сеп. 11 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(7): Към Волгоград

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме край Урюпинск в Русия. По-късно Коста прекарва няколко дена при роднини в Хоперский Пионер, ремонтира мотора си и така днес ще тръгнем към Сталинград (така де — Волгоград). Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част седма:

Към Волгоград

Не отнема много време да събера всичко от стаята си, но по някаква причина отнема доста да го закрепя на мотора с ластиците. Всичко е готово — чичо Саша, Валентин и Серьожа са до мен, гледайки мотора. Остава да се сбогувам с баба Уля. „Недей да продължаваш…“ — казва през сълзи. „Връщай се вкъщи.“ Аз се връщам вкъщи, просто минавам малко по-заобиколно. Предупреждават ме да внимавам, да не се доверявам лесно, да не спирам на крайпътни капанчета, където често има измамници. „Те са в комбина с ченгетата. Нищо не можеш да направиш — просто не спирай и не говори с никого.

Започва да вали отново, и бързам да изляза на главния път, преди всичко отново да се е разкаляло. Роднините ми ме изпращат до бензиностанцията, където се сбогуваме.

Минал съм едва петдесет километра от последното зареждане — не знам какво ме кара да свия, за да заредя в поредната бензиностанция. Учудвам се да видя мотор тук. Момчето до него е облечено в дъждобран с маскировъчен цвят. Приближава се до мен, когато спирам на колонката. Стискам му ръката веднага, щом успявам да си смъкна ръкавиците — казва се Толик и е от Волгодонск — пътува в обратната посока. Явно, че е пътешественик — казва, че има планове да стигне до България — може би няма да е тази година, а следващата. Оставям му телефона си — питам го дали може да ми препоръча някакво евтино място да остана във Волгоград — бившият Сталинград. Искам да разгледам града, защото това е място, просмукано с история — ще бъде просто тъпо само да премина от там, без да се огледам. Няма представа, но ми оставя телефона на свой приятел — Паша, моторист.

Два пъти минавам през полицейски постове, където пътят се стеснява и колите минават една по една. Полицаят, застанал през няколко коли от мен, ме гледа. Завърта палката на дръжката и около ръката си, и маха с ръка на колата да мине. Завърта я и на следващата. Идва моят ред. Поглежда ме и я завърта пак. Преминавам от другата страна, щастлив. Не подавам газ, когато се отдалечавам — започвам да усещам схемата в Русия. Докато в Украйна можеш 100% да разчиташ, че някой ще ти присветне и ще те предупреди за полицаи, в Русия шансът драстично пада, защото, както каза чичо Саша, тук те са по двойки. Минаваш едните, подаваш газ, радвайки се, и хоп — палка. Минаваш едните, присветкаш и хоп — палка отново.

Волгоград е голямо и оживено място

— простира се почти на сто километра в дължина, и е разположен от едната страна на река Волга, както можех да се досетя и сам, без никой да ми го казва.

Задръстването е ужасно, но хората карат бързо, сменят платната, засичат ме и изобщо — въобще не се чувствам комфортно да карам тук. Карам само направо, по указателите към центъра. Засича ме поредната лада със затъмнени стъкла — тази минава толкова близо, че съм сигурен — нарочно е. Забавя се леко, изрявнявайки се с мен — спускам тъмния визьор на шлема си — почти огледален е и не прозира, помага да те „раздели“ от хората, когато не искаш контакт, същото е и с банданата, която завързвам пред устата си, за да ме пази от прах, а двете в комбинация действат просто чудесно. Не ме интересува задникът с мръснишки поглед до мен — предупредиха ме достатъчно пъти да не се доверявам, да се пазя от хората — а този очевидно е някакво леке. Въпреки това, да започна да се „пазя“ по този начин, означава и да започна да се страхувам, да започна да бъда притеснен и прикрит от хората — означава да пропусна това пътуване, в което хората са най-важното — добри или лоши. Вдигам обратно визьора. Това си е моето пътуване — който иска да се пази и да се притеснява. Мечка страх, бейби.

Озовал съм се на някаква крайбрежна улица — към реката вляво се спускат стълби, минаващи между огромни колони — по нещо ми напомня за морската градина във Варна. Вдясно има няколко кафета. Целият съм потен, коженият панталон и ботушите в лятната жега, която е просто задушаваща, въпреки че няма слънце, не ми помагат. Поръчвам си студена кола, а погледът ми пада върху надписа „Wi-Fi zone“. Точно каквото ми трябваше. Взимам лаптопа и сядам да пиша. Първото нещо, което правя, е да пратя последната версия на дневника, за да може Зи да я качва. Разбирам, че на хората им е писнало да чакат нови разкази през последните… мисля, че пет дена. За сметка на това сега ще се изсипят няколко наведнъж — може би това е добре, защото точно е ред на няколкото дни, които прекарах в Киев. Няколко дни в Одеса, няколко в Киев, няколко в Хоперский Пионер — твърде много спиране. Разбирам как изглежда отстрани, но явно, че от това съм имал нужда, за да си довърша работата и колкото и да ме гложди, няма да съжалявам повече — нещата са такива, каквито са, и не мисля, че можех да се справя по-добре от това. Да си свърша работата, преди да стигна до границите на цивилизацията беше абсолютно неизбежно. Мисля, че истински интересното наистина започва от тук. От една страна, иска ми се да компенсирам, да хвана мотора и просто да карам още и още на изток докато съвсем не мога да издържа повече, но от друга разбирам, че това няма смисъл за мен — освен ако аз не го искам наистина, тоест ако го правя за себе си, а не защото всички чакат да съм вече някъде си. От друга стана, аз искам да карам нанякъде си, защото ми се кара, и не искам всички да си помислят, че карам, за да компенсирам каквото и да било… Ш прая кот си искам. До тук добре — все пак, това е само началото, и може и да си го знам само аз, може никой друг да не ми вярва, но аз знам много добре къде отивам и че ще стигна до там — изобщо не ме притеснява кривата на посещаемост на сайта в момента. Ама изобщо. А вярата е най-важното и ако не другите, то екипът знае, че като си поставя нещо за цел, то се случва. Винаги. Нещата са почти готови с форума, движат се с видеото, администрацията на сайта става просто върхът, снимките са почти съвсем готови за ъплоуд във всички досегашни пътеписи, а това е супер-важно… Още малко и ще е почти съвсем както съм си го представял. Ледът се задвижи, дами и господа, съдебни заседатели.

Прибирам компютъра и стативът, който по принцип е закачен с ластиците за задната седалка, липсва. Няма го там. Възможно е, макар и малко вероятно, да съм го загубил по пътя, а възможно и някой просто да го е взел. Тоест — откраднал

Умирам от жега, трафикът е ужасен, и за пореден път спирам да проверя къде мога да заредя картата на телефона с още пари. Карам вече няколко километра в тежък трафик и започвам да недоумявам — сигурно просто този оператор е с някакъв различен начин на разпространение от М-тел примерно, може би просто карти се продават в магазините? Спирам пред Панорамата — наоколо има парчета от сгради, запазени от времето на войната — известната битка за Сталинград, която се е състояла точно тук. Така мога да дам на Паша отправна точка, като му звънна — решавам все пак да опитам за колко ще ми стигнат тези 15 рубли. Стигат ми точно да го чуя и да обясня кой съм, откъде идвам и къде отивам, откъде му имам номера — звучи като много свестен човек. Връзката прекъсва.

Почти съм излязъл отново извън града — мисля, че съм минал почти по пътя, по който съм влязъл, когато виждам встрани някакъв мол. Сити мол Европа — пише отгоре с големи букви — ако има нещо общо с нашите, просто няма как да няма къде да си купя карта. Мястото се намира точно до входа — момичето се усмихва разбиращо, като и обяснявам, че не си знам номера, взима телефона и праща СМС някъде — след секунда го имам. Вкарвам на сметката 1000 рубли, които са нещо като… минутка… мммм… 33 долара, ако не ме лъже математиката. Трябва да стигнат. Звъня на Паша отново — прав съм, че е супер свеж — съжалява, че няма да може да се види с мен, защото е на вилата си — започват почивните дни — но ще звънне на момчетата и те ще ми намерят някакво евтино място и паркинг за мотора. Ще ми се обади веднага, щом се разбере нещо с тях.

„Ще дойде да те вземе Костя.“ — казва Паша. „Ще бъде с кола. Ние тук, когато е такава жега, излизаме с моторите само вечер.“ „Напълно ви разбирам.“ — казвам. „Каква е колата?.“ „Сребриста седемнайска.“ Нямам представа какво е седемнайска, но не ми се налага да чакам много. Виждам колата, но продължавам да не знам какво е — мисля, че е Лада. Костя е точно както Паша го описва — огромен, издялан мъж с бръсната глава и татуировка на рамото. „Имай му пълно доверие — той е от нашите.“ — каза Паша за него преди малко. Стискам ръката на Костя. „Коста.“ — казвам. „Приятно ми е.“ Костя казва да карам след него — ще остана в тях. Живее на около пет километра от тук, има паркинг точно до тях и не, няма да е никакъв проблем.

„Е, вземи си поне малко салата, де!“ — казва за пореден път жената на Костя, Наташа — много готина и весела жена, трудно ми е да си я представя в униформа на капитан от милицията, камо ли началник на отдела за борба с наркотици. Много е сърдечна и гостоприемна. Двамата ме оставят и излизат до магазина, докато аз си взимам душ.

Астраханският пъпеш е много вкусен, въпреки че още хрупа. Седим на фотьойлите и дивана в хола, докато котката се чуди нерешително дали този път да ухапе или одраска Наташа. Костя, който е работил като инжинер в автотранспортни-я парк, е загубил работата си заради кризата, и сега на двамата се налага да се преместят в по-малък апартамент. Наташа се смее, докато ми обяснява — това изобщо не я товари. „Имам оптимизъм до тука.“ — показва с ръка до шията си. „Ще се оправим, някак си. Нали Костя?“ Костя кима усмихнато. „Утре сутринта, след като Костя ти покаже града, ще ти направя щи.“ — казва Наташа. Щи-те са вид супа със зеле, нещо като борша, но не точно. „Няма да те пусна да си ходиш, без да си опитал щи.“ Наташа ми казва, че може да пусне за пране всичко, което имам, за да може до утре да е изсъхнало. Практически всичките ми панталони са за пране — давам и ги и оставам само с един, кожен. Костя ми дава свои шорти, които да сложа, заедно с джапанки. Чувствам се странно и непривично, но удобно — явно има причина хората да носят такъв вид облекло, а не само рокерски ботуши и тесни дънки. Обажда се Серьожа, приятел на Костя, който ни чака с джипа си навън, за да се разходим по нощен Волгоград.

В нощен Волгоград вали леко, а джипът се носи със сто и трийсет по улицата, рязко завивайки, за да избегне няколко дупки. Стигаме крайбрежната улица — точно мястото, където съм бил малко по-рано. Малко встрани са паркирани няколко мотора, между които Иж и Урал. „Раритет“ — посочват Урала Костя и Серьожа. Сергей кара GSXF 650 и се шегува, че е детски мотор. Разхождаме се по крайбрежната — има малко хора, защото продължава да вали, и не след дълго, ние също се прибираме. Утре Костя ще ми покаже Мамаев курган — мястото, с което Волгоград е най-известен и ще ми покаже града, преди да тръгна за… преди да тръгна нанякъде. Вариантите са два — на изток към Астрахан или на север към нещо със С… Саратов, точно така. Всичко зависи от това, какъв маршрут ще избера през Казахстан, от който, оказва се, имам само две седмици да изляза, понеже визата ми изтича. Започвам да се чувствам като пикселизирано човече с пикселизирано моторче от компютърна игра — на екрана горе вдясно има време, което тика… Когато изтече — не е ясно какво ще стане, но да става каквото има да става.

И така, план за утре — да видя Волгоград, да изпратя касетите със заснетото видео в България, да намеря Интернет клуб и да кача снимките, да намеря пръти и колчета за палатката, да намеря някъде карта, която да погледна за да видя на коя част от тялото на географията съм изобщо…

Волгоград

ден 34

Ставам в осем и половина, след като съм си легнал в два и съм се събудил преди това около шест — не знам защо, но за сметка на това — няколко пъти. Смътно помня, че съм сънувал от онези сънища със сложен сюжет, които са като леко абстрактни филми. Към девет Костя чука на вратата ми — скоро ще сме готови да тръгнем да разгледаме града и да се опитаме да свършим поне някои от задачите, а следобед се изстрелвам нанякъде — накъде зависи от това, какво ще видя на картата. Наташа отново се опитва да ме насили да хапна поне малко, но аз не ям толкова рано сутрин, въпреки че макароните с кремвирши, които опитвам, са вкусни. За сметка на това винаги мога да изпия още един чай.

„Това е Мамаев Курган“ — сочи Костя през прозореца на „седемнайската„-, където в пролуките между дърветата се вижда бетонна статуя на жена, вдигнала високо меч. Знам, че се предполага да е огромна, но от толкова далеч не изглежда чак толкова голяма. Спираме пред стълбите, по които вече се катерят доста туристи. Имаме да вървим доста. „Това не е истинското място, на което се е провеждала битката и са погребани хората.“ — обяснява Костя. „Там сега е пустуш, няма нищо. Това място са избрали, защото е в центъра и до него се стига лесно.“ Постепенно се приближаваме и статуята от бетон и метал в далечината започва да придобива все повече маса — особено, когато успявам да различа малките човечета, които щъкат в основата и. Статуята на свободата, ако я махнеш от постамента и, е до пояса на тази бетонна мацка. По пътя влизаме в някаква зала, която е кръгла по конструкция и входът и е с форма на трапец — проста геометрия, но колоните вътре и начинът, по който светлината влиза през също трапецовидния широк изход горе — не знам защо ми напомня на нещо от Star Wars, като академията на джедаите на Явин IV.

„Това е сградата на мелницата. Запазена е в този вид, в който е останала след войната. Тогава всички сгради са били такива.“ Мелницата е масивна тухлена постройка — стените са с широчина от по три тухли в дължина. „Виждаш ли тези сгради наоколо?“ — пита Костя. „Всички са строени от немски военнопленници. Тук често идват немски туристи — по празниците или просто така.“ Вероятно дядовците на повечето са се били тук и са строили жилищни кооперации.

В някои от сградите наоколо са вградени цели парчета и стени от едновремешните останки. Влизаме в самата Панорама — масивна, кръгла сграда-музей, минавайки покрай редица от танкове, камиони, самолети, оръдия, дори един влак. Вътре има безброй интересни неща, освен самите панорами, нарисувани по стените — като панорамата на Шипка, която смътно си спомням, защото ходих там като малък на някаква екскурзия от училище. Отчетливо си спомням обаче, как люшкаше и миришеше на гориво в мръсния, допотопен автобус „Чавдар“, и как Жоро повърна в едно пликче, и как след това няколко човека моментално също повърнахме в много други пликчета, и накрая всички повръщаха и беше ужасно. Ех, детство…

В самия музей има от всички видове оръжия, които са се използвали в битката, схеми на сраженията, на тактиката, останки от немски самолети, ордени и униформи, истински парчета от стени — всичко е подредено и осветено добре и ми се иска да не мислех през цялото време за тръгването и другите задачи, а наистина да мога да видя и усетя мястото. „Гладен ли си?“ — пита Костя. „Има една пельменична наблизо.“

Пелмените са малки парченца кайма, завити в тесто, които се варят. Тук ги заливат и със сметана, а нещото, което първоначално съм приел за таратор се казва „окрошка“ и съдържа освен мляко и краставици квас, шунка и май нещо като картофи, но със силен сладък привкус. Непривично ми е и не мога да го ям, а пелмените не са много вкусни. Костя казва същото — има места, където ги правят по-добре, но на него му харесва тук — идвал е в тази пелменична още като малък с баща си.

„Уау!’ — казвам, когато виждам на живо Хаябусата на Костя, която той нарича галено „Бусик“. Ауспусите са преправени и са сложени такива на Tailgunner — изглеждат като две шестстволни картечници, които се въртят, когато подава газ. Личи си, че е горд с нея. Чува се със Серьожа, с когото трябва да се видим след малко, за да отидем заедно до гаража на Валерий. Едвам издържам на жегата в колата, докато го чакаме — тонираните прозорци на колата не могат да спрат силното слънце. Накрая синият GSXF блесва на главния път някъде пред нас. Избърсвам потта на челото си с кърпата. Дори и в движение, с отворен прозорец — все още е нетърпимо горещо.

„Това трябва да е Паша.“ — мисля си, докато паркираме пред Костя. Гледам високото, слабо момче с нещо като плитчица по-дълга коса на тила. Паша е човекът, с когото вчера ме свърза Толик, когото пък срещнах на една бензиностанция — а Паша, от своя страна, ме свърза с Костя. Днес се е върнал от вилата си заедно с жена си — Катя. Захар — момченцето на Костя и Наташа също вече е при тях. Влизаме за малко в апартамента на Костя и пием по един чай — планът е да изляза още по града с Паша, докато Костя се занимава с детето си. Наташа лесно успява да ме убеди да опитам супата щи, която е направила специално — супата е страхотна.

Докато Катя си взима един душ, всички мъже заедно с малкия Захар отиваме до близкия магазин, за да проверим за рейки за палатка. Проверката на Зи е показала 4.40 метра на 8 мм дебелина, но това няма кой знае какво значение защото и в двата магазина, в които проверяваме, няма рейки. Ще търся магазин другаде — Саратов или Самара.

Костя се е събудил — сядаме на масата, за да изпием по глътка от шампанското, което съм им взел. Знам, че не пие — но наистина не знам какво да им взема, а поне Наташа очевидно е фенка на шампанското — „Шампусик“ е неофициалното му прозвище. Споделям с Костя — до скоро не знаех, че съм влязъл в друга часова зона. Дори не знам как се променя часът, когато се движиш на изток. Ще мога ли да спя повече, или ще стане дори още по-зле? Подозирам какъв е отговорът и съм прав. Дано поне да успея да поспя и да се адаптирам към тази преди следващата часова зона.

„Това е за теб.“ — Наташа ми подава червена тениска с герба на руското министерство на вътрешните работи. „МВД РОССИИ“ пише на гърба. Изобщо не съм го очаквал, това е невероятен подарък, става ми безкрайно приятно и не знам какво да кажа, още повече, че и Костя ми подарява мотористка кърпа за предпазване от прах с череп отпред — когато го сложа, смело ще всявам ужас в сърцата на хората. Замислям се за момент, иска ми се да им оставя нещо. Свирката-рибка, която съм направил с Виктор в Молдова! Изкарвам я от кутийката и им показвам как се свири на нея. Забравям да им кажа, че е магическа, защото са я правили истински молдовски вълшебник и обикновен български моторист. Уау. Радвам се, че ще имат нещо от мен — тези хора са сред онези, които ми станаха наистина, ама наистина близки.

Продължението:

От Волгоград до Казахстан–част осма>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply