сеп. 28 2009

Към Грузия (1)

Днес, мили деца, отново ще възседнем моторетките, за да отидем до другата страна на Черно море — Грузия. Наш водач ще бъде Златомир, по-известен като Фори, така че очакавам много интересно пътуване. Приятно четене:

Към Грузия

част първа

Хубаво нещо са плановете… Цяла година кроене и мъдруване за пътуване с посока „Нордкап“, оттук ли ще минем, оттам ли, пък за 15 дни, пък за 20… Ще сме двама, не-петима, ще има и кола, няма да има кола, ще тръгваме през юли, ще тръгваме през август… Пфууу, писна ми!

Денят е 30 юли 2009. Ден преди отпътуването за Норвегия. Моторът е стегнат, (измит като никога), багажа посъбран, всички документи налице-визи за Русия, застраховки, зелена карта, всякакви видове валута, шефа предупреден за отсъствието ми… С две думи — само чакаме да стане 4 часа на 31 юли, за да потеглим! И изведнъж…тряяяяс! Абе аз мога ли да е.а майката на всичко? Мога ами, как да не мога! Няма да ходим в Норвегия! Звъня на Стела, за да я уведомя, а тя мисли, че това е част от нескопосаните ми шеги. Не, бре, няма да ходим в Норвегия! Е, как, ами Дългия (това е човекът с колата, който щеше да идва с нас)? Ей сега ще му звънна…
На следващият ден казвам на Стела, че

заминавам за Кавказ

Питам я ще идва ли, или не. Естествено, казва! Е, щом е естествено, утре в 4.30 отпътуваме. Да си готова! Ама къде, ама планове, ама дай да поровим в нета за информация, ама да пиша на някой в Грузия, Армения, Азербайджан, да ни препоръча интересни места! Не, не ме интересува! Тръгваме без никаква подготовка, не искам да имам план, не искам да знам къде отиваме и какво мога да очаквам, не ми се смята бюджет, километри, дни… Каквото дойде! Пълна импровизация!
4.40 ч. на първи август. След три часа сън сме натоварили багажа, нахранили кучетата, спрели тока в горската ни къщурка и е време да дадем старт на начинанието с условната цел Кавказ. Старт! Моторът изръмжава глухо и сърдито и потегляме. Винаги ми е било гот да тръгвам рано сутрин по тъмно от нас, защото след 500 метра излизаме от гората и светлините на нощна София се разстилат пред нас като на длан! Мразя този град, но нощем от високо е адски красив, признавам си! Профучахме през селото транзит и се включихе в околовръстното. Докато да се разсъним като хората и моторът да загрее горе-долу, подминавахме „Църна маца“ и бяхме на магистралата за Пловдив.
Подминаваме Филибето почти по светло и на петдесетина километра по-нататък спираме на една крайпътна чешма да поотморим, хапнем по някой сандвич и пийнем вода… Гледам замислено профучаващите коли на турските гастарбайтери: немски, френски, холандски, белгийски, австрийски, чат-пат и някоя швейцарска. И на тея хора не им е лесно-все едно гледам последиците от вавилонското стълпотворение-хора шарени и от всички краища на Европа, но всички те обединени от едно — родината им Турция! Как пък не им омръзва всяко лято да пропътуват по толкова километри подложени на засадите на нашите и сръбски катаджии-рекетьори, гумаджии, пътна помощ, ресторантьори, обикновени пладнешки разбойници, митничари… Оффф, не знам! Това, което знам е, че на „Капитан Андреево“ ще е голяма бутаница. Чакай, чакай, край Свиленград нямаше ли и някакво ГКПП с Гърция? Да минем оттам? После не може да няма пункт между Гърция и Одрин! Ще има, разбира се, що да няма? Казваме си по няколко думи със селянина с колелото (тоя човек ми изпълни душата рано сутринта) и сме отново на мотора.
На Свиленград зареждаме бензин и кривваме в посока ГКПП Капитан Петко войвода. Колкото е гръмко името на пункта, толкова пък той самият е мижав и мизерен. Но товва няма значение! Единственото нещо от значение в момента е, че няма н-и-к-о-й. Супер! Изиграли сме си картите по правилния начин. Митничарят ме помолва учтиво да си сваля каската и аз се сепвам засрамен. Е, така де, все пак минаваме граница, нищо че е с Гърция, а човекът в свое оправдание казва „Абе, заради камерите. Оня ден един колега го глобили, заради един като тебе, дето не искал да си смъква каската“…
Гръцкият му колега определено го мързи да си покаже носа от будката и се налага да изгася мотора, да сляза и да отида при него. „Всицкото този българи?“ пита. „Всицкото, всицкото“, отговарям като ехо аз. „Давай, давай„-помахва неопределено с ръка гърка, сякаш ме праща на майната ми. Давам, колко му е…
Карам с повишено внимание. Ами никога не съм минавал оттук, знам ли колко километра ще да са до отбивката за Турция и как по дяволите пишат гърците Одрин, за да не се озовем изведнъж в Александруполи. Всъщност, така и не разбрах как пишатт Одрин, но след 27—8 километра си имаше табела с надпис „Turkey“. На митницата отново няма никой и интересът към нас е вял. Не се оплаквам:)))
От турска страна нещата загрубяват-първият въоръжен до зъби аскер го подминавам бавничко, но на втория спирам. Що спираш, пита Стела? Щото ми е кеф и щото и на войничето му е кеф, че имам страх от него, смея се… Естествено, въоръженият до зъби младеж ми кимва да продължавам напред и накрая стигаме до бариерата. Гася мотора и се редим след двамата гърци на гишето. Е, тук нещата вече са различни. Тук времето вече е разтегливо и абстрактно понятие, но и аз не бързам… След половин часово чакане идва и нашият ред. Пишат си разни неща из разни тефтери, питат накъде сме се запътили, но не съм убеден, че разбраха значението на това, което им казах-Джорджия (по-късно в същият ден разбрахме, че турците викат на Грузия Джурджустан, та надали са схванали накъде сме). биха ни печатите и ни изпроводиха към последното гише. Там ми трябаше доста времме да разбера какво иска да каже човекът от кабинката с ннеговото „Пляка, пляка“ сочейки мотора. Бре, наизвадих му всички документи, а той пак си знае неговото „Пляка, пляка, моточиклет“! Аааа, какъв ми е номера? Че откъде да знам какъв ми е номера? Джей дъ-ръ, дъ-ръ, дъ-ръ, ка. Цифрите така и не ги научих! Ей сега ще ти дам талона, бе човек, имай малко търпение. Уууу, че си припрян…

— От София ли сте?-заговаря по нашенски човекът.

— От София — ухилвам се аз. То, нали знаеш, половината България е от София, а другата — от Варна.

— А ти от къде си, проявявам нездраво любопитство аз.

— От Търговище.

— Че и аз съм от Търговище! Я, че ние ще се окажем градски.

— Аз съм изселник от 1989 година, казва сякаш с тъга нашенеца…

— А аз от 1993-та, редя на свой ред (глупости, 1990-та заминах за Полша, поправям се на ум, но тъга у себе си не усещам)…
Тръгнахме. През този ден бяхме решили, че ще се придвижваме максимално стегнато, за да стигнем максимално далеч-целех се в едни 1400—1500 км дневен преход. Петнайсет минути по-късно се шляехме безгрижно из

центъра на Одрин

Одрин все съм го минавал транзит, а имало какво да се види. Много спретнат град с много интересна джамия (една от многото) на Селим паша.

Всъщност, някъде мернах и табелка за българска църква, но в последствие забравих къде…

http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5369464024656761842
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5369464033924971634
Магистралата? Ами, магистрала като магистрала-скучна.

Прозявах се унило, докато следях табелите „Истанбул 190 км“, „Истанбул 150 км“, „Истанбул…

Истанбул този път го минахме транзит. Този път предварително си бях купил KGS карта, за да не всявам смут на моста над Босфора като миналата година. Този път лудешкото движение на огромния град не ме впечатли ни най-малко.

http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5369464072896426434
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5369464087889314082
Мисълта ми беше другаде-колко след Анкара ще успеем да стигнем преди да сме капнали от умора. Все пак тази година бяхме с бавен мотор

и крайната ни цел беше далеч напред… Тъкмо се радвах на доброто ни темпо, когато насред един баир моторът придърпа и угасна! А, сега де-бях насред изпреварването на един тир,

а зад мен напираше друг, който започна да свири, свети (и псува най-вероятно). Е, какво да направя човече?!? Машината сдаде багажа… Веднага започнах да правя сметка на колко километра сме от София и колко ли биха ме одрали за пътна помощ до нас, когато се сетих за думите на Едко ‚Ако си на повече от 1000 км направо го зарязвай там и се прибирай!‘. Честно, вместо да се ядосам ме досмеша-бях на 990 км от дома…

Подпрях мотора в аварийната лента, в пристъп на благост си изхвърлих якето, ръкавиците и каската нейде зад мантинелата (с крайчеца на окото си видях как Стела тихомълком ги събра), почесох се умно тук-таме… Бензин, или ток? А де! Усмихнах се доволно-бях се подготвил стабилно. Имах резервно реле, както и резервно запалване (дори бях разучил къде точно на мотора се намират), свещи естествено си носих цял комплект. Хе-хе-хе, мен ще ме плаши някави си дребна авария! А ключ за свещи носиш ли си, бе, тъпако?! А сега де! Студена пот взе да се стича по лицето ми… Преглътнах сухо и посегнах към едната лула. Сложих една от новите свещи, натиснах притеснено стартера и о, Боже! Имаше искра! Пфуууу, отдъхнах си. Значи пак бензиновата помпа ми беше изиграла лоша шега. За нула време свързах двете маркучета на директно снабдяване (още като спря мотора бях хвърлил едно око на километрите от последното зареждане-резервоара беше почти пълен) и доволни продължихме напред…
Набързо излязохме от магистралата и поехме по безкрайното околовръстно на

Анкара

Когато миналата година минахме оттук за пръв път околовръстното явно ми се е видяло толкова голямо, че навсякъде твърдях, че е с 6 ленти. Сега със съжаление отбелязах, че то всъщност въобще не е ЧАК ТОЛКОВА широко — има няма 4 ленти плюс една аварийна във всяка посока. Скромна работа… Не знам защо, но за миг се сетих за северната дъга на софийският му събрат, по която всекидневно подскачам и се боря с трафика. Мани-мани, айде да не си развалям кефа… След петдесетина километра кривнахме в една отбивка, където ми се мярна бензинджийница (вече щeше да ми се налага да зареждам по-често) и там момчето кротко отбеляза, че имаме още 40 километра по околовръстното, след което 60-тина през някакви предградия и там вече се отклоняваме по главния път за Ерзурум. За сетен път се убеждавах, че в Турция мащабите са съвсем различни от европейските. Та само околовръстното на Анкара спокойно можеше да обиколи границата на доста от европейските държавици…
Започваше да се стъмва, а ние бяхме изминали малко повече от 1000 км (далеч под това, което ми се струваше за нормално за деня). Явно щяхме скоро да търсим място за спане. Лека полека оставяхме Анкара зад гърба си, а срещу нас трафика беше уникален. Аааа, да бе, неделя вечер е-столичани се завръщат от родните места)) Скоро беше съвсем тъмно, пътя в ремонт, а безкрайната върволица от заслепяващи ме фарове скапаваха и без това уморените ми очи. След кратка консултация семейният съвет реши, че няма смисъл да се правим на герои, а в следващият голям гrад ще е разумно да търсим хотел. Кратка справка с картата показваше, че това е Къръккале. В двестахилядният град все щеше да има поне десетина хотела…
Вече петнайсетина минути карахме по главната улица на града, но хотел така и не видяхме. Отчаяно се мъчех да се сетя за турската дума за хотел, щото можеше и да е някаква изкилиферчена и на практика всяка втора сграда да е хотел, но ние да си ги подминаваме безметежно. Странното беше друго-вече втори човек, който питахме вдигайки рамене казваше ‚Йок хотел!‘ Е, не, нещо не можехме да се разберем. Третият запитан човек внесе светлина в тунела ‚О, да, имало хотел! Еееей оттук на тази ламба (светофар демек) завивате у ляво, после у дясно, после три ламби направо и излизате от града!‘ Чакай, чакай, човече, ама ние търсим хотел в града, а и там където ни пращаш изобщо не ни е на път! Натам, натам, потупва ме дружески по рамото човекът, натам само на 25 километра има хотел!?! Чак сега осъзнах в колко нетуристически район се бяхме набили.
Хотел ‚Дем‘

беше построен на брега на една голяма река насред нищото, горе-долу в средата между Къръккале и Кескин (явно това беше Хотелът и на двата града), въобще не сме се пазарили за цената с оглед на това, че часът беше 22.30, а хотелите в околовръст бяха феноменално рядко срещано явление… Хапнахме, пийнахме по бира

на терасата (жалко, че беше тъмно, сигурно гледката беше прекрасна) и със съжаление констатирахме, че сме изминали ‚едва1148 км за деня…
Какво казах? Че гледката беше прекрасна? Вече десета минута стоях сънен на терасата и броях комините в далечината. Е…ми хубава е гледката, к’во пък толкова? Я виж пушеците в цветовете на дъгата!
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5370111391766894066
Побързахме да съберем багажа, ‚покомуникирахме‘ със служителя на хотела, чиято единствена чуждоезична фраза беше ‚Фром уеър ис, кардаш?‘ и отпрашихме напред.
Сутринта бях прокарал небрежно пръст по картата изреждайки ‚Йозгат, Сивас, Ерзинджан, Ерзурум, оттам каньона към Артвин, който ни препоръча Любо, Хопа и спим в Батуми…‘ Ъъъъ, малко планинско изглежда, де и май е към 800 или 1000 километра, пък дали не е и 1100“! На Стела казах бодро 7—800 км по хубав път, за нула време сме в Батуми! Ха-ха-ха! Той пътя, че е хубав, хубав е, ама…
…ама заваля.

Внезапно, с ураганен вятър и стена от вода!

Нищо не виждах, но упорито си поддържах 120 км/ч., отбелязвайки със задоволство колко стабилно се държи моторра на вода. Най-вече поради мокрото време подминахме транзит и Йозгат, и Сивас, а скоро след това дъждът спря също така внезапно както и започна.

Природата в тези райони е величествена и много по-различна от тази преди Анкара.

Редуваха се огромни степи следвани от още високи и голи планински вериги. Тъкмо си мислех колко е безлюдно и диво и ми направви впечатление системите за капково напояване из полетата. Мдаааа, хората тук развиваха земеделие. Нямаше нищо пустеещо.

По-късно започнахме да подминаваме и крайпътни катуни на „къмпингуващи“, както се шегувахме, но уви живота на местното население явно хич не е шега и изобщо не е лек! Не съм запознат в детайли с вътрешната политика на Турция, но ако „къмпингуващото“ население са местни кюрди, а не някой пътуващ цигански табор, да речем, нещата горе-долу си идват на мястото, но това породи у мен множество отрицателни чувство към турското правителство по отношение на жестоката им политика към кюрдите! Не, че на някой от властимащите би му пукало от моето отношeние, де…


Уви, на пътната полиция обаче ѝ пукаше за мен. Много ккъсно видях патрулката и резултатът беше 1:0 в полза на полицията. Последствията: за шофиране на прав, равен и хубав междуградски път с 96 км/ч отнесох акт от 256 лири! Много неприятно, но миг след като ченгето каза, че се плаща „онли ин банк“ нещата си дойдоха на мястото;-)
Естествено, под влияние на случилото се върнах малко газта и започнах да се озърттам по-внимателно! Бях изключително доволен, когато половин час по-късно наближавах следващата засада с около 60, нищо че мравките ме изпреварваха, аз бях културен, примерен и БАВЕН чуждоземски моторист!

Я, ма на мен ли махаш, бре, джандар? Глей го, бе, глей го, тоя кво му стана?!?

— Сигурно ни спират за проверка — се обади Стела от задната седалка. Спрях ядосан, че отново ще ни бавят сума ти време и с кисела физиономия се приближих към куките. — Карате с превишенна скорост! Документите!

— Кааааквооооо??? — изревах аз така, че сигурно мечките в гората се сепнаха, но ченгето даже и не мигна.

— Два километра по-назад има камера и вие сте карали с 88, редеше оня.

— Чакай, чакай, каква камера, бе, там нямаше никой!

— Няма никой, но има камера с радар!

— А стига бе, насред полеtо? Тоя нещо ме гъбарка! Реших, че това е „кур-капан“ по нашенски, за да се „разберем“, но уви… не. Още докато се опитвах да се пазаря, другият в колата беше почти написал акта. Майната им! 128 лири за скорост от 88 км/ч. Трябвало било да карамм със 77! Толкова било позволено… Тея не са нормални! Добре, предавам се — 2:0 за тях! В тоя мач погромът над мен беше пълен.

5 минути по-късно си свирках щастлив и се любувах на гледките. Бях се зарекъл, че няма да позволя на никой да ми скапе доброто настроение. Даже оловносивите дъждовни облаци в далечината не ми правеха впечатление…

На влизане в Ерзинджан помахах ухилен като тиква на поредния хахо с камера и радар (и той ми помаха) и мислено отбелязах точка в моя полза-2:1))
След Ерзинджан се изсипа истински потоп като ураганният вятър ни мяткаше като есенно листо по пътя и беше цяло чудо да не скочим в канавката! Толкова силно духаше, че даже успя да ми разпори дъждобрана. Майната му, ще си купя друг, макар да ми беше ясно, че в тази част на Турция моторджийски дъждобрани не се намират под път и над път…

Часът беше 17, а ние още не бяхме стигнали до Ерзурум. Напредвахме бавно. За да не скучаем съвсем, местното пътно управление ни беше подготвило един 10—11 километров участък в ремонт, който след поройният дъжд се беше превърнал в блато.

Освен, че и мотора и ние станахме напълно едноцветни, но и ни костваше близо час да преминем през сериозния офроуд.

На стъмване влязохме в Ерзурум.

Спряхме да заредим, а аз все по-неуверено си мислех как ей сега след няколко часа ще сме в Батуми. Оставаха ни Бог знае колко още километра през високите планини над които се извиваха светкавици. Спогледахме се със Стела и в следващият момент вече търсехме хотел в центъра на Ерзурум. Спазарихме се, настанихме се и излязохме на среднощна разходка из града.

още снимки:
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5370111576289168002
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5370111589361196194
А навън отново заваля…
http://picasaweb.google.com/forry123/lofKP#5370111610959896290

Ерзурум.

Осем без петнайсет. Със задоволство отбелязвам, че моторетката си стои непокътната пред хотела-там, където я и оставих снощи. Някак не повярвах на думите на момчето от рецепцията, че видиш ли колелото му стояло вече втора година подпряно на дървото пред вратата, при всичките му нощни смени… Колело! Представяте ли си? Да сравнява някакво си там колело с моята безценна Африка?!? Пфууу… Свивам вежди в опит да се сетя какво друго ни беше казал човека. Мдааа, ако не искаме ядове с полицията (Бога ми, изобщо не исках, вчера ми бяха достатyчни) до осем трябва да сме отпрашили, защото… Абе, не запомних защо, но и какво ли значение има?
В 8.15 все още прозявайки се заизлизахме от града. Може би на тази дребна подробност се дължеше и факта, че объркахме пътя. Уж видях някаква табела за Артвин, уж поехме по нея, уж вроденият ми компас беше безпогрешен пък след като прекосихме надлъж и нашир хайван-пазара на града под изумените погледи на местните търговци

се носехме по някакъв отдавна забравен и от Бога път, по който се движеше единствено стадо крави. Мамка му, не ми се връща отново обратно, а и след като се оказа, че кравата, която се опитвах да наритам, за да се разкара по-бързо от пътя ни е бик… А и с този червен мотор… С две думи, наясно сте, защо не горях от желание да се връщам…

Ерзурум.

Град, построен насред едно голямо плато с надморска височина нейде малко преди 2000 м. Град, който напускахме по прааааавия като конец широк и хубав път с…77 км/ч!

Ей, какво ли не прави респектът от турската пътна полиция. От пет години карам мотори (и то не на селския мегдан и до кафето) и никога не са ми писали акт, а сега каква стана тя? За половин час — два! Че и доволно солени! Добре, че покрай нас профуча някакъв автобус, към който се прикачих, за да карам отново с човешка скорост! После ми се изприщи устата да обяснявам какъв е този автобус, който сме снимали на поне 50 снимки…

http://picasaweb.google.bg/forry123/lofKP#5371942603733020258

Навлизахме в планините, а те бяха доста височки. Осезаемо захладня и пейзажът се смени с характерната високопланинска растителност. Красиво е, дявол да го вземе. Красиво и някак студено.

Търся подходящо сравнение с нашите планини и с неудоволствие заключавам, че тези са си тези! Нямат нищо общо. Но пък и що ли трябва да имат…
Спирайки да заредим не устояваме на любезната покана на бензинджиите да пийнем по един горещ чай. Горещ чай от топли и гостоприемни хора. Не мож им отказа! Сетих се за техният колега от Йозгат, който вчера упорито искаше да ми купува мотора за 2000 евро и не ме остави докато не си сложих каската и не натиснах копчето на стартера… Е, тези слава Богу, не искаха нищо подобно.

Може би тук е мястото да споделя за странната (поне за нас) изключителна гостоприемност на турците. Не е имало бензиностанция, на която да не ни черпят чай или диня па макар и да сипвам по 5—6 литра бензин), не е имало човек край пътя, който да попитам за нещо и да е изсумтял „Ма я съ разкарай оттука бе! Ко мъ занимаваш“! Някои хора упорито твърдят, че всичко това е само поза и лустро, но… аз, тъй като не бъркам туризма с емиграцията, соломоновски заключавам, че дори и да е само лустро, а в дъното на душата си турците да са най-долните и лукави хора, мен в ролята ми на турист това чудесно ме устройва! Ха-ха-ха…лустро! Е, де го лустрото, когато няколко дена по-късно спираме отново на свиленградската бензиностанция и служителят й след като няколко минути ме е гледал с тайната надежда, че ще ми писне и ще си тръгна, баааавничко приближава, сипейки огън и жупел и подхвърляйки невинно на Стела „Шшшш, къде ма, не виждаш ли, че в тоалетната има човек?“…
Породено от тези ми размисли (и страсти) на следващата бензиностанция (където даже и не заредихме) с повишено внимание следя човека за следи на дълбоко скрита омраза и неприязън, докато така между другото го моля да ми позамие мотора!
http://picasaweb.google.bg/forry123/lofKP#5371942616801810050
Бре, не трепна, бе! Голям артист ще да е нашият!

Ма много прикрит, бе… много! Толкова много прикрит, че чак не трепна и парите ми да откаже, та се наложи да го гоня по плаца. Тежка борба, беше и напълно неравностойна! Като се запъна тоз ми ти бензинджия и кат каза „Йок!“, думата му на две не стана. Чак и чай ни черпи! Викам си „ще си платим поне чая, да не ставаме за резил“, ноооо…
…нооооо след петдесетина километра, малко след като сме преминали уникалния каньон на река не-знам-коя-си (майтапа на страна, но това е уникално място, по един уникален маршрут), спирайки озадачено пред преградения с някакви заграждения и голям червен знак „Дур“ в средата път, озъртайки се за терористи, пладнешки разбойници или техните униформени аналози, чувам как зад мен тежко спира камиона, с който сме си правили закачки последните километри и отвътре изкачат двама образи,
http://picasaweb.google.bg/forry123/lofKP#5371942740617089746
които се насочват право към нас и какво мислите казват? „Това е засада! Изскачай от джобовете, бе ЕЕЕЕЙ!“ Ами! „Хайде да ви водим да пием чай!“ Пътя щял да е затворен за „бир сат“ (колко пък беше това) и еееей там през моста и нагоре по пътеката имало къде да се пие чай… Поогледах се плахо, направих няколко танцувални движения „две напред, три назад“, та нали всичко си бяхме нахвърляли върху мотора, как да тръгна, а хората ми викат нещо от рода на „Абе, нема се пуашиш! Остай сичко там! Всичко шъ е ок!“ Хммм, да му се не види-хубав подарък остаvих на пътя-Африка с ключовете, две каски, две якета, ръкавици, паспорти, пачка долари…
Трябва ли да пояснявам, че след час всичко си стоеше насред пътя както го бяхме оставили? Странни хора! Барем доларите да бяха взели…
Пътят е в строеж. Това обясняваше затварянето му за определени периоди от време. Явно вривяваха скали и разчистваха. Абе, с две думи, в тея непристъпни чукари строяха пътно съоръжение за чудо и приказ. Надеждата, че при следващото ни минаване оттук пътя ще е чисто нов ме накара да преглътна облаците пушилка, ситния чакъл, по който задната гума имаше особено силно изразено собствено мнение и ниската средна скорост. За пътя Ерзурум-Артвин-Хопа мога да кажа само едно — невероятно виещо се шосе през невероятни планини!

Ако имате път натам, не го пропускайте! Особено ако сте с мотор:D
16.00 часа. Наближаваме

грузинската (или аджарската ако щете) граница

Подсмихвам се на снощните си планове, че „ей го де е и ей сега ще стигнем“. 300 км сме ги взели за 8 часа! Е, тук естествено се включва едночасовото пиене на чай докато отворят пътя и хапването в семейното кръчме навръх баира преди Артвин

и пъпленето на първа през каньона…

Свирвам незнайно защо на софийския тир, който подминаваме (и той свирва) и се хвърляме смело във вавилонското стълпотворение, т. е. турското ГКПП Шарп.

Някакви хора постоянно сноват насам-натам, някакви тирове правят безумни маневри, някакви хора ни дърпат да ни сменят валута, само сега и на момента на невероятни курсове, табели на „човешки“ език липсват, а отсреща се вее огромното, ама наистина огромно грузинско знаме и аз си викам „само някак да се оправим тук и да минем там, където поне говорят руски, ако не друго. Оправяме се, как няма да се оправим. Е, от последното гише ме връщат отново на първото, защото се оказва, че съм го минал транзит (а точно там си спомням, че един махаше усърдно и ме подканваше да мина), но все пак минаваме успешно.
Още на бариерата от грузинска страна точно на мен ми посочиха да отбия встрани! Стана тя каквато стана! Само си представях как ще ми разкостят мотора до последното болтче и как ще ми изсипят багажа и как ще ни съблекат и как… Оказа се, че трябвало да си направя гражданска. Е, хубаво, щом трябва. Човекът ми написа един хубав документ с хубави грузински букви, сложи и голям червен печат с още по-хубаво гравирани грузински заврънтулки, а аз гледах глупаво,с ясното съзнание, че това със същият успех можеше да е както гражданска така и бланка от м
еню за ресторант. 55 долара, каза човекът (впоследствие чак видях, че на „менюто“ пишеше 82 лари, което не беше баш 55 долара…). „А искате ли да ви обменя пари?“ Искаме естествено, как да не искаме. Виждайки доволната му усмивка вече бях загрял капана, в който сме влезли. Тогава и се сетих да погледна „менюто“. Курсът беше дървен…
На митницата ни разделиха със Стела. Моторът беше щателно прегледан, багажа също. Снимаха ме (само забравиха да ми провесят намерче през врата), сто пъти ме питаха (предполагам, че и Стела е минала същата процедура и после са сравнявали отговорите) откъде, закъде, с каква цел, а дали случайно не мислим да ходим в Абхазия с тези руски визи в паспортите (а ходи обяснявай, че си имаш просто ей така валидна руска виза, щото си мислил да наминеш през Петербург, но в последния момент си се озовал на грузинската граница), предупредиха ме изрично, че ако вляза в Абхазия и имам неблагоразумието да се върна обратно ме чака незабавен арест в Батуми и ни пуснаха.

Добре дошли в Грузия!

Добре дошли и в

Автономна република Аджария,

на 14 км от чиято столица-Батуми се намирахме!

Продължението:

Към Грузия (2)>>>

Автор: Златомир Попов (Фори)

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


13 коментара

13 коментара to “Към Грузия (1)”

  1. bgbox каза:

    Много хубави снимки.

  2. Stela каза:

    Ахххх, как само наби спирачка! … без преструвки и грузински заврънкулки, по-зле и от дървен курс
    ! или Стойчовата ножица за манипулация на читателския интерес се намеси?
    Намразих ви за всеки случай и двамата (адашката естествено е невинна) и ще ви мразя до продължението

    П.П. Втората снимка от пътя Ерзурум-Артвин-Хопа малко прилича на планините по пътя за П.Неамт в Румъния (не и настилката обаче). Евала на снимки в движение без m.blur! Красота 🙂

  3. Златомир каза:

    Хммм…, ами да кажем, че Стойчо няма вина в случая:))) А що се отнася до втората „половина“ на пътуването там вече само Стойчо има думата! Проблемът е по-скоро в третата част, която все още е само в моята глава. Просто след Кавказ (втората част) каквото и да започна да пиша ми бледнее…

  4. Златомир каза:

    П.п. А за снимките в движение (и не) заслугата е изцяло на адашката ти! просто като се сетя какви снимки направих пролетта по Балканите и като гледам тези на Стела, още ми е смешно! Уви, отчайващо зле се справям с всякакъв вид техника…

  5. Стойчо каза:

    Златомире, абе, джанъм, моторът не е ли техника? 😉 – благодаря за подкрепата! 🙂

    Спокойно! Втора част е опечена и само чака да ви потекат съвсем лигите, за да се появи! Стела е права – интересът на читателите е много важен за редакцията 😉

  6. Stela каза:

    Тц, няма дори да допуснем липса за вина у Стойчо. Стойчо, джанъм, колко лиги ти трябват и коя ти е мерната единица за лиги и за „съвсем“? Интересът на редакцията към интереса на читателите е античовешки.

    … Стелите, както мъдро е забелязал Златомир, са сред защитените вселенски видове. Изискват специално отношение и… пътеписи.
    Алгоритъм по типа „изливаш се за Кавказ и бледото спонтанно се оттича след него“ на мен ми звучи добре 😉

  7. Стойчо каза:

    „Интересът на редакцията към интереса на читателите е античовешки.“ – хайде, холан, нечовешки – даже си е много хуманен, защото увеличава любовта във Вселената 😉

    „лиги“ и „съвсем“ значи пред къщи да има митинг с лозунги „Искаме пътеписи!“, „Не крийте истината за света“ и тям подобни 🙂

  8. Stela каза:

    хм, адрес?… 🙂

  9. Стойчо каза:

    София 🙂

  10. […] Грузия. Ние го бяхме оставили точно на границата между Турция и Грузия и вече е време да влезем в самата страна. Приятно […]

  11. Емилия Манолова каза:

    Страхотно написано, грабна интереса ми и благодаря за хубавите снимки, защото едва ли някога ще стъпя по тези места.
    Очаквам с нетърпение продължението!

  12. forry каза:

    О, благодаря! Понякога се случва да пописвам, въпреки, че предпочитам да пътувам, вместо да пиша за пътуванията си:)
    Иначе и останалите три части от пътеписа ги има публикувани тук някъде – остава да ги потърсите…

  13. Стойчо каза:

    Линкът с продължението е в линка в долната част на разказа 🙂 Но ето го и тук http://patepis.com/?p=10033

Leave a Reply


Switch to mobile version