юли 28 2006

Албания (Западни Балкани, 2006 (2 част))

Published by at 15:25 under Албания,Благун

Част втора на пътеписа (началото е тук: Гърция, Корфу>>>)

Продължение

Албания

част втора на

Западни Балкани, 2006

Както се очакваше, това беше „гвоздеят” на маршрута ни. Първоначалната идея беше с фери да дебаркираме от Корфу директно на Саранда. Уви, оказа се, че монополистът на тази линия – IONIAN LINES е променил разписанието – сутрин в 9 часа тръгва „комета” за Саранда (тя не вози коли), а фери има само в 18.30. По този начин завръщането в Игуменица стана задължително. Оттам – два варианта:

Вариант 1: Игуменица-Йоанина-Какави-Гирокастер-Вльора (или Фиер) и на север по морето
Вариант 2 – крайморски: Игуменица-Бутринт-Саранда-Вльора-Дуръс-Шкодар.

Първият вариант предполагаше по-голямо връщане назад, но според гърците поне до Гирокастер пътят бил много добър.

Вторият вариант беше примамлив с крайморското пътуване, но до Саранда беше Terra Incognita. Тук започваме прилагане на поговорката – „с питане и Цариград се достига”….
Тази мъдрост ще ни върши незаменима работа през тотално безтабелната Албания. Първият обект на питане е Игуменишкото РПУ. Дежурната на портала се оказва твърдо гъркоезична, но ме насочва към експерт по тези пътища – бюфетчикът на барчето в РПУ-то. Тук уцелвам десятката – човекът ми начертава пътя, описва всички гръцки и албански села от Игуменица до Бутринт. На въпроса ми, какво е качеството на шосето, той прави добре известния международен жест с китка – „и тъй, и тъй”. Само след броени часове ще разберем, че това е мотото на всички албански пътища.

От Игуменица се тръгва по обикновеното шосе за Йоанина

и след десетина километра се отклоняваме за Сагиада. Не търсете табелки „Албания”, имаше 2-3 табелки – „Greek Customs”. След Сагиада се търси Мавромати – това е името на ГКПП-то. Дотам пътят е правен с ЕС-фондове и е безупречен и широк (пустите византийски номера – с Албания имат 4 ГКПП-та, а с нас доскоро бяха само 2 и се ослушват за нови). Стигаме до новичката гръцка митница. Бърз преглед на документите, печати и ни показват края на асфалтовия паркинг на митницата. Бариери на тази граница няма по очевидна причина – няма накъде да се измъкнеш в посока Албания.

Не знам, къде е краят на света, но това място определено номинирам за кандидат за титлата „Краят на Европа”. Там завършва настилката, минава се през стар бетонов мост и на отсрещния баир се очертава трошенокаменното продължение на международния път. След моста следва сблъсък с най-абсурдното ГКПП на Европа, обслужвано от доста на брой (значително повече от преминаващите ежедневно пътници) живописни персони. Колко жалко, че е забранено снимането на този обект!

Бариера от криво дърво с въже, боец в караулка с куче в колибка от тръстика. Кой знае защо бариерата на „пътя” е спусната, след като човек спокойно може да я избиколи и мине през полето. Вдига се бариерата и спираме на уширение на пътя с две по-големи барачки. Поема ме възрастен човек и ме вкарва в една от бараките. Давам му документите – той ги гледа, отваря/затваря, безпогрешно разпознава паспортите, но с шестбуквеното ми име има сериозен проблем и след петминутно усилие го произнася само с 1 грешка. После нацелва зелената карта за колата (тя просто е зелена на цвят) и тук запецва! Сочи колата и знак за книжка – показвам му талончето (от новия формат с холограма). Опитва се да чете талончето, но за съжаление номерът на шасито на колата има отчайващо много цифри и букви. Ясна работа – човекът е кадър на управляващата партия и е назначен на синекурната службица. Затова вика за помощ по-младия си колега. И тук попадам на албански ерудит, кой знае защо запратен вместо в Тиранския университет в митницата накрая на света. Вижда българските паспорти и моментално изрежда 5-6 български града. После пита – English, Deutsch, Italiano, русский? Ахвам от учудване и го питам – „Почему ты говориш по русский?”, на което той ми изстрелва в скоропоговорка – „Когда говорим о Ленине, понимаем Партия, когда говорим о Партии, понимаем Ленин!”. Както може да се очаква, той разпозна талона на колата и даже поиска пълномощно (тя се води на фирма). Показвам му българското пълномощно, което го задоволи напълно. Следва писане на бележка, естествено – само на албански – нещо като разрешение за внасяне на колата. С тази бележка и двата паспорта бодро маршируваме към втората барака. В нея седят двама души, които при подаването на два паспорта започват яростно да се карат помежду си. Кавгата завършва с компромис – всеки взема по един паспорт, вади по един халваджийски тефтер и ни записва (добре, че не бяхме трима!). За обслужването се заплаща такса от 10 евро на калпак с квитанция, която явно служи за издръжка на раздутия щат на границата (Важно! Пазете си всички бележки, които ви дават на границата – ще трябват на излизане!). На десетина метра от бараките следва нова бариера с боец и куче, който (слава Богу, боецът, а не кучето) демонстрира работа, като имитира проверка на паспортите, току-що проверени и записани под носа му.

Най-сетне сме сами след пушилестия път. Спираме за оглед – безкрайни сухи планини, трънаци и кактуси, а в долината – наредени като броеница бункери. Явно тук славната албанска червена армия е трябвало да даде отпор на НАТО-вския гръцки империалистически агресор. Първите албански села – каменни сгради с изцъклени прозорци. Първият религиозен храм – църква, а не джамия, и то нова и голяма! Първите няколко возила – мерцедеси от 80-те години, моторетки и няколко по-читави коли с гръцки и италиански номера. Първите персонажи (след граничарите) – отрудени селски хорица, досущ като по нашите села. Досущ като при нас е и голямата концентрация на бензиностанции – на юг – по-примитивни, на север – по-модерни. Психологически сме се приготвили за 15 км трошено-каменен път до Бутринт, но само след 5-6 км настилката става новичък асфалт. След още 5-6 – пак трошляк (спомням си жеста на полицейския бюфетчик – и тъй, и тъй). Мъките свършват пред буйна река, от нашата страна – със средновековна крепост, от отсрещната – с римски амфитеатър. Трансферът през реката става със сал, дърпан от въжета.

На отстрещния бряг ни чака цивилизацията – асфалт, паркинг с новички туристически автобуси. Продължаваме бодро към Саранда.

Сухият пейзаж се сменя с голямо езеро и зелени ниви в долината. Не след дълго наближаваме

Саранда

Отдалеч градът изглежда живописен – в залив, с накацали нови сгради. Да, ама отдалеч. Бих предложил всички кметове на нашите крайморски селища да бъдат натоварени на автобус с развалени амортисьори и „поразходени” из Саранда. Само така ще се убедят, до какво води стихийния мегаломански строеж. Още с наближаване на първите сгради на Саранда пътят се влошава кардинално – инертни материали насред пътя, разкопани и полузаровени канали. И отчайваща пустош – доста строени-недостроени хотели-„гимназии”, други – построени, но пустеещи. Албания има потенциал да поеме много туристи, но реалният приток е практически нулев. Единствено в централната част – прилични улици. Пътят от границата дотук ни отне 2.5 часа, с чакането на границата – към 3 часа.

Следващият участък

Саранда – Вльора

е много живописен и много труден. Пътят започва като тесен асфалтов с безброй кърпежи. Вляво е безкрайният син декор на Йонийско море. Пред нас – безкрайни сухи карстови планини, като през 40-50 км водата избива в карстови извори и тези райони са като джунгла от субтропична растителност. Изгледите към заливчетата са зашеметяващи – този път не е за хора със страх от височина и на всеки десен завой над бездната жена ми ис затваря очите. Преминаването през селцата е трудно – както вече посочих за Саранда, албанските дюлгери не намират за нужно да възстановят изпълнените разкопки. На няколко места се виждат срутили се постройки – отново следствие от безконтролието (но защо да се чудим – нима около Варна не е така?). Времето тече, а километрите се нижат бавно. От сутринта радиото в колата е настроено на Корфиотска радиостанция и още сме в обхвата и. Но след поредното село или градче с разбити улици – Дерми – о, чудо! Пътят внезапно преминава в планинско шосе, изпълнено по всички европейски стандарти. Получили чудно избавление, бодро вървим по серпентините до най-високото място по пътя – кота 1050 по картата. Горе на билото – страхотни панорами – на юг – към сухите планини, на север – към гористи планини, на запад – далеч надолу е морето. Някъде в околната акватория е границата между Йония и Адриатика. В 16 часа сме във Вльора – 4 часа от Саранда.

Вльора нашумя с пирамидите,

които, за разлика от Варненските им аналози, свалиха правителството. По всичко личи, че фараоните са вложили парите си в този град. Южната част започва в хубава плажна ивица, но гледката е като при неутронна бомба – има плаж, има чадъри, има капанчета на плажа, он няма хора! По-нататък крайбрежната улица продължава като нелоша имитация на бул.Кроазет в Кан – два реда палми, лъскави хотели, широка пешеходна променада край морето. По целия ни маршрут Вльора е най-добре изглеждащият албански град.

След Вльора започна равнинната част

– планините остават далеч на изток. Автомобилното движение става доста интензивно, колоните се предизвикват от сдухани камиони и автобуси, упорито отказващи да спрат и пропуснат колите зад тях. Освен традиционните Мерцедеси от 80-те години се появяват и по-нови постижения предимно на немската автотехника от 90-те години, пък и лъскави джипове и S-класи. Край пътя има доста бензиностанции, капанчета, почти на всеки разклон – сергии, на които се продава нещо. Спираме на изглеждащо сенчесто капанче. Питаме за кафе – момичето ни гледа като марсианци. Думата „еспресо” също не и говори нищо – кратък поглед и установяваме, че в капанчето няма нещо, окето да прилича на кафе-машина. Както и да е – остана да се задоволим с „ей това и ей онова” от хладилната витрина. Следващата непозната дума за момичето беше „евро”. Тук тя си взема GSM-а и се консултира със сведущ по курс/купува и курс/продава на албанския лек. Присъдата е – 2 евро, изплатени кеш в монета. Момичето смутено иска банкнота от 2 евро – ех, Варненската европечатница трябва да направи един тираж от банкноти по 1 и 2 евро – ще са харчат като топъл хляб в Албания! След Лушня попадаме на ново чудо – автомагистрала! Брееей! Но защо ограничението е само 90 км/ч? Бързо ни става ясно, защо. Стандартните ограничения за достъп до автомагистрала в Албания просто не важат. Автомагистралата е място, където се срещат, освен стандартните участници – каруци и трактори (за щастие в локалната лента), мотопеди, велосипеди (включително каращи срещу посоката на движение), кротко прибиращи се от паша стада козички. Локалната лента се използва още – за алъш-вериш, за паркинг пред капанчета насред полето. Вместо виадукти и детелини кръстовищата са осъществени, като магистралата временно преминава в кръгово движение – определено френски маниер. За съжаление, магистралата трае само 15-тина километра и отново сме по конвенционалния път. От Вльора до Дуръс стигаме за 2 часа.

На подстъпите към Дуръс се отделя шосе за Тирана

през Ndroq (един господ знае, как се чете това – Ндроч или нещо такова), но това не е нашият път, ние търсим Тирана през Vore и оттам – към Шкодер. Но дотам трябва да минем по нещо като околовръстно шосе на Дуръс. И тук попадам за пръв път на оковръстно шосе в по-лошо състояние от софийското. Началото е много „обещаващо” – в голяма дупка (обикновено маркирана у нас с подръчен клон) стои просяк без крака и размахва ръце към колите. По-нататък следва индустриален квартал, а след него – зелено поле и квартал в стил „мутробарок”. Албанският мутробарок се различава от нашия по употребата на палми в дворовете и на ярки цветове – зелено (от тревисто-зелено до жълто-зелено катаджийско) и сладоледено (бананово и розово). Отново следва магистрала към Тирана.

Отбиваме се на крайпътен ресторант. Не може да става и дума за сравнение с невинното девойче, непознаващо кафето и еврото. Тук има климатик, меню на английски с цени с точност до евроцент. По пътя има бензиностанции на Еко-петролеум, ВР, OMV и на местни петролни играчи. Явно цивилизацията тук е дошла.

От Вор се отбиваме към Фуша Круя и Шкодер.

Пътят не е магистрала, но започва обещаващо – нов асфалт, габарити като на пътя Пловдив-Асеновград. Но след някой друг километър готовият път свършва изведнъж (мдаа, албанските шосета са „и тъй, и тъй”). Следва 10-километров трошенокаменен участък, за щастие – част от него – валиран. След Фуша Круя пътят се оправя и не след дълго достигаме подстъпите на Шкодер – общо 2 часа от Дуръс, вкл. почивка към 20-30 минути.

Преди Шкодер

трябва да се отклоним

по пътя към Муричан (Muriqan)

и да влезем в Черна гора по крайбрежието (в противен случай трябва да избикаляме Шкодерското езеро, да минаваме през Подгорица и да се спускаме после към Будва). Преди Шкодер вляво от пътя има река. При влизане в града шосето за малко се разделя на еднопосочни участъци. Вляво към реката се вижда железен мост, изглеждащ като пешеходен. Той е нашата цел. Излизаме на това странно съоръжение – метален мост, застлан с траверси. По моста минават – коли (с изчакване), моторетки, велосипеди, пешеходци, едър и дребен добитък. Кой знае защо знак забранява движението на каруци. Целият хаос се регулира от полицай. След моста започва циганската махала на Шкодер – с камерата запечатвам епизод, при която циганка излиза от някаков коптор с кофа боклук в ръка, хвърля я директно в реката и в този момент започва GSM-разговор. Изобщо Водафон е свършил страхотна работа в Албания – вероятно тоталната липса на жична телефония е дала мощен тласък на безжичната.

Muriqan, Албания

Не след дълго стигаме Муричан и напускаме Албания за общо 11 часа и 20 минути. Това ГКПП няма нищо общо с онова на гръцката граница – кабинките са климатизирани, разполагат с компютър с LCD-монитор. Паспортите не се записват в халваджийски тефтер, а с автоматичен четец. Ей така, без причина и разписка ни искат 2 евро, може би заради търкането на четеца с нашите паспорти.

Какво видяхме за един полуден в тази страна:
1. Много хора считат албанците за разновидност на циганите. Грешка! Те не са такива, нито расово, нито като манталитет. Както у нас, така и в Албания циганите живеят изолирано в коптори.
2. Албанците не живеят в коптори, строежите са каменни (най-разпространения материал в района). Странно е, че има доста къщи без прозорци.
3. Страната все още като че ли е в годините на ентусиазирания стихиен капитализъм. Всеки гледа да продаде нещо, да построи възможно най-голям обект – къща или хотел.
4. Изглежда доста голяма част от народа се препитава като брънка от държавния апарат. Коментирах вече раздутия щат по границите. Катаджиите са също многобройни и патрулки присъстват почти на всеки кръстопът с ограничение.
5. В моите представи албанците са мюсюлмански народ. Грешка! Поне в западната, крайморска част видяхме повече църкви от джамии. Забулени възрастни жени видяхме по някои села, но далеч по-малко от района на Якоруда или Доспат. Младите момичета се носят напълно модерно, както някога се е казвало – „алафранга”.
6. Албанската диаспора по света явно има чувство за общност и поддържа майка Албания– много често се срещат коли с италиански, гръцки, косоварски, македонски номера. Вероятно голяма част от инвестициите са дело на албанци, забогатели извън родината (не коментирам, по какъв начин)
7. Инфраструктурата усилено се изгражда, много по-усилено, отколкото у нас. Прогнозирам, че не след дълго тя ще е в добро положение и хотелите ще оживеят за чужди туристи. Затова трябва и местните „барони” да проумеят, че незачитането на каквито и да е норми вреди не само на населеното им място, а и на тях самите.

Следва продължението: Из Черна гора>>>

Автор: Благун
Публикува се с любезното му съгласие

Други разкази свързани с Албания – на картата:

Албания


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


7 коментара

7 коментара to “Албания (Западни Балкани, 2006 (2 част))”

  1. Eris Karagjozi каза:

    Аз не знам кога сте били в Албания , но знам едно , че сега нещата са още по-добре. Искам да ви кажа че пътищата и улицита са по-добри отколкото в България. Аз съм албанец и от 3 години живея в България. Верно е че в някой неща сте доста по-напреднали от нас, но след 2-3 години ще ви настигнем и ще ви надминем. Хехехе. Много ми е приятно да видя че някой българин е посетил и пише за Албания, защото тука много малко я познават, или вобще не я познават. За отговор ето е-маил : eris_k@hotmail.com

  2. Стойчо каза:

    И ние се радваме за вашите успехи, а още повече се радваме, че всички на Балканите се сравняват с нас и искат да ни догонят 🙂

  3. […] Следва продължние – Из Албания>>> […]

  4. […] част на пътеписа (предишната част е тук>>>, а началото – ето […]

  5. […] Западни Балкани 2006 – 2 част – Албания […]

  6. Dalilata каза:

    Много интересен разказ написан с чувсто за хумор, забавлявах се изкренно, докато го четох! Искам да ви попитам дали има фериботна връзка от Тирана за Бари и ако да колко струва за 2 души+лека кола!

  7. blagun каза:

    Има фериботи от Бари до Дуръс, ето тук линк:
    http://paleologos.forth-crs.gr/english_int/npgres.exe?PM=BO
    Цената зависи от сезона, габарита на колата и това, дали искате каюта или само билет за достъп до палубата.
    Примерно за 15 февруари – 48 евро на калпак (палуба-deck), 89 евро – за колата

    Преди време имаше един пътепис на българи, пътували с фери от Бари до Дуръс и после Дуръс-Тирана-Елбасан-Охрид. Този път в Албания е абсолютно безпроблемен – магистрала до ДУръс и нататък – добър планински път.

Leave a Reply


Switch to mobile version