Гибралтар и Европа

Последните дни от прекосяването на Атлантика минаха общо взето доста спокойно, като изключим 1-2 по-интересни момента.

Първият беше, когато на един свеж попътен вятър решихме, че ще вдигаме спинакер.

По план трябва да имаме тъй наречения щормови спинакер, т.е.умален и заздравен вариант на горе споменатото платно(за тези, които още не са разбрали какво е това уточнявам : това е шареното, куполообразни ветрило, което е символ на ветроходството – всички са ги виждали по картинки и снимки). Та спретнахме ние всичко и започнахме процедурата. Оказа се първо, че сме го усукали…с известни мъки успяхме да го свалим и се подготвихме за втори опит. Започнахме отново процедурата по изстрелване малко бавно и всичко беше наред, докато не го вдигнахме и установихме, че това изобщо не е малкото и здраво ветрило, което сме си мислели, ами е точно неговият антипод – леко и голямо. Точно тогава автопилотът реши, че повече не му се занимава с нас и каза мик-мик-мик…което на неговия език значи: „стига толкова, отивам на обяд”.

Днес отново ще ви представя избрани части от книгата на Изабела Шопова „Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи“, която предстои да бъде издадена от Колибри

Това че в края съм сложил линк, така че да можете да си свалите цялата книга, не значи, че няма да си я купите и после от книжарниците, нали?

Днешното съдържание:

• Талант или занаят?
• Скучният пътепис 
• Пътеписният жанр
• Защо да водим творчески дневник?

Приятно четене:

Талант или занаят?

 

Изкушавам се да започна с многозначителната и дълбоко философски звучаща фраза „Има безброй мнения по този въпрос“, но истината е, че възможните варианти, а съответно и мнения са краен брой и просто математически не биха могли да бъдат повече от 101. Като първото е: сто процента талант, второто:  1 процент  труд и 99 процента талант, третото:  2 процента труд и всеки-може-да-сметне-колко процента талант и така нататък до сто и първото: сто процента труд. Елементарна аритметика. Но лошата новина е, че ако и 101 да е крайно число (реално, просто, цяло и положително, ако държите да знаете), все пак в изобилието от  отговори все така няма формула за правилен такъв. Няма от кого да препишем и всеки един от нас трябва да намери собственото  си талант-бъхтане съотношение с налучкване.

Моето се оказа някъде между 0 и 1 процента талант и каквото-там-остава-до-100 процента  къртовски, болезнено непосилен труд. Може би затова не вярвам в таланта. (То като стана дума аз и в летящи чинии и световни конспирации не вярвам, но това май пак не е по темата. Нищо де, летящите чинии винаги събуждат читателски интерес.)

Дори и неверник като мен обаче трябва да признае, че никой стойностен творчески акт не минава без алхимията на вдъхновението. Без божествената намеса на просветлението. Безспорно е, че вдъхновение е нужно за създаване на качествен, четивен, нескучен пътепис, но е наивно да се очаква, че само по себе си е достатъчно. (Ако пацифистично се надявахте да минете без убийства, само с малко вдъхновение – забравете! Няма да стане!) Вдъхновението е идея, нематериален, личен, субективен  феномен. За да се превърне то в литературна реалност, да се материализира и да стане достъпно за другите е нужна конкретика, специфичност. Нужни са думи, граматика, факти, знания, препинателни знаци, структура, стил. Нужни са умения. Практика. И дисциплина.  Също както героинята на Люк Бесон  Никита има нужда от оръжеен арсенал, алиби, бойни умения и тактическа подготовка, за да си върши добре работата.

Както виртуозното музикално изпълнение се постига с безкрайни повторения и доусъвършенстване, озарени от искрата на таланта, така добрите пътеписи са продукт на много труд, но и малко вдъхновение.

“Писането е изтощителен спорт и сложно изкуство. За да се справяш добре, трябва да поддържаш форма. А формата изисква постоянни упражнения – както на ума, така и на пръстите.” – твърди Йосип Новакович в „Курс по творческо писане. Стъпка по стъпка“(Сиела, 2012) Интересно, ама и той не споменава нищо за талант. И формулата му звучи потресаващо невдъхновяващо – съвсем като безкрайните упражнения по пиано – кошмарът на едно детство.

Спорно е дали човек може да се научи на творческо писане. Независимо дали става дума за кратки курсове, магистратури, учебници, ръководства  или самоучители. Както казва Стивън Кинг в „За писането: мемоари на занаята“: „Вълшебни тайни на писането няма.“ (Това май вече го цитирахме, но повторението в никой случай не го омаловажава) Ако някой обаче вече пише, той със сигурност може да се научи да го прави по-добре. По думите на писателката Елизабет Костова ( в „Митът за творческото писане: може ли да бъде преподавано?“): “Творческият талант не се преподава. Той е вътрешна сила у хората, подтик, който е по-изявен у едни, отколкото у други. Но самото писане или някои негови страни може да се развиват чрез преподаването.” (Е, добре де, тя може и да има талант, затова го споменава.)

С други думи, писането на добри пътеписи е вдъхновено занаятчийство. И хладнокръвно убийство, както вече стана дума. На скуката, шаблона и досадата. (Опа! Убийствата вече станаха три – този самоучител се превръща в истински бестселър. Остава само да вмъкна малко съспенс, вампири и еротика.) Вдъхновението се търси, а занаятът се учи. (Убийствата се подготвят старателно.)

Скучният пътепис

 

Ако ще се занимаваме тук с техники и практически идеи за убийство на скуката (и евентуално еднообразието, досадата, шаблона и посредственоста – забелязвате ли как майсторски увеличавам броя на жертвите? Дорде стигнем до края, този самоучител ще се е превърнал в едно лексикално Ватерло.), редно е първо да опознаем жертвата си, нали? Би било полезно да знаем как изглежда тя, какви са навиците й, къде можем да я намерим, как да я разпознаем, кои са приятелите й и как да я уязвим.

Добре, ще ви подскажа малко.

Има няколко класически варианта на пътеписи, които никой не иска да чете:

• Личен дневник – документиране на автобиографични и технически факти в хронолoгичен ред с отбелязване на дати, време, изминати километри, състояние на атмосферата, консумирана храна, имена на хотели и прочее данни. Подобни документи може да имат някаква научна стойност според това каква и доколко систематичнa информация са събрали, но нямат нищо общо с удоволствието от четенето и литературата.  Всички сме ги срещали: “Днес станах в толкова часа, това ядох, там отидох, това видях, вечерях, пих бира, гледах телевизия, измих си зъбите и си легнах.” И така – монотонно, безсъбитийно, еднообразно продължава всеки следващ ден от “незабравимото пътуване”. Със сигурност интересно четиво за личния психиатър, може би за мама, която се тревожи за здравословното ни състояние и ще се радва да научи, че се храним редовно и си мием зъбите, но определено извън интересите на всеки друг потенциален читател.

 

• Семейна ваканция – това пък е типът, който всички помним (и ненавиждаме) от детството си, когато е трябвало търпеливо да кротуваме и пазим тишина, докато роднини или съседи показват снимките си от семейната екскурзия: “Тук сме ние на плажа, тук е Петьо на пързалката, това сме ние в лодката, това са децата пред хотела…” Извънконтекстно, aбсолютно, стопроцентово егоцентрично представяне на пътуването като низ от снимки и бегли споменавания на места с главния герой в кадър. Прекалено много лична и биографична информация. Никаквa възможност за читателя да участва и съпреживява.

 

• Енциклопедична статия  –  фактологически точна, обективна информация, пoднесена без никакво лично изразено мнение, в стил Извадка от Уикипедия, авторът се е дистанцирал толкова от текста, че читателят изобщо нe го среща: “Градът е на толкова  километра от столицата, с еди-колко-си жители, разположен на брега на планинско езеро, с такава-и-такава надморска височина,център на туристическата индустрия, има плажове, музеи и европейска архитектура, родно място на еди-кого-си …” . Съвсем подходящ стил за енциклопедия, пътеводител (но само в страницата за обща информация)  или учебник по география (тях и без това никой не ги чете), но гарантиран убиец на читателския ентуасиазъм във всеки друг тип четиво.

 

• Статично описание по картина – да, вярно е, че по определение пътеписът включва и географско описание, ама само включва, не бива да се изчерпва с описанието, каквото правeхме някога в детската градина: “Есен е. Листата на дърветата са жълти. Клоните са черни и голи. В небето има прелетни птици. Пада дъжд. Дъждът е студен. Алеите в парка са кални. Пейките край алеите са пусти. Вятърът носи жълти листа. …” и така четири дълги параграфа. Няма нищо лошо в описанията, но те забавят действието, превръщат разказа в статичен и трябва да се ползват с мярка. В края на краищата точно за такива случаи си имаме фотоапарати.

 

• Фотоизложба – с навлизането на все по-лесни за ползване фотографски технологии и електронно базирани медии все по-често се срещат “пътеписи” в стил: “Тази седмица бях в Прага” и поредица от снимки с кратки надписи: “Площадът. Църквата. Фонтанът. Гарата. … ” и т.н.  Такъв тип творчество може би импонира на любителите на фотографията, подходящ е за личната ни страница във Фейсбук и семейния албум. Читателите на пътеписи обаче очакват друго. Името на жанра е “Пъте-пис”, което вече поставя условие – трябва да включва писане. Дори по-визуално ориентираните синтезни жанрове като Фото-разказ и Фото-пътепис също предполагат текстът да изразява личното авторово отношение, оценки, преживявания, да предлага факти и невизуална информация, освен фотосите.

Избягването на гореизброените стилове-капани не е гаранция за писане на увлекателни пътеписи, но е добра стартова позиция и със сигурност ще намали вероятността някой читател да заспи над творението ни. (Което вече е постижение като с е има предвид, че аз например обикновено чета вечер преди лягане, когато на практика едва си държа очите отворени.)

Добре, разбра се вече, че дефиницията за скучен пътепис е: “нещо което никой не иска да чете”,следователно би трябвало да е сравнително лесно да дефинираме интересния, не-скучен пътепис като: “това, което читателите искат да прочетат”.  А, какво е то?

Отговорите са толкова, колкото и читателите, разбира се, но според  едно проучване на интересите на австралийската читателска публика от 2010-та година, най-много са любителите на “нещо с напрежение, динамика, загадка в сюжета, с интересни герои, описания на екзотични места, любопитни факти, забавно, не твърде дълго и без много дълги думи”.

Ами, то излиза, че читателските очаквания към пътеписа не се различават особено от тези за романа, криминалето, фантастиката, детските книжки и на практика всеки друг литературен жанр.

Самостоятелна работа:

• Направете анкета сред близки и приятели (а защо не и случайни минувачи) на тема: Какъв е интересният пътепис? Какво харесват и какво не харесват читателите. Подредете читатeлските критерии по важност, напечатайте ги и ги окачете на видно място в работния си кът. Старайте се да ги следвате в бъдещите си текстове. (Ако ли  пък не ви харесват, забравете ги. Коя съм аз в края на краищата да ви давам тон в живота?!)

 

• Помислете за любимите си книги – можете ли да ги опишете като пътеписи, но с допълнителен елемент (на драма, фантастика, екшън)? Какво е това което най-много харесвате в тях? Как може любимият ви аспект да се включи в пътепис?

Пътеписният жанр

 

Що за животно е всъщност пътеписа? По какво се рабира, че това дето го четем или пишем е не друго а пътепис? Какво задължително трябва да има в един пътепис, за да е той такъв?

 

Ами,  дефиницията на пътеписния жанр, оказва се, е толкова опростена, че позволява почти пълна свобода в избора на структура, форма и изразни средства. Според Уикипедия “Пътеписът е сравнително кратко литературно произведение, включващо описание на пътуване или място.” Български онлайн тълковен речник го определя като: „ дума от мъжки род, Съчинение, в което се описват неща, видени по време на път; пътни бележки.“ Или според други източници: “съчинение, описващо пътуване до определено географско място“. Следователно всичко включващо описание на пътуване или място е пътепис.

 

Достатъчно ли е обаче само описанието на мястото, за да стане пътеписът добър? Май не. Защото ще липсват другите елементи, които читателят  смята за необходими за всяко интересно четиво – напрежение, динамика, загадка, образи, сюжет, забавление, стил. Такъв тип пътепис, който предлага само описание се нарича (не забравяйте да се изненадате) описателен. И честно казано, не е сред любимите на читателя текстове. (Като запален читател на пътеписи гласувам с две ръце – не ми е любим. Хич!)

 

Най-общо пътеписите могат да се класират в 4 групи – описателни, инструктиращи, емоционални и повествувателни. Първите се фокусират върху описанието на мястото и фактите (мислете си за учебник по география), вторите обикновено се наричат пътеводители и предоставят съвети и указания за пътуващите(спомнете си препоръката да си носим хавлия за баня в „Пътеводител на галактическия стопаджия“), емоционалните се занимават преди всичко с усещанията, преживяванията и субективното възприятие на автора, повествувателните извеждат на преден план някакъв сюжет.

 

Разбира се, пътеписът може да притежава и всяка възможна комбинация от четирите елемента по-горе (общо 11, ако се чудите колко са – също реално, просто и положително число). Добрите пътеписи обикновено са точно такива – амалгама от описателност, факти, емоции и сюжет.

 

Съвременната литература изобилства от примери на синтезни продукти, свързани по някакъв начин с пътуване, но излезли далеч извън простото описание на пътешествието и на светлинни години от старомодната хронологично-последователна постъпателност на класическия пътепис. Пътеписи, превърнали се в литературна класика:

 

Най-популярният български пътепис  “До Чикаго и назад” е класика в родната литература и се изучава в училище не заради описанията на американските градове и Чикагското световно изложение, а защото Алеко Константинов е разчупил рамките на  жанра, използвал е предоставените му от пътуването възможности за съпоставка и дефиниране на българската идентичност чрез контрастите на културния сблъсък, превърнал е пътеписа в анализ на българската народопсихология.

 

“Зен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг е философски трактат, търсене на истината за същността на битието, поднесен под формата на разговори със себе си по време на пътешествие с мотоциклет пo второстепенните пътища на Америка.

 

“По пътя” на Джак Керуак е отново разказ за пътуване – двама приятели, пияници, любители на джаза пътуват на автостоп –  но  е и емблематичен  портрет на културaта на ‘битниците’,  библия на цяло едно поколение, американска литературна класика, която се изучава в колежите.

 

“Пътешествие с Чарли” на Джон Стайнбек – едно от най-прочутите пътешествия в историята на литературата.  Подзаглавието “В търсене на Америка” описва съдържанието – разказ за преоткриването на родината на големият писател, който пътува през затънтени странични пътища и споделя разсъжденията си за хората, които среща и всичко, до което се докосва. Това, което прави книгата велика, е и бликащият от всеки ред хумор.

 

“На сватбено пътешествие с брат ми” на Франц Везнер е автобиографичен разказ за усилията на млад мъж да започне отново и препострои живота си след като е изоставен от бъдещата си съпруга пред олтара, осъществявайки вече  предплатеното сватбено пътешествие с брат си. Хумор, болка, мъжки откровения доминират над описанията на европейски, азиатски и южоамерикански градове и маршрути.

 

“Улица без име” на Капка Касабова е автобиографично пътуване към себе си на млада жена, осъществяваща туристическа обиколка в родината си, години след като е емигрирала. История, културни феномени и лична драма се развиват в рамката на описания на българските градове и региони.

 

“Моето семейство и други животни” на Джералд Даръл разказва за преживелиците на британско семейство на остров Корфу, за взаимоотношенията на братята, сестрата, майката, местното население и  животинския свят на острова.

 

“Яж, моли се и обичай” на Елизабет Гилбърт е автобиографичен разказ за търсенията на млада американка след разпадането на брака й, за развенчани илюзии, кулинарни приключения, мистични откровения и в крайна сметка срещата й с нова любов. Също и разказ за пътуването й в Италия и Южна Азия.

 

“Пътешествия с леля ми” на Греъм Грийн има криминален сюжет и елементи на драма, развиващи се под формата на разказ за няколкото пътешествия на главния герой-пенсионер с възрастната му леля.

 

“Под тoсканското слънце” на Францес Майес е автобиографичен разказ за осъществяването на отдавнашната мечта на двама американски университетски преподаватели да живеят в автентична италианска вила, за перипетиите им при реставрацията, за срещите им с местните хора, за кулинарията и архитектурата на Тоскана.

 

Пътеписът може да включва и фантастика, какъвто е случаят с “Американски богове” на Нийл Геймън. Или еротика, както прави Набоков в „Лолита“. (Ето, че успяхме да вмъкнем малко еротика в самоучителя за пътеписи и убийства. Сега вече уверено вървим към топ-класациите. Рекордните продажби са ни в кърпа вързани.)  Какво друго е “Властелинът на пръстените” ако не пътепис с елементи на героика, философия и драма? Или “Билбо Бегинс – натам и обратно”. Ами „Пътеводител на галактическия стопаджия“?  Изобщо всички сюжети, които се въртят около космически пътешествия, завладяването на далечни звезди и планети са по същество пътеписи, но за измислени места. (Не сте ли съгласни?) Пътеписът успешно се вмества дори и в поезията, както от векове доказва омировата “Одисея”.

 

И без повече примери е ясно, че пътеписът е една от най-благодатните форми за литературно творчество, позволяваща свобода и интегриране на различни жанрови форми. Ако заимствам думите на писателя Илия Трoянов (в „С какво се храни повествуванието: за връзката между проучването и художествената проза, лекция, 2011) пътеписът е  “лексикален тьорлю гювеч… Към него могат да бъдат добавени всякакви продукти в зависимост от сезона, възможностите и съдържанието на хладилника ви. Затова по дефиниция всеки тьорлю гювеч е уникална композиция.”

 

За да пишем четивни пътеписи трябва само да се запитаме какво искат да четат нашите читатели и да интегрираме описанието на пътуването си със съответните очаквания. Криминалета и мистерии? Никакъв проблем! – започваме разказа за пътуването с нещо странно, необичайно и на пръв поглед необяснимо (убийството винаги е добро начало, но и по-малко драматични загадки вършат работа, така че не бързайте да убивате шофьора на автобуса с непоносимия музикален вкус – оправданията, че спешно ви трябвала жертва за качествен пътепис не минават в съда), което да намери решение в края на пътуването. Мистерията може да бъде загубен багаж, откраднат портфейл, странно явление, нечие необичайно поведение, грешен адрес, на практика всичко, което авторът избере да представи като необичайно, любопитно или необяснимо.

 

Кулинария и здравословно хранене? Всеки пътепис може с лекота да се превърне в изследване на хранителните навици на местните хора, на спътниците ни, в интересна колекция от екзотични рецепти, в серия от кулинарни експерименти (с приключенски елемент в моментите на несполука), в есе върху историята и разпространението на някое ястие (Виж кулинарно-историческите етюди на Ясен Бориславов в „Боб и метафизика“, Сиела, 2004)

 

Приключения? Това също е лесно – приключение е всичко, което не е обичайно, ежедневно и банално, а при пътуване такъв е на практика всеки миг. Ако все пак ни се струва, че няма достатъчно приключенски дух в нашето добре организирано пътуване без загубени куфари и откраднати портфейли, приключенският елемент може да се въведе изкуствено. Като си поставим лични предизвикателства – да изходим всички туристически пътеки в даден район, да видим на всяка цена Мона Лиза, въпреки ограниченото си време, да пием кафе край Сена, независимо от дъжда, да изкатерим Олимп, да покараме колело в Амстердам, да опитаме автентична виетнамска кухня, да се научим да танцуваме танго в Аржентина, да научим (и използваме) фрази на местния език  или  да издирваме нещо – интересни имена на улици, или място от специфичен интерес за нас, рядък животински вид, архитектурен елемент или уникално местно културно явление. Броят на възможностите е ограничен само от нашето въображение и дързост. Не бива никога да подценяваме мотивиращата сила на: „Кой, аз ли не мога?!“ Достатъчно е само да се самопредизвикаме.

 

Няма значение дали наистина ще успеем в приключенското си начинание, важно е да разкажем за опита и преживяванията си. Успехите и неуспехите на издирването, покоряването или тоталния провал пред лицето на предизвикателството са еднакво вълнуващи за читателя, който споделя същите интереси, за читателя, който не споделя интересите ни, но обича предизвикателствата, за читателите, които си умират да похихикат над чуждите неволи и на тези, които съчувстват на несгодите и неволите ни. Ами, даже и да нямаме никакви други читатели, ние вече си осигурихме доста прилична популярност, нали?!

 

Разбира се, остава все още отворен въпросът  ръководствата и самоучителите пътеписи ли са или не са? Я да видим! Има ли тук нейде в този текст описание на пътуване или място? Има! Той целият е разказ за пътуването през творческия процес на пътеписа. Има ли герои, сюжет, еротика, убийства, удивителни знаци и съвети? Има! По много от всичките. Значи е пътепис – хем описателен, хем инструктивен, хем емоционален, хем повествувателен. По всички критерии на издателския бизнес  е даже и бестселър.

 

Самостоятелна работа:

• Анализирайте пътеписите, които харесвате в жанрово отношение – как са въведени  елементите на други жанрове? Можете ли да използвате същия подход в своите текстове? Как би изглеждал разказът за последното ви пътуване, ако е прeдставен като жанров хибрид? Напишете го.

 

• Колекционирайте в творческия си дневник идеи за жанрови смесвания, които срещате в литературата. Връщайте се към тях, когато вземате решение за жанровата обособеност на своите текстове. Кои комбинации са популярни? Какви комбинации още не са експлоатирани?

 

• Може ли пътеписът да се представи като готварска рецепта, инструкции по безопасност, съдържание на лекарствена опаковка? Можете ли да го напишете в рими? Или като детска приказка? На програмистки език? (За малко да напиша „на Фортран“, ама се усетих, че всички програмисти ще ми смеят. Е, добре де, не всички – само динозаврите от моята историческа епоха, които знаят какво е Фортран, ама все пак.) Като математическа задача? От онези текстовите, дето най ги мразехме в училище – каква невероятна възможност за отмъщение, а?! (Вярно е, че учебниците по математика не са широко признати за литературен жанр, но то е само защото никой още не се е осмелил да експериментира литературно с  характерните им изразни форми. Казвам, ви, това е нашият уникален шанс да се обезсмъртим. Дерзайте!)

 

Защо да водим творчески дневник?

 

Както вече стана дума талантливото писане е комбинация от вдъхновение и много труд. Вдъхновено занаятчийство с други думи. И ако уменията се усвояват, то вдъхновението трябва да се търси, преследва, предизвиква, провокира, разпознава и улавя. Творчeският дневник е ловното оръжие на писателя. Основно оръдие на труда на заклетия убиец на скуки, досади, изтъркани шаблони и клишета.

Журнал на пътешественика, приключенски дневник, тетрадка за идеи – няма значение как ще го наречем – е най-важният инструмент (в комплект с молива) на пътеписането. Като фотоапаратът за фотографа. Като снайперът за Никита. Като мрежата за рибаря. В него ще ловим вдъхновение и идеи.

Как ще ги ловим? С каква стръв и какъв калибър?

Пътуването е източник на вдъхновение, но в същото време богатството на събития и емоции означава, че голяма част от впечатленията се губят, затрупани от по-значими и по-скорошни такива. Дори най-силно емоционалните събития, за които си мислим че никога няма да забравим, скоро избледняват в паметта ни и се превръщат в кратка редактирана версия на случилото се, по-бедна на детайли от реално преживяното. След достатъчно дълго време всяко пътуване може да се сведе до бай-ганьовото “Хора, къщи, салтанати”. Дневникът предоставя възможност да уловим на хартия (или в електронната памет на лаптопа) ефимерното моментно вдъхновение, предизвикано от емоциите и откривателството на пътуването.

Ако разчитаме само на фотографиите рискуваме да пропуcнем да документираме невизуалните (често по-вълнуващи и въздействащи) аспекти на мястото – аромати, вкусове, звуци, движение, настроения, коментари нa спътници, и да забравим да ги включим в пътеписа.

Малкото тефтерче и молив ще ни позволят да документираме преживяванията си дори, ако батериите на фотоапарата (телефона) се намокрят или изтощят, ако електронните устройства се повредят в необичайно ниските (или високи) температури, в резултат на неволен удар, изтърване или замърсяване. Оръфано лично тефтерче е много по-малко вероятно да бъде откраднато.

Изборът на думи е често повлиян от моментното ни състояние, което означава, че след време, когато емоцията е отшумяла не бихме описали мястото и събитието със същите изразни средства. Документирането на хрумналите ни в момента на пътуванeто изрази, сравнения и думи позволява по-автентично, по-живо възпроизвеждане на детайлите в бъдеще, придават убедителност на пътеписа и му дават интересна лична перспектива, която допринася за създаването на уникална, неповторима атмосфера на разказа.

Например, като си разказвам ей така, в добро настроение и мирно състояние на духа за пътешествията с най-милото на сърцето ми го наричам предимно Коте, Мило, Мамо като в: „Как спа, коте? Ще закусиш ли, мило? Няма да е зле да се срешеш, мамо.“  Обаче, като ми се мотае, звери, заяжда и зъби в  тъмното  в 5 часа сутринта, докато аз недоспала и истерична отчаяно се опитвам да натъпча неприбрания й багаж в чантата (поне два номера по-малка от нужната за целта) и препускам като товарен кон надолу-нагоре по стълбите на хостела, моля сърцераздирателно шофьора на автобуса (и всичките други ранобудни пътници) да ни изчака и за сто и найсти път настоявам с режещия стомана глас: “Бояна, МОЛЯ ТЕ, тръгни!“ о, какви извори на вдъхновение се отприщват тогава, какво изобилие от нарицателни, обръщения и определения! Какво словесно богатство! То не са само Дивак, Нахалница, Неблагодарница, Марда и Поспалана, има също и Ураган, Тайфун, Фъртуна, Извънземно, Проклетията, Принцесата с огнемятащите очи, пръкват се  Госпожица Сарказъм, Змията в пазвата ми, Вселенското зло, както и някои други, които не мога да споделя с широка публика поради страх, че майка ми ще се откаже с „Държавен вестник“ от мен. В интерес на истината не мога и да повярвам, че са ми хрумнали, ама доказателството е в творческото ми тефтерче – черно на бяло (синьо на розово в случая, добре де – всички имаме право на мимолетни моменти на безвкусица от време на време).

Други кандидати за увековечаване в писателския дневник са конкретни, специфични факти като имена, дати, цени, разстояния, названия, които се помнят по-трудно, а в същото време са много полезни за придаване на убедителна документалност на разказа. (Ако случайно имате фотографска памет и никога нищо не забравяте, идете на психиатър вместо да ми се фукате тука колко добре помните, или просто станете слон! Уверявам ви, че не сте типичния писател на пътеписи. Типичните хора забравят.)

Специфични думи, жаргон, произношение характерни за мястото или хората, които срещаме, може лесно да се забравят (виж обясненията в скобите по-горе), но записани и възпроизведени допринасят за триизмерността на разказа и героите, пренасят читателя в различната реалност чрез различния език.

Освен другите си прагматични аспекти воденето на записки има също ефект да възпитава и развива умението на писателя-пътешественик да извлича важното, характерното, да открива интересния детайл, необичайния ракурс, неповторимия нюанс.

Тефтерче с твърди корици е предпочитанo от едни, лаптоп, i-pad, диктофон или елегантно подвързана тетрадка е изборът на други. С бели листи, с дати, с водоустойчиви корици или с картинки и парфюмирани страници дневникът неизбежно отразява личните потребности нa ползвателя си и трябва да е съобразен с неговия (нейния) стил на работа. Често предпочитаният формат се открива с експериментиране.

Моят първи творчески дневник беше подвързан в изкуствена кожа годишник – А5, с 400 ситно разграфени страници. Бързо установих, че е твърде голям и тежък, за да го нося в джоба си, в резултат на което записвах идеите си само постфактум, в края на деня, или даже дни след пътуването. Непосредствеността на моментното впечатление се губеше в процеса. Лекото тефтерче с меки корици и спирален гръб, което го замени, се разпадна скоропостижно, неспособно да устои на честото прелистване, вадене и прибиране в претъпкани джобове и раници, редовни бани с дъждовна вода, случайни изтървания в локви и спорадични разхубавителни процедури с горещо кафе.

Перфектният творчески дневник – хем удобно малък, хем вандалоустойчив – открих случайно. Колеги ми подариха за спомен, елегантно тефтерче с бели страници и магнитно закопчаващи  корици. Абсолютно незаменимо! И до ден днешен напразно се опитвам да намеря по книжарниците нещо толкова съвършено пригодено за моя маниер на писане и пътуване. Наложи се да премина към по-скромни (но затова пък масово произвеждани и разпространявани) тефтерчета с размер на цигарена кутийка, твърди корици, страници от рециклирана хартия и простичка, надеждна ластична закопчалка.

Писалото ми също еволюира от химикал, чието мастило неизбежно изтичаше в джоба ми, или свършваше в най-неподходящия момент, точно когато съм вдън гори тилилейски, на три дни път от най-близката книжарница, замръзваше в минусовите температури на ледника или отказваше да остави следа върху прогизналата от вилнеещия тропически циклон хартия, запецваше от песъчинките на океанските плажове или се повреждаше в адския зной на пустинята. Сто и един подобни инциденти ме научиха да предпочитам молива.  И да нося винаги  два.

След като сме се убедили вече в необходимостта от водене на записки по време на пътуването, избрали сме подходящ формат за творческия си дневник, като не сме забравили и да го метнем в багажа си, ето някои правила за употребата му:

• Носете го винаги със себе си и си създайте навика да го ползвате. Постоянно. Както мобилния телефон, който винаги ни е под ръка.

 

• Използвайте всеки тих (или скучен) момент по време на пътуването, за да преглеждате и допълвате записките си. Дори най-вълнуващите приключения изобилстват с такива мигове – докато чакате сервитьорката да ви донесе поръчката, на опашка пред паспортна проверка на летището, в автобуса, вечер в хотела, докато си почивате на пейка в парка или следвате екскурзовода в музея.

 

• Датирайте записките си. Хронологично подредените бележки позволяват да се установи и възпроизведе последователността на събитията, да се правят сравнения с други факти и събития, чиято значимост може да ни е хрумнала едва след края на пътуването. Отбелязвайте си датите ( и годините!), съвсем приятелски ви съветвам.

 

• Пишете четливо (доколкото позволяват обстоятелствата) Нищо не може да се сравни с яростта и безсилието на писател, неспособен да разчете собствените си мъдри мисли. (Повярвайте на патило.) Ясно е, че нечетливата дума е единствено подходящата, гениална и абсолютно незаменима, но по никой начин не можете да си я спомните, нито да разгадаете криволичещия шифър на собствения си почерк.

 

• Събирайте между страниците на дневника малки сувенири – билети от градския транспорт, музеи, брошурки, карти, картички и други артефакти, които може да се окажат впоследствие неоценим източник на идеи или да отключат позабравени спомени и впечатления. (Внимавайте с хербаризираните растения – контролът върху изнасянето и внасянето на органични материали от някои континенти/ страни/ паркове/ региони е много строг. Изсушеното между страниците на тефтерчето ви цвете може да се окаже източник на неочаквани проблеми и главоболия на митницата.)

 

• Винаги записвайте имена на градове, улици, хотели, екзотични ястия, хора, които срещате, интересни факти, дати. Трудно е да се повярва, но! не всичко може да се намери в Гугъл.

 

• Записвайте интересни думи, изрази, сравнения, вицове и разговори, необичайно произношение, жаргон или специализиран термин, които чувате за първи път или пък уж знаете, но сте позабравили.  Ако нямате нужда от тях по-късно, може просто да ги пренебрегнете, но ако ви потрябват ще ме споменавате  с добро.

 

• Създайте си навик да търсите и записвате всевъзможни идеи за необикновен ракурс – на малкото дете в музея, на катеричката в парка, на китайският турист, който не говори  езика и не разбира думичка от обясненията на екскурзовода, на облака в небето. Този тип бележки превръщат дневника в неизчепаем източник на вдъхновение.

 

• Рисунки, скици, схеми (ако имате приоритет към визуално мислене) са също много полезни. Една картинка често замества хиляда думи. Не е нужно например да се карате продължително с неуслужливия, некомпетентен китайски продавач на билети, който отказва да смени резервацията ви и да рискувате да ви арестуват в Народната република. Вместо това можете да му нарисувате издевателски шарж в тефтерчето си, докато пиете 17-то си кафе и чакате търпеливо – с брадавица на носа и коса като от евтин трилър. (Като съм ядосана съм страшно талантлива художничка.)

 

• Селекционирайте и приоритизирайте бележките си. Наложете си ограничения – не повече от една страница за един музей или един площад, или летище. Избирайте важното, интересното, различното. Принципът “Mалкото е повече” важи тук с пълна сила. Съобразете се с вече избраната тема на пътеписа или със собствените си интереси – ако ще пишете кулинарен пътепис е подходящо да преписвате (или откраднете) менютата на заведенията, в които се храните, да събирате рецепти, да правите списъци с екзотични подправки и невиждани плодове по пазарите. Но това едва ли е най-удачният избор за детайли и специфика, ако ще пишете за архитектура, градинарство, риболов, спортно събитие, концерт или адреналиново приключение.

 

• Ако се притеснявате, че личният ви дневник може да попадне във вражески ръце и чужди очи да блудстват с най-съкровените ви мисли, да откраднат най-ценните ви идеи, да се подиграят и гаврят с дълбините на чувствата ви, измислете си таен код и се упражнявайте да пишете с шифър. Гарантира абсолютна сигурност за тайните на личността ви и е много е забавно! Първия ден. После неизбежно ви омръзва, забравяте шифъра, и то точно когато най-много ви трябва, псувате отчаяно известно време,  скубете си косите и накрая философски решавате, че грозният  почерк, от който другарката Янчева  в първи клас не успя да ви отучи е достатъчно добре кодиран и така. Пък и колко души в света въобще четат на български, к’во толкоз?! Проблемът е решен и тревогите за неприкосновеността на личните ви мисли отпадат.

 

• Използвайте записките в дневника, когато пишете пътеписите си. Това звучи твърде очевидно, но от опит знам колко  е лесно да се пренебрегнат ситно изписаните трудно-четливи страници или купчина смачкани хвърчащи бележки. В резултат  интересни идеи, вдъхновени от силата на преживяването  се губят по невнимание. Нужна е дисциплина за водене на дневника и още повече инат и дисциплина за консултиране с него.

 

Самостоятелна работа:

• Съберете всички сувенири от последното си пътуване (снимки, билети, картички, записки, мидички, шишарки, камъчки, касови бележки, видео-филми). Разгледайте ги отново и се опитайте да прецените кои от тях ви помагат да си припомните най-много детайли, съхранили са най-добре атмосферата на преживяването. Защо? Направете списък с най-важните за вас и при бъдещи пътувания се стремете да събирате повече свидетелства от този вид. (Внимавайте обаче с камъните –свръхбагажът се таксува скъпо и освен това може внезапно да ви се сторят неподходяща декорация, когато след десет години се преместите в ново елегантно жилище. Да не говорим, че са болезнени, ако благоверната започне да ви замеря с тях.)

 

• Направете си/купете си/ откраднете си и си водете творчески дневник. Дори когато нe пътувате. Носете го винаги със себе си и си записвайте интересни идеи, думи, смешки, цитати. Преглеждайте и препрочитайте често бележките си.

 

 

 

Цялата книга (2Mb):

Самоучител за преднамерено убийство на скуката или как се пишат четивни пътеписи

 

Автор: Изабела Шопова

Снимки: а