сеп. 25 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(9): През Казахстан

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подтсъпите на Астана в Казхстан

Днес продължаваме през Казахстан. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част девета

Из Казахстан

Ставаме към седем и половина. Вячислав прави физически упражнения и ми обяснява, колко е полезно за закалката да си миеш краката със студена вода всяка сутрин. Решавам да опитам — не ми харесва и изобщо не се чувствам закален. Чувствам се измръзнал и това още повече контрастира с топлото ми легло от преди малко. В България са три часа назад, което значи, че дори и ранните пилета ще спят още цели три дълги, прекрасни и недостижими серии от по шестдесет минути, а нормалните хора изобщо ще спят още шест часа… Помагаме на шофьора отвън да запали колата си — когато не става с бутане, Вячислав просто го дръпва със джипа си и сме готови за тръгване.

Небето е облачно — изглежда се кани да вали, но в следващите няколко часа се изчиства и плътната маса облаци отстъпва на огромни, откъснати и разпръснати по небето парчета памук. Изглеждат още по-големи, защото са ниско — личи си как се изместват, докато караме под тях и това ги прави да изглеждат гигантски, особено в контраст с многото нищо наоколо. Това е един от онези моменти, в които човек се предполага да се почувства малък и нищожен пред могъществото на природата, но аз не успявам — просто се кефя, гледайки ги. Явно съм тръгнал по пътя на Зейфод.

Пътят на юг от селцето, където сме спрели вчера, е много добър. Гладък асфалт със своевременни бабунки, изпречващи се на пътя ти точно с такова времево отстояние, колкото да не заспиш от постоянните прави линии във всички посоки. Прави линии натам, прави линии насам… Навсякъде. С лопата да ги ринеш. Хоризонтът не е просто „натам“, а е накъдето и да погледнеш — всичко е един голям хоризонт. Пътят — прав като талпа, и единствените знаци, които срещаш, са тези за кръстовище. Кръстовищата представляват по два метра асфалт, тръгващи в двете посоки от главния, и превръщащи се след това по магически начин в пръстен път, изчезващ в поредната права линия в далечината. Иска ми се да имаше поне няколко дървета покрай пътя, някъде, за да може като ги подмина да кажат „Ввуп — ввуп — ввуп“, но уви, чувам просто монотонното бучене на вятъра в каската си, и опитите ми да го заглуша с пеене на хита „Kazakstan is the greatest coutry in the world“ не правят нещата никак по-леки. Кой би повярвал. Направо ми иде да се плесна по каската. Казахстан! Уауа-уиуа! Пътят, по който караме е главен, но често има разклонения, а няма табели. Някак си хем си мисля, че не може да няма табели към столицата по един от главните входове откъм Русия, хем по някакъв начин съм го очаквал. Хубавото е, че навсякъде в Казахстан, щом спреш до пътя, дори и да не полагаш усилия да изглеждаш объркан и загубен, някой спира и те насочва. На пътя сме почти само ние — от време на време срещаме някой камион или кола, или в далечината на някое поле виждаме трактор — различава се по пушилката, която вдига, но дори и да е спрял — всяко нещо се набива на очи, когато е заобиколено с достатъчно плоско нищо, а тук има купища

Спираме край пътя и хапваме овесена каша с кафе. Успявам да изплакна мотора с малко вода, препарат и гъбичка. Той го заслужава, заслужава и много повече грижи от това, което аз му давам. Трябва да го измия като хората някъде. От близкия храст се носи ритмичното свирене на цикада, а вятърът духа на пориви, разлюлявяйки до колкото може да се разлюлее ниската трева. В далечината, точно зад селото до нас минава товарен влак — имам чувството, че няма край. Готино е. Забравям да извадя консервата башкирско „русенско“ варено от конско месо, за да я опитаме.

Пътят до Астана се ремонтира и разширява, и големи участъци от него са затворени. Паралелно на него са прокарани нови пръстени пътища, често с локви кал, коловози, чакъл, камъни или всичко това взето заедно — имам чувството, че моторът ми ще се разглоби в движение. Минаващите коли вдигат облаци пушилка, в която трябва да карам, почти невиждайки къде — няколко пъти влизам в чакълести коловози, молейки се да не изпусна мотора докато предната гума се мота от единия край в другия. Опитвам се да държа кормилото по свободно и да му дам ход да се движи, подавайки равномерно газ. Губим поне час и половина по този път — в крайна сметка, всичките офф-роуд отбивки се събират на над трийсет километра. В края, когато за пореден път се надявам, че сме излезли на асфалт, който няма да прекъсва до Астана, съм абсолютно изцеден. Няма как да не си помисля, че в Монголия ще е малко по-сложно от това. Егахси якото.

„Това трябва да са портите на Астана.“

— казва Вячислав, сочейки двете големи колони на пътя, точно след караулката. Градът вече се вижда — букет големи и лъскави сгради в далечината. През последните двайсет минути си мисля за това, че не ми се иска просто да премина оттам, иска ми се да мога да го разгледам спокойно и да се разходя, а знам, че Вячислав ще иска да продължаваме да караме до последно — той трябва да измине още около две хиляди километра за два дена, ако иска да стигне до Ош в понеделник. Тоест за два дни — не, че не мога да издържа на такова темпо — просто не искам. Ако премина през Астана като фурия, знам, че после ще ме е яд. Всички я описват като много красиво място и гледайки отдалеч, изглежда са прави. Няма как да не направя и паралел с пътуването ми с момчетата от Беларус — аз тръгнах с тях и се водех по тях, разменяйки своето пътуване — нещата, които исках да правя — за сигурността на това да бъдеш със свои, познати хора. Ако го направя и този път, значи не съм научил нищо. Не ми е приятно да кажа на Вячислав, че искам да остана, защото някак си започнахме този преход много удачно и се сработихме, но го правя. Както и очаквам, и той смята че е по-добре и по-сигурно да караме заедно, но трябва да продължи. На следващия разклон спираме — решава дори да не влиза в Астана, а да мине по околовръстното. Разделяме се там, разменяйки си адресите и телефоните.

Астана.

Още на околовръстното си проличава, че тук няма много мотористи. Няколко коли се изравяняват с мен и разглеждат мотора — в началото се правя, че не ги забелязвам. Момчето до мен спуска прозореца. „Издалека? Куда путь держишь?“ — задава редовния въпрос. Отговарям, че съм от България и правя околосветско, и го питам дали знае къде се събират мотористите в града — това е най-логичният начин да намеря връзка в Астана и хора, които да помогнат с информация и място за настаняване — може би дори нещо, което да науча. Момчето извиква в отговор името на някаква улица, тъкмо преди да завие надясно. От другата ми страна има кола, пълна с младежи — всички ме гледат. „Издалека? Куда путь держишь?“ Обяснявам им, питам за улицата. „Карай след нас, ще ти я покажем.“

Намирайки улицата, не знам защо дори и не се спускам по нея, а продължавам към центъра, след като съм си изтеглил някакви пари от първия намерен банкомат. Въздухът е пълен с прах и много хора, които мяркам, носят маски. Това е заради прери… не, прерия беше другаде, това е степ — ветровете навяват прах от степта и го носят в Астана, която наистина се оказва красива — всички сгради са нови и лъскави, улиците са безупречно чисти, хората са добре облечени — изобщо, това е образец за град. Докато кисна в задръстването през цялото време ми се налага да повтарям, че съм от България и пътувам от един месец — почти от всяка втора кола някой ме пита нещо. Не ми е неприятно, но искам да намеря място, където да седна и да си почина — може би да хапна нещо. В насрещната лента профучават двама рокери — успявам да им свирна, но мисля, че не ме виждат. Карам още малко по центъра в задръстването и свивам нанякъде — намирам си нещо като малка пицария до стадион „Локомотив“ и хапвам на спокойствие една топла супа, преди да запаля мотора пак. Сега — да намеря евтино място, където да остана.

Карам с идеята да стигна до гарата — казали са ми, че там има евтин хотел, но не знам защо свивам в другата посока — ако правилно се ориентирам, отново е в страна на центъра. От другата страна профучават същите двама мотористи — познавам ги по моторите и махвам. Те махват в отговор. Отбивам и ги изчаквам да обърнат, идвайки при мен. Единият се казва Саваш, а другият БарьIш — те са турци, живеят тук от петнайсет години. Приближава се и трети човек, слязъл току що от някакъв джип — казва се Азамат и също е моторист. Оказва се, че е от местния мото-клуб Мото-Каста, организирал преди една седмица събор — Саваш и БарьIш са ги търсили от много време с идеята да карат заедно — не познават много други мотористи тук. „Трябваше ти да дойдеш чак от България, за да можем ние тук да се намерим.“ — казва Саваш. Всички заедно отиваме до къщата на Азамат да се запознаем с още двама човека от клуба — Николай и Володя — и да си поговорим — отпред е паркиран чисто нов Харлей Незнамсикво (така и не мога да им хвана цаката на тези американски мотори), а в гаража има още няколко мотоциклета. Азамат се шегува, че техният клуб е MG (moto gangsters), и сега съм се нахендрил много лошо. Вече се стъмва, а съм уморен — оставяме момчетата и двамата със Саваш и БарьIш се запътваме да оставим моторите — тази вечер ще преспя у Саваш.

Опитвам се да пиша, но не издържам и заспивам. Искам просто да се наспя, Гад-демит! Един ден, половин ден, все едно! Гнях! Ебаси, всеки божи ден откакто съм тръгнал ставам или рано, или ставам по-късно защото предната нощ съм си легнал в два-три-четири. Мразя да звуча все едно се оплаквам — напоследък го правя по-рядко, защото имам по-малко натоварване откъм застигане на пътеписи, ама пък ми се ще да си го кажа. ИСКАМ ДА СПЯЯЯЯ, бахти!!!!!

ден 41

Измиваме моторите на автомивката, където те са прекарали нощта — много съм щастлив че виждам Скитник отново чист — вече няма да го запускам толкова. Едно от момчетата измива и жълтата водоустойчива чанта, която е цялата в прах. Материята е някаква супер-яка, чисти се лесно под струя вода — директно както си е с всичките ми дрехи вътре. Скитник блести, а аз се кефя. Той си го е заслужил.

Докато чакаме да дойде Фаруш, отиваме да хапнем в някаква пицария и успяваме да свършим още едно важно нещо — да купим казахстански флаг. Сега остава да намеря и момиче, което да го закачи. Жалко, че онова момиче, което чакаше някого пред пицарията си тръгна — красива казахстанка, малко висока, но уот де хел. Не си е тръгнала — на спирката наблизо е с приятелките си. Отивам при нея и и обяснявам ситуацията — тя е супер свежа и готина мацка, очите и са пъстри, зеленикави, което изглежда странно, но много красиво в комбинация със дръпнатите очи и широките скули. Казва се Динара. Двамата успяваме да закрепим флага със изолационна лента за нула време — опитвам се да протакам, колкото мога, докато си говорим, но все пак — трябва да тръгваме. Давам и визитка. Свирвам, обръщайки се, докато тя ми маха от спирката. Казачките са красиви по свой си начин, не като украинките или рускините, които са красиво-красиви. Тези са яко-различно-красиви. Иди го обясни.

Момчетата със спортните мотори вече ни чакат пред цирка, не след дълго идва и Николай, който повежда групата през града със своя Харлей Не-знам-си-какъв Род. Вероятно ще започна да ги отличавам един от друг някъде в Щатите. Минавам през Астана, и имам чувството, че отново съм сънувал този момент, с мотористите пред мен на фона на потъмнелите облаци и белите сгради в далечината. Астана — замисляйки се, ако вземеш всяка една сграда по отделно, няма да е върхът на стила, но като вземеш всичко заедно — в един пакет, израстнало за десет години от нулата — това е супер-модерен град, просто блести от чистота и се вижда, че всичко е ново. Улиците са широки, колите са малко, всичко е наблизо, хората са някак приветливи и усмихнати… Казахстан дотук ме изненадва — много приятно. Знам, че още не съм видял всичко, знам, че това е официалното лице, фасадата на огромна страна, където животът не е никак лек, но… Астана е хубаво място.

Сбогуваме се с всички. Саваш и БарьIш — страхотно готини хора. И двамата. Имената им означават Война и Мир — не е ли странно, че и двамата са толкова спокойни, мирни, мили и възпитани до безупречност хора. Едвам успявам да ги накарам да не ми говорят на Вие през цялото време. Не мога да разбера с какво съм заслужил да срещам все такива, но те са поредните хора, които бих искал да видя пак и с които бих искал да поддържам връзка — двамата са някак искрено добри, в тях няма правеж, просто са си такива. Готини хора. Не знам даже как да го обясня. Спокойно мога да кажа, че те ми промениха мнението за турците — винаги е имало нещо… абе нещо, което си тежи, с тези петстотин години робство, древна вражда, история, манталитет, новини на турски, незнамси какво… И изведнъж срещаш двама такива човека, плескаш се по челото и си казваш за пореден път, че си идиот. Откъде знам това, което знам за турците — от срещи с турци или от това, което всички говорят за тях? Практически във всяка държава хората ми казват, че хората в следващата са особено ужасни — продължавам напред и срещам все толкова яки хора. WTF? Това е някакъв принцип, някакво правило — само като си помисля какво е нашето мнение за съседите ни — за Румъния, Турция, Гърция, Сърбия… Ъммм… Македония съседка ли ни е? Почти съм сигурен, че да. Anyway. Мнението ни за всички тези страни не е особено добро, но мнението ни се гради по това, което сме чували за населението им — тези били такива, онези били такива… А навсякъде има ХОРА. Те са еднакви. Има добри, има лоши, ама са ХОРА и голяма част от тези хора всъщност са пичове, и всяка следваща страна ти разбива всяка следваща излюзия. Наистина се радвам, че срещнах Саваш и БарьIш — вече знам това, което подозирах и преди — Турция ще бъде супер-различна от това, което си представях и вече нямам търпение да я видя не само защото тя ще бъде последна държава преди да се върна вкъщи.

Малко след като излизам от Астана, виждам първия истински хълм някъде в ляво — хълм е силно казано, защото е лека гънка на земята в далечината, но и това е нещо в сравнение с наличността на такива гънки до тук.

В следващите сто и петдесет километра, които изминавам, преди да се стъмни и да намеря мотел, виждам още няколко такива гънки. Освен тук някога да е паднал метеорит или просто някой изкуствено да ги е насипал, не виждам как може да са се образували.

Взимам душ и хапвам в кафето долу. В телевизора някакъв пич убива Конър МакКлауд с меч и ме праща в тотален тъч — изобщо не съм го очаквал. В стаята, която иначе е чиста, проявявам абсолютно нулев интерес към хлебарката, която пропълзява по пода. Да си пълзи — аз имам да пиша, тя има да си пълзи. Всекиму неговото си. Fire Inside, baby. Три часа сутринта. Утре…

Остават около 1000 километра до Алма Ата. Мога да се опитам да ги взема за един ден, макар че quel faeda, както са казали древните римляни. Ще го мисля утре.

ден 42

Караганда — Балхаш

Ставам в десет и малко — което е седем и малко в България. Пиша до един и половина и отново съм на линия със себе си. Мда. Харесва ми да знам, че дневникът ми се движи добре и политиката на непропускане (почти) на нито една вечер работи добре. Ще спя някога после — то се е видяло. Днес пътувам към Алма-Ата, която е на около хиляда и хикс километра. Докъдето стигна.

На изхода на Караганда спирам да снимам някаква църква. До мен спира стар мерцедес, някакви хора ме гледат — кимам им. Питат ме откъде съм — всичките са възрастни. „България.“ — казвам — не съм особено комуникативен, говоря кратко кърпата ми е завързана на лицето и съм в облечен в последен стил „нинджа“ — предпазва много добре не само от праха по пътя и не само — помага и хората да не се чувстват особено свободно с теб, когато не ти се говори. „Какво правиш?“ — „Снимам църквата“ — казвам. „Чакай малко.“ Мерцедесът изтегля и спира пред мен. Мога спокойно да запаля гумите и да ги оставя тук. Въпросът е отново в това как избера да приемам нещата, за които другите ме предупреждават — да, тук има бедни хора, които могат да бъдат опасни, но ако аз се отнасям с подозрение към всички, то това просто ще съсипе пътуването ми. Ако срещна лоши хора, ще ги позная — очите на човека бяха чисти, и я нямаше онази непроницаема огледална пелена и студенина — нямам от какво да се притеснявам. Изчаквам да слязат и да дойдат до мен. Свалям кърпата си. Казват се Саня, Саша и Паша — запомням имена все по-добре с всеки изминат ден. Интересуват се от пътуването ми, разпитват ме, аз ги разпитвам за Караганда — кризата не им се е отразила и това е добре. „Ако решиш да останеш тук един ден, да знаеш, че не е проблем.“ — казва Саня. Благодаря му — иска ми се да видя Караганда, още повече че баба ми е живяла тук известно време, ако си спомням правилно, но казахстанската ми виза свършва. Налага се да продължа.

Този Зил е почти толкова претоварен, колкото и Скитник…

Спирам често по пътя — не, че има какво да се види, но точно това е работата. Няма какво да се види и това е интересно. Странно е колко добре се чувствам тук, в пустошта. Може пък наистина да съм бил номад някога, макар че се съмнявам — твърде тривиално е. Пред очите ми тревата намалява и става на туфи, появяват се сухи, червени храсти, появява се дори и пясък, който е също червен. За първи път един от онези, търкалящите се храсти пресича пътя ми и за първи път подминавам някаква камила, застанала до пътя. С нея седи някакво мургаво момче, вероятно е някаква камила за снимки — профучавам покрай нея и едва тогава схващам какво съм видял. Толкова време съм чакал да видя камила просто така, в дивото, че когато я виждам, си казвам само — „Ъ. Камила.“ Някак си е нормално тук да има камили — вписват се в пейзажа. Не се връщам. Ще има още много камили някъде напред, както казват всички.

Вятърът е адски силен тук и това по някакъв странен начин е много приятно…

Слънцето вече се е спуснало. Бензинът ми свършва на двеста километра от последното зареждане заради силния насрещен вятър. Тубата зад гърба ми ме кара да се чувствам много, много добре. Нека свършва — имам още 18 литра, бейби! Дори и да не срещна бензиностанция в следващите четиридесет-петдесет километра резерва — няма проблем. Сещам се, че съм подминал табела скоро — до Балхаш са 46 километра — ако карам с 80—90 трябва да стигна без проблем, а това е голям град и ще има бензиностанции, при това нормални — не от тези, които изглеждат като малки каравани и е супер-лесно да ги подминеш, без дори да разбереш, че това е „заправка“.

Докато зареждам в Балхаш си купувам някакво казахско пушено сирене в пакетче. Никога не съм ял такава ужасяваща гняс — идея си нямам защо го направих. Опитвам се да ги пробутам на бензинджията, но той ми отказва с усмивка. Явно, че и те не ги ядат — разбирам ги напълно. Завивам надясно при т-образното и намирам мотела, който Николай ми препоръча. Когато паркирам до къщурката на пазача, около мотора веднага се събират много хора от съседните къщи — говоря с тях, разтоварвайки всичко. Подарявам консервата с конско на някакво момченце, което иска да го почерпя нещо — взима я рязко и се отдалечава на две стъпки, все едно мога да си променя решението — явно, че тук има и много бедни хора. Както навсякъде. Пазачът ме уверява, че никой няма да се качва на мотора. Стаята е нормална, душът и тоалетната отново са общи, но вече изобщо не ми дреме — искам само легло и място, където да работя.

Езеро Балхаш — Алмати

Изминал съм двайсетина километра. Отново от двете страни на пътя има огромни дъждовни облаци, спускащи широки ленти дъжд, като размазани пипала, към земята долу. Картинката пред мен е впечатляваща — всеки ден пейзажът все повече заприличва на пустиня. Правият път не стига чак до хоризонта, само защото от средата нататък е покрит с плътен облак прах. Карам наклонен леко на една страна, моторът се люшка леко насам-натам, сякаш танцувайки заедно с поривите на бурния вятър. Духа откъм лявата ми страна, където се е ширнало езерото Балхаш — огромно бледо зелено море. „Пътят върви успоредно с него, но по-нататък се отклонява.“ — казва момчето, което спирам да попитам. Значи трябва да се отклоня и аз, ако искам да го видя отблизо или може би дори да се изкъпя. Малкото селище по бреговете е построено така, че за да стигнеш до самото езеро трябва неминуемо да влезеш в някой къмпинг или да караш още километър по черния път. Решавам да попитам отново, и човекът в колата отпред ме праща при администраторка-та — няма проблем да си паркирам мотора вътре. Къмпингът прилича на „Смокини“ до Созопол по някакъв странен начин. Трябва да побързам — оловно сивите облаци са надвиснали отгоре и продължават да надвисват все повече и повече.

Изчакваме дъждът да спре и отиваме до отсрещния скален нос — вятърът от езерото е приятно топъл и ми е интересно да гледам момчетата как работят. Когато се връщаме в къмпинга по няколко километра пясъчен път, веднага се хвърлям във водата — когато свикнеш с езерото, става много приятно. Тук става истинското съсипване на рокля — Андрей и жена му тичат и падат, смеейки се, по плажа, но фотоапаратът ми е в стаята и този път няма да се връщам да го взимам.

Стаята е малка и в нея се побира само едно двойно легло. Свалям хладилника от малката масичка и слагам лаптопа и таблета. Таблетът продължава да не работи като хората, но се появява едно от момчетата, който е дизайнер, и го докарва до статус да работи, когато натискаш силно. Скицирам още неща в кафето на къмпинга, докато пия чай. Исках време — ето ми време, макар и откраднато от изтичаща виза… Не ме интересува. ЧУВСТВАМ, че това е правилно, значи е правилно. Прекалено много мисля, анализирам, прекалено много съм в главата си, вместо в сърцето, а това не е правилно. Сигурно не е правилно и обратното, сигурно е правилно да има баланс, ама точно сега просто ми се работи — да, искам нормален компютър с нормален таблет и нормални шорткъти, с които да съм свикнал, но ще направя каквото мога с това, което имам. Кефещо е да знаеш, че с всяка нова линия, която правиш, си все по-близо до това нещото накрая да бъде наречено „готово“.

Алмати

Накратко, задачите са следните: Първо — да намеря начин да получа руска виза, защото моята е двукратна. Вече съм изхарчил едното влизане и излязох в Казахстан. След това влизам в Русия втори път и излизайки в Монголия оставам без руска виза, за да стигна после до Владивосток, освен ако не си направя визата в Улан Батор — столицата на Монголия. Второ — да получа виза за Монголия, защото в България не ми дадоха — до последния момент на тръгването поканата не беше пристигнала. Трето — да се регистрирам в Имиграционната служба на Алмати, за да имам печат в имиграционния талон къде съм оставал в страната. Четвърто — да си продължа визата за Казахстан, която изтича на девети — всички казват, че няма проблем просто да ми сложат някакъв печат „за изход“ и да ми дадат още пет дни. Пето — да намеря какво да науча в Казахстан, защото това със строенето беше готино и интересно, но безкрайно лесно и малко извън контекста.

Със Серик успяваме да намерим и българското посолство с идеята, че могат нещо да ни посъветват и помогнат — не минава точно както съм си го представял — не могат да направят нищо, но поне ми казват къде е сградата на външното министерство.

Алмати е пълна с коли,

които не си стоят в лентата за движение — също като Астана. Мотористите са малко и хората тук вероятно още не са свикнали — засичат те от всички страни — за сметка на това, когато си спрял, всеки е супер мил и те пита откъде си и накъде си тръгнал, което почти компенсира първото. През задръстването двамата със Серик си пробиваме път доста време, докато накрая стигаме до руското посолство, което е затворено — да сме дойдели утре…

Във Външното министерство пазачът ни обяснява, че сме за съседната сграда, но днес вече е късно — да дойдем утре. Серик трябва да отскочи до работата си — преди това ме оставя в тях да работя. Работя нон стоп до вечерта, когато продължавам да работя още — пиша дневника и подготвям някои от снимките за галерията на сайта, която рано или късно трябва да подкараме — нещата се придвижват още една крачка напред.

Мечтая за безвизов режим за целия свят

Руското посолство. Докато чакам пред оградата, пазачът ми казва, че ако съм за виза, то трябва да дойда утре. Още един загубен ден, а времето на казахстанската виза изтича.

Намираме монголското посолство без кой знае какви премеждия, въпреки че е скрито вътре в нещо като частен квартал. Монголският консул е млад и услужлив и ми обяснява точно кое, как и къде да попълня в заявлението за виза. Визата ще струва петдесет долара и ще е готова утре, ще ми трябват и две снимки. За петнайсет минути съм готов и оставям паспорта

Картина на монголски пейзаж в монголското посолство. Дали ще видя това?

Паркираме пред някакъв мол, за да изтегля пари, да се снимам и да кача разказите на сървъра. В Интернет клуба отново не мога да си отворя пощата — както по-късно Зи предполага, вероятно е заради окончанието.us — а опитвайки се да ъплоудвам отнема много време. Оставяме компютъра да качва и казваме на оператора, че отиваме да хапнем междувременно. Когато се връщаме, прозорците са загасени… Операторът се извинява, че някой бил седнал там и ги е изключил. Пускаме ги пак — по средата на ъплоуда дава грешка и прекъсва — прави това два пъти. Явно е, че тук няма да стане.

Снимката не успява да предаде момента. Прилича на Алпите…

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(10): През Русия към Монголия

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(9): През Казахстан”

  1. d3l каза:

    Страхотни снимки!

  2. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в нейде в Казахстан […]

Leave a Reply