че след пет часов полет в Европа гарантирано ще ви се наложи да говорите друг език, да обменяте валута, може би дори паспорта си да представяте, визи да вадите, а като едното нищо може и да се озовете дълбоко в тила на вражеска държава, с която любимото ви родно правителство е съумяло виртуозно да ви въвлече във военен конфликт или политически недоразумения.

Западна Австралия

е най-големият от австралийските щати (и територии). Една трета от територията на страната. Нещо като десетина Великобритании, 26 Швейцарии, 24 Българии или 3 щата Тексас(най-големият от американските щати). Населението на цялата тази огромна територия е малко над два милиона. От тях милион и половина(че и повече) живеят в и около столицата Пърт. Останалите се ширят като пет пари в кесия. Насам, народе! Ако на някого му е тясно на душата в претъпканите мегаполиси по света да заповяда в Слънчевия щат на Австралия. Слабонаселен, празен, обширен, неопитомен. Простор за всички и изобилие от място под слънцето. И много слънце.само водата е малко.(Имайте предвид, обаче, че според някои еколози Австралия е вече пренаселена. Според съвременните теории за устойчиво развитие водните ресурси на континента могат да осигурят оцеляването на едва половината от 20 милионното му население в дългосрочен план)

Пърт Западна Австралия, Австралия

 

В последните дни на септември,тъкмо като тръгвам, Бризбън се е пременил в пролетни одежди в кокетно джакарандово синьо, накиснал се е хубавичко в подмладяващите процедури на пролетните дъждове, раззеленил се е нежно по моравите и дворовете и малко е изтървал мярката с жасминовия парфюм. Ама нали е пролет, простено му е. В пълен контраст с източния бряг в Пърт е лято. Горещо, сухо, жълтаво-попрегоряло, прашно и ветровито. Най-сухата година откакто се водят наблюдения в щата т.е. от 150 години насам. Най-слънчевият град на Австралия ни посреща забулен в облачно фередже. Оловно-сиво и неприветливо. Но вятърът е топъл и носи аромат на напечен асалт. Напомня ми юлските варненски вечери. Докато се провираме през натоварения вечерен трафик в центъра тротоарите са безлюдни, минувачите по търговските пешеходни зони единични и рехави, градът изглежда запуснат и празен. А е само 7 часа. Единствено изключение от провинциалния покой е  бирарията срещу хотела, в която се вихри луд купон. С музика и тълпи пушачи на тротоара пред заведението. Голям плакат обяснява шумотевицата като бирен фестивал “Октоберфест”. През септември?!Да не би и датите да са различни от тази страна на континента??*

 

 

Пропускам вечерята в полза на задушевно общуване с възглавницата, което обаче означава, че се събуждам рано (по бризбънския си биологичен часовник) и гладна. С възглавницата вече не сме толкова близки, възникват разни недоразумения и накрая аз решително слагам край на връзката ни като започвам обещаващ диалог с душа. Той е малко стиснат един такъв, не пуска по много ни от топлата, ни от студената вода. Както може да се предположи, в тормозен от дългогодишна суша щат разхищението на вода е най-страшно престъпление. И за да ме предпазят от неволно пристъпване към грешната страна на закона гостоприемните хотелиери са инсталирали всевъзможни хитри устройства и приставки гарантиращи икономия на водните ресурси. Поумита и изпълнена с трепетен възторг се втурвам нетърпеливо в мъжделивото предутро да опознавам улици на

Пърт

След снощното безлюдие и запуснатост сега градът кипи от енергия и активност. Млади мъже в гащеризони метат тротоара, авто-цистерна мие асфалта (а на мен ми спират водата в душа!?!), камиони разтоварват стока пред магазините, разносвачи трупат бали с днешни вестници пред будките на пресата, работници с каски се събират пред строително скеле, таксита спират и потеглят пред хотелите, бездомници се събуждат по пейките, пекарните светят и разнасят надалеч аромата на пресни мъфини и хлебчета,  разнородни компании в елегантно вечерно облекло и видимо приповдигнато настроение излизат от затварящите барове. След втората групичка развеселени млади мъже опитващи се да ме заговорят с “Госпожице” решавам, че разходката ми не е напълно безопасна(младежите трябва яко да са се наквасили, за да им се привидя аз като госпожица), пък и никъде не намирам отворено кафене, така че се прибирам в стаята си да чакам с гладно нетърпение хотелският бюфет да отвори в седем. Едно трябва да му призная на Пърт – тук денят започва рано. И с хъс.

Едно от първите неща, които се набиват на очи в центъра са грандиозните строителни площадки, стърчащите високо в небесата строителни кранове, изкопите, непрестанният рев на тежкотоварните камиони, пъплещи из задръстените със строителни скелета улици, трясъкът на ударните дрелки, многобройните оранжеви жилетки и каски. Насред световната икономическа рецесия Пърт строи трескаво, с размах. И расте. На височина, на ширина, на богатство. Един от най-бързо развиващите се градове в света. Кое го движи ли? Минната индустрия.

Западна Австралия е най-големият световен износител на желязо,

най-големият производител на диаманти(особено розови), третият най-голям износител на злато, сред първенците по добив на алуминий, никел, нефт, природен газ, въглища, азбест, амоняк, уран,титан, литий, цирконий.(Не, не преписвам Менделеевата таблица) Няма хич да се учудя, ако се окаже, че добива и криптонит.  Целият щат е като препълнено ковчеже със съкровища. Под сухата, изгорена от безжалостното слънце пустош лежат неизчерпаеми, все още дори неизследвани, некартографирани и неоткрити богатства. И сякаш това не е достатъчно, за да гарантира просперитет и светло бъдеще на двата милиона западноавстралийци, ами и житницата на Австралия е тук – така нареченият Пшеничен пояс в плодородния югозападен ъгъл на континента, най-добрите австралийски лозя и вина са пак тук, половината от вълната на страната идва от тук, плюс огромни количества памук, сол, агнешко и телешко месо, раци, риби, скариди и кой знае още колко други ресурси и индустрии, за които аз дори не съм чувала. (За значимостта на циркониевия добив в световната икономика, например, бях напълно невежа докато не посетих Пърт.) И за капак, просто ей тъй на, за разкош и великолепие Западна Австралия притежава 12 хиляди километра брегова линия с някои от най-прекрасните, най-разнообразните, най-девствените и недокоснати плажове в света. Да споменавам ли въобще пещерите(със стотици, не с лопата, ами с булдозер да ги ринеш), невероятните е пустинни скални формации(умопомрачителни), древните аборигенски археологически находки(Колко места в света могат да се изфукат с артефакти на по 40-50 хиляди години?!), разнообразието от уникални растителни и животински видове. Хич не е чудно, че туризмът също процъфтява по тукашните брегове на Индийския океан. Най-големият щат на Австралия с едва една десета от населението на континента осигурява повече от половината от брутния вътрешен продукт на страната.

Златната треска, изобилието от ресурси, внезапните забогатявания, циклите на икономически бум и стагнация, бързите пари, кратката история, недостигът на вода, тежките условия и големите мангизи са определили облика на Пърт. Придават му атмосфера на пионерски град от дивия запад. Още недоцивилизован, некултивиран и недоизкусурен. Малко парвенюшки и надут, показно разточителен, но и неуверен, лъскав, но и вехт, зает със себе си, но и малко комплексиран, горд и самонадеян, мъжествен, героичен, но и трогателно носталгичен, уж непукист, но тайно следящ с ъгълчето на окото си останалия свят, дискретно имитиращ световните тенденции, никога неуспяващ да влезе в крачка, винаги малко встрани. Всичко в Пърт ми напомня театрална неубедителност на телевизионни сериали като “Завръщане в рая”, “Далас”, “Дързост и красота”. Не ме напуска усещането, че съм статистка в евтина сапунка от осемдесетте. Което не е непременно неприятно. Има нещо позитивно и оптимистично в неистовия напън да се мериш  с другите, да ги настигнеш, да надскочиш себе си, да поведеш. Има даже нещо симпатично в амбицията. Особено в момент, когато целият останал свят се е снишил, вторачил се е в пъпа си, отдал се е на самосъжаление и примиренчески чака да дойдат по-добри времена.

 

 

Централната част на града

е компактна чаровна бъркотия от колониална и модерна архитектура, исполински небостъргачи, огромни изкопи за още по-големи такива, пешеходни зони, свързани един с друг молове, покрити търговски пасажи, църкви, смешни имитации на по-стари архитектурни стилове, безброй светофари и неизброими пешеходни надлези, стълбища, ескалатори и естакади. Хващам се на бас, че Пърт има най-много издигнати над земната повърхност пешеходни съоръжения на глава от населението в Южното полукълбо. А вероятно и в Южната полугалактика. Центърът е оплетен в многоетажна паяжина от пешеходни пасажи и естакади от всевъзможни епохи и в разнообразие от стилове, но май най-много са тръбно-плексигласовите арки от 80-те, придаващи му вид на град от бъдещето (пак според визуалните интерпретации на осемдесетте). В цялата еклектична неразбория не мога да преценя кой печели вездесъщата архитектурна битка между старото и новото. Захласната пред грамадата от небрежно нахвърляни един връз друг бетонно-стъклени кубове на най-новия, още незавършен търговски център/правителствена сграда или пред съвършената елегантност на изкрящо белите извивки в непогрешим Хари Зайдлеров стил на мецанина на импозантния 38-етажен небостъргач QV1 си казвам, че тук определено залагат на новото, модерното, прогресивното.

Сгради в Пърт, Австралия

 

 

После се озовавам пред псевдо-елизабетинската декоративност на кованите порти и натруфени часовникови кулички на “Английския двор” –  кокетна (и малко комична в преиграването си) търговска уличка имитираща в детайли архитектурата и атмосферата на британския Златен век, и озадачено си мисля, че не, може би все пак предпочитат да запазят и даже изфабрикуват старото, наблягат на историята и корените си. След това пък се изумявам от умелото инкорпориране на стари фасади в приземните етажи и фоайета на футуристични дворци от метал и стъкло, от смелите модернистични пристройки и разширения на автентични, добре реставрирани сгради от 19-ти век, на гениални стъклени кубове кристализирали между стогодишни тухлени калкани, на гротескно окепазените с ярка блажна боя детайли по Ар деко и Бел Епок фасади и пак се обърквам – ново или старо преобладава. Не мога да реша. Като че ли всяко архитектурно течение и стил от последните двеста години е представено и запазено в Пърт. В шарена мозайка от вкусове. В същинска архитектурна мелба. На слоеве, леко разбъркана, с черешка, бисквитка и с чадърче – забит високо в небесата исполински небостъргач.

Сгради в Пърт, Австралия

 

 

 

Тъй като всяко описание на Пърт започва с неизбежното: „Разположен живописно край бреговете на река Суон..“

моята туристическа програма естествено стартира от там – от реката.

Всъщност точно в центъра на Пърт реката се е уширила и разляла в нещо по-скоро приличащо на езеро. И мирише на езеро. На Варненското езеро по залез. И има бяла пясъчна езерно-плажна ивица по края. С мидички. Чайки крещят и палми размахват приветствено корони. Вятърът вдига бели зайчета по синята повърхност. (Май отдавна не съм виждала истинска бистра синя река. Бризбънската такава има цвета и консистенцията на добре втасала боза. Мяза повече на разкалян горски път отколкото на източник на питейна вода.) Край дървения кей са строени фериботчета и туристически лодки. Гишета за продажба на билети, сувенирни магазини, кафенета и ресторанти, автобусни спирки, таксита, трамвай и множество туристи замърсяват крайбрежния пейзаж. И над цялата пристанищна суматоха се разнася бодряшки камбанен звън. Ясен и мелодичен. Всеки 15 минути. Това е пъртската Асамблея “Знаме на мира” или както е по-известна тук “Камбанарията”. 86-метрова сграда(скулптора?) помещаваща впечатляваща колекция разнокалибрени камбани и звънци, някои донесени чак от църквата “Свети Мартин” на Трафалгар скуеър в Лондон. Много исторически и много символични. Силуетът на музикалното съоръжение (на много места го описват като един от най-големите музикални инструменти в света) е леко озадачаващ. Отдалеч прилича на гигантски неразцъфнал екзотичен цвят или зле нарисуван космически кораб. По-отблизо е просто стъклен обелиск в черупка (старателно отпъждам най-очеизвадните асоциации) и чак когато се опитвам да го заснема в профил ми се изяснява авторовата идея – кристална мачта с издути платна от кована мед. Май спинакери. Макар че това ще да е  първият и вероятно единствен случай в историята на ветроходството, когато четири спинакера са вдигнати от една мачта(И пълни с разнопосочни ветрове). Архитектът явно си е  нямал хабер от яхти и стъкмяване. Да не говорим, че има нещо натрапчиво плагиатско в платната – напомнят ми операта в Сидни. Но камбаните са истински и звънят красиво.

 

 

В съседство, досами мидения плаж намирам друго много по-скромно, но несравнимо по-реалистично платънце. Изработен от специална корабна неръждаема стомана(така пише на обяснителната плочица, не че аз съм някакъв експерт по стоманите) щормови стаксел(аз и от ветроходство нищо не разбирам, ама на такова ми прилича). Гикът сочи неотклонно точно към географският юг. Мачтата е забила стройна снага в центъра на бетонен цифрблат – цялото нещо е слънчев часовник. С метал в цимента са инкрустирани разни факти. Много полезни. Като например, че часовата разлика между Пърт и Амстердам е седем часа. (Което дори не е вярно. Разликата е или 6 или 8 часа, заради лятното часово време, ама спори ли се с бронз и бетон?!) И часовникът хитроумно, на две различни скали показва времето в двата града. Признавам, че би било много полезно да знам колко е часът в някой друг град, ако често ми се налага да организирам видео конференции с участници оттам и в този смисъл часовничето е супер ценно, особено пък във вечно слънчевия Пърт. Ама защо точно Амстердам? Защо не Париж? Москва? или Пекин?

Защото ако французите, руснаците или китайците са стъпвали преди холандците на този бряг, те не са оставили доказателства за това.

През далечната 1696-та година фламандският мореплавател Вилем де Фламинг

потегля от Амстердам начело на флотилия от три кораба с абсолютно непроизносими имена (За тези читатели, които просто не могат да си легнат и да спят спокойно без да са научили точните имена на плавателните съдове – намерете си ги в Гугъл. Аз се измъчих достатъчно с името на капитана.) в посока към Южната земя на спасителна мисия за издирване на изчезнал плавателен съд на Холандската Източна Компания (“Ридершап Ван Холанд”, ако трябва да знаете точно кой) Оцелели корабокрушенци не намира, но успява да остане в историята като картограф на западния бряг на Австралия(Пардон! Нова Холандия), първооткривател и кръстник на днешния остров Ротнес – един от най-страхотните австралийски морски курорти, който капитанът намерил за много очарователен, направо райски и по този повод му дал романтично звучащо име означаващо всъщност Гнездо на плъхове(защото щъкащите дребни торбести му заприличали на плъхове), като кръстник и притежател на първия европейски крак стъпил на брега на река Суон и не на последно място първият бял човек срещнал черен австралийски лебед. Случило се така, че когато ветроходите с непроизносими имена навлезли  в устието на реката тя била пълна с грациозни, елегантни, благородни, невероятно красиви дяволски изчадия. Съвсем като лебеди – с дълги шии, с повдигнати като кошнички крила, с ярки червени човки, великолепни плувци, гмуркачи и летци. Обаче съвършено черни. И агресивни. (Аз като майка на потърпевша мога да потвърдя, че черните лебеди са изключително проклети и зли пернати. Детето ми има непреодолима фобия от лебеди и други водоплаващи, развита вследствие на многократни стълкновения с гореспоменатите птици в езерото Пупуке, Нова Зеландия) Тук му е мястото да вметна, че още от времето на римския поет-сатирик Деций Ювенал (което време  е в първи век от новата ера) изразът “черен лебед” в латинската, а от там и в западно-европейската литература означавал нещо несъществуващо. Поетът си го измислил. Като зелен хайвер да речем. И не стига това, ами даже имало израз “Всички лебеди са бели” в смисъл, че някои неща са неоспорими. Като: “Слънцето изгрява от изток.” Сега си представете пак изражението на холандците. И иронията на срещата. Като не забравяте и дълбоко вкоренените средновековни суеверия срещу всякакви черни животни и птици, непременно свързвани с вещици, черна магия, еретизъм, служба на лукавия, нечестиви сеяния и лоши поличби. Де Фламинг бил толкова впечатлен от това чудо невиждано, че без колебание кръстил реката Цванен Ривиер(задобрявам с холандския), което на английски е Суон Ривър или река Лебед по нашему.

След като разбива тотално хиляда и петстотин годишен научен фундамент и народно поверие (акт съизмерим по значимост с твърдението на Галилей, че Земята е кръгла) капитан де Фламинг делово залавя две черни птици за доказателство(те междувпрочем пристигат живи в Европа, но като цяло черните лебеди не успяват да се разпространят и размножат твърде на Стария континент, което е голям късмет за жителите му, иначе фобиите от водоплаващи щяха да са много по-масови)и се отправя към Батавия(днешна Джакарта) да докладва за безплодността на спасителната акция. По пътя обаче спира за един последен опит на остров Дърк Хартог (един от групичка острови край северозападния бряг на Австралия) и съвсем случайно намира там оловна плочица уведомяваща всеки който се интересува и може да чете холандски, че през 1616 година друг фламандски кораб с непроизносимо име е акостирал на този бряг. Забележете, това е същата година, в която римокатолическата църква обявява хелиоцентричната система на Коперник за „безсмислена, абсурдна, и официално еретична, тъй като отявлено противоречи на Светото писание…“ и забранява книгата му “За движението на небесните сфери”, докато папата лично обвинява Галилео Галилей в хелиоцентрична ерес. Т.е земята е още официално плоска, когато Дърк Хартог обикаля австралийските брегове и оставя надписани плочки по плажовете. И той дори не е първият холандец по тези земи. Аборигените в Северните територии са увековечили в скални рисунки срещата си с друг фламандски кораб през 1606-та година.(проверете си го в Гугъл и ако някой може да транслитерира имената на кораба и капитана на кирилица, моля да ме уведоми. Покорно благодаря!) В този контекст изборът на Амстердам за слънчевия часовник в Пърт изглежда повече от подходящ. Скулптората е мемориал на епичното пътешествие на Вилем де Фламинг, който поставил Пърт(Е, не точно – само реката.) и Западна Австралия на световната карта. Черният лебед междувпрочем е приет за символ на града, плацика се в щатския герб, пъчи се от западноавстралийското знаме, от всевъзможни монети, медали, марки, печати и прочие. И не само, ами и в международен план белият и черният лебед се явяват символи на северното и южното полукълбо, колчем стане дума за подобни географски дискриминативни сравнения.

Малко по-нататък сред зелената паркова морава се издига още една архитектурна заемка – стъклена пирамида, съвсем като тази във Франция, но тукашната май е пълна с тропически растения и зад нея се издига не Лувърът, а искрящата, паралелепипедно-стоманено-бетонно-стъклено-величествено-мъжествена снага на Пърт-сити. Гледката е тържествена. И вдъхновяваща.

Равният зелен парк

край реката е изкуствено насипан с пръст върху отнети от водата площи. Пясъкът прозира тук-таме в корените на дърветата, но тревата е поддържана в идеално състояние – съвършено подстригана, полята и подравнена като в стар английски двор. Проснала се е почти до хоризонта в поредица от десетина футболни игрища или като затревена самолетна писта. Всъщност не само, че е била самолетна полоса в миналото, но и до днес лявата страна на парка е лицензирана и в екстремни ситуации ползвана писта за приземяване. В центъра на града, досами скупчените небостъргачи! Трябва да му призная на Пърт, че това е оригинално. За разлика от крайречния булевард обточен с палми съвсем като изваден от телевизионен сериал за Маями.

На запад от ситито

се издига единствен невисок хълм,който в контекста на равната като тепсия речна долина е оправдано може би да се величае като планина – Маунт Елайза. С мемориал на загиналите във войните на върха. От там започва просторният Кингс парк, т.е. Паркът на Краля, с пешеходни и велосипедни алеи, ботаническа градина, изкуствен водопад, цветя, полянки и издигнатата високо в короните на дърветата въжена пешеходна пътечка. Километри дълга. Пак! Тия западноавстралийци явно имат някакъв проблем с ходенето по земята. Всичко в парка ми се вижда леко повяхнало, сухо, жълтаво и като че ли неподдържано. Може би заради сушата. Може би, защото съм свикнала с пищната сочна зеленина на влажния субтропичен Бризбън(и още по-влажната Нова Зеландия). А може би така е нормално в Пърт, където мегаломански ултрамодерни сгради се издигат над мръсни пешеходни зони с хлопащи паважни плочки, пълни с ярки цветя кашпи съжителстват с умиращи от сушата дръвчета по тротоарите, преливащи от коледни украси и позлата магазински витрини (през септември!!! Бяхме чували, че септември ще бъде май, убедиха ме вече, че тук септември минава за октомври, но с концепцията ‘септември е декември’ще имам нужда от известно време да свикна.) контрастират с ниското качество на обслужване, несметните богатства на минните компании – с бездомниците нощуващи по пейките. Град на контрасти. И противоречия. Еклектичен, разнопосочен, необикновен и сякаш още несамоопределен. Като тийнейджър, който се щура насам-натам в търсене на себе си, опитва разни роли и стилове, хобита и интереси преди да намери истинската си същност и да избере съдбата си.

 

 

Докато търся пътя си към хотела в притъмняващия град бивам нападната от глутници хищни разярени комари. Не ме спасяват нито вятърът, нито дългитеръкави и крачоли. Всяка минута, която прекарвам в съзерцание е платена с кръв. Затова отделям само по няколко мига на внушителната викторианска сграда на Върховния съд и на подстриганите като кенгурца храсти пред него (още от оная книга на Стивън Кинг ги недолюбвам храстите с форми на животни), на свръхестествената непостижимо елегантна антигравитационна платформа на козирката пред великолепната модерна сграда на Община Пърт, шведският хотел и ресторант с фалшивата северно-европейска архитектура и преливащи от лъснати медни готварски съдове прозорци, чуждоезичната книжарница с витрина пълна с руски книги, старата община, приличаща на двореца от емблемата на Дисниленд – с бойници, кулички, знамена, часовник. Дори не се спирам пред островърхите църкви, вдигнати високо на пръсти в напразен опит да се приближат до божиите уши. Загубили са отдавна състезанието с исполинските ярко-светещи индустриални грамади, подпиращи звездния свод. Ако близостта до небесата има наистина  някакво значение то в Пърт Господ чува предимно гласа на минните компании. И явно се вслушва, ако съдим по покачващите се цени на златото.

С атеистично безразличие решавам да посветя неделната сутрин не на Бог, а на жълтия скъпоценен метал. Посещение на

златния монетен двор на Западна Австралия

Да си призная честно, не очаквах да е особено интересно. Представях си, че тежки шумни машини с яки стоманени мускули произвеждат с механично безстрастие лъскави жълти стотинки. Униформени и неинтересни. Не бих могла да съм по-далеч от реалностите на златната индустрия.

Първо, никой в днешно време не сече златни монети или ако го прави те са в единични бройки и се изработват индивидуално с ръчно правени калъпи, специални сертификати за качество и прочие салтанати и заврънкулки. И второ, историческата сграда, макар все още изпълняваща професионалните си функции е превърната в музей и туристическа атракция, така че има много и интересни експонати за виждане. Само за гледане! Нищо не се пипа и фотоапаратите са забранени. От съображения за сигурност.

На входа ми закопчават обичайната за подобни стадни забавления хартиена гривничка на китката и ме поверяват на синеок младеж с износени дънки и гумени ботуши, който ни повежда към вътрешния двор. Там с много нагледни материали (до един имитации) ни разказва историята на златната треска и бързото забогатяване на Пърт.

Златото има изключително важна роля в историята на Австралия

(пък и на много други страни в Новия свят), много по-съществена от затворническата колонизация например. Или овцевъдството. Златото, а не затворниците, още по-малко пък земеделието става причина за интензивното заселване на континента, за построяването на първите железопътни линии и телеграф, за формирането на австралийския национален дух и самоопределение, базирани на свобода, равенство, независимост (и расизъм), за икономическия просперитет на страната, за прогресивните социални промени, за разнообразния етнически състав на австралийското общество, и в крайна сметка за прекратяване на нелепата практиката на затворническа колонизация. Причиняваната от златото болест, съвсем основателно наричана треска има едни и същи симптоми навсякъде по света. Огромен брой хора (предимно млади мъже във върхова физическа форма) от всички краища на света се устремяват към слабонаселени, труднодостъпни терени в икономически недоразвити райони с често нечовешки климатични условия и топография, и се залавят трескаво (та от там ‘треска’) да копаят дупки. Копачите не само донасят със себе си своята разнообразна култура, езици, обичаи и знания, обогатявайки по този начин местната култура, не само предизвикват неимоверно повишаване на търсенето на всевъзможни хранителни, битови и промишлени стоки и услуги, с което стимулират развитието на местната икономика, но и изваждат от недрата на земята огромни количества от лъскавия жълт метал, с който се хранят банките, осигурявайки по този начин икономическа и политическа стабилизация на местните правителства. Само през първата година след откриването на злато в Нов Южен Уелс през 1851-ва пристигат повече имигранти отколкото е цялото тогавашно население на континента, резултат от 70-годишна колонизация. Златните находища във Виктория довеждат още близо един милион заселници. После откриват злато в Куинсланд, а през 90-те най-после и в Западна Австралия – в Калгурли и Кулгарди (не ме питайте кое кое – непрекъснато ги бъркам), на около 350 километра на изток от скромната земеделска колония на бега на река Суон. Пърт никога повече няма да бъде фермерски град.

По време на първите находки златото в Австралия буквално се търкаляло наоколо. В невиждани дотогава количества. Под формата на самородни буци с нечувани размери. 26-те най-големи къса самородно злато открити в света са от Австралия. Което съвсем не значи, че всичките стотици хиляди златотърсачи успяват да забогатеят. В интерес на истината малцина натрупват богатства. И то на страшна цена. Живеейки и работейки в нечовешки условия. Често на изпълнените  с надежди и оптимизъм новодошли копачи се налагало да вървят пеш със седмици и месеци от пристанището в Пърт до златодобивните парцели бутайки работна количка с инструментите и запасите си от храна и вода. Близо 500 километра. Без пътища. При над 40 градуса средни летни температури. Цените на елементарните битови и хранителни продукти в златотърсаческите градове били с десетки пъти по-високи от цените в Пърт. Всякакъв животински впряг, дори камилски се смятал за невероятно екстравагантно разхищение. Поради високата цена на водата.

Очакваната продължителност на живота в тъй наречената “златна миля”, където са концентрирани златните депозити на Калгурли и Кулгарди била  28 години. Буквално “Забогатей или умри” (всъщност оригиналното английско заглавие на филма е:”Стани богат или умри опитвайки”, което ми звучи по-подходящо в случая). Алувиалното злато свършило за по-малко от десетилетие и разочарованите търсачи на богатства се разотишли, но Пърт останал. Останала и препълнената златна хазна. И златната монетосекачница също. Все още съществува и златодобивната индустрия, но в днешно време редкият метал се добива с много по-различни методи. В чудовищно огромна открита мина ежедневно се взривяват и изкопават тонове скала, която се смила, стрива и обработва с химикали. Средно от един тон златоносна руда се извличат два грама злато. И това се смята за добър добив. В малкото вътрешно дворче има парче скала с тегло от един тон. Просто за илюстрация. Обикновена една такава, червеникава. Като всичко в Австралия. Колкото и да се взирам не виждам златните песъчинки в нея.

Затова пък витрините на музейните помещения са пълни само със злато. В най-различни форми и размери. Кюлчета, монети, олимпийски медали, бижута – каквото е скимнало на банките и частните притежатели да поискат. Също и с разни уж интересни факти: че Индия и САЩ са най-големите консуматори на злато(ползват го за бижута), че всичкото добито злато в света е само 150 хиляди тона и осемнайсет от тях са безвъзвратно загубени, предимно чрез изхвърлянето на отпадъци като електронни платки, например.(Представям си сега как иманярите хукват да мародерстват с металотърсачи по бунищата.) На мен не ми е интересно нещо.

На специален кантар под стълбището мога да измеря теглото си в злато и това вероятно е единственият случай, когато съм доволна от излишните си килограми. Струвам към два и половина милиона австралийски долара. Още се надувам самодоволно и си придавам важност, когато попадам в леярната. Тук вече е интересно.

В средата гори пещ. Затворена. Огнеупорната керамиа свети от високата температура и огънят бучи мощно, но невидимо. Няма климатици. В помещението е горещо. За удобството на туристите има дървени пейки. Нашияд гид зарязва историческите справки и изреждането на носителите на златни медали от олимпиадата в Сидни, препасва сияеща сребърна престилка – от кевлар, нахлузва дълги до раменете ръкавици от същия станиолово-лъскав материал, нахлузва сребърен шлем и се качва в космическия кораб. Не, бе. Вдига забралото на шлема и издокаран така като космонавт-оксиженист от марсианска мисия се впуска в подробности, касаещи леенето на злато. 1350 градуса. При стайна температура се втвърдява за 60 секунди. В миналото, когато и шестте пещи работели непрекъснато температура в леярната била 75 градуса. Златолеярите се дехидратирали толкова бързо, че не можели да работят повече от една смяна на ден. Смяната била 60 минути. Всичкото останало време прекарвали в бирарията от другата страна на улицата да наваксват с течностите. По лекарско предписание. Докато си декламира думичките звездният пътешественик изгася осветлението (за по-голям драматичен ефект предполагам, не вярвам да е за пестене на електроенергия), отваря тържествено пещта и с дълги чугунени щипки изважда неголяма керамична купа. Светеща. Обгърната в енергийно сияние. Нагорещена до бяло. Сега, предполагам, че ако сте леяр по професия и всеки ден ви се налага да надничате в пещи и да гледате втечнени метали гледката на светещата от свръх-излишна енергия керамика и пличкащият се в нея огнен метал няма да ви направят особено впечатление. Сред туристите в залата, обаче, леярите явно са малцинство. Публиката въздъхва шумно в захлас:”О-о-о!” Трябва да си призная, че гледката и на мен ми действа хипнотизиращо. Спомня ми как едно време топяхме олово от акумулатори и правехме тежести за чепарета. Хем при много по-ниски температури, в консервена кутия и на светло. Но пак имаше вълшебство в мазния блясък на течния метал, в бързото му застиване в хартиените фунийки (служеха за калъпи. После с тънък пирон и камък им пробивахме дупка в тънкия край), нещо божествено в акта на формиране – да придадеш форма и смисъл на свободната безметежна безформена течност, да превърнеш ненужните натрошени акумулаторни решетки в дузина лъскави конусчета с функция и предназначение. Не случайно има купища суеверия свързани с леенето на куршум – застиването на метала е магия. Никаква наука и факти не могат да ограбят романтиката на мига, на онази част от секундата в която течното става твърдо, неопределеното добива форма и смисъл. Неволно се навеждам напред – да съм по-близо до златната магия. Да не изпусна нещо от зрелището. Сякаш илюзионист прави фокуси и аз се опитвам да ги разгадая. През това време нашият сребърен рицар е отброил до 60 и обръща с ловко движение калъпа върху дървен плот. Нищо не се разлива, не пльоква и нито капка не пръсва и не се разпилява. На масата издрънчава с подобаващ тежък звук масивно златно кюлче. Публиката най-после си поема дъх. С известно разочарование примесено с възхищение – какъвто и да е номерът на този млад сияещ фокусник ние не можахме да го разкрием. Допреди секунди течното злато се люлееше още в огнената си чаша, а сега е твърда златна буца. Неподвижна. Горещичка вероятно. Но твърда и окончателна. Облечената в кевлар ръкавица я вдига високо и я предлага като награда на всеки, който пожелае да я отнесе вкъщи с голи ръце. Желаещи няма. Светлините се включват отново, златото се връща в пещта, кевлареното облекло е свалено и тумбичката туристи се разпилява да зяпа витрините.

След сумрачната вътрешност на монетарницата слънцето на Пърт е ослепяващо. А, слънцето! Най-после да видя града в пълния му блясък – сияещ, бляскав, залян от светлина. Летен. И празничен. Надявам слънчевите очила и се отправям към реката, за да хвана

ферибота до Фримантъл

 

Докато се отдалечаваме от Пърт и аз се опитвам неуспешно да хвана цялото сити в кадър – хем на височина, хем на ширина, си мисля колко много му подхожда емблемата с черния лебед. Уж като другите австралийски столици, ама не съвсем. Далечен и изолиран, загърбил светското шушукане на другите градове – скупчени в клюкарска близост по източния бряг. Уж жителите му са си все същите австралийци, ама не съвсем. Няма я аристократичната изисканост на Мелбърн и Аделаида, деловата припряност на Сидни, хлапашката преднамерена небрежност на Бризбън. Усеща се