сеп. 04 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(6): От Коктебел до Урюпинск в Русия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Коктебел, Украйна. Коста прекарва няколко дена на къмпинг там, а днес ще напуснем Крим и ще се отправим с него към Русия. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част шеста:

От Коктебел до Урюпинск в Русия

ден 23

Коктебел — Мариупол

Какво пишеш, когато цял ден си пътувал — само подаваш газ, леко се клатушкаш и от време на време се изместваш за да ти мине задникът (въпреки, че моментът на самото изместване си е болезнен), понякога се друсваш по-силно на някоя голяма бабуна, понякога спираш, за да заредиш и да си купиш нещо за пиене… Което ми напомня, че открих нещо полезно със сушените калмари, които толкова много ми харесват. Стана случайно — разсипах малко докато си взимах от пликчето, закрепено под дръжката на чантата върху резервоара ми. Явно, че турбуленцията от въздушната струя ги задържаше на място, защото стояха на вертикалната стена на чантата против всякаква логика, точно пред очите ми, и се джуркаха — като топките с цифрите в тотализатора. Това правеше супер лесно за мен да се пресягам и да си взимам, докато карам. Освен това в някакъв момент се усетих, колко съм свикнал да си отварям бутилка безалкохолно с една ръка, едновременно да придържам капачката и да пия — правя го без въобще да мисля за това, с все завиването и всичко. Въпреки това, може би има логика да си измисля някаква система за закрепване на бутилка с нещо като маркуче, от което да си смуча или някаква такава простотия.

Днешният ден минава така — в път. Не отбивам никъде, за да видя никакви морета, да се полюбувам на никакви гледки или просто да си почина. Не е като преди два дни — имам чувството, че беше вчера, толкова ясно съм запомнил всичко — когато минах Севастопол — Коктебел. Това беше най-якия мото кеф на света. Днес е различно. Просто преход от едно място на друго — плоски местности с дълги, прави пътища, на които няма какво да правиш освен да избягваш бабуните, доколкото можеш, чоплейки сушени калмари и да подаваш газ, поглеждайки нагоре, за да видиш колко остава от дъждовния облак. Колко странно е това, че на мотора имаш и тази свобода — не е нужно да чакаш дъждът да премине, ако не е някакъв порой — просто му се измъкваш.

Докато се стъмва, забелязвам за пореден път нещо за украинците — до последно не си пускат фаровете на колите. Ама до последно. Трябва слънцето да е залязло и линията светлина на хоризонта да е почти изчезнала, и тогава, когато вече започнат да жумят срещу пътя и да си изкарват главите през прозорците, за да виждат по добре, по-съобразителните вече започват бавно да си включват фаровете — постепенно. Първо габарити, а после, ако габаритите не осветяват достатъчно — фарове. Странно е, защото токът на фаровете идва от динамото, което зарежда така или иначе в движение — но може да е просто някаква специфика на акумулаторите на старите руски автомобили, с които тук е пълно — може просто да им падат по-бързо батериите, знае ли човек.

Влизам в Мариупол по тъмно.

Както обикновено, градските лампи не са включени — пестят ток. Те не се движат наникъде, стоят си вечно на едно място, и съответно нямат динамота. Насрещното движение ме заслепява, а предното стъкло е покрито с размазани мухи и бръмбари — налага се да карам полуизправен, за да виждам къде отивам — особено в града с безразборно пресичащи пешеходци. Имам мобилния телефон на чичо си Витя, но не искам да го притеснявам все още — майка ми писа съобщение да намеря „левый берег“ — левия бряг на Мариупол, те живеят някъде в тази област. Питам около пет-шест човека, преди да намеря моста натам. Точно срещу мен са гигантските леярни пещи на завод Азовсталь — мястото, където е работил дядо ми след войната, преди да дойде да живее в България. Не разпознавам никое място от детството си — живях тук около пет месеца, когато бях на около пет. Спомените ми са много смътни, повечето от самата къща на дядо ми и баба ми.

„Това не ти е Европа.“ — казва Александър — „Това са диви места, ненаселени. Опасно е.“ Драска клечка кибрит и пали цигара. Александър е жизнен човек, жестикулира много и говори експресивно. Личи си, че е добряк. Вади картата — на корицата пише Атлас на пътищата на СССР — доста прашасала и опърпана книжка. Подозирам, че не е от скоро, и едва ли е ъпдейтвана. Разлиства я, за да ми покаже някакъв маршрут. Показва ми градовете един по един — тук има път, тук преди нямаше, сега май вече има. Ростов — Саратов — Самара — забравих го — не знам си кой — Уфа — Челябинск — Новосибирск, или в някакъв подобен ред. Важното е, че съм запомнил първите три. Другите ще ги мисля в движение. „Това са единайсет хиляди километра до Владивосток.“ Иде ми да подсвирна. Уау. Т’ва си е доста път. Виждам на картата колко съм изминал до сега… изглежда миниатюрно разстоянийце. Около Черно море, дори не цялото — лека дъга, и сега съм по средата на Азовско, на 200 километра от Ростов на Дон. И какво от това, че съм минал 4500 км — на около 1500 съм от Созопол, а пътувам… трета седмица, или четвърта? Просто на картата изглежда смешно малко, в сравнение с това, което ми предстои. „Украйна е още цивилизация… а там… там е страшно.“ — казва Александър Петрович. Издиша цигарен дим, намествайки си шапката. Дядя Витя седи до него и гледа в камерата, докато снимам, и се усмихва многозначително — сигурно си мисли „Видя ли, аз ти казах, че така ще каже.“ Разказва ми за това, как има села, които имат някакви пътища около тях — а до съседното село, което е на 500 километра — тайга. Нищо. Обяснява ми в кой град мога да се кача на влак, за да премина Байкало-Амурската дъга — доколкото разбирам, това е частта от пътя, която обикаля североизточна Монголия. Това са две хиляди километра с влак, който пътува само през нощта — от сутринта до девет вечерта киснеш на някаква забутана гара — ще опозная всички други пътници много добре, казва. По пътя, препоръчва ми да се залепям за конвоите от големи камиони — нарича ги „фури“ или „фори“ — които се движат в групи и обикновено остават да нощуват заедно. „Шофьорите са ОК“ — казва — „Можеш да им се довериш, те се сблъскват със същите проблеми като теб и се държат заедно.“ Разказва, че обикновено застават вечерта на стоянки до постове на ГАИ — местните КАТ. Страхотно… дано да са от този тип руски шофьори, който не пие… Наясно съм, колко е малък шансът такъв тип да съществува изобщо, камо ли да срещна няколко такива човека на куп. Както и да е — това ще стане ясно в движение. Бог ще има грижата всичко да е наред — трудното е да се опиташ да го обясниш на някого — всеки търси логиката в нещо, в което не може да има логика защото е непредвидимо и непредсказуемо, но просто сме си такива. По някакъв начин, ще се справя. От тук — Мариупол, родният град на майка ми, където има роднини, приятели на семейството, всичко изглежда лесно и постижимо… Знам, че някога — може би след месец, когато се разделя с цивилизацията и се сблъскам с нещата, за които говорим, ще бъде различно. Идея си нямам какво ме чака, и това е нещото, което исках, не е ли? Освен това, Бог няма да ме изправи пред изпитание, с което да не мога да се справя.

След известен престой Мариупол и преход към Луганск продължаваме към Русия

Луганск — Урюпинск

ден 27

„От тук караш само направо — към Беловодск и Марковка. Така ти е най-пряко.“ — казва Саша, докато покрай нас профучава поредният Камаз — на изхода на Луганск сме, жена му стои до нас. „Бе-ло-водск.“ — повтарям. „Мар-ков-ка.“ Благодаря им още веднъж за гостоприемствот-о и тръгвам. Саша беше невероятно гостоприемен и мил с мен — чак ми ставаше неудобно. Усещам как вече започвам да се чувствам странно от цялото това внимание — нямам чувството, че съм го заслужил. Когато разберат, че отивам към Владивосток, всички се впечатляват и изведнъж започват да ме гледат с други очи, все едно съм някакъв герой, а аз съм още в самото начало на пътя — минал съм едно нюню на картата. Доколкото знам, вече са над 5000 километра, ама в сравнение с това, което ми остава… сравнение не може да има. До тук беше лесно, до тук беше цивилизация… От тук нататък започва Дивият Изток.

Преди границата, сякаш за да ми покажат, че не е майтап — Русия започва след малко — дърветата от двете страни на пътя се сменят от тополи на брези.

„От България съм. За Владивосток.“ — отговарям на касиерката на последната бензиностанция в Украйна, стараейки се да не зяпам в гърдите и, но продължавайки да ги гледам с периферното си зрение. Усмихва се и ме пита още нещо, не съм сигурен, че мога да се концентрирам така — усмивката и също е голяма и хубава. Налага се да се обърна към бензиноколонкит-е, където някаква жена ме пита нещо. „Български е флагът.“ — викам в отговор, и понечвам съвсем разбираемо отново да се обърна към касиерката, но не е толкова просто — жената е впечатлена и иска да ме нагости с мляко. „Ще си пийнеш направо от буркана!“ — казва и се втурва към колата, за да го намери. Не се предава лесно и се налага да отстоявам позицията си на непиене на мляко до дупка, след което ми предлага хляб, който също е пресен — поне малко да съм вземел. Украинците са супер гостоприемни хора.

Границата на Русия

„Извинявай, не ти запомних името“ — младежът говори на украински, започвам все повече да го хващам. „Коста. А ти си Сергей.“ — аз съм запомнил неговото — имам някакъв напредък. Сергей е спрял Явата си точно до моя мотор и му се любува, дори докарва някакъв свой приятел да го види, докато чакам бариерата да се вдигне. Вече чакам поне от петдесет минути — пропускат само по една кола и чакат да излезе от другата страна. Едно от момчетата се познава с граничаря, казва му да ме пусне, полу на бъзик — граничарят вдига радиостанцията и казва нещо. Няма отговор, но той махва с ръка и аз влизам в украинския граничен пункт. Минава бързо, всичките граничари са впечатлени от мотора — същото е и на руската граница, където попълвам имиграционна картичка — нещо от две части, едната от които остава за мен — трябва да я върна на излизане. Естествено, всички митничари се събират около мотора ми — и паспортният контрол, и митническият — единият дори е с куче. „Я отвори този куфар, ще сложим нещо вътре за малко и ще го затворим.“ Нещото е синьо, пластмасово, вътре в пластмасов плик. Подозирам какво е, и се оказвам прав — симулатор за миризма на наркотици, искат да пробват кучето. Смея се — не мисля, че е добра идея, защото скоро трябва да пресичам границата с Казахстан. Другите митничари го разубеждават също. „А тук това какво е?“ — казва един от митничарите, махайки си пръста от паник-бутона. „Паник-бутон.“ — казвам. Мисля, че само го посочи — дано да не го е натиснал. „Ако има някаква чрезвичайна ситуация и имам нужда от спешна помощ го натискам — устройството веднага праща СМС с GPS координати на мой човек в България, който вече решава какво да прави.“

„Оправи ли българина?“ — пита единият от митничарите, влизайки в офиса. Чакам пред гишето вече поне час, а жегата е невероятна. „Какъв българин?“ — пита жената зад стъклото. „Ей онзи там, моториста. Вече доста време чака.“ Този митничар ми помага с още няколко неща, за да мина по-бързо, включително и къде да си направя гражданска отговорност — зелената ми карта не важи тук.

„Да пропускам ли мотора?“ — пита по радиото мустакатият граничар. Срещу мен, точно зад бариерата, има голяма колона коли на път за Украйна. Тишината се проточва и се налага да попита пак. „Не, върни го.“ — чува се глас от радиостанцията. Вдигам вежди, но завъртам мотора и отивам да видя какво може да се е случило — не се притеснявам, защото вече познавам всички и всички ме познават. Посреща ме митничарят с кучето — държи бланката за вход с превозно средство, която бях пъхнал в джоба на чантата за камерата — изхвръкнала е оттам. Тази бланка не е истинската, а недопопълнена такава — няма значение, благодаря на човека. Бариерата се вдига и вече съвсем официално и наистина съм в

Русия

На няколко пъти се усещам, че карам по някакъв път, на който не срещам никого и няма никаква маркировка, а аз дори не знам къде съм на картата, в коя посока отивам и къде е градът, който търся, и дали изобщо това е правилният град, който преди няколко месеца съм търсил в Гугъл Ърт. Но се чувствам добре. Значи съм точно там, където трябва. Където срещна хора, питам за Урюпинск — клатят глави и се усмихват, все едно съм им споменал най-забитото село на света. Все пак, това е областен град, би трябвало да са чували за него… Накрая намирам някой, който е чувал — показва ми накъде да карам.

„А този флаг чий е? Беларуски?“ Пита чичкото, който ми помага да си вдигна мотора. „Български.“ — отговарям, опитвайки се някак да спра да се плъзгам и да намеря къде да се хвана. Ботушите ми са целите в кал и някак си не мога да намеря опорна точка. Успяваме да повдигнем Скитник, който досега е лежал, килнат на една страна, върху черния, разкалян път. „А защо ти беше да минаваш от тук? Това е тежък мотор, и не е за такива пътища.“ Истината е, че влязох тук, само и само, за да снимам една интересна сграда, която видях от главния път. Нямаше да имам проблем, ако насреща не караше точно този чичко с жигула с ремарке — за да се разминем, минах от по-влажната страна на пътя и калта се оказа по-дълбока, отколкото изглеждаше. Веднъж като влезеш в дълбока кал с 350 килограмов мотор, отиваш натам, накъдето те повлече — добре, че е меко и разстоянието от куфарите до земята е малко — абсолютно нищо не може да му стане, колкото и да го тръшкам. Тръшкам го още веднъж, за всеки случай, докато се опитвам да го измъкна, защото задната гума се опитва да напише осморка. Вдигаме го пак. Целите ми ботуши и степенки приличат на няколко големи буци кал — карам така до близката бензиностанция, където след доста опити и експериментиран-е с различни техники, успявам да ги измия. По някаква причина се чувствам добре и ме е яд единствено, че не опитах да вдигна мотора сам в такива тежки условия — сигурен съм, че рано или късно щях да се справя, но все пак — друго си е да знаеш. Аз не знам, а да карам по такива пътища подозирам, че ще ми се наложи. Доста.

„УРЮПИНСК“

— казва табелата, която подминавам. Сега трябва да си намеря място, където да остана. Място с душ. И топла вода. Разпитвам наоколо — насочват ме към Гостиница Урюпинск, която успявам да намеря без проблем. Наблизо има и платен паркинг, където закарвам Скитник веднага, щом успявам да го разтоваря, обяснявайки за пореден път, че това е българското, а не беларуското знаме.


Русия, Волгоградска област, Урюпинск

Стаята… е странна, от нея лъха на „соц“, но това изобщо не е лошо, а по скоро екзотично — не ми пука каква е, стига да има легло, душ и тишина. Топъл душ. Това е шибано леден душ, и е абсолютно нечестно… а, просто топлата вода тече като обърнеш към маркировката за студена. Класика. Зареждам телефона, чиято батерия е паднала, за да мога да се обадя на роднините си и да ги предупредя, че ще се появя по някое време утре. Всичките ми обаждания преди това или не пробиваха желязната завеса на руските оператори, или просто не ми отговаряха — ще видя какво мога да измисля утре, тъй като сега пък няма мрежа. Явно, че в този регион няма договор с руския оператор или нещо такова — тъкмо ще се опитам да си купя руска карта за мобилен телефон утре.

Спирам да пиша за момент — ще изляза да купя нещо за пиене. До близките магазини има стотина метра — няма да ми отнеме много. Обличам набързо същите дрехи, с които съм пътувал — окаляни дънки, целите в мухи там, където няма кал, високи ботуши, които изглеждат странно в жегата -дори и късно вечерта.

Пред магазините се е събрала тълпа младежи — явно, че тук това е прието, както при нас се кисне по кафетата — тук се кисне пред денонощните магазини. Обяснявам на продавачката, че не ми е топло в ботушите, докато си плащам колата. Навън вече започва да става поносимо като температура — решавам да постоя с всички. „Ти с мотор ли дойде?“ — приближава се към мен някакво момче. „Познава се по ботушите.“ „И ти ли си моторист?“ — питам го. Моторист е, казва се Женя — кара ЦБ 400, още му е учебен мотор. Пита ме какво ще правя сега — с компанията му ще ходят в някакъв клуб наблизо. Не съм подходящо облечен, но какво от това — защо да не се разходя? Женя ме запознава с Вова, качваме се в колата и потегляме.

Пред клуба ме запознават с Юра — двамата с Женя имат бизнес с компютри и мобилни комуникации — и още един Женя — високо момче от Москва. Прави ми впечатление колко културни са всички в клуба, всички се поздравяват и си стискат ръцете — някак си се държат свободно, без правежи, като у нас, или поне в много по-малка степен. Хората, с които ме запознават са всичките някакви свежи и с тях се говори лесно — казвам го на момчетата. Юра ми обяснява, че тук нещата могат да бъдат много полярни, защото те са израстнали в този град и познават всички. Ако не съм бил с тях, нещата са можели да бъдат много различни — за пореден път ме предупреждават да се придържам към познати хора, докато пътувам през Русия.

Продължението:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(7): Към Волгоград

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Русия – на картата:

Русия

   Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(6): От Коктебел до Урюпинск в Русия”

  1. […] с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме край Урюпинск в Русия. По-късно Коста прекарва няколко дена при роднини […]

Leave a Reply