сеп. 10 2009

Приключенията на една Миланка в Холандия

Published by at 9:00 under Миланка,Холандия

Днешният пътепис ще ни представи впечатленията на Мила от провинциалната Холандия. Приятно четене:

Приключенията на една Миланка в Холандия

Всяко мое завръщане от Холандия е съпроводено с горещото обещание „Този път ще седна и ще запиша всичко„…не отнема много време обаче, преди доброто ми намерение да хукне към онова криво дърво,с жълтите плодове, където много мои помисли си организират другарска среща и обсъждат безславния си край. Нейсе, този път няма да е така. Ето ме, пиша.

Приключенията на една Миланка в Холандия

Поучително четиво, от което в най — добрия случай ще придобиете хаотични впечатления за Холандия и нейните обитатели, ще научите защо е полезно да се купуват един номер по — големи обувки, какво представлява синдрома на хроничната непохватност, как да се държим ако изсипем блюдото в скута си по време на официална вечеря, какво значи да биеш спирачка докато караш кану и още куп предимно безполезни неща. Всичко изложено е плод на личните ми впечатления, разсъждения и пристрастия, поради което няма претенциите да е винаги обективно и мъдро.
Холандия, която познавам не е точно страната от туристическите брошури, предполагам не и тази, която виждат стотиците българи работещи по оранжерии, бензиностанции и къде ли не. Там отивам при приятели,холандци и обикновено по време на престоя си живея като част от семейството…е, почти.

Ден първи

Апелдорн (Apeldoorn)

Прескачам летищата, посрещането и вечерята в градината. След вечеря решаваме да караме колела в околността. Вече минава 9, но слънцето е високо и следващите дни ще свикна с това,че летните вечери всъщност са дни поне до 10.30 вечерта, а при ясно време могат да отнесат до 11.


Тръгваме с колелата да видим вятърната мелница в съседното селце Вейнем (Wenum). Чакат ни около 15 километра, мисъл, която не ме тревожи защото пътя е равен,а наоколо се нижат гледки излезли като от книжка с детски приказки. Ливади, по тях блажено полегнали кравички, други ливади с коне,трети с овчици, а между тях спретнати къщи със сламени покриви и градини пълни с цветя и подрязани храсти, красиви и подредени като за снимка в специализирано списание.
Някъде в средата на пътя спираме да се снимаме на фона на кравите и мелницата в далечината. „Ние в Холандия, никога не слизаме като вас, когато караме колело, вие просто пускате краката,а аз спирам като отскоча малко пред седалката и…ето виж“ -казва нашата домакиня и плавно каца на пътя. Тази приятелска закачка на национална основа моментално активира вродената ми глупост и аз решавам да тренирам отскока… акт, който ме отпраща някъде към кормилото, и който, ако бях мъж, със сигурност щеше да бележи последния ми пълноценно изживян ден като такъв.

Нейсе, гордо преглъщам неуспеха и продължавам да въртя педалите към мелницата. По време на този излет за пръв път осъзнавам две неща, първо всички тези идилични пътчета през поляни и горички са улици с имена и номера,и второ колелото не е просто символ за холандците,а част от начина им на живот (поне в този тип райони на страната).

Около градовете обикновено гравитират няколко по- малки селца, които в някои случаи са като предградия, в други самостоятелни единици, а в трети изглеждат като пръснати из пейзажа чифлици (вероятно заради това бях решила,че не им се полага да имат имена и номера на улиците). По тези пътища автобус няма да видиш, а колите също не са често явление. Единственият начин за децата да стигнат на училище е колелото, някой карат 10 и повече километра в едната посока, всеки ден, през всеки сезон. По — късно ще разкажа повече за безкрайното разнообразие колела и велоалеи, но сега продължаваме по пътя.
След серия снимки сред пасторалната идилия достигаме мелницата, на която също оказваме честта да се снима с нас.

Всяко малко селце има своя мелничка, която дори да не функционира през седмицата е поддържана, спретната и обикновено работи с някакъв график, по който холандиците почитатели на домашно приготвения хляб могат да смелят зърното си. Повечето мелници са подържани на доброволен принцип от местната общност, като част от културното наследство и традициите на страната. Често някъде наоколо има доброволец, който е готов да я отвори за посещение, обясни всички етапи от работата й, също как е бил възстановен автентичния й вид. Обикновено около входа, може да се види кутия за дарения (с идеята,че поддръжката изисква средства, които все някак трябва да се набират).
Малко след мелницата попадаме на очарователна алея, около която се нижат дървета с човешки лица. Оказват се дело на местна художничка, направила нещо като пластики върху кората им. Усмихнатите дървета отвеждат до нейната къща.

Пред фасадата е организиран свободен магазин за буклотевинки — стари книги, играчки, кутии от чай и прочие неочаквани съкровища за всеки нещотърсач. До „стоката“ прилежно е поставена кутия с надпис, който обяснява, че ако си харесаш нещо, можеш да го имаш срещу 20 цента, само трябва да ги пуснеш в кутията… Истинската изненада се крие във вътрешния двор, където дреме цял антиквариат под открито небе. Килими, лампиони, маси, мисионерски шапки, музикални кутии, стари плочи, монети, подноси и прочие земна суета, всичко с етикетче и отново „разплащателна кутия“.

Гледам невероятния битпазар и вече си представям цяла кавалкада цигани щастливо нарамили кой каквото свари… „И хората плащат ли“ -чувам се да питам. Холандците ме гледат учудено „Ами да, разбира се, защо да не плащат, това са някакви стари предмети, защо им е да ги крадат“…“Заради спорта„- мисля си и тутакси го отхвърлям като удачен отговор. Оказва се, че въпросната система за търговия базирана на гражданската съвест функционира и в други области. Дни по- късно виждаме горичка с коледни елхички. През декември — магазин на открито за всички желаещи да имат коледно дръвче…отново с „разплащателна кутия“ вместо продавач. (Ех, какъв сезонен бизнес можем да завъртим в тази Холандия, ееех).

С всеки изминат километър усещането,че съм се върнала става по — реално, спомените за праха и мръсните улици на България срамежливо се скриват в българския ми живот, а аз пера по пътя, ей ме на, една Миланка на колело досущ като другите холандци на колела, с които се разминаваме, а те усмихнато ни поздравяват…всички. Там в района на Апелдорн хората се поздравяват, както ние тук в планината. Приятно е, създава едно хубаво дружелюбно чувство на общност…вярно лишено от всякакъв по — дълбок смисъл, но деня ти става по — усмихнат. Истина е,че съседи може двайсет години да се поздравяват и разминават, и никога да не си отидат на гости в къщи, но това не прави проявата на уважение по — малко достойна…както и да е.. ето че пред нас е нова мелница — пенсионер, а до нея езеро. Пеят птички, тревата танцува с вятъра, дървета се оглеждат в езерото…. Снимаме се и там, и с воденичното колело, и на мостчето… луд умора няма.

Вечерта завършва около огъня в градината. Тихичко къркаме някаво домашно питие приготвено от къпини и алкохол, протегнали сме крака към пламъците и се греем, аз се любувам на жълтите налъми, с които съм се издокарала. Напълно мои за целия ни престой… кеф.

Автор: Миланка

PDF24 Tools    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “Приключенията на една Миланка в Холандия”

  1. Много интересно написано, Миланке, но малко снимки да беше приложила, за да е по-голямо удоволствието от пътеписа! Браво !

  2. Lora каза:

    chudesno, s ekota pisano i s vrodenaestetika! pozdravi

  3. Тони Балачева каза:

    Много хубаво написано, даже и без снимки все едно съм била там и аз.

  4. Миланка каза:

    Благодаря ви! Съжалявам за снимките, не очаквах,че пътеписа ще стигне до „тук“, публикуван е в блога ми в нетлог, а там снимки от пътешествието бол 🙂

  5. Stela каза:

    Ако си (вече) по-малко склонна да ме убиваш заради инициираното „стигане дотук“, може да пратиш малко снимки на Стойчо да публикува и тук. И дано отзивите ускорят продължението и възможността за такова. (за всеки случай съм ти избягала на …хил.км.)

  6. fish каза:

    Rassiaaaaaaaaaaaaaaa-WIN мисля че трябва да Посетите голямата и неубятна Руска държаваа където да разберете Истината

  7. Emil Marinov каза:

    Страхотно начинание за теб, Мила!
    Продължавай в същия дух – мн. пътувания, но и мн. писане! Ще се радвам на следващите ти писания!

  8. Ема каза:

    Миланкееее, голяма сладурана си. Много ти се радвам. Ти имаш поглед към детайлите, който е много близък до моя. Приятелите ми едно време казваха така: „Ами тя, Емата, има силно набито клюкарско око“. Това е казано за мен, да не вземеш да се обидиш , да не съм те засегнала с нещо малко, че не знам как ще се извинявам. Там си била като волна птица с това колело и красотата по пътя. А за търговията с жълти стотинки в касичка, определено това е система, която в България няма да сработи.
    Аз живея близо до колелото „Журналист“ в София. Много често си ходя пеша , а когато се кача на трамвай, винаги има по някоя група долбре облечени, почти еднотипно и еднотипно изрусени, нагласени енергични момичета, които се качват заедно, возят се една-две спирки без билет, създават яка шумотевица и бъркотия и се „изсипват“ от трамвая пак така. Последният път, когато ги видях, едната от тях яко се беше хванала за моята чанта откъм затворения й ципл Било е въпрос на минутка-две и щях да съм олекнала откъм портмоне.
    Питам я, каква работа има в моята чанта, а тя като зина, обидена на чест: „Какво искаш ма? Хванала съм се, щото залитнах и за да не падна“ . След тази разправия всичките „девойки“, обикновено гастрольорки от някай друг град и затова нямат карта за трамвай, се изнесоха като по сигнал за евакуация.
    Тези и за касичките за центовете в Холандия биха се хванали, та да не паднат.

Leave a Reply