сеп. 18 2009

От Волгоград до Казахстан (8 част на Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме край Волгоград в Русия

Днес ще продъжим към Казахстан. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част осма

От Волгоград до Казахстан

Волгоград — Самара

„Oh fuck!“ — е първото нещо, което успявам да кажа. „F-f-fuck!“ Чакълът се хлъзга със стържене под краката ми, докато се изправям. Облакът прах в отразената светлина на фаровете още не се е слегнал и през него ясно се виждат звездите — странно е как обръщам внимание на такива детайли точно сега. Запомнил съм всичко, но някак отстрани, като в сън или в компютърна игра — изправям се с леко люлеене, опирайки се на ръцете си като в някой от онези шутъри от първо лице, само че никъде около мен не се взривяват фугаси и не падат горящи самолети, никой не крещи заповеди и не стреля с автоматично оръжие — наоколо е пусто, няма нито душа. Спомням си праха, който се движи, преливайки се в светлината на стоповете, когато поглеждам назад, спомням си, че когато се приближавам до легналия Скитник му казвам „Само бъди добре, момчето ми, бъди добре, моля те…“ и го потупвам по куфарите и километража, сякаш наистина очаквам да ме разбере. Пресягам се и гася двигателя, който работи на празни обороти. Сега съм само аз, пукането на изстиващия метал, хорът на щурците и кучето, което лае някъде далеч. Дванайсет часа вечерта е. „Fuck!“

Скитник лежи на лявата си страна, почти преобърнат — теренът е с обратен наклон и ще ми е още по-трудно да го изправя, ако изобщо успея. Батмобоксът… Ако стъклопластът се е счупил… не знам как ще го оправя. Проверявам го, за да видя, че цялата странична част е издрана много дълбоко, има и няколко пукнатини, но къси. Може и да може да се ремонтира, но едва ли така, пътьом — това не е метал, но слава Богу, не е и пластмаса, която щеше просто да се натроши на парчета. Моторът е легнал върху степенката и куфара… платформата на степенката е изкривена. На скоростния лост като че му няма нищо. Куфарът… куфарът изглежда добре, но трябва да го вдигна, за да видя… Стойката на куфара отзад също не изглежда наранена. Ударът беше силен, а наоколо теренът е практически пясък с камъни — не очаквам да съм се разминал просто с драскотини.

Няма никаква маркировка, никакъв знак, че пътят свършва. Просто свършва и край, като отрязан с гигантска божествена ножица за асфалт. Поне съм сигурен, че не съм паднал от умора или глупост — това беше от онези „външни“ неща, които ти се случват. Не мога да не си задам въпроса защо това ми се случва, но го отлагам за по-късно — сега трябва да вдигна Скитник и да видя пораженията. „Моля те, бъди добре, момчето ми.“ Включвам камерата и светлината — не мога да си позволя да не снимам сега. Подпирам я на чантата за резервоара, отхвърчала заедно с мен при удара. Започвам да говоря в камерата, и някак си това ме отпуска още повече — и преди не съм бил напрегнат, но сега вече не се чувствам сам, сякаш всички ме гледат и чакат да видят какво ще направя. Аз също чакам. Чел съм, че тежки мотори се вдигат като се обърнеш с гръб към него, клекнеш и използваш мускулите на краката си, изправяйки се, вместо бицепсите на ръцете, които са по-слаби. Правя го, и за момент изглежда, че ще успея — Скитник помръдва и се премества, но не достатъчно — наклонът е обратен и трябва да приложа още повече усилия, отколкото ако просто лежи на плоско място, като всеки нормален он-роуд мотор. Няма да стане. Мисля какво да направя, единственото смислено нещо е да олекотя мотора и да пробвам да махна куфарите. Десният тежи към външната страна и ми помага, всъщност, а левият е опрян в земята и целият мотор лежи на него — не мога да го махна. Махам първо багажа, а после средния куфар, преди да опитам пак. Усилие, и моторът се изправя. Това е добре. Сега — да се опитам да го измъкна. Оказва се по-сложно, отколото съм си мислел, заради терена, пясъка, чакъла, но с много бутане напред-назад успявам да се справя и да го изкарам на асфалта.

Няма хора, които да попитам, а това е пътят за Москва. Е, да — човекът, когото попитах ме прати насам преди около четиридесет километра, но слънцето е увиснало не там, където очаквам, преди да залезе, отдавна — трябва да карам на североизток. Гледам компаса, разбирайки, че това може да е моментен участък от пътя и няма как да се ориентирам по него — все пак, отива на запад-северозапад, което е на ужасно много градуси в грешната посока и това ме дразни. Не съм натам — чувството ми за ориентация ме тегли надясно през цялото време. Мисля си колко по-лесно можех да се ориентирам, ако имах карта. Може би трябва да тръгна по тази магистрала, която подминах, но Уфа е голям град и трябваше да го има на табелата, дори и най-близкият град да е Сирники (или нещо такова). За пореден път се завъртам, за пореден път тръгвам натам. По някакъв начин се обърквам и излизам на магистралата в посока Самара, вместо към Сирники. Обръщам на първото обръщало и спирам нерешително на първата табела. Мисля, че не е разумно да карам повече в нощта при положение, че пътищата са такива, няма светлини и светлоотразител-и по мантинелите, единственото нещо, по което можеш да се водиш къде е пътят са светлините на насрещните коли, когато има, и непрекъснатата бяла линия встрани на пътя, когато има. Имам странното чувство, че тук мракът е по-мрачен, въпреки, че е глупаво. До Самара има само 10 километра — оставам там днес. Магистралата свършва и преминава в хубав двулентов път.

Излизам на пътя за Москва, и след десетина километра излизам на табелата за Уфа. Лесно мога да си помисля, че ако просто бях продължил да карам, всичко това нямаше да се случи. Това е безсмислен начин на мислене. Станалото е станало — и по някакъв странен начин — начин, който още не знам — е станало за добро. Няма да влизам в Самара — моторът се държи перфектно и единственият проблем е в степенката и включването на втора скорост. Лостчето не иска да влезе лесно, и трябва да го удрям с крак по-силно всеки път, когато искам да включа втора. Продължавам по пътя за Уфа, и след още десетина-двайсет километра намирам мотел с охраняем паркинг. Единствената двойна стая е проста, само с две легла и една масичка, и струва двайсет долара на вечер. Душовете са в другия край на огромния паркинг. Къпя се, докато има топла вода. Когато се прибирам и пускам лаптопа, за да пиша, е два и половина сутринта. Не мога да повярвам, че това е същият ден, в който сутринта бях във Волгоград. Какво ли ще стане утре?

Самара — Уфа

Коловозите в асфалта са дълбоки почти педя, а всяко трето превозно средство е ТИР.

Задминаване със нереалната скорост от 40 километра в час, точно преди да влязат в хиперпространството…

Не е като да не остава още доста… Казват, че на половината от това разстяние няма асфалт…

На влизане в Уфа

спирам пред последната табела за „Гостиница (хотел), стоянка (паркинг), столовая (столова)“ — такива табели има навсякъде по пътя за мотелите, които съм подминал — просто исках да остана максимално близо до самия град, без да влизам в него, за да мина по-тънко. Табелата сочи надясно и аз отбивам по тесен чакълест път. Мястото е огромно — дължината на площадката за тирове е към сто и петдесет метра, а камионите са спрели навсякъде. Пазачът ме насочва към администраторка-та в дъното на втория етаж на Гостиницата — оказва се приятна жена, която ме разпитва за мотора. Тук спират само тирове — моторист е минал само веднъж и то миналата година. Дава ми единствената стая с едно легло — 350 рубли, което е към десет доллара. Перфектно. Стаята се намира точно до бара, в другия край на сградата.

Блейд Рънър среща Лудия Макс… Мотелски комплекс УТЕП в Уфа.

Проблем с визата

„Може да имаш малък проблем с визите.“ — казва Зи по телефона, когато се чуваме. Оказва се, че нещата с монголското посолство и поканата, която чакахме за там са все още висящи и неясни. Освен това, оказва се, че може столицата на Казахстан да се е преместила в Астана, но всичките консулства са още в Алмати, което е долу в пустинята Гоби… не, това беше в долния десен ъгъл на Монголия, а не на Казахстан, но все пак е долу вдясно, на около 2300 километра, което прави едни нежни пет хиляди километърчета в повече. И това не е всичко — възможно е да имам проблем и с руската виза, която е за двукратно влизане. Вече съм използвал единия път, а втория ще използвам на излизане от Казахстан, след което, ако всичко е наред, влизам в Монголия. От Монголия мога да изляза по два начина — към Китай или към Русия. Планът ми беше да се опитам да взема Китайска виза, за което шансовете са малко, и да си изкарам нова виза за Русия в Улан-Батор. Зи казва, че по последна информация, когато съм в Русия, е възможно да не искат да ми издадат втора руска виза, освен в посолството в София или Москва. Което прави нещата още една идея по-забавни — ако вляза в Монголия, може да няма откъде да изляза. Мда — тези следващи няколко седмици се очертават интересни.

Зи казва, че едно от българските консулства е точно на север от Челябинск — Екатеринбург, и да не съм бил влизал в никакъв Казахстан преди да изясним въпроса с визите. Зип Травел работят по въпроса и аз знам, че ще направят всичко по силите си — момичетата там са брутално яки и рутят всякакви бюрократични стени безпроблемно. Каквото зависи от тях — ще стане.

Утре… утре е сложно. Колкото и да ми се иска да продължа, имам работа тук — първо, влязъл съм в друга република, ако ще и да нямаше граница — трябва да науча нещо, преди да изляза. И без това отдавна преминах 700 километровата граница за учене, която бях обмислял да си поставя, но за щастие още не бях поставил… Това само оправдание ли е? Второ, утре ще бъде работен ден и трябва да изпратя пратка касети с куриер, ако момичетата са подписали договора с DHL. Трето… да намеря Интернет и да се опитам да намеря връзка с някакъв мото-клуб тук, за да видим дали може нещо да се оправи по мотора и куфарите. Четвърто… а, да — рейки за палатката.

Между другото, мисля, че намерих къде съм оставил рейките. Бях ги сложил в калъфа на статива, който изчезна мистериозно преди три дни.

Уфа (Башкортостан)

ден 37

Хей! Вчера вечерта изглеждаше по-постапокалиптично! Not fair!

Слънцето е безкомпромисно — само няколко минути съм в преките му лъчи, а вече започвам да се потя сериозно, опитвайки се да прикрепя багажа на мотора. Нямам някаква ясна представа за посоката, в която трябва да тръгна, но ще го мисля в движение. Отсреща, на входа на тухлената сграда, при пропуска, стоят двама човека, които подозрително приличат на рокери. Черни дрехи с черепи и двигатели, слънчеви очила… Единият се приближава до мен небрежно и ми кимва. „Здрасти.“ „Привет“ — отговарям. „Вие да не би да сте моторист?“ Човекът се казва Артур — викат му „Арчи“, и е бивш президент на местния клуб „Роувърс“, организирал е два големи мотофестивала в Башкортистан и хората го познават в цяла Русия. Работи тук — има магазин за резервни части за товарни автомобили. Питам го за някакво място, където да си оправя степенката, за Интернет клуб и магазин за палатки — дали може да ме насочи. „Чакай малко.“ — казва, вдигайки телефона. След минута към нас се приближава някакво момче в работен комбинезон — Арчи обяснява, че на края на паркинга от задната страна има ремонтна работилница за камиони. Могат да се опитат да го оправят там или в краен случай да го заварят. Артур се обажда на още някого. „Скоро ще дойде един моторист да те вземе и да те закара в града. Докато чакаме момчетата в сервиза да се освободят, Арчи ми показва албум със забележителност-ите на Башкортистан — невероятно красиви скали, пещери, реки. Андрей — колега на Артур, ме води в магазина им, за да ми покаже снимки на техни приятели от преход през Монголия. „Това е федерален път.“ — казва, сочейки разбит чакълест терен с локви вода и кал, с която се борят няколко мотористи. „Там просто НЯМА пътища.“

„Това е федерален път“ — казва Андрей — тоест, това е главният път между „големи“ градове…

Първо — рейки за палатката. Няма в първия магазин, няма и във втория, където проверяваме. Намира се точно до голям търговски център, където влизаме, за да намерим Интернет. Има, но не успявам да смъкна драйверите за таблета. Проверяваме в още един магазин за палатки — рейки няма, а най-евтината палатка струва 2500 рубли. Това е твърде много за нещо, което ще хвърля, защото моята палатка, пълна с небе, си е Моята палатка. Проверяваме на някакво място, където е имало палатки по 700 рубли. Свършили са. Решавам да търся в следващия голям град

Уфа е много подреден, чист и красив град.

Ъммм… Колчета за палатка. Колко странно, че след цялото търсене, намерих точно каквито ми трябваха! В собствения си куфар!!! Егаси късмета…

Обажда се Зи — въпросът с визите е още открит. Налага се да отида утре до Екатеринбург, за да оправя визите, с помощта на консулството там. Екатеринбург е на шестстотин километра лош път от тук — няма да мога да науча да заварявам с електричество при Наиль, както се бяхме разбрали. Налага се да тръгна сутринта. Арчи, който ме е поканил да пренощувам при него тази вечер, завърта телефон на свой приятел в Екатеринбург, за да го предупреди. Седнали сме на бара и си говорим — аз пия кафе, а двамата с жена му пият вино. Артур е супер интересен човек — корените му са от руските благородници — показва ми документ от Москва, че е княз. На практика няколко от околните села са негови наследствени земи, но в Русия те не подлежат на реституция. Той е щастлив с това, което има. Показва ми старинна книга — библия с илюстрации на Густав Доре, издадена в Германия от руски издател. Виждал съм всяка илюстрация преди това в Интернет — невероятни са. Говорим си до четири и половина часа сутринта и ми се иска да продължим да говорим, толкова ме кефят тези хора — все пак, утре трябва да стана рано и да пътувам цял ден. Лягам си.

….

Уфа — Троицк

ден 38

„Няма да ходиш в Екатеринбург.“ — казва СМС-ът от Зи сутринта. Получавам го малко преди да запаля мотора. Вече съм се сбогувал с Арчи и семейството му, а Егор ще ме изпрати до главния път. Зи е говорила с българския консул в Екатеринбург и нещата с визите изглеждат малко по-светли. В Екатеринбург посолство на Монголия вече няма и съответно няма и смисъл да ходя. Има в Иркутск, който се бил намирал някъде след Новосибирск, и не, Новосибирск не се намирал някъде след Монголия. „А, да.“ — сещам се. „Това беше последният град на границите на цивилизацията.“ Може да не ми се наложи да ходя и до Алмати, въпреки че тайничко се надявах да ми се. И така — не в Екатеринбург, днес ще ми се наложи да мина само 450 километра и то по по-добър път.

Пътят е нормален — или поне аз вече съм приел за нормално всичко, което не друса с висока честота, а поне през десетина метра. На места продължава да има коловози, издълбани в асфалта, колите продължават да минават твърде близо до мен, когато изпреварват. Жегата преминава в прохлада, а прохладата в хлад, когато слънцето започва да се спуска. Високите брезови гори наоколо задържат влагата и студа — това, ако правилно съм разбрал, е някъде в полите на Уралските планини. Вече е вечер, когато стигам до отбивката за

Троицк

мястото, откъдето съм запомнил, че трябва да вляза в Казахстан. Въпросът е — продължавам ли натам днес, или оставам в Челябинск. Мога да карам още, слънцето не изглежда да бърза да залязва, както прави напоследък, така че — продължавам. Пътят чак до Троицк е като току-що положен, и въпреки че съм решил да не карам повече по нощна Русия, за кратко време стигам до там.

Задръстването преди ремонта на някакъв мост. Не издържам да чакам в жегата и изпреварвам цялата колона…

Честно, по принцип се кефя много на брези ама след няколко хиляди километра могат много да ти писнат. Искам да видя нормално дърво — кестен, ябълка, круша, смокиня, фикус…

Така изглежда единайсет часа през нощта — тук, на север, денят е дълъг. Това е мястото, където бих имигрирал веднага, ако бях бухал или прилеп — щях да мога да се наспя като хората най-накрая…

Полицаите, до които спирам, ми посочват къде има мотел — намира се точно от другата страна на улицата до бензиностанцият-а, на която няма бензин А95, а само 92. Оказва се, че това е последната бензиностанция преди границата, а аз съм минал малко над двеста километра от последното зареждане — скоро бензинът ще свърши.

Докато се чудя на какво ми прилича коридорът на мотела, камериерката плъзга вратата надясно. Това е спален вагон, вграден в самата сграда — изкарва ме от релсите от кеф. Стаичката е широка около два метра и дълга два и половина, всичко е старо и олющено, но на мен много ми харесва. „Екзотика.“ — казвам на камериерката, която откакто ми е записала данните от паспорта, ме нарича Коста при всеки удобен случай — приятна и добронамерена жена. Разтоварвам багажа в „купето“ си и отивам да проверя какво има за ядене в кафето от другата страна на сградата. Навън е студ. Надявам се това да не е някъв feature на тукашния климат.

Веднага, щом влизам, виждам няколко чужденци — тъкмо стават да си ходят. Единият ми кимва и ми стиска ръката — казва се Мортен и е журналист от датското радио. Другите са Йенс — управител на компания за ТИР транспорт и Миша, който е служител на компанията от Москва. Мортен ми обяснява, че следват „Новия път на коприната“ — транспортът на стоки с кораби от Китай до Европа е станал много сложен заради пиратство по бреговете на Судан и сегашната алтернатива е пътят от Европа през Русия и Казахстан — нещо като нов път на коприната. Сядаме заедно — те си взимат по още една бира, а аз гладно изгълтвам борша, прекъсвайки яденето само когато някой ме попита нещо. В заведението влизат група казахстанци — вижда се веднага по мургавите лица и дръпнатите очи — вероятно са шофьори на тирове или „фури“ — доколкото разбирам, така се казват по-късите и малки тирчета. Мортен веднага започва да ги снима — един от казахстанците се разбучава, че е без дори да ги попита за разрешение, но Миша веднага го успокоява — той е около двайсет и две-три годишен, но забелязвам колко добре се оправя с хората. Казахстанецът млъква и всичко е отново наред. Заговаряме се с цялата група — кой откъде е, какво става по границата и за бандитизма в Челябинск — разказват, колко било опасно и си мисля, че съм взел правилното решение да продължа да карам. Пътища навътре има, бензиностанции има редовно — поне по главните пътища, а най-вероятно няма да имам време да се отклонявам много от тях.

Администраторката ми се скарва, че парите ми са на кълбо в джоба и ми ги подрежда с лицата нагоре и по низходящ ред…

Казахстан

…after you eat them.

Мисля, че е по-малко от двайсет километра от тук до границата — спирам само за да снимам мотора си на моста над

река Уй

Река Уй, както може би сте се досетили, не е това, което човек би си помислил, като чуе Уй, а означава Мисъл, както преди малко ми е обяснил портиерът на къмпинга — волжски българин, както сам се нарече. Разделили сме се на две части — едните сме поели на запад, а те са останали тук. Река Уй е наречена така, защото тече бавно и предрасполага към мислене — мен пък, по обясними причини, ме предрасполага да снимам табелата с многозначителна полу-усмивка.

Река „Мисъл“…

Опашката коли и микробуси на границата

е много дълга — изглежда, че тук ще се забавя доста. Вляво, в полето е кацнал някакъв хеликоптер — някой споменава, че на границата има инспекция. Върхът. Хората са наизлезли от колите си и се мотат, чудейки се как да си убият времето. Човекът от колата пред мен — огромно сребристо Мицубиши — се приближава. Разказвам му накъде съм тръгнал. Оказва се, че той е на път за Памир — намира се някъде под Казахстан. Решил е да тръгне вчера, просто си е събрал нещата и е тръгнал. Казва се Вячислав. „Вероятно ще стоим тук четири-пет часа.“ — казва. Това би било ужасно, но още по-ужасно е, че не съм се сетил да си взема вода — имам само няколко глътки от вчерашната бутилка. Не ми се налага да се връщам до града — Вячислав е опитен пътешественик — в колата му има няколко бутилки плюс цяла една туба вода и проблемът ми бързо се решава. Времето тече малко по-бързо в компанията на няколко човека от околните коли — обсъждат радиото, с което поддържат връзка с тираджиите. На Мицубишито е закачена доста сериозна антена — може да говори с шофьори на над десет километра разстояни и често това се оказва много полезно. Чувал съм, че много от мотористите в Щатите също имат такива устройства. Минава някаква жена, която предлага да направи застраховка гражданска отговорност за Казахстан — проверявам, и се оказва, че зелената ми карта не го покрива — не знам защо.

Опашката от коли пред границата… …продължава доста и в двете посоки.

„Ама ние вече в Азия ли сме?“ — питам объркано Вячислав, който е от град Златоуст. Някъде там е имало голяма стела, която е маркирала границата Европа — Азия — минал съм покрай нея, без дори да разбера. Егаси. Вече съм в Азия. Ама то и половината от Истанбул е във Азия, а това е на стотина километра от Созопол, така че изобщо не съм впечатлен.

Границите минавам удивително лесно — не знам защо съм очаквал да бъде по сложно. Руснаците, които карат паралелно с мен, минават по-бавно и се налага да изчакам Вячислав след бариерата — вече съвсем

официално съм в Казахстан

Егаси. Азия. Казахстан! Изобщо нямах намерение да минавам оттук — бях го извадил от маршрута си съвсем официално, и го върнах само защото срещнах няколко човека от Казахстан докато отивах на срещата на Хорайзънс Ънлимитед в Германия. Първо беше едно момиче на летището в София, след това друго момиче в хостела във… Франкфурт, ако не ме лъже паметта — и това за един ден. След тях двете си казах, че ако срещна трети човек преди да се върна от Германия, ще го приема за знак, че ТРЯБВА да отида в Казахстан. Една от готвачките в ресторанта до самия къмпинг на срещата се оказа този трети човек, и ето че вече съм тук. Казахстан. Звучи някак далече от България, а всъщност не е чак толкова… Вчера Скитник навърши 30 000 а тръгнах на малко повече от 22 000 — това значи, че съм минал почти 8000 по моя си крив маршрут. Казахстан. Баси!

Асфалтът е страхотен, а ограничението на скоростта — сто и десет, за разлика от леко приспивните деветдесет в Русия. Единствената полицейска кола е тази, която задминаваме някъде по пътя. Наоколо не е степ, освен ако степта не е безкрайни полета трева, която изглежда странно ниска — като окосена. Във ляво и във дясно се простира нищо — много, много нищо — чак до хоризонта, който сякаш служи единствено за да подчертае колко всичко е плоско и празно, правейки безлюдния път да изглежда дори леко претрупан.

Вече съм в Казахстан! Йййхаааа!

И пак: Йййхааа!!!

Не чак толкова Йййха — тоалетните на големите бензиностанции и тук изглеждат по този начин…

Крайпътно кафе. Това другите хора, които са достатъчно предвидливи да си налеят нещо топло в термосите, а не само да ги влачат със себе си, са егаси якото нещо…

Караме доста, след като вече се стъмва, но изминаваме само около стотина километра. Колкото — толкова. Утре ще имаме да изминем още около шестстотин до Астана. Мотелът, който намираме на петстотин метра встрани от пътя ни излиза по 250 рубли на човек, което е по-малко от десет долара за огромна стая със собствен душ и тоалетна. Леглото е общо, но се разделя на две — правим го, камериерката ще ни даде други завивки по-късно. Хапваме по нещо набързо в кафето долу, което е огромно и очевидно изпълнява функциите на дискотека за близките села — на тавана виси една от онези огледални сфери и е доста шумно. Моторът е спрян точно пред входа, а тук хората пият — това е малко притеснително но изборът ми е нула. Администраторка-та обещава да го наглежда.

Разглеждам GPS-а му — полезна джаджа. „Пътят, по който минаваме сега, е основният маршрут, по който наркотиците влизат във Русия.“ — казва Вячислав, който има приятел в милицията, шеф на отдела за наркотици на голям град. Разказва ми, как обемът на дрога в Русия се е увеличил неколкократно след като Американците са влезли в Афганистан. „Това е като диверсия срещу страната.“ — казва Владислав. „Ето в такъв свят живеем.“

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(9): През Казахстан

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Казахстан – на картата:

Казахстан

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “От Волгоград до Казахстан (8 част на Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)”

  1. […] Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подтсъпите на Астана в Казхстан […]

Leave a Reply