Тунис по време на епидемия (3): Джип-сафари до Татуин

Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, продължихме към Картаген, а днес ще тръгнем на джип-сафари до Татуин от Междузвездни войни.

Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част трета

Джип-сафари до Татуин

Ден пети – 22. 10. 2020 г.

Цялата тази двудневна програма с пустинята Сахара ни струва 95 евро. И не съжалявам за нито едно похарчено евро.

Тази сутрин ставаме много рано

 Закуската също ни е от рано. Отново на белите покривки отиваме да закусваме. Сирене, кафе, кроасанчета, варени яйца. Закуските във всичките дни са почти едни и същи. И вече знам какво да очаквам, какво мога да изям там и какво мога да си взема за из път. Защото отново имаме много малко време.

Следваме пътя към

соленото езеро Шот ел Джерид (Chott El Djerid)

 Намира се между KEBILI и TOZEUR. Това езеро е познато на света с невероятната картина, която се създава при изгрев слънце и с уникалните си миражи. Според преданието, Фата Моргана е фея, живяла на морското дъно и примамвала с призрачни видения пътешествениците.

Тунис по време на епидемия
Изгрев в пустинята – Тунис по време на епидемия

Тръгваме много рано, за да можем да се насладим на незабравимия изгрев точно по средата на езерото. Но аз бях забравил за това. Гледам

пустинен пейзаж. Гола равнина километри напред.

Тунис по време на епидемия
По пътя в пустинята

 И се загледах в навигацията на таблета. Минахме Кебили и след малко според таблета пътя минава през езеро, оцветено на картата в синьо… Доста път изминахме без да видя езеро… Нито изгряващо слънце. И по едно време спряхме насред в нищото. И трябваше да слезем…

Тунис по време на епидемия
Джип-сафари в пустинята

Слизаме и гледаме наоколо пуста равнина и тук – там бели купчини сред нищото… Това било то мястото по средата на соленото езеро. А изгряващото слънце било зад автобуса на хоризонта. Затова не съм го видял. Точно тук на една примитивно сглобена шатра местен търговец продаваше фурми, пустинна роза и други разни дребни сувенири. И до него на 20 метра, няколко изпокъртени постройки без врати, вероятно места за големи и малки нужди.

Тунис по време на епидемия

На една примитивно сглобена маса наредени кутии фурми. И цените им отпред. Една ако вземете е по-скъпа отколкото ако вземете две. А три ако вземете, са по-евтини, отколкото ако вземете две. И до него една отворена кутия с фурми за дегустация… И всеки граби по три кутии… И един човек от групата казва:

– Този човек бързо ще си тръгне след малко – ние му изкупихме фурмите…

Тунис по време на епидемия
Междузвездни войни – Татуин – Сахара, Тунис

Нито фурми си купих, нито пустинна роза

 Имаме още дни в път и обикаляне, има време си викам. Но от кутията с безплатните фурми не пропуснах да си взема. Нищо особено като вкус и очакване. В нашата страна сушените круши от бабино време имаха същия вкус, лепкави и твърди. С продълговата костилка в средата. Но тук това се търси и купува, защото са фурми от палми и защото всеки твърди, че тук фурмите били най-хубави. Опитвам, правя снимки, гледам изгрева и обратно в автобуса, защото още ми се спи. Продължаваме към

Тозьор – единствения град – оазис,

 

където са си давали среща всички пустинни ветрове. Казват ни, че тук в Тозьор имало над 300 000 финикови палми, от които се произвеждат висококачествени фурми под марката „Деглет Нур“ (Пръсти от светлина), познати в цял свят. Тук се добивали едни от най- красивите сувенири в света – пустинна роза – кристализирал пясък във формата на цвете, късче от пустинята за спомен, което грабва сърцето. По-нататък по пътя и пустинна роза ще получа като подарък, без да давам и за нея пари…

Тунис по време на епидемия
Град в пустинята

Пътуваме още малко и спираме за предиобедната си почивка. Тук отново ще пия кафе и ще си доям храната, която си взех сутринта от хотела, защото след това още от това заведение ще започне

нашето джип-сафари

 Джиповете ни чакат тук. Това се шестместни тойоти, високопроходими с едни големи гуми.

Настаняват ме в една от тях, сам на задната седалка. Пред мен са три жени, а най-отпред един мъж. Качва се и шофьора и тръгваме. Отначало караме по асвалтиран път няколко километра, който става все  по-тесен и  по-прашен. Шофьора кара с повече от 80 км/ч. И доволно друса, защото пътя не е много равен.

Отначало от двете страни на пътя имаше камънак, като от двете страни на пътя имаше на доста места скупчени на могилки камъни… Това било така, щото в случай, че има пустинна буря и пътя бъде затрупан с пясък да може по тези могилки от камъни да се види къде минава пътя… А още малко след това остана само пясък. И изведнъж завихме надясно. И

хванахме по прашните пустинни пясъчни пътища

 Скоростта се усили още. Започва да ми тупа сърцето от страх.

 Сложил съм колана, стиснал съм торбата с телефона за снимки и очилата, които ще сложа  по-нататък, за да не ми влиза пясъка в очите и гледам напред със затаен дъх през какви бабуни ще минем. Защото за първи път съм на джип-сафари в пустинята (преди две години го пропуснах в Дубай, но този път се престраших).

Бях чел някои неща за подобен тип сафари в пустинята. Знам, че шофьорите карат с 80 – 100 км/ч, през пресечен терен, изкачват се и се спускат по 30 градусови наклони на пясъчни дюни с фин пустинен пясък и се опитват да пресъздадат усещането за участници в ралито „Париж – Дакар“.

Гледам джипа пред нас накъде кара и предполагайки, че и нашият джип ще мине по същите места се подготвям за предстоящите тръпки… Само че джипа пред нас мина през една голяма бабуна и се скри от другия край, а нашият джип я заобиколи…

И като започнаха едни завои,

 от двете страни пясък под наклон. И на единия завой джипа минава с голяма скорост с десните гуми по наклона, а на следващия завой с левите гуми по наклона от другата страна…

И като започна едно пищене… Олеее, нееее, ааа, оооо…

Боже на какво се качих…. Това ли било то сафари в пустинята…

След малко минаваме по една бабуна нагоре, за да се спуснем под голям наклон от другата страна… Не знам, ама усещането при спускането от бабуната от човек, който се вози най-отзад, сигурно е различно от усещането, което изпитва човек возещ се най-отпред.

Тунис по време на епидемия
Джип-сафари в пустинята Сахара

И след още няколко минути по трасето

спряхме за снимки насред пустинята

Вляво от нас гледаме един хълм, изкуствено направен от пясъка наоколо. Изглежда като голяма двугърба камила. Продължаваме още няколко километра навътре. И спираме точно преди следващият много стръмен наклон надолу. Тук имах усещането, че след малко ще слезем по водопад от пясък. Отново място за снимки. Тук спряха и другите джипове. Те всичките еднакви. После ми беше много трудно да намеря моя – гледам къде са ми дрехите на задната седалка на кой джип…

И реших да попитам водача дали може да каже на шофьора ни да не минава през големите бабуни или да се преместя в друг джип с по-нормално возене…

Те всички били ненормални…

Попита ме водача кой ни е шофьора и му каза две – три думи… И вече се качваме отново и аз казвам на лелките, дето са пред мен, че съм попитал дали може да не минава през големи бабуни вече… И като ми викна тази лелка, че тази нямало да стане..

– Ей сега – вика – ще се скараме. Аз съм дошла да си правя кефа и да викам, теб като те е страх, свалям те тук още и на връщане ще те вземем. Ха – ха. Няма как да стане!

Тръгваме ние и веднага се спускаме по този много стръмен наклон, който аз исках да го взема с претъркаляне в пясъка и да се кача след него…

Джип-сафари до Таутуин

О, прекрасен, горещ слънчев ден. В далечината се вижда малък оазис. Спираме и там.

Тунис по време на епидемия
Оазис в Сахара

Това било

снимачната площадка на „Междузвездни войни“

с декорите, останали там…

На едно място имаше маската и мечът на Дарт Вейдър. Я, да се снимам тук и да се правя на Дарт Вейдър. Уникално усещане.

Разглеждам наоколо – замъчета, къщички с кръгли куполи, малки врати, пясък и кокали и скелети на различни животни. И тук имаше камила, пред която мога да се снимам. Камиларчето само това чака. Давам му телефона да ме снима, а той търпеливо ме оставя да хвана камилата за въжето, все едно я водя. Допрях си главата до устата на камилата. Много мило животно.

После камиларчето ми предложи да ме качи на камилата. Тя покорно легна в очакване да се кача… А като си спомних какво беше усещането да се вдигне камилата под задника ми от предната вечер, стиснах здраво седлото. Още малко снимки.

И сега трябва да си платя – повече от 20 динара, близо 30 динара за няколкото снимки – някъде около 10 евро. И тогава ми връща телефона. Е, то като няма къде да си похарча парите в пустинята, поне това ще ми остане като спомен. И бях много приятно изненадан, когато след като ми върна телефона ми подари и една голяма пустинна роза, доста тежи и нея трябва да нося…

Пътуването с джиповете продължава към

оазиса Шебика (Chebika)

 Ценно бижу в суровата пустиня, скътан в средата и огрян от парещите слънчеви лъчи. Наричат го още „Замъкът на слънцето“. Сред няколкото палми тук е време за още снимки и малко освежаване.

Намираме се на 2 – 3 км от алжирската граница,

 която е някъде зад близкият хълм на хоризонта. Тук има строго правило да се движим само по обозначената пътека и да следваме водача и групата. Колкото и да ни е интересен пейзажа наоколо. Следваме пътеката надолу към мястото, където в пустинята извира вода, хладна и годна за пиене, образува поточе дори с малък водопад. Това е място, където са снимани кадри от филма „Английският пациент“.

 Следваме пътеката, правя си снимки под палмите, между поточето и водопада. Едни много високи, големи, зелени палми. По тях големи кичури фурми… Едва сега се сетих, че по пътя до тук на няколко места минавахме през гори от палми със завити с едни големи чували части под клоните. Че това били фурмите, като така ги пазят от досадните мухи и гадини, както и самите фурми да не падат по земята.

Booking.com

Връщаме се обратно при джиповете и продължаваме.

Сафарито е вече към своя край

 Няма ги вече бабуните. Пътят е равен и с пясък. Пясък, докъдето ти стига погледа. Тук джиповете се изпреварват един друг, хващат различни пътища, после пак се събират и продължаваме към края на сафарито. Цялото сафари беше около три часа.

Излизаме вече от пустинята, караме малко по асфалт, после излизаме на магистралата и на една отбивка ни спират и всички слизаме. Точно тук има една голяма табела на пътя, която показва горе долу къде сме: На едно кръгово място от където надясно е пътя за TAMAGZA и CHEBIKA, откъдето излязохме, а направо е пътя за NAFTA и TOZEUR.

Тунис по време на епидемия

 Следва вкусен обяд в района на Гафса, а следобед продължаваме към

Кайруан (KAIROUAN)

Тунис по време на епидемия
Кайруан (KAIROUAN)

 Кайруан е четвъртия по святост град за мюсюлманите. Казват, че ако няма пари човек да посети Мека, Медина или Ерусалим, трябва поне седем пъти в живота си да дойде в Кайруан. Тук ще видим голямата и

най-стара джамия в Африка – Окба

 – един от шедьоврите на ислямската архитектура.

Тунис по време на епидемия
Джамия Окба в Кайруан (KAIROUAN)

На много места виждаме местни търговци, които продават гориво, бензин от туби… Около тях наредени много туби покрай примитивни шатри. Това за били главно алжирци, защото в Алжир то струвало много по-малко пари, отколкото може да се вземе за него в Тунис…

По пътя натам ни обръщат внимание и на растителността, която наблюдаваме от лявата страна на пътя. Наред с маслиновите дървета, които и тук са разположени на по 15 метра едно от друго, за да може да се развива кореновата им система, в добре изораната почва около тях има насаден множество лют червен пипер. От него се добивала

хариса – подправка от люти чушки

 Това е лютиво – пикантна смес хариса, която се използва в цяла континантална Африка и традиционно се приготвя на основата на лют пипер, семена от кориандър и кимион, но съществуват и много местни варианти. На някои места хариса има пушен аромат, който се получава от добавянето на пушен пипер към сместта. С нея се овкусявала риба, месо, ориз, кус кус и зеленчуци.

Хариса, както и зехтин, местното население си купува веднъж годишно, което стига за цяла година (примерно 50 кг зехтин или три големи туби. В интерес на истината в ресторанта на хотела имаше една червена смес, като сос, който беше много лют, та незнам дали в основата му не е имало и хариса.

Вече е късен следобед. Спираме пред

Джамия Окба

 Качваме се по едни стъпала над дебелите крепостни стени. Оттук се разкрива прекрасна гледка към целия град. Покрай стените тук има на няколко места различни по големина пустинни рози.

Тук също посещаваме малка

работилница за ръчно тъкани килими

 Показват ни многото килими, различни по големина и степен на трудност за изработка. По пода имаше най-различни по цвят и шарка килими. Който иска може да си купи. Е, намериха се хора от групата, които дадоха по 100 евро за някакво малко килимче…

След това минахме и през магазина за сувенири. Аз си вземах 5 картички с изглед от мястото на което сме и платих само един динар.

Тунис по време на епидемия
Работилница за килими

Тук имаше също и една голяма чиния с много вкусно лакомство – питка, печена и приготвена от сръчните ръце на жените тук. До нея имаше един мазен сос с местни подправки, в което може да си потопим залъка. Взех си едно парче, натопих го в соса и си го хапнах. Много ми хареса.

Вече се беше стъмнило.

Имаме около 40 минути време за разглеждане, покупки и обикаляне наоколо. Разходих се по една малка уличка покрай джамията и видях, че има вход към вътрешният двор там. Я, да надникнем вътре да видим какво има.

Стигнах до самия вход на джамията

 Отвън много обувки, а вътре мюсюлманите се молят положили колене и глава на килима. На главния път срещу джамията имаше едни зидове на две нива, стъпаловидни един зад друг. По тях бяха насядали младежи и туристи, смесени в едно гъмжило.

Я, да поседна и аз там. Седя и гледам хората от групата да излизат от магазина за сувенири и да се хвалят едни на други кой какво си купил.

Имах още малко време и реших пак да се върна вътре, за да си взема още един голям залък от вкусната питка с мазния и пикантен сос. Прекрасно.

Събираме се пред автобуса, време е да тръгваме към хотелите, кой от където е.

Следва пътя към Сус,

който премина в сладка дрямка. Прибираме се към 19:20 ч, време е за вечеря.

Похапвам си обилно както аз си знам, две чаши бира, пак си вземам още храна и накрая десерт и кока-кола. След това с моето другарче си

направихме една разходка наоколо

 Тръгнахме надясно от хотела, минахме покрай затворените заради пандемията дискотеки, покрай бара на който пих бира на втората вечер още малко надолу, после завихме наляво по една друга улица, разглеждахме сградите и архитектурата. Нямаше никой освен нас по улицата. Минахме и покрай няколко заведения, които също бяха затворени. Оказа се, че тук имало

вечерен час, след 20:30 ч,

 никой не може да се разхожда и да излиза, нито коли, нито таксита. Само от време на време някой младеж с моторетка минава покрай нас и ни се чуди какво правим след вечерния час навън. Ама ние се правим, че не разбираме. И тъкмо когато решихме, че трябва да се връщаме на обратно, да не сме се загубили, когато пред нас се показа нашия хотел… Хм, ние сме направили цял кръг по съседните улици и сме се върнали пак при нашия хотел.

Време е да идем на бара

 долу, където имаше танци, хубава музика, напитки по избор, вкючени в цената. Сядаме на бара и започваме да оглеждаме бутилките наоколо. От няколко вида алкохол по една чаша… Малко синьо кюрасо, после уиски, след малко кафе, по-натам водка… Докато ми се приспи.

Ама те много малко слагат,

колбичката, прикрепена към бутилката алкохол много малка, няма и два пръста като сипят в чашата… А аз го пия без лед и с повече кока кола, фанта или спрайт, ама отделно. Абе сипи още малко де, викам си аз. Тя думата за „още“ на френски била „пю плюс“.

– Желая още – Жа вудре пю плюс…

И аз започнах всеки път да я използвам – и на закуска за кафето, чашата на което може да събере три кафета, толкова малко слагат, и за храната, която ми сипват и за десерта, торта и петифурки… Пю плю, пю плю като кажа няколко пъти и чинията или чашата се пълнят достатъчно като за мен… Ама аз докато се науча, тя почивката свърши…

Полунощ отдавна е отминала, барът вече е затворил, но на масите там има по още някоя компания, която си допива и бъбри. Време е за сън след тези два дена изпълнени с незабравими приключения в пустинята.

Очаквайте края

Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com
Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

2 Отговори

  1. анонимен каза:

    Преди седмица и аз дойдох от провинцията вечерта в София,както започна първата част на пътеписа,спах в един хостел на 7 км от летището и в 1:30 през нощта вървях пеша,защото няма нощен транспорт,гонеха ме кучета в едно гето Христо Ботев и се качих на полета ми в 6 сутринта за Европа.Минах покрай хотел Ибис до летището и се сетих за автора тук.

  2. Владимир каза:

    Имате още много да чакате и да четете за други дестинации,докато стигнете до това,което пиша в момента.Е,нека бъде изненада.Весела и щастлива Нова година.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.