февр. 05 2021

Тунис по време на епидемия (1): Из Сус

След търпеливото изчакване края на пандемията или поне нейното затихване, с Влади ще направим втори опит за летене. Този път ще кацнем някъде в пустинята на Северна Африка, откъдето ще проследим неговата шестдневна почивка в Тунис по време на епидемия. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

или втори опит за летене

част първа

Полет до Сус

Още миналата година в края на ноември се бях записал за мечтаната почивка през 2020 година, без изобщо да подозирам, какво може да се случи през следващите месеци. Почивката беше планирана за време от края на май до края на октомври, в зависимост от свободното ми време. До края на февруари успях да си събера нужната информация от интернет, като изрових много полезни неща от форуми, пътеписи и т.н. Успях да принтирам интересната информация. След това, затвориха всичко, дори и библиотеките. Така мина и цялото лято. Дойде и краят на август. Но

почивка нямаше

 Няколко пъти отлагаха програмата заради пандемията.

Много се зарадвах един ден, когато разбрах, че датата за полета е съвсем наближила – 18 октомври 2020 година. До последно се колебах, дали вторият опит за летене да бъде с балон над Кападокия (докато гледах други алтернативни програми) или със самолет до Тунис.

И накрая ми излезе късмета с

Тунис

 Оказа се, че това ще е единственият полет за сезона по тази програма. Имах близо 10 дена за последни подготовки, валути, багажи, отпуска и т.н. Разгледах и времето там. Събрах си багажа в една чанта, дрехите на гърба, билет от моя град през В.Търново за София. Беше ранен полет, в 8 часа сутринта.

Много се чудех по кое време да тръгна,

 за да бъда на Терминал 1 малко преди шест сутринта. Ако тръгна с вечерен автобус, ще бъда там в полунощ, няма да ме пуснат на терминала толкова рано. Ако тръгна със среднощен автобус, ще трябва да дремя цяла нощ по гари и по спирки, а може и да закъснея. Затова реших да пътувам предния ден през деня. Резервирах си скъп хотел през интернет на пешеходно разстояние (20 минути с багаж в ръка) от Терминал 1

Хотел ИБИС, 120 лева на нощ.

Booking.com

Хем ще ми е спокойно, хем ще избягна протестите в центъра на столицата, ако избера по-евтин хотел.

Речено – сторено: Взех си билет за събота от В.Търново за София в 08:30 ч. До Търново ще пътувам с влак от моя град. В София автобуса ме оставя на Терминал 1 към 12 часа на обед.

После отивам в хотела, спя, на сутринта отивам на Терминала и съм готов. Дотук плана е перфектен. Да видим дали ще се издъни някъде.

Тръгвам сутринта в 5 часа,

вали дъжд. Почивен ден, таксита на стоянката до мен няма. Поръчвам по телефона. Намира се едно, взема ме, кара ме на гарата. Първите 5 лв непредвидено изгърмяха. Стигам до В.Търново. Слизам от влака и тръгвам към автогарата. Къса ми се дръжката на чантата, с която ще пътувам и не мога да я нося на рамо. Отивам на автогарата, вземам си кафе. Докато чакам, разглеждам книгите, които се продават там. Харесах си една: Еди де Винд „Последна спирка Аушвиц“. Прекрасно четиво за из път, макар и страховито. Купувам си я. Още 16,90 лв непредвидено изгърмяха. Пътувам и чета. Дремя.

В автобуса имаше само едно свободно място и ако се бях чудил още малко, и то щеше да бъде заето. От Севлиево се качи един пълен човек, а единственното място беше най-отзад, а там вече имаше 3 – 4 също пълни хора и местенцето между тях беше много малко за новия пътник. Аз бях близо до него. Предложих да си разменим местата, той да седне на моето, а аз да се мушна най-отзад на малкото местенце.

Стигаме София

Оказа се, че автобуса ще мине само през Терминал 1. Защо ли, питаха другите, които били за Терминал 2? Ами защото на предишния курс, някой бил набил шофьора, когато бил на Терминал 2. И сега този шофьор на автобуса, с който пътувам не иска да отиде там.

Замислих се за миг, какво ли би се случило в обратната ситуация, да пътувам с нощния автобус и да се окаже, че няма да мине през Терминал 1, по същата причина. Икономисвам някакви пари, изпускам полета и губя целият туристически пакет. Хм. До тук добре.

По пътя към терминала виждам

хотела си. Съвсем наблизо.

Слизам и бавно вървя натам. Резервацията се получила, плащам и ме настаняват. Предлагат ми закуска. Казвам, че рано ще тръгвам, малко след пет сутринта. Оказа се, че закуската започвала в 4 часа. Прекрасно – и закуска. Още 10 лева. Малко са им 120 лв, за нощувка, не могат да включат и закуска ли? Доплащам. Разхождам се наоколо.

За тези, които си мислят, че разтягам още от началото на пътеписа си, искам да кажа, че

това е моята почивка. Моята една седмица на пълно безделие.

 И моята почивка не започва от хотела в Тунис, а от излизането ми от вкъщи в това дъждовно утро. След като се настаних и си починах малко, реших

да се разходя из София

 Взех автобус от близката спирка. Оказа се, че няма кондуктор, а шофьора е изолиран от пътниците през две седалки. Даде ми един билет, а не ми взе пари. Странно. Добър човек излезе. Пътувах няколко спирки и преди да сляза на Окръжна болница, си оставих билета в автобуса, защото не съм го плащал.

Тръгнах в посока към квартал Редута. Така ми хрумна. Взех си пица и тръгнах по разкопаната улица. Ремонти, ремонти. После с друг автобус и се повозих още 4-5 спирки. Видях един парк и реших да се разходя из него,

парк Гео Милев. Прекрасен парк

 Наблизо на една поляна имаше пък цирк. Тук някъде, до една зала (Арена, мисля че беше) (авторът вероятно има предвид зала Фестивална, която в момента се нарича Асикс арена – бел.Ст.) пък видях едно много голямо заведение. С маси отвън, но затворено. Вътре обаче в остъкленото може да се яде или пие нещо. Реших да поседна на бара. Много приятни и усмихнати момчета ме обслужиха. Изпих един коняк и тръгнах да се прибирам към хотела. Вечерта предлагаха и храна в ресторанта. Избрах си картофки. Още пари. Ами нали съм тръгнал на почивка. Похапвам, искам събуждане в 3:50 часа за закуска. Заспивам.

Идва утрото, закусвам.

Закуската

е на порции в чинии, предварително вакуумирани. Отделно в една чашка вакумирали и плодове. Закусвам, пия кафе, второ, а плодовете слагам в торбата. И малко преди да тръгна, поглеждам в торбата джоба с напечатаните страници и документи и се оказва, че плодовете не били добре вакуумирани и се отцедили там. Намокрили няколко листа. Всичко е тръгнало наопаки още от първия ден.

Тръгвам към Терминал 1

 Още на входа мерят температурата. Тук минавам. Показвам документа за кой полет съм и следвам инструкциите на персонала. До последния ден на почивката много се притеснявах да не хартисам на някоя термокамера, ако покажа телесна температура повече от допустимото. Следва скенер. И там минавам.

Събират се хората, дават ни инструкции кое къде да покажем, кое в кой багаж да сложим, минаваме да се чекираме, проверки. Имах един парфюм съвсем на дъното, понапръсках се с него, защото после ми го взеха на другият скенер. Телефони, колан, дрехи, обувки – всичко се сваля. Дават найлонови калцуни за обуване. Минавам и тук. Гледам да си взема нещата от другата страна на лентата и да не се бавя. Обувам ботушките си заедно с калцуните. Следва чакането за шатъла. Около час. Вече се съмнало, идва шатъла, взема ни и ни кара на по-малко от 100 метра към самолета. Слизаме, снимам машината с която ще летим и се качвам.

Много ме бяха наплашили приятели, че българските чартъри много тресяли в небесата. Но по време на почивката, хората, които бяха около мен оконателно избиха и тези ми страхове, но за това в края на пътеписа.

На входа на самолета

 ни посреща усмихната стюардеса, моли ни да си сложим маските, дава ни бутилка минерална вода (0,500 грама).

Тунис по време на епидемия
Самолетът

Намираме си местата и се настаняваме. Ще летя откъм пътеката на средата на самолета до крилата. Прекрасно, там много обичам. Следват инструкции за колани: как се закопчават, затягат и разкопчават, за маски при разхерметизация, за спасителни жилетки, кое, кога от къде падало, кое къде се намирало под седалките, как се слага, как и кога се надува, къде са аварийните изходи, осем на брой, да няма около тях багаж и т.н. В случай на аварийна ситуация, приземяване или приводняване, багажа трябвало да остане на борда. Ще имам аз време в аварийна ситуация да направя всичко това… За приземяване, приводняване и т.н.

Само се моля да долетя.

Тръгваме. Заход към пистата. Няма самолети преди нас. Без да спираме на пистата, ускоряваме , аз съм стиснал торбата с таблета и телефона здраво, докато излетим. Набираме нужната скорост, носа се вдига. Вече летииииим. И повече не се усеща нищо, самолетът заспа. Бързо се издигнахме. Самолетът не се усеща. Гледах, гледах- пред мен на облегалките няма монитори, на които си мислех, че мога да гледам нещо. Затова по някое време отворих таблета и запонах да си чета нещо.

Ще летим на около 10 000 метра, около два часа с близо 800 км/ч. Докато прочетох 34 разказа на Мопасан и то станало време за приземяване. Два часа и няколко минути е полета до Енфида, Тунис. Два часа е и часовата разлика.

Кацаме в Енфида

Само ние сме там. Минаваме проверки, попълваме миграционните карти. Аз предварително подготвен, картата ми попълнена на чернова, знам на кой ред какво се пише. И преписвам. Двата отрязъка са общо 17 реда. Име, дата на раждане, националност, професия, паспортни данни, адрес на пребиваване. Всичко ми е ясно. Химикалът ми в мен, попълвам смело. Бях сред първите готови. На първата проверка давам документа, който са ми дали от агенцията, на втората проверка давам миграционната карта, следва термокамера, свалям очилата. Минавам успешно и тръгвам да излизам.

Тунис по време на епидемия

Вече съм в Тунис

 8:30 часа сутринта е. Пред терминала чакат няколко автобуса за трансфери по хотелите. Съвсем наблизо виждам едно много хубаво дърво с много красиви червени цветове. Идеално за първи снимки. Събират се хората. Пред автобусите представител на фирмата, казва, кой за кой хотел в кой автобус да се качва.

За нашия хотел RIADH PALMS Resort & Spa ****

Booking.com

– с автобус 5В. Качвам се, избирам си място най-отпред. Имаше объркване неразбрали за това хора се бяха качили в някои от другите автобуси.

След по-малко от час тръгваме.

Още щом излязохме на магистралата, първото нещо, което ми направи впечатление, бяха голите полета с едва покарала суха трева. И сред това нищо, стадо овце. Какво пасяха тези животни от сухата едва покарала трева само те си знаеха. Нито трева, нито сянка. И боклуци. По цялата поляна, найлони, камари с боклуци. Пъснати и раздухани от вятъра.

Тунис по време на епидемия
Сус

След един час стигаме

Сус

 градът, в който е нашия хотел. Пристигаме около 10:20 часа сутринта. По принцип настаняването е след 14 часа, но ако имало готови стаи, можело да стане по-рано. За някои стана по-рано. Аз и още 2-3 двойки останахме последни. Докато чакахме да ни настанят, дойдоха едни хора, единия ми се стори познат отнякъде. Сетих се, че приличаше на човека, който стоеше в пилотската кабина на самолета и когото видях вътре, докато се качвах. Оказа се, че самолета ще стои на летището през цялото време и целият екипаж, заедно със стюардесите ще бъде настанен в нашия хотел. Стана ми интересно, като се замислих, какво лошо има на който му хареса да останем тук още една седмица – и самолета ни тук, и екипажа ни тук.

Тунис по време на епидемия
Фоайето

Докато чаках, разгледах цялото фоайе, брошури, бара долу, палмите пред хотела откъм морето, басейна… Снимки направих и седнах да чакам. През това време ползвах wifi, който е безплатен на територията на целият хотел.

Дойде и моя ред. С паспорта минавам, давам 6 евро (таксата за шестте дена престой). Само че давам 10 евро и рестото си получавам в техни динари. Слагат ми на ръката гривната с името на хотела с която влизам навсякъде за консумация на храна и напитки. И то станало време за обед.

Ол инклузива ни започва

 с първи обяд от 12:30 до 15 часа. Всички сме настанени в стаи с изглед към морето. Вечерята била от 18:30 до 21 часа, а закуската от 6 до 9:00 часа. Перфектно.

Отивам си в стаята на петия етаж.

Прекрасна гледка

 към басейна долу, палмите и морето. Идеално място за следващи снимки.

Бързам да направя първите снимки, които да споделя веднага с хората, които се чудят на къде ли съм хванал този път. Слизам за обяд в ресторанта.

Този вирус и тук е объркал представата ми за шведска маса

 За да има дистанция между туристите и храната, сложили едни широки маси, а от другата страна, готвач или наето лице от персонала дава храната. Не може да се види точно какво има и не може човек сам да си сипва колкото иска. И тук

нещатата стават много бавно

 Избирам си храна, примерно ориз, човека сипва две лъжици и ме гледа умно, какво да прави, дали ми стига. Не, разбира се. Аз искам още – поне наполовина пълна чиния с ориз. И започва едно ръкомахане. Те говорят френски, английски и арабски. И аз дори и да бях учил девет години френски език в училище, ми се губи думата „още“. Знам само „Аз искам“. И той ме гледа. Какво друго искам?

Успяваме да се разберем, защото аз продължавам да соча купата с ориз. Малко ориз, малко месо. Стигаме до салатата – домати. Аз искам. И той ми слага две доматчета и ме гледа умно.

Ама много свидливи тези араби – ще ги науча аз!

 Ще започна да искам всяка храна в отделна чиния. И да я понапълни малко. Не се наяждам аз с малко. Хляб за мен няма. Едни много корави бели хлебчета, като франзели. Аз не ги обичам, друго нямаше. И цяла седмица без хляб. Не поглеждах хляб. Тъй като моята работа е свързана точно с хляб и закуски, това ми дойде много добре.

Та похапнах си около час, качих се малко в стаята да си почина и слязох после пак да си доям, докато мине времето за обяда, още ориз, други меки храни и десерт. Вкусни тортички – по-малки и по-големи. Безалкохолно и бира колкото искам. Изпивам по една бира (чашите са сложени на масата и само казвам с какво да ми ги напълнят) бира към обяда и кока кола към десерта. Прекрасно. Добре си похапнах.

Следва около час време за

запознаване с предлаганите допълнителни програми

 през дните на престоя ни тук. Екскурзовода ни събира към 15 часа в една зала към хотела. Разказва ни коя дневна екскурзия какво представлява, в колко часа се тръгва, на къде води, какво ще видим, къде ще обядваме, къде ще имаме време за кафе, за подаръци, за покупки, за снимки. И колко струва. Аз не съм плащал нищо предварително, защото до последния момент не знаех дали коронавируса ще ми позволи да долетя до тук. Е, долетях.

Записах се за всички програми,

които ще станат и доплатих още 203 евро. Те са целодневни, тръгва се от хотела към 06:40 часа, което предполага много малко време за закуска, но аз съм подготвен за този момент. Има спирка за почивка и кафе и лакомства към 10:30 часа за тези, които още не са се събудили или не са си дояли, по-късно ни водят някъде на обяд към 13 часа, след това обиколките продължават. Към 16 часа пак се намираме някъде, където можем да си купим кафе или подаръци и лакомства. И вечерта към 19:30 часа ни връщат обратно в хотела. И всеки ден всичко е перфектно организирано.

Ще видим

  • музея Бардо с уникални мозайки, събирани през вековете,
  • столицата Тунис, пазара там (сука),
  • Картаген,
  • ще се разходим в много красиви селища разположени по брега на морето,
  • за да видим Ел Джем, амфитеатъра,
  • два дена път към пустинята, ще видим Матмата, подземните жилища, ще яздим камила, ще караме АТВ, ще спим в един хотел в Дуз, известен като “Вратата на пустинята”, ще имаме джип сафари в пустинята Сахара, ще се правим на Дарт Вейдър на снимачната площадка на “Междузвездни войни”, ще видим оазиса Шебика, ще вървим по пясък, по камънаци, ще се снимаме с камили, ще ни подаряват пустинни рози и какво ли още не, но за това – като му дойде времето.

В този първи ден след тази среща – запознанство със страната, ни оставят да си почиваме. Аз вече съм готов за първата си

обиколка на селището Сус

 Да видя къде и какво има около хотела в радиус от два километра или там, до където стигна. Вземам си телефона и таблета за хубави снимки и навигация, нещо за четене, ако седна някъде, малко пари (смених като за начало 20 долара да видя за какво и колко ще ми стигнат). Излизам от хотела.

По пътя, от който дойдохме, нямаше нищо интересно, затова тръгнах в обратна посока към центъра, площада и пазара. Не знаех нищо. Просто тръгнах. Топло, по къс ръкав, много приятно време за октомври.

На първата пряка виждам караул, от двама полицаи с автомати в ръце. Ама аз си знам вече, че те не стрелят по туристи (имам си гривна от хотела на ръката). И само ги огледах. Точно тук пътя, който идва от към морето е преграден наполовина с едни такива метални триъгълни прегради, бариери със шипове в трите посоки, за ограничаване на трафика (минават колите в една лента и бавно покрай тях). И продължавам.

Тунис по време на епидемия
Сус

Очукани фасади,

 сягаш дупчени от куршуми, разни битници да ги наречем, не толкова чисти, леко мургави,

жени с бурки малко се срещат,

 но ги има. И всеки, който ме надуши, че съм турист и се залепва за мен и започва да ми приказва. Интересно му е от къде съм, накъде съм тръгнал, да ме упъти, да ми покаже нещо, ако има магазин да вляза и там да видя. Или просто да му дам цигара или дребна монета. Нито едното, нито другото. Не са познали. Казвам НЕ, правя се, че не разбирам и продължавам. Единия се маха, след 20 метра се залепва друг.

Минах покрай няколко магазинчета, супермаркет, няколко кафенета и ресторанти, през едно по-широко място с палми и пейки за почивка и зяпане на минувачите и стигнах до площада. В средата гледам един конник. В ляво по пътя се вижда брега на морето.

Покрай брега

 наредени едни много интересни корабчета, дървени от отдавна отминали времета, поне на по 150-200-250 години, изоставени, полуразрушени, но със добре запазена фасада, такелаж (въжета, котви, мачти и макари). Спирам да направя няколко снимки и продължавам.

Тунис по време на епидемия
Сус

Разглеждам и конника в средата на площада. Така и не разбрах на кого е този паметник и какво изразява исторически. Точно до него е обръщалото на няколко автобусни линии. Не посмях да се кача на някоя от тях в следващите дни и да си направя няколко обиколки в различни посоки и да се върна отново тук, защото не знаех как функционират, нито къде ще ме закарат. Тук започна да се свечерява. Но и тук бил

пазара (сука на Сус)

 По едни тесни улички търговци изложили своите стоки и заговарят всеки минувач. Най-различни дрехи, дрънкулки, чантички, керамика, лакомства, стъклария. Вървя и гледам в движение с периферно зрение, без да спирам, правя се на забързан и ангажиран човек, защото нито ми е интересно какво продават, нито ще купувам каквото и да било. Или поне не от първия ден. Гледам само да не се загубя. Следвам уличките нагоре, наляво, надясно и от време на време гледам, от коя страна остава морето, като ориентир. Но накрая не издържах на изкушението

да опитам местните лакомства

 и си купих нещо, което си мислех, че са малки баклавички. Дебла се казвало. Взех си две от тях. Не са скъпи, сложи ми ги момчето в хартиена торбичка и ме изпрати с усмивка.

Стана доста късно, но не ми се прибира. Точно там, в началото на пазарчето, има една крепостна стена. До нея виждам на прилична височина едно заведение, пълно с хора, открита тераса и примамливо осветление.

Я, да се качим да видим какво има там

 Намерих му входа (Скай кафе) и влизам там. На входа ме спира охраната, казва ми да си сложа маската и ми мери температурата с термокамера. Минавам. Качвам се с асансьора нагоре. На три етажа е, има и магазин за сувенири. И съм точно там, където съм си харесал. На два етажа е само заведението, което се пада над магазина за сувенири. Долу е по-скоро ресторант, а горе е кафене. Отивам горе.

Прекрасна панорама за снимки

 Вижда се цялото селище от птичи поглед, морето долу, равните покриви на къщите там, а в далечината се вижда на един хълм, голяма крепостна стена и една кула по средата с голям прожектор на върха. Дали ще мога да отида натам на следващия ден. Ще разбера след като се събудя на сутринта и закуся.

Слънцето е почти залязло, а тънкият сърп на луната вече се вижда на хоризонта. Пия един чай с много интересно име и снимам наоколо. Реших да извадя и лакомството, което си бях купил. Оказа се много кораво и не можах да се справя с него. Трябва да се нареже. За днес стига толкова разходки. Време е да се прибирам към хотела, защото вечерята е наполовина минала.

Прибирам се и без да се качвам в стаята,

веднага отивам на вечеря

 Похапвам си доста добре, както аз си знам. Ориз има колкото искате, готвено, тиквички, патладжани, пълнени чушки, месо, картофи, салати. Напълват ми две чинии с различни неща, добавям и една чаша бира и си похапвам вкусно. После се връщам да си взема отново нещо, което много ми е харесало и на третия път отивам за десерт, тортичка и безалкохолно. Нищо неизядено не оставям след себе си.

След това купона продължава

 на бара на долния етаж, където консумацията на алкохолни и безалкохолни напитки е неограничено. Също и на кафе. Като за начало опитах синьо кюрасо без лед.

Тунис по време на епидемия

Хм, сервитьора, който ни обслужва в ресторанта за бира и напитки след вечерята слиза на бара като барман. И така той ми стана приятел. Поздравява ме, чукваме си ръцете и ми се усмихва всеки път, когато се срещнем на обяд и вечеря в ресторанта или на бара през следващите дни. След още час и половина на бара в компанията на други непознати от нашата екскурзия мина остатъка от вечерта. Прибирам се в стаята, заспивам.

Събуждам се малко преди 6 часа на следващото утро и

да продължа да опитвам лакомствата

от шведската маса. Пия кафето си на терасата, закусвам сирене, кашкавал, бъркани и варени яйца, лека салата, халва и нещо много странно на вид и вкус, което след като го разбрах какво е, ми стана много смешно. Гледам в една купа нещо жълтеникаво, навито на розичка и приличащо на нещо сладко. Я да си взема три. Без да знам какво е.

Сядам аз на терасата, пия си кафето и налапах цялото това, навито на розичка неизвестно лакомство. Аз дъвча, то се маже, нито сладко, нито солено. Хм, какво ли е? С цялата си смелост и любопитство го извдадих от устата си и започнах да го разглеждам и изследвам с вилицата си. Гледах го, мислих какво може да бъде и изведнъж ми просветна: прилича на краве масло или маргарин, на тънко загребано и завито на розичка. И го смесих с халвата, забърках го на каша и го преглътнах. Сега вече заприлича на нещо познато.

През това време

започна да изгрява слънцето

 От много добро за снимки място, точно насреща и между палмите. Но в това утро имаше облаци на хоризонта, затова реших да оставя гледането на изгрева за последното утро. Докато пиех кафе, гледах как едно нахално врабче минава на подскоци през масите и се оглежда за храна. Едни хора от групата си оставиха храната на масата и се върнаха да си вземат още нещо. Докато се върнаха отново на масата, врабеца се приближи до чиниите им и започна да си кълве от кроасана в тях.

Аз си похапнах и се прибрах малко в стаята си, за да слезя след час още един път да закуся. Този път питам човека, който дава храната, какво е това. МАРГАРИН. Познал съм, ама след като сдъвках едно голямо топче – розичка от него.

Тунис по време на епидемия
Неизвестната „розичка“ маргарин

Взех си още храна (кашкавала не ми хареса, чупи се като бисквита и прилича на вкус, все едно ядете нещо, което се пука докато се дъвче).

И по едно време при мен дойде едно момче от групата, което ме пита дали може да си изпие кафето на моята маса. Защо не. Ето ти повод за

ново запознанство

 Седна той и започна да ми говори, че съм приличал на някой, с когото си е писал в социалните мрежи. Живеел в едно велинградско село, пътувал сам, работил в Англия в Кентърбъри в ягодова плантация, дошъл си в България, за да може да пътува малко и т.н. От този момент ми стана другарче и навсякъде ходехме заедно.

За днес след закуска имаме свободно време, никъде нямаме да ходим. Пълна почивка, кой както си иска. И аз реших да му кажа, че за днес съм намислил

да отида до една крепост,

 която си бях набелязъл от вечерта. Ще ходим заедно. Закусваме и тръгваме. Слизаме до площада с конника, хващаме по тесните улички, дето предната вечер беше пазарчето, което в това утро беше безлюдно. Ходим по калдаръма и си правим снимки. Следваме посоката нагоре и наляво. И след няколко пресечки по тесните калдаръмени пътеки, стигаме до тази крепостна стена и виждаме

кулата с големия прожектор

Не можахме да влезем в нея. Не ни разрешиха да снимаме наоколо, но аз се направих на разсеян, държа телефона леко дискретно, правя се, че говоря или гледам по небето самолетите и леко с пръста щракнах няколко снимки. Обиколихме цялата стена, слязохме от другата страна по оживен път обратно към центъра.

Тунис по време на епидемия
Таксита

Тук видяхме една безкрайна върволица от множество местни жълти таксита – маршрутки, които возиха хора и ги изсипваха тук, където пазара вече се оживява. Бибиткане, клаксони, лудница.

След това заведох моето ново другарче в онова кафе с панорамната гледка. Много му хареса. Време за нови снимки на дневна светлина. Пихме по едно червено мохито с мента и с много лед, който аз изхвърлих в коша на бара. Не обичам аз да ми се развалят напитките и коктейлите с лед. Сламката беше много интересно завита на обратно.

Тунис по време на епидемия
Коктейл със сламка

После слязохме по стълбите и влязохме в магазина за сувенири. Аз си харесах едни барабанчета с висящи от двете им страни, завързани на връвчици малки топчета. Барабанчетата имаха дръжка като на палка за тенис и като си въртя дръжката из ръката и топчетата дрънкат по мембраната на барабанчето. Взех си едно голямо и едно малко (различни звуци издават). Взех си също карта на Тунис и няколко картички с изглед от Сус. И то станало обед,

време да се прибираме да обядваме

 Пак по същия начин, време за обилен обяд с 12 бири и малко десерт. Следва малко почивка и време за следобеден плаж. Поне малко от морето да видя, защото няма да имам време в другите дни. Пред хотела от задната страна, покрай масите, по мостчето през басейна и

излизам на плажа

 Нося си книга за четене, цигари, очила и малко пари. Лягам си на пясъка по боксерки за малко. Гледам пред мен едно момче лови риба, а друго до него си прави сухи тренировки на бойни спортове, маха юмруци във въздуха. Заговориха ме. Приближих се. Питаха ме дали искам секс. Едното момче така върти езика си в устата и издува бузи. (Разбирам де, какво му се върти в главата). Пита ме в кой хотел съм и други любопитни неща. Дали имам пари и дали ги харесвам. Хм, и за това бях подготвен:

– Sex for Get? – започвам аз предпазливо.

– No, sex for money – отговаря с лигав глас момчето.

–No, sex! No, sex for money! No money.

И ми става интересно. Казах им, че имам само цигари. Защо пък да не им дам по една- две. След като ме питаха в кой хотел съм и аз им посочих хотела зад мен, те поискаха ако мога да им нося храна от хотела, били гладни. No, sorry baby. И продължих по пясъка към другите хотели да разгледам.

Мислех си по-нататък да обиколя по пътя и

да се върна в моя си хотел

 Да, ама Не. След два-три хотела, свих наляво през една трева, през един парк и седнах на един бордюр да си изчистя краката от пясъка и към мен се приближи охраната от хотела, към който съм се насочил. Пита ме от кой съм хотел и ми посочи обратния път през плажа. По това време на годината не всики хотели тук работят и този може би е бил един от тях. И пътеката, която съм хванал няма връзка към пътя.

Върнах се обратно, минах покрай един канал и пак тръгнах по един път, покрай един хотел, излязох на главния път, тръгнах в посоката на моя хотел, но реших да седна на едно заведение да изпия една истинска тяхна бира. Не е скъпа, само 5 динара (аз ги смятам по-наедро: 6,50 динара са около две евро, значи бирата е под две евро, ама малка, 0,330 мл.) И докато я изпия, докато се прибера до хотела и то станало време за вечеря. Прибирам се в стаята, оправям се, измивам се и слизам за вечеря малко преди 18 часа. Да, ама съм подранил, тя е от 18:30 часа. Я да отида на бара отдолу и да изпия пак едно малко кюрасо, то ми хареса предната вечер. И така

неусетно станало време за вечеря

 Похапвам си добре пак като предната вечер, пак си почивам малко в стаята и слизам отново за да похапна още нещо, преди да е затворил ресторанта. После долу в бара. Интересно е, има Ди джей, който пуска музика за танци, танцуват двойки, момчета и момичета, млади и стари, пият си коктейлите, кой каквото харесва, напиват се, вземат си друг алкохол и си гледат живота и почивката. Барът работи от обед до полунощ.

От този ден нататък аз не можах да видя морето,

 толкова за него. Но пък видях толкова други прекрасни неща и места, че някое лято бих се върнал отново тук.

Почивка в Тунис
Морето, като за последно

Полунощ наближава, музиката спира, бара постепенно се опразва, време е за сън. А къде ще продължи пътешествието на другия ден, ще разберете следващият път.

Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът

Booking.com Booking.com Booking.com
Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Тунис по време на епидемия (1): Из Сус”

  1. анонимен каза:

    Преди пандемията Терминал 1 беше отворен през нощта,сега незнам дали пускат.Има автобуси от Търново,които пристигат до Т1 няколко часа преди полета в 8 и може да се чака отвън,все пак август е топло.Иначе съм спял в хостел в София за 10 лв близо до началната спирка на първия автобус за летището в 4:30.

  2. Авторът на пътеписа каза:

    Грешка се е получила,полета е бил на 18.октомври,не август.И беше студено и много ветровито.Тук.

Leave a Reply