сеп 08 2009

Из Турция на мотор – 2009г(3)

Продължаваме с обиколката на Владича из Турция с мотор. В първата част го оставихме в подстъпите на Синоп. а за последно бяхме с него в Агри. Днес продължаваме към Догубаязит, Диарбекир и Сиверет.

Приятно четене:

Из Турция на мотор — 2009г

част трета

От Агри до Сиверек

19 юни 2009 петък (изминати 323 км)

Сутринта, когато станахме пак валеше дъжд. Този град Агри не стига, че е абсолютно безличен и обикновен, но и непрекъснато вали. Настроението ни спадна, защото днес трябва да стигнем до планината Арарат, а при това време, изобщо няма да можем да я видим. Към 10 часа обаче поразкъса и в 11 тръгнахме.

Растоянието

от Агри до Догубаязит

е само 90 км и в 12 часа бяхме пред табелата му. По пътя имаше много красиви и интересни пейзажи, които снимахме.

Арарат, обаче беше забулен в облаци.

Решихме да чакаме на една бензиностанция в началото на града. Поръчахме чай и седнахме от вън, за да гледаме планината, която е на 10-тина км до града. Облачната база бавно започна да се вдига. Склоновете започнаха да се откриват и след час и половина, до като пиехме чай и правихме мохабет, конусът на Арарат се показа, за да направим малко снимки. Арарат е висок 5165 м. Според легендата на тази планина се е спрял ковчегът на Ной след потопа. Арарат се показа само за 10—15 минути, но това ни беше достатъчно. Останахме с впечатлението, че само за нас разбули за кратко лицето си. След това пак се скри в гъста облачност.

До като чакахме мина един мотоциклет БМВ и спря, като видяха нашите мотори. Бяха момче и момиче от Англия. Тръгнали за Индия. Казаха, че имат иранска виза, а пакистанска — не. Моторът беше BMW R 100 GS айрхед, стар, но в отлично състояние. Само стъклото на фара му беше счупено от камък изхвърчал от камион в Турция. Пичът го беше залепил с черно тиксо. Направихме малко приказка с англичаните и те тръгнаха към границата с Иран. Тя е на 10 км след Догубаязит.

Пожелахме им лек път и започнахме и ние да се стягаме. Проверихме си маслата. Имаше лек спад от горна граница на мерната ми пръчка, около 2 мм надолу, но реших, че още не е за доливане. Още не даже в средата на мярката. Един от турските шофьори се оказа, че знае руски, защото жена му е рускиня, а той работил в Русия та направихме як мохабет и с него. Той ни посъветва преди да тръгнем от тук да посетим сараите на Ишак паша, които били местна забележителност. Така и така сме дошли тук няма да ги пропуснем я. Запалихме моторите и влязохме в града.

Догубаязит е близо 70-хиляден град,

абсолютно типичен за изтока. Мръсен, прашен и шумен. Ниско етажен с тесни улици, които са пълни с хора, коли,каруци, колички и сергии. Имаш чувството, че целият град е един огромен пазар. Срещат се често коли, камиони и автобуси с ирански номера, които са с арабски надписи по тях. Движението е доста хаотично и правилата му не се спазват особено. Карат в насрещното без да се смущават. Тук е кюрдски район. Още преди да влезем в града ни направи впечатление, че селата са с малки ниски къщи от кирпич с равни покриви подобни на землянки. Навсякъде има големи стада от овце и кози, които се карат по мантинелата, пък и по самата магистрала без особени притеснения. В другите части на Турция, където минахме имаше повече крави, но не и тук. Изтокът се почувства и замириса с пълна сила.

На няколко км след града на едни скалисти хълмове от червеникави скали са издигнати

сараите на Ишак паша.

До тях води павиран път. Входът е 3 турски лири. Разгледахме всичко. Дворът, джамията, приемните зали, спалните, баните, кухнята, тоалетната и даже затворът под земята, където снимах две от килиите.

Невероятен дворец ограден с крепостна стена, украсен с много красиви каменни резби колони и ажури, изграден целият от червеникави камъни. От прозорците се открива красива гледка към долината, планината Арарат и градът Догубяазит. Направихме много снимки и към 14,30 тръгнахме обратно да си ходим.

Това беше крайната точка, до която стигнахме в Турция на югоизток. До Догубаязит брояча ми показа, че от Пазарджик до тук съм минал 2593 км. Като прибавих и 7-те км до сараите на Ишак паша числото стана точно 2600 км. От тук нататък започваме да се връщаме към България. Това е 8-ият ден, от както съм тръгнал от Пазарджик.

Напълнихме резервоарите в Догубаязит и

тръгнахме към Ван

До там са около 200 км с два превала в планините. Преди това обаче на 10 км след Догубаязит има едно село, което е на 1—2 км от границата с Иран, защото тя там прави чупка. Пътят ни минава точно по край това село, така че погледнахме в Иран. Направих снимка на някакви баири в територията на Иран, но може би няма да се виждат хубаво, защото заваля дъжд. Облякохме регенкомбитата и дадохме газ.

Първият превал беше висок 2644 м и пак минахме по край преспите сняг до пътя. Не спрях да снимам, защото валеше. Пътят е широк и хубав с плавни завои, така че карахме бързо. Все още имаше много стада с овце и кози, но лека полека селата ставаха с по-хубави и по-високи къщи с ламаринени покриви. Завръщахме се пак в Турция.

На около 40 км преди Ван след един завой изведнъж изскочи

езерото Ван

Спрях и направих няколко снимки, въпреки силният страничен вятър, който ме вееше по шосето. Езерото е много красиво с един особен лазурен цвят на водата, която пък е солена, както на море. Пътят се вие по край брега и така неусетно стигнахме

град Ван. Около 35-хиляден град

на брега на едноименото езеро и на 1800 м нмв. Има пристанище, от което тръгват фериботи за другият край на езерото и летище за международни полети. Докато минахме през града и върху ни се изля такъв дъжд, че едва виждахме накъде да караме.

На една бензиностанция в края на града спряхме, пихме чай и обсъдихме какво да правим. Беше 17,30 часа. Казаха ни, че на 100 км по брега на езерото имало малко градче Геваш и пред него имало къмпинги. Потеглихме натам. Оказа се, че

Геваш

е на 20 км след град Ван, а не на 100 км. Намерихме къмпинг и за 10 лири на човек опънахме палатките на брега на езерото под върби и тополи. Дано утре да е хубаво времето, за да направим плаж преди да тръгнем за Диарбекир. Днес минахме 323 км от Агри до тук, до Геваш. На няколко места имаше военни постове, а на 2—3 места имаше и жандармерия, която проверяваше документите на пътуващите в рейсове, бусове и камиони. Нас ни пускаха без проверка. На мен паспорта ми беше в един джоб от страни на бедрото над коляното на моторджийският ми панталон. А върху него бях облякъл панталонът, който ме пази от дъжда. По едно време се сетих, че ако ме спрат с насочени автомати и ми поискат паспорта, то аз ще започна да си свалям горният панталон, за да стигна до документа. Представяте ли си, какво ще си помислят онези с автоматите, когато започна да се събличам под дулата им?…

20 юни 2009 събота (изминати 464 км)

Днес не беше от най-добрите дни за каране. Даже може би беше най-лошият. През нощта валя дъжд. Сутринта пак дъжд. Всичко е мокро. Не можахме да се изкъпем в езерото Ван, защото беше много студено.

Прибрахме мокрите палатки, стегнахме багажа и към 10,30 тръгнахме. Почти веднага пак ни заваля слаб дъжд. Пътят се виеше, около езерото на плавни завои и мястото е много красиво, но без дъжда. После дойде и калта и офроуда. На всеки 30—50 км, около 3—5 км от пътя са в строеж. Турците насипват камъни, чакъл и пръст, подравняват го криво-ляво и оставят преминаващите превозни средства да утъпкват пътя и да играят ролята на пътно-строителни машини. Така, хем не затварят пътя за движение, хем им се утъпква настилката. Значи колкото и главен и първокласен да е пътя офроудът ти е гарантиран. А сега валеше, така че калта беше страшна.

Успях да направя няколко снимки, но не на най-тежките участъци. Там спирането за нас беше немислимо, защото сме на две гуми и щяхме веднага да легнем в калта. Не знам, колко пъти ми поднесе мотора в тези подвижни коловози, но се задържах на седлото и не успях да се пльосна в калта. На всички моторите ни станаха поне с 5 кила по-тежки от кал.

После излязохме на асфалта, но там пък ни заваля проливен дъжд. Малко ни поизми моторите, но пък не можехме да развием скорост. После пак кал, и пак дъжд, и така, около 200 км. После дъждът спря, но пък задуха много силен страничен вятър. А участъците в строеж станаха сухи и започна да се вдига ужасен прах и пепел, когато се разминавахме с камиони и рейсове.

Всичкият този офроуд не мина без последствия. Чух, че нещо тропа и дрънчи. Спрях и установих, че на десният ми страничен куфар се е счупила ключалката. Езичето се е откъртило и капакът се вее само на пантите. Слава богу от куфара нищо не беше успяло да изпадне. Превързах капака с ластици, „благослових“ за пореден път турският пътно-строителен гений и продължих нататък. Зарекох се, че в близките 5 години няма да стъпя в Турция, до като не си оправят пътищата. Аз не съм им пътно-строителна техника!

Студът свърши и стана жега. Всичко наоколо побеля и пожълтя. Навсякъде около нас се ширнаха ниви с жито и тук там хора, които жънат. Сигурно тук е житницата на Турция. До където стига погледа по тази нагъната равнина се виждат ниви с жито.

После стигнахме

Диарбекир

Голям, близо 800-хиляден град. Снимахме се пред табелата на града, на шосето, което естествено беше в ремонт… Колко странно… Ремонт на шосе в Турция… За първи път виждам!?!? Та така. Широки, хубави булеварди и магистрали пресичаха града. Преминахме го за 15—20 минути. Ако бях сам тука, със сигурност щях да намеря хотел в града и да го разгледам, но Иво и Илята нямат чак такива финансови възможности, освен това са ограничени, и във времето, така че минахме транзит през Диарбекир. Жалко.

Направих само две снимки в града. На едно кръстовище видях интересна статуя на диня. Няколко кръгли крепостни стени, симетрични, като кули и в средата на най-високата огромна диня поне 1,5 метра висока. Всичко това точно в средата на голямо кръстовище. Спряхме на червено, но докато пусна пачият крак, до като извадя апарата светофара светна зелено, от зад се разсвириха и аз тръгнах без да снимам. Ще го разгледам този град някой друг път. Или в някои друг живот, защото не смятам да се връщам повече тук по тези места.

Продължихме към следващия

град Сиверек,

на около 90 км след Диарбекир. Той е 100-хиляден, а на 30 км след него е язовира Ататюрк, който ще прекосим с ферибот. Пристигнахме почти по тъмно, огледахме язовира и пристана на ферибота, и се върнахме, около 1 км назад.

Забихме се по един черен път и между бодливи храсти, и тръни направихме лагера за тази нощ. Преди това пак имахме малко екстремни приключения. Иво падна с мотора в тръните и сега оправя единият куфар. Аз му помогнах да вдигне Трансалпа. После аз си харесах място на 20—30 метра по-нагоре в тръните и тръгнах с Африката. Иво беше зад мотора ми, ако стане нещо да крепи и да помага. Тъкмо излизах от черният път и влизах в тръните, които бяха високи, около метър, и спрях да се огледам в тъмното, защото се движех на фарове. Пуснах десният крак, но под него се оказа дупка и тръгнах да падам. Иво беше хванал задницата на мотора ми, но и двамата не можахме да го удържим и мотора легна в тръните. После дойде и Илята и го изправихме. По мотора нямаше и драскотина, защото падаше, като в забавен кадър от филм. Останаха само малко смачкани магарешки тръни на мястото. И палатките, и тях направихме в тръните. То нямаше, къде другаде да ги направим.

Днес минахме 464 км. Утре ще прекосим тази част от язовира и ще заминем за планината Немрут.

Продължението:

Из Турция на мотор – 2009г(4)

Автор: Владимир Чорбаджийски

Снимки: авторът (всички снимки)



Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

Create PDF    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Из Турция на мотор – 2009г(3)”

  1. […] бяхме с него в Агри, а за последно минахме през Догубаязит, Диарбекир и Сиверет. Днес продължаваме към Гьолбаши, Караманмараш и […]

Leave a Reply


Switch to mobile version