сеп 15 2009

Париж – ден първи

Наша милост се прибра от отпуска и хоп!, Ренета е написала нов разказ за пътуването ѝ до Париж и разказът само очакваше да бъде публикуван. Ето го – приятно четене и на вас, така както и на мен ми беше приятно да го прочета!

Париж

Трябваше ми месец, докато се усетя готова да пиша за това пътуване, а и докато намеря време. Обмислях, най-вече какъв да е начина, по който да го опиша. За Париж, почти всеки има мнение. Много хора имат даже впечатления, някои доста по-обширни от моите, което ме кара само да завиждам…

Ден първи.

Новите неща в това пътуване за мен започват още с новият терминал на софийското летище. Тих и чистичък, безлюден. Изчакваме един час в просторна зала с пластмасови столове. Разпитвам Георги за всичко, свързано с летищата, самолетите, полетите и екипажите, за което се сетя. Времето минава неусетно, появяват се стюардесите и след проверка на билетите, едно от ония малки автобусчета, които винаги съм искала да видя отвътре ни отвежда към самолета. Чувствам се приповдигнато. Опитвам се да изглеждам, като останалите пасажери — сякаш летенето ми се случва често, а не е събитие за мен в конкретния момент. Стюардесите настаняват хората по местата им. Говорят тихо, усмихват се и изглеждат, като извадени от списание със костюмите си в синьо-зелено и копринени шалчета на врата. Заради късмета ми на начинаещ предполагам, двамата с Георги заемаме две от трите седалки и никой не идва да седне до нас. Пак заради тоя късмет, самолетът няма и минутка закъснение. И последният пътник е седнал на мястото си, самолета рулира, а стюардесите обясняват как да се държим по време на полета.
„Наместихме се на пистата за излитане“ — ми казва Георги. Разбирам го сама, само след броени секунди. Самолетът се радвижва, но скоростта е много по-различна от тази, с която сме се придвижвали преди минути. Ускорението нараства постоянно и ме залепва за седалката. Адреналинът ми се вдига заедно с него. Преживяването е кратко, машината се отлепя от земята. В главата ми някакво гласче извиква: „Юпиииии“ и не мога да си откача усмивката от ушите. Самолетът набира височина. Ясно се усеща и дори се вижда, че е наклонен, с вирнат нос. Преглъщам, за да премахна заглъхването в ушите си.

Чудех се, дали ще ми прилошее, на мен, на която прилошава и в кола. Е, явно пътувам по-добре със самолет. Завиваме няколко пъти, накланяйки се на ляво и дясно. Главата и стомаха ми остават някъде назад за секунди, после пак се връщат на мястото си. За броени минути сме над облаците. Пилотът ни поздравява с добре дошли на борда и ни осведомява, че летим на единадесет хиляди метра височина, а температурата навън е минус петдесет и пет градуса. Георги ми казва, че пътуваме с един от най-новите еърбъси. Единственото ми качване на самолет, преди този полет е, преди около сто години, във Варна, в Аспарухово, където един самолет, беше направен на сладкарница. Споменът ми от тогава беше неуютно и много клаустрофобично помещение. Настоящата реалност няма нищо общо със спомена ми. Седалките са широк и удобни и нямам усещане за теснота. Почти не си отлепвам носа от малкия люк. Над България е облачно, за съжаление.
Гледането на телевизия си казва думата, предполагам и прави, новите гледки да изглеждат познати, така облаците под нас не ми се струват странни и не на мястото си. Разглеждам белите кълбета, търся интересни форми и проследявам бягащата сянка на самолета ни по тях. От време на време си повтарям, че съм в самолет и че преживяването, не е нещо ежедневно и обичайно за мен. Напомням си го, за да се насладя най-пълно на двата часа и половина летене, които ни предстоят. Хубавите стюардеси се понасят грациозно по пътечката и ни предлагат сандвичи, после сок, кафе, чай. Дори тези нормални неща ми се струват специални и различни в новата обстановка. През следващите 4—5 дни ще се чуствам така още много пъти.
Георги решава да подремне, а аз се зачитам в книгата си. Не случайно съм започнала „Прокълнатите крале“. Когато миналата година, тръгнахме за Истанбул, това, че четях „Историкът“ на Елизабет Костова / има много Константнопол там / си беше чиста случайност. Тази година когато пътувахме към Гьокчеада и пак Истанбул, четях „Солунският чудотворец“ /пак случайност / точно в онази и част, където младият Калоян е заложник на византийския император. Третият път вече не беше случайност, а съвсем целенасочен избор. Не вярвах, че през това пътуване ще намеря време за книга, но твърд принцип при всяко тръгване нанякъде ми е, да сложа книгата, която чета при багажа.
Облачността под нас се разнася, аз оставям книгата и отново залепвам нос на илюминатора. От многото метри въздух под нас, земята изглежда сякаш е морсокото дъно под плитка прозрачна вода. Въздухът под нас е плътен и кристален и долу е най-огромният пачуърк, който съм виждала. Изработен е най-вече в различни нюанси на кафяво и зелено. Гледам, без да може да ми омръзне.

Огромните Алпи,

нарушават равните кафяво-зелени парчета. Прелитаме над тях и дълго време до хоризонта не се вижда нищо друго освен начупената и набраздена от върхове земна повърхност. Географските карти не дават представа, колко са огромни наистина. С Георги си говорим, че пътуването през тях би било много хубаво. Ако времето ни не беше ограничено именно в това пътуване щяхме да ги видим не от самолет.
Над Алпите
Двата часа и половина на полета минават неусетно.

Виждаме Париж под себе си

В желанието си да видим Айфеловата кула от въздуха, се раделяме от двете страни на пътеката. Самолетът се снижава. Закопчаваме коланите и започваме да се приземяваме. Чакам с нетърпение моментът, в който ще кацнем и както по филмите ще аплодираме пилота. С всичко което умеят и правят, тези хора наистина заслужават овации. Пак Георги /кой ли друг/ ми е разказал, че ги учат да не мислят, че превозват хора.
Самолетът леко се плъзва по пистата, аз и пилотите си получаваме аплодисмените, а рулирането по пистите на Шарл де Гол е толкова продължително, че ставам нетърпелива.
В сравнение със софийското летище,

летище Роаси — Шарл де Гол ми напомня на централна гара

Хора и пак хора вървят в една или друга посока, чакат по гишетата и седят по пейки и столове. Отново, поради късмета ми на начинаещ, всичко с единствената ни раница, дадена за багаж е наред. Нарамваме багажа и тръгваме из огромното летище, да четем табели и да търсим гише за информация. Когато говорих с разни хора, преди заминаването ни за Париж, препоръчаха ми да си вземем карта за музеите – Paris Museum Pass. Такива карти, може да се купят точно от гишетата за туристическа информация, каквито има и на летището. С тези карти не се чакат опашки и след трето посещение в музей си компенсирал парите дадени за карта. Докато крачим из летището се оглеждаме и за табела, от където можем да вземем автобуса — совалка, който ще ни закара в центъра на града. Намираме гишето за туристическа информация и започваме да смятаме и броим. Аз, разбира се имам списък на музеите, в които искам да идем. Най-популярните и банални дестинации, разбира се, но нима можеш да идеш за първи път в Париж и да не посетиш Лувъра, музея Орсе, музея на Армията. Смятаме и пресмятаме, а през това време научаваме, че всяка първа неделя от месеца, някои музеи нямат такса за посещения. Отказваме се от картите, но си взмаме пътеводител и брошури. От България сме се запасили с още един пътеводител, към който има и малка карта на града. В следващите дни „джи пи ес“ — ът, както и казва Георги ще е постоянно с нас и доста ще се изтърка от сгъване и разгъване. Намираме спирката на Роаси бъс, който ще ни закара до Операта и излизаме да чакаме навън в Парижката жега. Денят е един от най — горещите, около 30 градуса, което не се случва много често в Париж. По късно през деня една дама ще ни каже, че е „една разгорещена жена“, заради времето навън.
Пътуваме около час. Първо през покрайнините на града — много платна на пътя и безлични сгради край него. Минаваме край Стад дьо Франс, но от прозореца на автобуса снимките не стават хубави. Навлизаме в по-централната част на Париж, уличките стават тесни и на места си мисля, че този път, вече шофьора няма да успее да завие и автобуса ще се заклещи на някой ъгъл. Совалката ни спира на операта. Хотелът ни е на десетина преки. Георги ми прави първата снимка в Париж и тръгваме нахилени и оглеждайки се към хотела.

Докато четях из нета и говорех с познати за предстоящото пътуване, си дадох сметка, от хотелите в Париж не трябва да се очаква кой знае какво. Много точна информация и достоверни коментари намерих в

Booking.com. Двамата с Георги никога не сме били търсачи на лукс и основните ни изисквания, към хотелските стаи са били топла вода и чисти чаршафи. Точно на това отговаряше и нашият хотел. Виждаше се, че сградата е била жилищна и в последствие е преправяна на хотел. Което е съвсем нормално, ако се замисли човек. Хотелите в градската част на Пaриж, по мои скромни наблюдения са точно това — преправени жилищни сгради. За нас двамата с Георги това носи невероятно очарование. Като добавим отзивчивите администратори, кафето с кроасан за закуска и ежедневното сменяне на чаршафите и кърпите в банята, хотел Ле Фаубург напълно отговаряше на нашите изсквания.
Бързо разтоварваме малкото си багаж и тръгваме на първа си разходка в Париж. Първа за мен. Георги вече е бил веднъж тук. Най-близко са ни Монмартър и базиликата Сакре кьор. Решаваме в оставащият след обед да отидем до там. Тръгваме по тесни улички, по които се редуват малки ресторанти, кафенета и магазинчета за какво ли не. Спирам се, като омагьосана пред магазина на един вехтошар. Нещо, което никога не го е имало в България в тоя му вид, но аз още помня оня протяжен зов „вееехтушеруууу“ с едно особено гърлено „р“ в него. Гмурвам се в малкото магазинче препълнено със стока. Разглеждам рокли, чанти, обувки и шапки носени преди няколко поколения. В малка стъклена витрина са натрупани гривни, брошки, кутийки за бижута, пръстени и фиби. Все едно виждам намерено съкровище. Вехтушарят ме поглежда безразлично, докато подвиквам на Георги, който търпеливо ме чака отвън и отново се зачита във вестника си. Излизам с нежелание, иска ми се да се заровя за часове в старите вещи, всяка със свое собствено излъчване и история.

Продължаваме през уличките и сред сградите я съзираме. Бяла, като сътворена от играта на фантазията

базиликата Свето Сърце,

ни се показва само в част от пълния си облик.
Католическите катедрали, са неминуемо красиви, но за мен винаги носят някакво плашещо излъчване. Със страховитото си величие, насочват мисълта ми по-скоро към страданията на грешните души отколкото към блаженството на божествената любов. Макар че съм я виждала на снимки, Сакре Кьор ме изненадва с ефирната си белота и заоблените форми на кубетата и сводовете. Изкачваме стълбите под нея. Двама младежи показват жонгльорските си умения, а по стълбите е насядала пъстрата им публика. По полянките, край стълбите седят и се излежават младежи. Там, под Сакре Кьор, за първи път ми направи впечатление, колко свободно и с удоволствие се целуват на обществени места младите французи. Завидях им. Щях да продължа да им завиждам още четири дена, защото парижани се целуват навсякъде. Страстно и продължително, по улици пейки, полянки и стълби. Седнали, полегнали или прави, младите французи се целуват. Нещо, което отдавна не виждам във Варна и в България. Стана ми тъжно. Сякаш сме забравили да се целуваме по улиците. Не веднъж през тези дни ми се искаше да увисна на врата на Георги и да правя, като тези хора. Когато съм в Париж, да правя, като парижани.

Кулата Монпарнас — Париж, Франция
Понеже се намира на хълма Монмартър, на най-високата му точка, от базиликата се вижда почти цял Париж. Трудно е да откъснеш поглед от покривите на града ширнали се под теб, които изглеждат размазани от след обедната жега. Сред всичко се откроява кулата Монпарнас. Малко по-късно и малко по в страни, за първи път ще да видя и Айфеловата кула.
Сакрекьор — Париж, Франция
Още с влизането в базиликата яркията стенопис под купола, грабва очите и е трудно да спреш да го съзерцаваш. Голямото златно сърце върху гърдите на Исус, разпръскава лъчите си. Покрай стените на базиликата има пътека, която обикаля в пространството, което е отстрани, под купола. Така може да се разгледа целият стенопис от различен ъгъл. Когато застана срещу изображенията, които с влизането ни са били в страни, те ми се струват по-близки, по-ярки и откривам нови детайли. В централната част на базиликата има пейки, но не всеки може да седне там. Тихи, възпитани младежи следят да не се правят снимки. Постояваме малко, аз по-дълго от Георги, излизаме и тръгваме в страни от базиликата,

към Монмартър и малкото площадче на художниците.

Монмартър – Париж, Франция
Докато вървим, към хотела, ми прави впечатление, как са „ситуирани“ столовете във френските кафенета. Почти няма кафене, без столове на тротоара. Дори и на най-тесния тротоар се намира място за миниатюрна масичка с два стола. Столовете не гледат един към друг и към масата, а към улицата и преминаващите. Като в кино са им наредени столовете по кафенетата на тия френски клюкарки. А на места и гледката си е, като на филм. Където мястото позволява, дори са на редове. Харесва ни много. По-късно уморени от ходенето и ние се правим на французи, засядайки на кафе и зяпайки минувачите.
Тесните парижки улици са постлани с павета. С асфалт /със забележително качество и структура, както отбелязва Георги/ са застлани големите булеварди и главни улици. Уличките в Монмартър и полощадчето с кафенета и художници не правят изключение. Вървя сред глъчката с усещането, че съм се върнала години назад. Хората сякаш се губят сред картините, бистра със умишлено старомоден вид, магазинчета със същия облик и табели, донесени от миналото.
Сервитьорите, отговарят изцяло на на заобикалящата обстановка и с вида си, само засилват усещането, за скок назад във времето. Картините наредени по стативите са най-различни. Има табели с молба, да не се снима. Някои са в умишлено състарен вид.
Георги вече е бил тук и ме повежда в една странична улика, където има малък

музей на Салвадор Дали

Говорили сме за това място неведнъж. С голяма потна халба бира той се настанява в градината на малко ресторантче, а аз влизам в сюреалистичния свят на Дали.
Експозицията на Салвадор Дали в Монмартър
Залите на галерията се намират под нивото на входа и магазинчето към нея. Стените са боядисани в черно. Тук има не толкова популярни негови произведения, но за сметка на това с дълги и интересни табели с пояснения край тях. В единият край на галерията има остатъци от фасадата на друга сграда — прилича на стена на параклис. Тази стена и стената на галерията образуват остър тесен коридор, който завършва с тесен ъгъл. В него има екран, на който се въртят кадри от и с художника. Влизате от една страна, излизате от друга, директно в магазинчето. Още помня първата си среща с изкуството на Салвадор Дали. Някъде, в някакво списание видях част от „Сън, провокиран от полета на пчела, около един нар“

Картините му са ми много близки, понякога плашещи. В тях виждам свои страхове, кошмари, част от вътрешна ми представа за света. Винаги съм смятала, че носим частица лудост в себе си. Салвадор Дали слага на листа лудостта, фантазиите ни сладките сънища и кошмарите. Дори и на местата, където снимането не е забранено, не снимам картините. Тук не е. В самостоятелна зала има копия на някои от най-известните му картини, издаени в ограничен тираж, които се продават. Всяко копие е с негов подпис. Спомням си, как някъде бях чела, че в края на дните му, Гала му давала да подписва бели листи, на които после други художници рисували, имитирайки неговия стил. По стената, покрай стълбите има негови снимки с егоцентрични отговори на различни въпроси, задавани му по време на интервюта. Излизам на дневна светлина, леко замаяна. Гледката на Георги, който пие бира и разглежда френски вестник ме връща в тоя сват. Правя му снимка, преди да му се обадя и го поздрявявам с: „Бонжур, мосю“. За няколко часа в Париж, акцентът ми е станал много добър. След Дали и Сакре Кьор поемаме към Мулен Руж, спускайки се по тесните улички на Монмартър.

Монмартър

Една до друга, край нас се редят галерии. Малки помещения, като оазиси във времето. Витрините им създават у мен усещането, че вляза ли и със сигурност ще се пренеса на друго място. Че пространството и действителността ще се изкривят и нито аз, нито те ще сме същите. Витрините са „тематични“. Този път снимам, макар, че стъклото показва и моето ненужно отражение, вместо сниманите обекти. На една витрина са изложени все картини на котки. Котки от различни породи, с различни големина, цвят и заобикалящ ги интериор. Зазяпвам се във витрината. Картините имат толкова антикварно излъчване, сякаш току що са свалени от нечия стена, където са прекарали последните 60—70 години. В съседната галерия картините изобразяват човешки лица, съставени от повтарящ се, преплетен един и същ предмет: книги, плодове, човешки тела. „Книжният човек“ ми харесва най-много.

Докато вървяхме из Монмартър, запайки по витрините на галерии и фасадите на къщите, неусетно се отзовахме пред

Мулен Руж

На следващият ден, видяхме и Лидо, а в деня, в който си тръгвахме, докато вървяхме, към спирката на Роаси бъс, минахме и покрай Фоли Бержер. Снимките на Мулен, Руж, бяха много важни. Заради едноименният филм, голямата ми дъщеря е развила силно пристрастие, към всичко свързано с легендарното вариете.
Мулен Руж – Париж, Франция
Фасадите и на трите кабарета не ми направиха особено впечатление. Най-ми хареса Фоли Бержер. Ясно е, че нещата се случват вътре. Огромните, дълбоки входове на Мулен Руж и на Лидо, ми се сториха неприветливи, а и както повечето места в Париж, мърляви.
Всеки, който се е разхождал по парижките улици е забелязал, че не са особено чисти. В Париж, както и в Истанбул, няма кошчета по улиците. Предполагам, по едни и същи съображения. На много места, покрай тротоарите има плитки канавки, по които постоянно тече вода. Много често пешеходците изхвърляха там фасовете или хартийките си. С Георги си говорим, че вероятно това е предназначението на тия малки рекички — да отнасят по-дребните отпадаци. Когато се върнахме в България, един познат каза, че според някаква статистика, през Париж, по време на туристическия сезон, на ден преминават пет милиона човека.

Пъстротата на тълпата също се набива в очи
. Туристи и парижани има почти от всички раси и националности. На различни места срещаме руснаци, чехи, много японци / обикновено на групи /, испанци и американци. Портиерите по магазини и заведения са основно африканци. Голяма част от продавачките са отново или с африкански или арабски произход. В близкият до хотела, в малък хранителен магазин, приветлив арабин, първо ни взима за руснаци, а после със светнало лице започва да цитира имената на бивши и настоящи футболистите от националния ни отбор. До последно, когато влезем в магазина ни поздравява със „Здравей, Стоичков“. След Мулен Руж тръгваме в посока площад Конкорд. Имаме още няколко часа до свечеряване и разгръщаме „джипиес-а“, за да си начертаем пътя. Той минава, първоначално през

галерия Лафайет

Галерия Лафайет, Париж, Франция
Огромният магазин се е разпрострял на четирите ъгъла на едно кръстовище. Влизаме в едната част. Целият партер е завладян от световните парфюмерийни и козметични фирми. Както в останалите ни пътувания, пътуваме за да пътуваме и за да видим, не за да купуваме. Тук, все пак сме се уговорили, че ще си купим по един парфюм. Това е Париж, столица на много неща и на парфюмерийната индустрия.
С Георги вече имаме избрани миризми. Той е късметлия и попада на едно от нещата, които е харесал още в България. Само преминаваме през по-горните етажи. Оказва се, че сме в Париж, точно в сезона на най-големите намаления. Няколко бегли погледа върху етикетите на дрехи, парфюми или обувки, доказват, че намаленията наистина са намаления, когато ги има.
След глобалните заключения по въпроса на етническото разнообразие и липсата на кошчета по улиците, у мен започва да се оформя глобално подозрение. Докато се разхождаме из магазини, вървим по улиците или почиваме в някое кафене, само за ден подозрението ми преминава в ново глобално заключение. В Париж няма климатици! Не усетих в магазините, на летището, няма в хотела, не се виждат външни тела по фасадите, в някой от ресторантите, има специална табела, че помещението е климатизирано. Лек полъх на климатична инсталация усетих само в някой зали на музеите, със сигурност заради картините, не заради посетителите.
С хартиената чанта на Галерия Лафает, с абсолютно завършен вид на туристи, продължаваме пътя си към площад Конкорд, минавайки покрай

катедралата Мадлена

Катедралата Мадлена, Париж, Франция

Конкорд

се ширва пред нас, с няколко платна, натоварен трафик в настъпващата вечер и египетският обелиск в средата му.
Зад обелиска, са построени трибуните за финала на Обиколката на Франция. За лош късмет, в датата на старта сме в Париж, но стартът, тази година е в Монте Карло. Георги е силно разочарован. Още преди да тръгнем, той потрива ръце доволно, че ще може да види старта на едно от любимите си сътезания. В следващите дни, вече в България гледаме тура и мечтаем, да го проследим, както го правят феновете на екрана.
Тръгваме, покрай градините Тюйлери, към

площад Вандом

Той е много по различен от големия и с натоварено движение Конкорд.  Наполеоновата колона стои в средата му, цялата в синьо-зелена патина. Във възходяща спирала, към върха и се редят бойни сцени, а около нея се разпростира луксът.  Хотел Риц от едната страна и бижутерски магазини с известни или въобще не чувани имена от другата. Витрини няма. Дискретни входове и евентуално, дискретни прозорци, закрити с щори. Ако не знаеш къде си, няма знак, по който да разбереш, какво се продава зад фасадите на сградите. Атмосфера на  лукс и спокойствие цари над площада. Правим няколко снимки и поемаме отново по парижките улици, но вече в посока, хотела ни.

Площад Вандом, Париж, Франция

Вървейки към хотела, миваме покрай Комеди Франсез. Пред комедийният театър има опашка.

Комеди Франсез, Париж, Франция
А по парижките тротоари, един до друг са наредени мотори, в по-голамата си част скутери. Почти навсякъде в края на тротоарите има колонки, които възпрепятстват качването на автомобилите по тях. Парижките тротоари, обаче са абсолютно гостоприемни за превозните средства на две колела, паркирани и нощуващи на улицата наредени в дълги колони едни до други.

Както всеки новобранец, излязал за първи път е Европа, гъмжилото от двуколесни, за мен е необичайна гледка. Когато видя десетина, че и повече мотора и скутера на някое кръстовище ми изниква асоциацията за „организирано каране“. В България, единственият начин да се видят толкова мотори на една улица е, ако водачите им имат уговорка и пътуват заедно нанякъде.  В Париж, а доколкото знам и в цяла Европа се карат мотори, почти колкото и автомобили. Георги казва, че в Гърция, може и да са повече. За четирите дни, гледките на тълпи от мотори не спират да ни радват.

Прибираме се и хапваме в хотела. Излизаме да се разходим по близките улици в търсене на сладолед и нощни снимки на града.

Първият ни ден в Париж свършва. Заспивам сън без сънищя, защото днес, моите сънища са се случили на яве.
Продължението

Париж / втори ден/

Автор: Ренета Костадинова
Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF Editor    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Париж – ден първи”

  1. […] част на разказа на Ренета за Париж. Ето какъв беше Париж (ден първи), а сега ще се разходим с нея през втория ѝ ден […]

Leave a Reply


Switch to mobile version