Париж / втори ден/
Продължаваме с втора част на разказа на Ренета за Париж. Ето какъв беше Париж (ден първи), а сега ще се разходим с нея през втория ѝ ден в столицата на Франция. Приятно четене:
Париж
Ден втори
в Париж започва с кафе и кроасани
и продължава с разходка по Елисейските полета. До там отиваме с метрото. Отново правя нещо за първи път в това пътуване.
Метрото е усойно и неприветливо, изпъстрено с плакати и е най-евтиният и бърз начин за превоз. След малко суетене около гишето за информация и кикотене пред машината за билети, знаем накъде и за колко пътуваме. В осветените с ярка, луминисцентна светлина вагони имам възможност да разглеждам парижани. Те стоят безразлични, със слушалки на плейърите в ушите си или зачетени в книга, чужди на моето вълнение. Чудя се, каква ли музика се чува от слушалките. Над вратите във вагона има ясна карта със спирките, връзките към други линии на метрото и надземният транспорт. Почти няма начин да се объркаш. В края на деня ние правим точно това, поемайки в обратната на нужната ни посока. Усещаме се бързо и пак така бързо сменяме влака. Пътуването със студеното и събрало миризмите на цял един град метро ни харесва. Отнема ни петнадесет — двадесет минути, със суетенето и от спирката на нашата улица, ние се отзоваваме на Шанз-Елизе.
Бавно, попивайки атмосферата на легендарният булевард вървим, към
Триумфалната арка.
От другата страна на улицата виждам огромен магазин на Луй Вуйтон. За черитири дни не спирам да броя и отчитам магазините на сетовните модни компании, които виждам в Париж. Спирам за кратко в магазин на Бенетон. И тук намаленията са намаления. Не мога да устоя на един шал. Решавам, че ще е за голямата ми дъщеря, когато се приберем в България. До тогава ще го нося аз. За един ден съм заразена от парижани и парижанки, които почти винаги носят нещо увито около врата си. По пътя ни към Триумфалната арка минаваме покрай шоурум на Пежо.
Отдалеч арката изглежда малка. Давам си сметка, колко е огромна, чак, когато заставам под нея. Преди да стигнем арката, пресичаме
Шанз-Елизе
до средата. Заставаме на булеварда, между потоците коли, за да направим снимки.
Шанз Елизе — Париж, Франция
Под арката, на стълбите под и в нея и пред асансьорите се тълпят хора. Решаваме, да не се качваме на покрива. С подходящо увеличение, новата арка в Дефанс се вижда много добре от тук.
Арката Дефанс
От Елисейските полета, тръгваме в посока Айфеловата кула. Вървим по улици, почти без трафик, разглеждаме красивите четириетажни сгради и декорацията по фасадите.
градините на площад Трокадеро.
Хапнали и отморили се, се нареждаме на виещите се опашки под
Айфеловата кула
Разглеждам железния исполин над нас. Въпреки тоновете желязо и огромните бетонни основи, нямам усещане за тежест. С издълженият си тесен силует кулата ми напомня на оголемено бижу. Когато вечерта я видях да свети цялата в жълто — златисто, а на всеки кръгъл час да блещука приликата с бижу, беше абсолютна. Архитектурните постижения на човечеството винаги ме удивляват, стремежа на техническата мисъл да надминава постигнатото предизвиква силното ми възхищение. Така се чуствам, когато гледам мостове. Така е и сега, под Айфеловата кула. До един от четирите пилона, Густав Айфел стои на постамента си и наблюдава виещите се опашки от хора, дошли да видят прекрасното му творение.
Около нас се редят посетители, почти от целия свят. Няколко младежи пред нас разговарят на испански, смеят се и се закачат. Голяма група японски туристи минава ” по краткия път„, през входа за групи. Пред нас младо семейство се опитва да забавлява малката си дъщеричка. На детенцето чакането му идва в повече и то мрънка недоволно, а Георги се заплесва по славянските черти, бялата кожа и рустата коса на майка му. Аз пък съм под Айфеловата кула, очаквайки да изкача, макар и с асансьор всичките и 300 метра. Преди да тръгнем за Париж, изчетох де що намерих в интернет. Много ми хареса следната исторята. След построяването на кулата, Виктор Юго, който бил яростен противник на строежа, всяка вечер идвал в ресторанта на първия етаж. Когато го попитали, защо го прави, той отговорил, че само от там кулата не се вижда.
Бюстът на Густав Айфел, Париж, Франция
Изкачаването на Айфеловата кула става на два етапа. Първият етап, който е до втория етаж, може да се изкачи и пеш. Има хора, които го правят, видях ги с очите си. Ние чакаме големия асансьор на два етажа, който се движи по единия „крак“ на кулата. Асансьорите са панорамни. Дават възможност, да виждаш движението им нагоре, сред тоновете преплетено желязо. Вълнувам се и ме е страх по един особено приятен начин. Вторият етаж на Айфеловата кула е на височина, която не трябва да се пренебрегва, сто петдесет и пет метра. Това е едва половината от височината на кулата, направо незначително, но тръпката, която минава през краката ми, когато доближавам перилата, казва друго. При мисълта за летящ надолу предмет, направо се схващам. Винаги съм искала, да мога безопасно да изпитам страховете си. Възможността да го напрвя ми харесва почти, колкото невероятната гледка на ширналия се пред нас град. Париж,като на длан.
За изкачването, към третият етаж на кулата, отново чакаме опашка. Над чакащите има малки надупчени маркучи, които от време, на време разпръсват фини капчици вода. Какъв благодат! Асансьорите за „върха“ са по-малки. Общо четири са, открити, както големите. Гледките и движението, ми спират дъха. Нагоре, високо и красиво. От асансьорите се излиза в малка зала с малки прозорчета. Всеки, който има проблем с височината може да остане там. Или поне да направи по плавен преход от закритото, към откритото пространство. В залата, над прозорците са флаговете на страните, и разстоянието по въздух до столиците им. Откритото пространство се оказва, не е толкова открито, в същност. Над цялата тераса на третият етаж на Айфеловата кула е опъната едра метална мрежа. „Ти какво очакваш?“ — подсмихва ми се Георги. Отново усещам лек сърбеж в ходилата. Сякаш стъпвам по много несигурна повърхност. Питам Георги и той казва, че и при него е така. Гъделичкането бързо преминава и се оставям на гледките наоколо да ме завладеят напълно.
Инвалидите
Инвалидите — Париж, Франция
Отиваме да си купим билети, в една отстраничните сгради. От ляво виждам надпис: „Лазарет. Моля пазете тишина!“. Удивена откривам, че освен, като музей, комплексът се ползва и по първоначалното си предназначение. Тези ми мисли се потвърждават от гледката на хора в инвалидни колички, спрени близо до тревните площи. В същата посока виждам друг надпис: „Хотел“. Купуваме билети и влизаме в кралската църква. Мястото е изцяло облицовано с мрамор и от него лъха студенина. Тръпки ме побиват през цялото време, докато разглеждаме църквата и музея. Не, че не е красиво, не, че не е величествено, но целият този комплекс е като преразказ за начините човек да умре или друг да бъде убит. В центъра на църквата, в „криптата“ е огромният саркофаг на Наполеон издялан от ръждиво-червен камък.
Гран Пале и красивият му стъклен покрив
Гран Пале — Париж, Франция
Забелязах го още докато бяхме на Айфеловата кула. От картата, разбрахме, само, че е големия палат, а срещу него е малкия. Пътят ни дава възможност да го разгледаме по-отблизо. И без това се чудим, как да уплътним следващите няколко часа, докато започне да се смрачава и стане време за корабчето по Сена. Тръгваме към
Гран и Пти Пале
По стълбите на големия палат, отново има насядали, че и налягали младежи. Въобще, младите парижани се чустват, като у дома си на всяко местенце в този град. Буквално, като у дома си. Да им завидиш. Централните врати на Гранд Пале са затворени, нормално. Минава шест часът. Надничам любопитно, но през матираните стъкла не се вижда нищо. Приятната изненада идва на единия страничен вход — експозиция на Анди Уорхол. Какъв по-добър начин да прекараме времето до вечерта.
За мен
Уорхол е нов и изненадващ
Нареждаме се на поредната опашка.
Корабчетата
са най-различни. Някои са, като ресторанти, други са открит нощен клуб на вода. Ние сме избрали най-баналното туристическо корабче.
До нас на опашката са няколко семейства индийци. Жените са облечени в разноцветни сари. Ръцете им са отрупани с гривни и пръстени. Любопитството у мен надделява над доброто възпитание и ги разглеждам с интерес. Опитвам се да отгатна кой с кого е. В ума ми се въртят въпроси, „Кой ли командва в семейството?; С тези ли дрехи домакинстват или у дома си са облечени, като всички други жени — с анцуг и фланелка?“
Докато градя теории за ежедневието на индийците, опашката се раздвижва. Качваме се на корабчето и заемаме места съвсем отпред. Редовете седалките са оградени с плексиглас. Всичко се вижда, без да се усеща вечерния вятър. Покрай нас зазвучава шансон, а екскурзоводът ни поздравява на поне 6—7 езика. Разказва ни по нещо малко за всяка от забележителностите, покрай които минаваме.
Париж е много красив вечерта
Особено гледан от реката. Минаваме под Пон Ньоф. Екскурзоводът разказва, че лицата, с които е украсен отговарят на бройката на любовниците на краля. Всички лица са различни и не се повтарят.
По двата и бряга на реката, навсякъде, където е възможно и няма движение на коли е пълно с насядали млади хора. Те са на огромни групи и на остров Сите. Разговарят, махат на преминаващите туристически корабчета. Свирят на китари, пеят, целуват се. Представляват много хубава гледка, тези красиви млади хора, събрани заедно, прекарват лятната вечер в този красив град по красивите му места. След събраните младежи, вечерната Сена ни предлага друга, зашеметяваща гледка: Осветената Парижка Света Богородица.
Корабчето прави обратен завой в реката, с Георги си казваме, че няма да успее и ще се забие с нос в брега. Изглежда прекалено дълго, в сравнение с широчината на реката. Умелата му капитанка го завърта почти на място и опасенията ни, се оказват безпочвени.
Пон Ньоф — Париж, Франция
Нотр Дам — Париж, Франция
Наближава дванадесет, когато слизаме от корабчето и тръгваме към метростанцията зад двореца Шайло. По поляните на Трокадеро и пред двореца навалицата не е намаляла на йота. Даже обратно. Искаме да видим блещукащата Айфелова кула. Лампичките святкат на всеки кръгъл час в подължение на пет минути. Заемаме стратегическа позиция пред двореца. До нас има група момчета, явно с арабски произход. Един от тях тупа по някакви тарамбуки, а останалите припяват. Прегърнали са се през раменете и танцуват тяхно си, мъжко хоро. Ритъмът ти влиза под кожата и прави топлата парижка нощ още по-хубава. Кулата започва да блести, сякаш да покаже, че може да е още по-красива. Много доволни се отпрвяме към метрото, взимаме влакчето и объркваме посоката.
Related posts:
Париж през май (7): Paris by night
Париж през май (4): Улиците и градините на Париж
Последният ни ден в Париж
Париж, обичам те!
Назад към Париж (6): Музеите на Париж
Париж през май (3): Сакре Кьор и Монмартр
Когато бяхме в Париж (1)
Пътуване до Париж
Към Европа с влака (8): Париж
Назад към Париж (4): Монмартър и мостовете на Париж (с кораб по Сена)
Назад към Париж (1): Пале Роял и Айфеловата кула
Пътуване до Париж иии… Дисниленд! (2)
Ренета, твоят разказ за Париж е един от най-симпатичните, които съм чела по темата! Поздравления! Впечатли ме и интересът ти към Мерджан Деде, та се питам дали не си сред почитателите на суфи музиката? А това си дълга и хубава отделна тема, нали? Поздрави!
Благодаря, Росица!
Не знам, дали моят разказ е най-симпатичният, но аз бях запленена, когато четох твоя.
Мерджан Деде – харесвам го, но не познавам много добре музиката му. Имам всичко на всичко два албума. Сега, от теб разбирам ,че това е суфи музика. може да се окаже че съм и почитател, значи. :-))
Ренета, твоите парижки дни са като описани от някое от онези “малки херувимчета”, които си снимала в ден трети 🙂 Толкова прозрачно, естествено, без суетни претенции и премълчавания от суета 🙂 Малко хора изживяват нещата така, още по-малко така открито описват изживяванията си.
За мен е еднакво удоволствието да чета различните Париж на Ренета и Париж на Росица. Благодаря и на двете.
П.П. Въпрос от любопитство относно снимките, на които не сте нито ти, нито Георги: не са правени само от един човек, нали?
О, не са. Хубавите снимки са правени от Георги. Кофтито, от мен. :-))
П.П. Благодря ти, за хубавите думи! Както писах в началото, много мислих, как да го напиша, а то накрая си дойде естествено.
И така си звучи – естествено! Колко хубаво, че пишеш без притворство и изкривяващи амбиции. Още един път поздравления и пожелания за нови пътешествия и текстове!
@ Стела, благодаря, че ме вкарваш в обсъждането на парижката серия! Истина е, че съм чувствителна към темата, рядко срещам стойностни “разработки”. Затова пък подкрепям текста на Ренета на 100% и го намирам за много стойностен.
Росица, в моето светоусещане за “парижката серия” ти си като светлината в платната на импресионистите- не е нарисувана, но присъства… и без нея картините биха били напълно различни 🙂 Знам, че ще схванеш претенциозната, но искрена боза на предното изречение 😉
Ренета, имам дефект на очите и не виждам добри или лоши снимки. Твоите снимки са като правени от сина ми “Ейййй, вижвижвиж това!”. Другите са с търсена гледна точка, бързане да се улови настроение, ъгъл, нещо. Нямаш ли снимки, които да са ти “любими сакатлъци”? 😉
Хер Стойчо, може ли така да си дрънкаме понявгаш пътеписобезполезнически? Чувствам се страхотно в парижка компания 😉 Децата нямали спирачки, казва съпругът ми, но аз усърдно работя по своите, само кажи.
Стойчо мълчи благосклонно.
На любимите ми сакътлъци, Стела и без дефект в зрението пак нищо няма да видиш. Първото, което им липсва е фокус. Абсолютно “зле” съм в това отношение. Георги ми подари фотоапарат. Каза ,че бил правен специално за мен. Повечето фотоапарати имали “ауто мод”, моят има “изи ауто мод”, а аз понякога дори и с него не се оправям. 🙂
Претенцеозната, но искрена боза за разказа на Росица е едно към едно с моето мнение.
🙂
За столиците е много трудно да се пише, та ми хрумва следното: Стойчо, би ли добавил една мъничка рубрика “СТОЛИЦИ” в общото съдържание? Ако става, разбира се:-))
Не е лоша идея – само трябва да се намеря с време на спокойствие, че имам и други неща за пипане в сайта. Мерси!
Няма спешни неща!-))
Я, по този повод: Дайте идеи за друга класификация на разказите? Столици, … друго?
Географската класификация е добре да си остане. Практическите съвети също са въведени. Лично аз бих искала да има информация за ваксини, медикаменти и др. задължителни неща за някои страни. Спомнам си, че едно време много се настояваше за “обекти под ЮНЕСКО” в туристическите клубове. Местата за отдих и почивка също може да се отделят от “дискавъринг” пътешествията. Защо не изведеш дискусията самостоятелно, ще се получат много мнения?!