сеп. 25 2009

Записки на стопаджията

Пътища на този свят — много. И начини да пътуваме по тях — бол. На кон, на кола, на рейс, самолет и на триколка, на влак или пеша можем да обиколим света. Днес ще пътуваме на стоп. Наш водач ще бъде Рошавата гарга, която ни написа пътните си стопаджийски впечатления:-)

Приятно четене:

Записки на стопаджията

Обичам да пътувам на стоп. През последните години пътувам или с кола, или със самолет, или на стоп. Влак или автобус не са използвани не помня от кога. Пътувам на стоп защото така ми е кеф. Който не е пътувал никога, той не може да разбере удоволствието от пътуването на стоп. Но не съм и някакъв стоп-манияк, който да маха безцелно, само и само за да се движи нанякъде, пък каквото сабя покаже. Аз пътувам, за да се придвижа от т. А до т. Б при това по най-бързия възможен начин, за да не губя от времето, което ще прекарам в т. Б. Имам книжка, но не карам по разни причини. Най-тайната е, че предпочитам да пътувам на стоп, вместо да шофирам 😳

Винаги пътувам само соло, тръпката е далеч по-голяма, както и успехът с махането. От друга страна, малко съм пишман стопаджия, да ви кажа. Нямам стопове в дъжд, по тъмно или през зимата. Като знам хората какви стопове правят… Тия дни ми се очертава да извърша пръвия си що-годе зимен стоп, пък да видим дали няма да се изпълнят и другите неизвършени подвизи. Откак реших кога точно ще пътувам, не ме свърта на едно място. Сърби ме пръстът, ви казвам. Снощи се зарових във форума на колегите стопаджии и ми стана едно мило и драго такова… След седмица мисля вече да съм с раницата на пътя. А половинката, милата, е толкова против стопирането ми, че дори ми предложи да взема колата! Прецедент!!! След няколко неуспешни опита да ми забрани да махам, вече се отказа. Но това с колата беше просто… обездуми ме един вид.

Към Широка лъка

Започва път от моя праг…

Знам откъде тръгвам, не е съвсем сигурно къде трябва да отида, а какво ще се случи по пътя никой не знае. Тръгнах със смесени чувства, за пръви път не бързах да стигна. Поне не бързах за там, където трябваше в крайна сметка да отида. Бързах за едно друго място, където щях да убия още малко време преди срещата, която вече не знаех дали искам да се състои.

За първи път май тръгвах толкова рано за стоп, но все пак — зима, дълъг път, а и бързах за кукерите в Широка лъка. Както винаги тръгна тегаво, на изхода на града трудно спират. Тъкмо взех да се изнервям леко, понеже се появиха и още двама стопаджии, които се лепнаха до мен, когато ми спря черно ауди със затъмнени стъкла на задните врати. Вътре обаче седеше приятен младеж (баси тва как звучи, все едно аз съм стареж). Дънеше яко хаус и аз се поотчаях, че ще ми се пръсне главата. Той обаче ме усети и реши да ме хвърли от коня — пусна цял диск мр3 с български класически песни. След 50-тина километра ми се отпусна и гласът и в един момент вече дружно грачехме „вземи една българска роза от мен“. Е, вярно, че във всяка песен търсех подтекста в светлината на моите си мисли. На моменти чак ми се насълзяваха очите. То не беше „дано минеш по другия бряг“ или пък „сбогом, дано си щастлива“, “ да те жадувам аз, а ти все повече да се отдалечаваш„, „не сънувай ласките нежни на друг“, после „ах, как не искам да съм сама“ и т. н… Уредбичката му беше доста яка, в багажника дънеше огромен бас и беше наистина странна гледка да видиш — минава по улицата черно ауди с тъмни прозорци, а от вътре дъни здраво „детство мое“ и двама луди пеят с цяло гърло.

Предния ден си мислех, че в този момент единственото хубаво, което може да ми се случи е пътуването, но и там гаранция-Франция. Идиоти всякакви, а и може да се закучи… Обаче късметът беше с мен. Тия ми ти песни направо ме размазаха от кеф. Оказа се, че въпросният пич ще ме вози през ~3/5 от пътя и аз вече се виждах по обед в Пловдив, което значеше, че ще хвана кукерите и пичовете от стопаджийския форум, при късмет щяхме да се запием и дори можеше да стигна крайната дестинация чак на другия ден. За това се навих да направим кратка отбивка, за да се види пича с приятели. Оказа се, че отиваме на един превтасал тревомански купон в реанимация след двудневния вече запой. Свърталището беше пълно с празни погледи и всъщност си мисля, че повечето не ме и забелязаха. Ама пука ми. Покрай стената беше наредена внушителна колекция от двулитрови празни бутилки от бира, на стената на огромна плазма вървеше Дискавъри без звук, а от компютърни колонки дънеше отново техно. 10-тина дечурлига се бяха натъркаляли на единствената мебел освен малката масичка, отрупана с пуканки, чипс и мръсни чаши.

Търпеливо чаках, докато се метнахме пак в колата, но се оказа, че отиваме в близката горичка за по едно джойнтче. Вече бях на вълната и си казах — що пък не, пука ми на черупката, да става каквото ще, мен течението ще ме носи. Гледката беше хубава, микроязовирче, туй-онуй… От дума на дума убедиха моя пич да вземе един от купона и да го кара в Котел. 30 км отбивка казаха. Да, ама не. Първо се оказа 60 км отбивка, от която 30 км по третокласен път, който беше дупка в дупката и нямаше нито една друга луда кола, освен нашата. „Пътят“ беше обилно осеян с конска отпадна продукция, което ме наведе на мисълта, че коли с ДВГ дори и не минават. Щом дупките позволиха, свиха по още едно джойнтче, което беше дръпнато набързо. До Котел така и не стигнахме заради катастрофа на пътя точно преди града. Така че обратен, и айде на Петолъчката тоя път. Поизкуших се да продължа с пича чак до София, ама след един смс и последвало обаждане, си казах — другия път.

Оттам нататък стопа се накъса и изгубих надежда да хвана кукерите. Въпреки това, до последно мислех да звънна и да питам накъде са нещата с тайната надежда да ми кажат — тук сме, на маса сме, идвай! Но последните 70 км ги минах на 3 пъти с чакане по 20—30 мин и още един смс, на който дори и не отговорих. На всичко отгоре така ме налегнаха природни нужди, а се оказа толкова невъзможно да се скатая някъде, че реших, че нямам избор и е време да посетя санитарното заведение в крайната си дестинация. Така, след около 10 часа стигнах там, където не мисля, че исках да бъда.

Между София и Пловдив

Крилете на вятъра

По ирония на съдбата през най-гадните дни в живота ми направих най-бързите и лесни стопове! Такова чудо не ми се беше случвало до сега нито веднъж, а сега — три пъти.

За три дни направих два прехода по ~450 км и един около 200 км, като и в трите случая се придвижих със скорост все едно пътувам с нашата кола, без прекачвания и проблеми. Никъде не чаках повече от 5 минути, може би само един път около 10. За пръв път нямах проблеми със започването на стопа на изхода на градовете, както и на магистралите. И за пръв път ми спря първата кола, на която махнах. Като изключим в двете посоки около Пловдив и на излизане от София, където имах къси отсечки с по 2—3 коли, ме качваха все директно за по 200—300 км. Абе, щур късмет!

Нямах гадни, бавни, смрадливи коли този път, въпреки че два пъти ме возиха цигани. Втория път беше доста любопитен. Новичък лъскав Опел, отвътре се носи смесен аромат на одеколон и ароматизатор, върви лека музичка, на задната седалка — дипломатическо куфарче и куфар с колелца, на закачалката виси сако, а отпред насреща ми се хили млад черен циганин с гелосан бретон, панталон с ръб и розова риза. Оказа се с две висши образования, в момента завършва второто — право, ходил да се снима по бтв предния ден с Бат’ Бойко и т.н, че за капак имал и рожден ден, та ме черпи бонбони и ми даде визитка. Забавен беше.

Другата по-интересна случка беше с един Мерцедес от Пловдив до София. Вътре седят двама с вид на млад чалга бос и застаряващ чалга мениджър. Съответно — радиото яко дъни чалга. Младокът пред мен, с черна лъскава риза с бели апликации и камъчета на гърба, седеше полуобърнат назад и току нервно извърташе глава колкото да ме погледне косо. Оказа се, че го било шубе да не извадя някой нож, разбираш ли. Дъртакът със златен часовник и скъпи ретро слънчеви очила ме бъзна по въпроса, а аз го уверих, че няма да изкарвам ножа, ако не се наложи, при което младият подскочи:P Когато отворих ципа на раницата, за да си прибера очилата, нервният пак се извърна, а аз се пукнах от смях. Оказа се, че дъртият бил кмет на моя квартал, освен това излезе голям досадник и даже ми звъня по телефона на другия ден.

Вози ме и един професионален фотограф, доста кисел и надменен, като всичките такива, над които имам наблюдение. Все пак от него успях да изкопча няколко ценни съвета, които смятам да изпробвам в най-скоро време и които обясниха някои мои неуспешни експерименти. Жалко, че не беше по-дружелюбно и общително настроен, че да завържа контакт и да мога да му досаждам и занапред. Карай! И без това човекът по много начини ми напомняше ужасно много за миналогодишната голяма грешка, по-добре да си нямам вземане-даване с него.

В разрез с настроението ми, особено това на връщане, природата беше решила да покаже всякакви пролетни прелести, като най-пленителни бяха безбройните жълти поля с рапица в апогея на цъфтежа си. Те, редувайки се с тучните зелени ливади, ми донесоха известно успокоение, то просто няма как да останеш тъжен при такава красота. Аз обаче, съвсем целенасочено този път не си бях взела фотоапарата, така че само си гризях ноктите от яд, че няма да запечатам пъстрите картинки.

Към Стара Загора

Завръщане в реалността

Не ми се тръгваше, исках да си остана в приказката. Още докато бях там закроих планове кога пак ще отида. Протаках максимално, не ме беше грижа, че ме чака дълъг път, исках да остана още малко, още няколко минути, и след тях само още няколко… Едвам се откъснах, дори и когато обърнах гръб и закрачих, краката ми се влачеха тежки като олово.

Стопът отново тръгна обещаващо. Слънцето грееше, беше топло, дори се съблякох по тениска, това ми донесе усещане за пролет, за топлина, за ведрина. Край пътя имаше дори цъфнали дръвчета. Забавен тип ме взе до Пловдив, всичко беше ок, дори и сълзите в очите ми пресъхнаха. Остави ме на магистралата, аз само минах от другата страна и започнах да махам. И хубавото свърши тук. Леден вятър шибаше здраво, а колите фучаха и не помисляха дори и да намалят. Аз си знам, че е кофти да стопираш на магистрала, ама чак толкова кофти не е било. 40 мин. — безуспешно. Обикновено след 30-тата минута започвам да махам и на камиони и най-често третия спира. Сега обаче дори и те не спираха.

Най-накрая спря един древен червен бус с възрастен чичка в него. Представи се като дядо Митко и не ме остави да скучая през следващите 50-тина км, през които ме вози със средна скорост от около 70—80 км/ч. Започна без предизвестия, направо с:

— Кой ти е кодът?

Mоят отговор беше:

— ?!?! кое?!? — след, което ме накара да събера всички цифри на рождената си дата, докато получа едноцифрено число. А именно 3. Оттам започна с пълния анализ на моята скромна персона, къде познаваше, къде не. Но не спря до там. Минахме през китайската ми зодия, през кодовете и зодиите на майка ми, баща ми, половинката и някое и друго гадже, което според думите му се явявало бивше, бъдеще или настояще:D И ако за другите все имаше по нещо вярно, то за майка ми всичко, което каза беше точно обратното на истината, което много ме забавляваше.

След това имаше нова изненада. Реши да ми дава мъдри съвети за нещата от живота. Започна с това как да взимам важните, ама много важните изпити. Тук се заслушах с интерес, понеже изпити винаги се намират. Та значи — 3 минути преди изпита започвам да пляскам с ръце, ама силно, така че да пламнат. Това за 2 минути. Трябваше и да си повтарям нещо на ум, ама вече го забравих, явно така и няма да разбера дали методът е ефикасен. Следващата една минута трябва да масажирам силно мекото на ушите си, докато и те пламнат. И тогава влизам и ги разбивам!

Другото беше как да получа опрощение на греховете. Ами че то било много просто — всяка събота сутрин да купувам по една евтина (това ми беше натъртено), вафла, която след това да давам на първия срещнат. И последното беше как да се отърва от всичко лошо, което ми се случва — тук отново заслушах с повишено внимание, бях готова и бележки да си водя.

Взимам значи монети — от всички съществуващи по една — 1 ст, 2 ст, 5 ст. и т. н. Загъвам всички в една „книга“ и спя с тях под възглавницата една нощ. На следващата вечер ги отнасям на някое оживено кръстовище, обръщам се на изток и ги пускам зад гърба си. Промърморвам „Както тези монети ще изчезнат, така да изчезне и лошото“ или нещо от рода, то кой ли ще ме чуе какво е точно, и си отивам в къщи без да се обръщам, дори и ако някой ме извика или ме гони, за да ми върне парите.

Накрая имах чувството, че сме минали не 50, а 250 км. С облекчение слязох от буса. И се започна още по-голямо чакане, пак на магистралата, пак със студения вятър, който тук беше толкова силен, че като протегнех ръка за стоп и ме завърташе като ветропоказател. Нови 40 мин. колите само профучаваха, докато накрая не ми спря една древна едва кретаща синя жигула. С умопомрачителната скорост от има-няма 60 км/ч се добрахме до Стара Загора, а аз дори си позволих да задремя от отегчение.

Последваха още 3 кратки прехода и в един момент се оказа, че замръкнах на пуст път на ~100 км от дома. Е, поне се изпълни една от непреживяните ми стопаджийски ситуации. За около половин час минаха едва 4—5 коли, които въобще и не помислиха да спрат. И тъкмо започнах да си мечтая да мине и да спре който и да е, ако ще и лада пълна с цигани, когато минава и спира не лада, а голф пълен с цигани. Хич и не ми дремеше вече, намърдах се при тях с облекчение, че се махам от това каръшко и безперспективно място и се придвиждам с още 30—40 км. напред. След тях имах само още един преход и най-накрая след отново 10 часа преход, но с доста повече студуване на пътя, се добрах на топло в къщи, където ме очакваше чаша леден Gordon’s с лайм. Така направих резкия преход от приказката към гадната реалност.

Автор: Гарга Рошава

   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Записки на стопаджията”

  1. Не знам защо, този стил на писане, че и на живот ми е някак познат ;). Не от личен опит.
    За пътуването на стоп – не е моят начин, но пък е приятно да го чета. Хубаво пише Гаргата.

  2. е, ако имах мотор, мислиш ли, че щях да стопирам :))

Leave a Reply