сеп. 03 2009

От Балканите към Грац и Франкфурт

Започваме един пътепис с впечатленията на Марио от австрийския Грац и немския Франкфурт, но първо трябва да минем през Балканите, за да стигне до това симпатично местенце. Приятно четене:

От Балканите към Грац и Франкфурт

част първа

През Балканите

Истинско преживяване е да достигнеш до Австрия, преминавайки през балканските страни по път. Макар и близо 1000-те километра пробег да бяха планирани за половин денонощие, реалното число надвишаваше 20 часа. Траекторията София — Грац през Сърбия, Хърватска и Словения се оказа изпитание за повечето от нас.

Тръгнахме от София в 7:30, с бусче. 15 туристически екземпляра и двама шофьори. За щастие, почти без изключения, нивото на компанията е като след периодично вкарване на различни опиати, без нужда от използване на такива. Като изключим бирата и уискито в автобуса:-)

За напускане на страната трябваше да минем през Калотина. По път показах на аверите наоколо Драгоман, откъдето е по-голямата част от родата. Пътят към границата минава оттам и успяхме да хвърлим няколко погледа на китното градче.

Драгоман е малък град с население няколко хиляди жители на 35 км от София и 10—12 км от Калотина. Технически погледнато, в него няма нищо особено — доста малък и скучен ареал на територията на Западна България. Но идеално място за вила: непосредствено до пътя за Калотина. В градчето има открит басейн, придружен с приличен ресторант-дискотека, който е редовен таргет на младежите от града и на фенове от околните градове. Срещал съм софийски компании от Овча Купел и Люлин в заведението. И нормално — пътят до там е поддържан (далеч по-добре от повечето магистрали) и разходката от София до там в ненатоварен трафик е близо половин час.

Минавайки покрай селището, продължихме към Калотина. На границата всичко беше нормално — и няколко печата по-късно

бяхме в Сърбия

Спряхме на бензиностанция край Димитровград за глътка въздух или глътка кафе, Тамошното кафе се котираше малко над едно евро. Както си му бе редът, успяхме да „евровизираме“ стоките, които стандартно са в сръбски динари. Все пак Сърбия още не е към ЕС и не е приела еврото като вътрешна валута.

Час и половина по-късно спряхме за lunch time — сядайки на пейка в OMV след Пирот. Времето бе слънчево и приятно, удобно за кратка почивка. В този ред на мисли, в повечето страни в района нямаше толкова богат колорит от бензиностанции, какъвто се среща в България например. OMV се котираше стабилно в Сърбия, а Ina бе фаворит на хърватските братушки.
Кафенцето в OMV бе безумно добро — в task list-ата ми е да го „преслушам“ и в българските клонове. И то на цена от 1.70 евро по тамошния стандарт, сравнено с едното евро за кока-кола от един литър.

В Сърбия не отделихме особено много време на sight seeing, защото почивките бяха кратки и по местните бензиностанции. Нямахме възможност да отскочим до Белград, макар и да минахме през него. Не е ясно дали ще го посетим на връщане от trip-а, или ще сменим категорично маршрута.

Имам някои снимки от преминаването през града. Някои места си заслужаваха вниманието, но западната ни съседка има сходен манталитет с нашия, както и инфраструктурно развитие — около 20-часовото пътуване от София до края на Словения бе консистентно и познато разглеждане на зелени територии, планини, гори, реки. До големи езера и морета не стигнахме, но реки и гори — на килограм. Мечтата на всеки еколюбител, който има нужда да изпусне малко парата. Няма как да не направи впечатление обаче пълната заселеност и залесеност на крайпътните територии. В България не е рядкост да попаднем на изсъхнало поле или няколко декара пропиляна и неподдържана площ. На запад, минавайки по главните пътища, не се срещат такива места — път намират трактори и други обработвателни машини, които служат за оран и сеене; полетата са запълнени с райграс, цветя, земеделски продукти. Площите са поддържани и изглеждат невероятно симпатично. Всеки мастит бизнесмен може с лека ръка да открие игрище за голф, без да се налага да обработва тревните площи.

Главоболия имахме малко по-нагоре,

при хърватите

Конкретно за границите. Типично по балкански, нямаше как да се мине без малък рушвет при влизане в страната. 5 евро тук, бутилка кока-кола там — на митницата и на границата се минава със зор. Пък и не е ясно кой е по-голям гяволия — техните или нашите типове. Иначе заседнахме в едно крайпътно ресторан(т)че там — доста приятно за почивка, спряхме на въздух. Времето бе чудесно, тревичката — докъдето ти достига погледа, сувенири се продаваха до пътя. Една патрулка се разхождаше, за да следи за реда.

Словения бе препъни-камък

Трябваше да прекосим едва няколко десетки километра от нея, но минаването през границата се проточи повече от 3 часа. Пред нас имаше 5—6 автобуса с македонски и сръбски регистрации, които преживяха истински ужас, докато траеха проверките от 40 минути за всеки. Хората слизаха, граничарите проверяваха багажи, автобус, едно друго. Чудно бе как не свалиха и гумите на рейса, да проверят дали не са напомпани с наркотичен газ. Придружено от късния час (малко преди Великден):-(, чакането стана не само уморително и досадно, но, едва ли не, депресиращо. Нашето българско рейсче мина за относително малко време — има-няма 10—15 минути — но проверката на документите в мъгливото дъждовно време от униформените типове там, които проверяваха рейсчето отвътре с фенери, приличаше ужасно много на безнадежден опит за емиграция на евреи от границата при бягство от Хитлер през войната. Асоциациите ми веднага ме наведоха към няколко познати исторически филма от онова време.

След границата нещата станаха относително спокойни. Минахме към

Австрия

и влезнахме в 

Грац

след полунощ. Вече по Воскресение. След кратко лутане се настанихме в хостела, в който трябваше да отседнем въпросната вечер.

Грац е вторият най-голям град в Австрия, разположен в югоизточната част на страната. Жителите на града наброяват четвърт милион. Известна част от населението са студенти, тъй като няколко университета намират място на територията на красивото селище. Самото то е обявено за културна столица на Европа за 2003г. Разположено е на река Мур, с която са свързани някои от забележителностите.

Повечето от групата бяха изтощени до край и моментално заеха леглата в стаите си. Аз се бях разбрал с двама колеги за нощен трип из града. Речено — сторено. Събрахме нощна групичка от 4 човека за разходка из нощен Грац.

Първите 2 неща, които ми направиха впечатление, бяха велосипедите и вестниците. От гледна точка на абсолютно спокойното им оставяне по улиците. Велосипеди бяха паркирани на всяка улица, някои от тях — вързани и заключени, но почти всички бяха оставени съвсем спокойно. Тъй като съм се „разделял“ с 2 велосипеда в София, трудно ми бе да се адаптирам към гледката на зарязани байкове в европейското градче.

Второто перо бяха ежедневниците и списанията. В кутии на различни места в града намираха място десетина-двадесет издания на някой ежедневник, свободни за вземане. В кутията имаше и процеп за стотинки (пресата струваше евро или две), но оставянето на паричките бе единствено въпрос на самосъзнание. На всеки облъчен балканджия би минало през акъла да дръпне не един, а всички вестници едновременно, без да остави и цент. Но грацчани очевидно трудно биха се сетили за това. Ето в такъв свят искам да живея.

Не бяхме излезнали току така — първата стъпка бе да вземем карта на града от хостела и да попитаме на рецепцията какво можем да разгледаме. Очертахме важните кръгчета на картата и потеглихме на разходка. За мое щастие, Иван от нощната ни бригада играеше ролята на гид (известен съм с липсата на каква да е ориентация).

По-голямата част от града бе приключил работна дейност — отворени бяха някои кръчми и денонощни junk food местенца. От друга страна, движението не бе напълно спокойно — по тротоарите се разхождаха хора, а колите се разминаваха спокойно по улиците. Пешеходните пътеки там са като стени — стъпил пешеходец на пътеката спира цялото улично движение, докато не достигне безопасната страна на тротоара. Светофарите се спазват на 100% както от шофьори, така и пешеходци. Попаднахме на колездачи и дори практикуващи джогинг, които застиват на червен светофар и изведнъж отново се „събуждат“ при светване на зеленото човече. Истинска идилия.

Отбихме се, да хапнем по нещо от един павилион. По време на дългото пътуване не остава много време за хранене. Единствените източници са бензиностанциите и някои блага, които сме взели в саковете за из път. Затова взехме по един голям чийзбъргер с хубава австрийска бира. Идилия. По принцип храната навсякъде, където успях да проверя по-натам, е в достатъчно приличен обем. Цените средно варират по 2—3 евро за обикновени сандвичи, но въпросните „обикновени“ питки представляваха половин франзела или пита хляб, пълна с месо и зеленчуци. Асоциацията с мини хапките от Макдоналдс например е просто комична:-)

Обиколихме някои съществени забележителности в града. Нямаше как да го пребродим на длъж и на шир, но се постарахме да разгледаме максимално красивото местенце. Никой от нас нямаше супер професионален апарат за нощни снимки, така че по-интересните неща останаха за сутринта. Все пак вечер не бяхме притиснати от времето и разходката бе по-приятна.

След разходката се прибрахме към 4 сутринта. 3 часа по-късно станахме за сутрешна разходка, тъй като в 10—11ч трябваше да тръгваме към Германия.

Прикачам още 2 снимки от вечерта: макета пред Kunsthaus Graz:

и нощна Австрия от Graz Schlossberg:

Станахме сутринта в 7, защото пътуването ни беше в „някъде към 10 — 10 и нещо“, както пееха Уикеда. Трябваше да се подкрепим със закуската от хостела, за да имаме сили след това. Менюто във всички хостели бе едно и също: тънко нарязани салам и кашкавал, масло и течен шоколад. За пиене: кафе/чай. На места има мюсли и други тип американски закуски. В хостела в Грац бяха забъркали и едни яйца, за разнообразие. Там попаднахме на българска групичка от момичета, предполагайки, че са някакъв спортен отбор, отседнал там. За жалост не бяха особено разговорливи.

В хостелите имат и packed lunch, което не съм ползвал, но сигурно е добра идея, ако не ядеш едно и също цяла седмица.

Изстреляхме се към центъра на Грац.

Бяхме отседнали в Youth & Family Hotel Graz, находящ се на Idlhofgasse 74. Идеята бе да стигнем до Мур и да продължим нагоре, към забележителностите. По път се отбихме в малък парк — голяма градинка с дръвчета, пейчици и рехава тревичка. По-голямата част от нея бе изпотъпкана от хора, кучета, колоездачи и прочие, но все пак бе приятно място. Имаше някой и друг фас в тревата, но като цяло бе изчистена. Направихме по някой и друг фотос там, наред със стената от бекграунда, повлияна от модерното изкуство.:-)

Стигнахме до реката и продължихме към Kunsthaus Graz. Времето бе прекрасно, както и красивите малки улички на приказното градче. Спокойствието се усещаше във въздуха, шофьорите караха леко и спокойно, по светофарите нямаше напрежение. Няколко субекта практикуваха джогинг, други се придвижваха с велосипеди. Трамваите в града приличаха на семпли влакчета от увеселителен парк. Идилията е пълна:-)

Дори на малки улички с много лек трафик никой не пресичаше на червено. Тичащите граждани спираха или тичаха на място. Велосипедистите кротко подпираха крак на земята, чакайки зеления светофар. Това, което най-много ме впечатли, бяха 2 дечица на възраст около 2 годинки, карайки триколки. Преминавайки през моста с триколките (които бяха същински пластмасови играчки) веднага се забиха мирно пред един червен светофар, чакайки разрешаващ знак. Родителите им бяха някъде зад тях, но съвети от тяхна страна нямаше — явно децата (на 2 годинки) са достатъчно зрели, за да изчакват появяването зеленото човече, за да минат.

Уау.

Уличката, по която се придвижвахме, откриваше гледка както към реката вдясно, така и към забележителности напред в далечина, а и към добре поддържани градинки с цветя. За да разкрасят още повече града, управниците са се погрижили за създаването на уют и красива пролетна картина от различни по вид и цвят цветя, посадени край тротоара. На места се откриват и теменужки в огромни саксии из целия град. Преспокойно можеш да се почувстваш като на вилата, в двора, разхождайки се съвсем спокойно под звука на листата, птиците и прочие.

Стигнахме до Kunsthaus Graz или Музея на изкуствата.

Забележителното нещо покрай него е удивителната му форма, която не спазва стереотипите на стандартните постройки (включая и музеите в тях), нито законите на физиката:-). Отпред се разкрива странна форма в огромен размер, която сякаш е прикачена към основната сграда. На мен лично ми прилича на голям дирижабъл, а местните май му викат приятелското извънземно.:-)

Много е приятно, още повече нощем, тъй като хората са се погрижили за осветлението в подходящия син цвят (феновете на неонките по колите могат да асоциират спокойно).

Минахме оттатък реката и видяхме Murinsel (островът на Мур). Това не е природно създаден остров в центъра на реката, а архитектурна мисъл на някой умен човек, който го е направил да изглежда яко. Водният амфитеатър е изграден по случай номинирането на Грац за европейска културна столица. Вътре има място за сядане и пиене на кафенце, както и достатъчно място за разглеждане. Отново има аеродинамична форма, наред със свързаността си към брега чрез мост, продружен с познатата подходящо синя светлина вечер.

Offtopic: Обиколихме доста места, но в бързината нямаше как да разучавам кое какво е точно, а много трудно ги откривам в нета. Дори в туристическите справочници не всички снимки са придружени с коментар или история, така че отбелязвам само най-главните, като ги свързвам със списъци, истории, връзки към уикито и прочие. Ако някой разпознае sightseeing-ите, да поставя по един коментар кое какво е:)

Минахме през различни църкви, музеи, кули, часовници и прочие. Всъщност, предната вечер (или по-точно нощес) бе православният Великден, така че попаднахме пред една голяма православна църква, в която хората бяха запалили свещи и стояха отпред. Отсреща имаше още една сграда с величествени двери и стоманена статуя на орли, закачена над вратата. За съжаление, не успях да хвана историческата й стойност.

Най-големият таргет за деня бе Grazer Schloßberg (Планинският замък). Нощем е нещо безумно красиво, стълбите са осветени с фенери, нагоре качването включва 123 метров пешеходен преход до върха на възвишението, от което се вижда целият град. Там е и часовниковата кула, символ на града, но последното ниво от изкачването бе в процес на ремонт и нямаше как да „прескочим“ от другата страна.

Кулата и замъкът изобщо имат културна стойност за града (и страната) и са обвързани с различни легенди и истории. Кои от кои по-чудни и приказни. Важното е, че укреплението е оставало непокътнато през вековете, като изключим известен damage от Наполеон в края на 18-ти и началото на 19-ти век. Австрийците, разбира се, не си бутат мавзолеите и културните ценности като нас, а ги реставрират, обновяват, преструктурират и изобщо пазят историята си, както е редно.

Позабавихме се в разходките и закъсняхме с 5 мин. за стягането на багажа и тръгването. Не беше фатално, особено при всички тези красоти. На връщане попаднахме на малка група тийнейджъри, чийто главатар беше чернокож тип, който се изживяваше като олд-скуул рапър със смъкнатите панталони и абсурдно тъпа шапка. Подвикваха по момичетата от нашата групичка като български строители — манекенка, но не ни попречиха да се върнем бързо до хостела.

Стегнахме багаж, едно, друго и тръгнахме към Франкфурт на Майн.

Пътят беше много дълъг и още по-скучен. Чакаха ни 600—700 км път, респективно половин денонощие возене. Хубавото беше, че минахме покрай

Алпите

Вероятно това е най-известната планинска верига, цопната в Европа и разпростираща се край Словения и Австрия, през Италия, Швейцария и край Германия и Франция. Пролетното слънце с раззеленилата се природа бе нарушено от величествените планински хълмове, покрити с тонове сняг.

В Германия се отбихме в бензиностанция, която беше в близост (силно казано) до Алпите и усетихме брулещия вятър на времето там.

Впрочем, за тоалетните в

Германия

ни трябваше инженерен експерт и архитектът, проектирал решенията там:D Като изключим взимането на билет от апарата и минаване на почти системата за сигурност до WC-то, важен въпрос бе как се ползват точно тоалетните. Няколко човека се почувствахме като типични прости българи пред очите на надутите шваби 🙂 Разни пластмасови приспособления излизаха от стената, тоалетната чиния се въртеше палаво на 360 градуса и разби всички представи на процеса на ходене по малка нужда. Освен това системите за салфетки пускат хартия само при натискане на бутон, противно на по-примитивните системи у нас. Абе, ганьовци.:-)

Пристигнахме във Франкфурт на Майн

и след известно обикаляне из града стигнахме до хостела. Той беше в близост до гарата — на 2 мин. пеш, в началото на Kaiserstraße. Много яко хостелче, по мое мнение, и доста кофти според повечето ми колеги:-) За мен беше файн — въпреки че улицата беше като улица на червените фенери (за 2 пресечки надолу имаше 10-тина сексшопа, стриптийз клуба и други от тоя род) и точно срещу Гарата беше пълно с разни типове от различни по мургавост народности. На тръгване от хостела на другата сутрин бяхме изкарали саковете на уличката и чакахме групата, да се съберем. Още щом ги извадихме и ги оставихме на земята, един минувач ни предупреди да не ги оставяме без надзор и да ги наглеждаме, защото не е много безопасно там. И такова предупреждение от непознат в Германия ми прозвуча като предложение за продажба на бански на Еверест🙂

Хостелът имаше рецепция, която беше и бар, там има масички за пийване вечер или закуска сутрин. Приятно място — на стената висяха китара и малък ударен инструмент, подобен на 2 тарамбуки една към друга. В дъното имаше пиано, което не бе само историческа забележителност от войната, а си работеше. Т. е. обстановката автоматично стана мой тип:-)

Стаите ни бяха шестици по брой легла. Тъпо, ама здраве да е. Всъщност повече ме демотивираха леглата на два етажа във всичките хостели. Добре, че не ми се наложи да съм на втория етаж, защото щях да изпадна като малка атомна бомба до долния етаж на сградата. Инак беше файн. Пушенето и пиенето в стаите бе забранено (на някои места глобата бе няколкостотин евро). Бележките на вратата предупреждаваха всички ни да не си оставяме документи, пари и техника без надзор в стаята.

В хостела намерихме българка, която работи там. Не е особено учудване май:-) Тя ни насочи към Maintower, където да разгледаме града отгоре. Веднага се запътихме натам, като направихме няколко междинни снимки. Понеже организацията и time management-а ни куцаха малко, реших да вкарам един дюнер от турското магазинче до хостела. Успяхме да поръчаме криво-ляво със сбор от няколко европейски езика:-) Минахме през целия щрасе, за който споменах по-горе. Наистина не ми се стори особено приятно или безопасно, но градът по-надолу изглежда другояче.

В градинките на града прескачаха зайчета. Нетипична гледка за София и респективно много приятно изживяване:-) Велосипедисти се разхождат нощем из града. Движението не беше особено спокойно — в София съм свикнал да шофирам, но там може би няма да се справя.

Maintower, за съжаление, бе затворен. Охраната ни каза, че работи до еди-колко си часа, което далеч не отговаряше на информацията, спусната от нашата сънародничка (или поне съезичничка). Кофти. Бях уморен и нямах особено желание да снова из тауна, при все, че на другия ден щях да имам тази възможност. Освен това исках да се върна при пианото. За мое съжаление, нощем нямаше как да се свири, ’щото правели проблем съседите. Здраве да е.

Известна част от компанията отиде на нощна разходка. Няколко човека се върнахме, повечето преминаха в хоризонтално състояние по леглата, като 2 електрона останахме да пием бирички. Имаше 2 бурни компании в заведението и беше някак свежа обстановката. Лафихме и с пичовете, които работят в хостела. Запалихме и по фас с две холандски девойки, които, за наше щастие, се оказаха там:-) Изобщо вечерта беше доста файн. Плюс това, имаше и WiFi в хостела, който беше отворен. Биричка + лаптоп + компания = неочаквано добра комбинация.:-)

Автор: Марио Пешев

Снимки: авторът

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply