авг. 28 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(5): От Очаков до Коктебел (Крим)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме между в Очаков в Украйна. Днес ще тръгнем с него към Крим. Приятно четене:

ден 21

Очаков-Севастопол

„Под салфетката има сандвичи с кюфтета за вас.“ — казва хазяйката. Събудил съм се първи някъде към осем, за да имам време да пиша. Предполагам, че ще тръгнем към обяд така или иначе. На масата освен сандвичите има някакви бисквити и вафли, чай с подготвени чашки. „Каквото можем, това правим.“ — казва хазяйката. „Тук живеем бедно и скромно.“ Била е на „заработки“ в Полша, където е събирала ягоди, но не е доволна — в този район няма кой знае каква работа. Добре, че е зетят ѝ, който помага. Разминаваме се с него, докато излиза на работа — катаджия е. Дано да не се видим повече днес.

Към Севастопол пътят продължава да е ужасен

и скоростта продължава да е твърде висока за условията — изоставам няколко пъти, а когато бензинът ми свършва, просто отбивам на първата бензиностанция да заредя — не искам да рискувам нито да остана без бензин, нито да се очистя в някоя дупка, като карам по-бързо от сега за да ги настигна — предполагам, че ще се сетят, че зареждам и ще ме изчакат някъде напред. Въпреки това, Вася се връща да ме намери, и не след дълго се присъединяваме към останалите.

Спираме да хапнем на някаква бензиностанция. В магазина към нея не успявам да намеря нищо смислено за ядене, но момчетата откриват някакви полуфабрикати — картофено пюре и гречка, на които само се добавя вряла вода. Взимам си пюре — не съм фен на гречката, която е някаква странна, зърнена, предполагам, храна. В магазина имат чайник, с който кипват водата. Откривам, че комбинацията топло пюре плюс сушени калмари не е никак лоша. Навън, около моторите ни, са се събрали няколко човека — бензинджията заедно със свои познати. Единият е механик. „Какво е това масло по двигателя, това да не е Урал?“ Проверява болтовете на страничния капак със шестограма, който току що съм извадил — въртят се почти свободно, явно са се развили от вибрациите. Завиваме ги.

Задръстването до входа на мотосъбора е масивно, въпреки, че е късно вечерта. Скоро ще започнат да свирят Ария — една от любимите ми групи. Вася също много ги харесва и постоянно натиска да влизаме по-бързо. Двамата с Деймос прескачат да купят билети и бързо се връщат. Успяваме някак да се промъкнем между хората — аз държа билета в зъбите си, докато минавам между хората от охраната — Скитник е прекалено тежък и имам нужда от двете си ръце и много усилия, за да го управлявам на ниска скорост. Предполагам, че отиваме някъде да разпънем палатките, но завиваме към първата двуетажна бетонна постройка — тя е абсолютно гола, нищо освен бетон — очевидно е някаква недостроена сграда. На входа са седнали много рокери и момичета, а отпред има нещо като импровизирана бариера от лента, която вдигат, за да вкараме мотора през входа. Вътре е пълно с други мотори — нещо като импровизиран паркинг, където има място точно за нашите четири. Оказва се, че това е мястото, определено за членовете на клуб Идалго от Севастопол — приятели на беларусите. Голяма част от клуба е пътувала до града им миналата година, и те са им помогнали с настаняването, а сега момчетата от Идалго им връщат жеста. Водят ни на втория етаж, където за мое учудване са разпънати палатките — някак си е странно да видиш малко палатково градче под масивен бетонен покрив. В съседното помещение е опъната голяма маса, където хората празнуват, повечето са с нашивки на Идалго.

„Номадс“ пише на гърба якето на момчето, застанало на опашката пред мен. Отдолу е изписано „Алмати“. Потупвам го по гърба. „Здрасти, ти си от Алмати, нали? Аз съм от България — пътувам за Владивосток и ще мина скоро от там.“ Запознаваме се — момчето се казва Серик, и е супер симпатяга. Нисък, много усмихнат, на предната част на якето е зашита емблемата на IronButt — което значи, че е от онези хора, които обичат да изминават някакви космически разстояния без да спират. Разменяме си телефоните. През последните седмици започвам да пиша телефоните на хората, които срещам, като слагам името на страната първо. Мон-го-ли-я… „Това не е Монголия, а Казахстан.“ — казва Серик. „Да бе!“ — плескам се по челото — естествено, че е Казахстан. Това го знаех, въпреки това, чувствам се малко неудобно от глупавата грешка — не му личи да се е обидил, Серик е също толкова свеж. Взимаме го с нас и отиваме да хапнем овнешки шишчета, които са адски жилави, и някаква супер-мазна средно-азийна супа, която мисля, че се казва шаурма.

Самата сцена е огромна, няколко етажна част от завода, която явно е дооправяна — масивна, ръждясала и типична част от допотопен завод, която обаче е осветена отвсякъде с многобройни разноцветни прожектори. „Изпуснахте стахотно шоу вчера“ — казва всеки, когото попитам. Денят на откриването е бил вчера, а не днес, и е било невероятно представление с много огньове, пироефекти, барабани и какво ли още не. „Вася е някъде около беларуския флаг.“ — казва Юра, докато си пробиваме път натам през тълпата. Подгряващата група е приключила, и по всичко личи, че скоро ще започнат Ария.

„Много готино знаме“ — викам през последните няколко реда хора на Вася, който го е взел от другите момчета и момичета от Беларус наоколо и го размахва. „Харесват ми цветовете му.“ Бяло, зелено и червено, само че в различна комбинация — бялото е съвсем малко, но все пак, има нещо общо с най-хубавото знаме на света. „Това е най-хубавото знаме на света!’ — вика Вася весело. „Най-хубавото е българското — вашето е второ!“ — отговарям. Запознавам се и с останалите беларуси — всичките момчета и момичета са някакви симпатяги и изкарваме концерта на Ария супер весело, пеейки заедно.

Оставям Вася там с новите му приятели и се прибирам самичък към новия си бетонен подслон. Не съм предполагал, че мога да спя само по шалте на супер твърдия под — въпреки това опитвам. След известно време се получава. Утре отново продължавам напред. Кеф.

ден 21

Севастопол — Коктебел

Телефонът ми клипва за пореден път — знам, че Вова ме чака на изхода на „Байк Шоу„-то, за да се сбогуваме, но трябва да се сбогувам с беларусите първо. Моторът ми е готов за път, ключът е на контакт. „Вчера се запознахме с един българин.“ — казва едно от новите момчета от Беларус, с които моите познати са се намерили. „Тук, на шоуто ли?“ — питам — „Сериозно? Къде?“ „Ами имаше тениска с надпис България, и ние се запознахме с него. Казва се Анатолий и е от Нощните Вълци. Ще ти дам телефона му.“ Бързо записвам номера, стискам ръцете на всички — разбираме се да дойдат в България догодина — ще се радвам да ги видя. Момчетата са наистина супер — с Вася станахме приятели, но с останалите някак не успяхме да се сближим толкова — надявам се, че наистина не са ме приели като натрапник в компанията. За мен лично последните два дни бяха добър урок и напомняне за това, защо обичам да пътувам сам. Може би това е ясно подсказване, че ако ми се наложи да пътувам с други хора, в момента, в който не ми изнася, просто мога да се отделя и да направя нещата много по-прости, вместо да се опитвам да се съобразявам с всички. От друга страна — ако тръгна по този път, рискувам да се превърна в тотално антисоциален и себедостатъчен тип, което също не е целта. Целта е просто свобода. Трябва да помня, че както аз обичам да пътувам сам, така и другите имат правото да го правят и не са по никакъв начин длъжни да се съобразяват с мен.

Взимам си душ с много, много топла вода, която всъщност има и налягане. Приказка. Обръсвам си брадата за първи път, откакто излязох от България. За момент се колебая, но някак си ми се иска да заприличам на човек отново — не е ясно, кога ще е следващият път. Иде ми просто да остана тук довечера и да се отдам на писане и работа, но трябва да се движа — твърде много време… не, не съм го загубил, но все пак трябва поне да мина Русия преди лятото да е свършило. И другото… искам да прекарам рождения си ден, 15 август, в Монголия. Това е мечта. Което значи, че ще се сбъдне.

Мястото е просто прекрасно и няма как да не напиша къде е — ако някой от хората, четящи този сайт решат да ходят на следващия Севастопол Байк Шоу. Когато влизаш в село Орлиное от страната на Севастопол — то е на десетина километра по пътя Севастопол — Ялта. Преминаваш през цялото село чак до края, когато в дясно ще се окаже едно жълто кафе. Черният път, който тръгва от другата страна на улицата се казва ул. Тенистая, и къщата на Олга и Льоша се намира точно в дъното.

Сбогуваме се с Юра и семейството му. Каня ги в България — казват, че някой ден със сигурност ще се случи. Юра е просто прекрасен и естествен човек, който лесно се сприятелява с всички около себе си — надявам се искрено да се видим отново. Ще.

„Ебаси-ебаси-ебаси!!!“ — не мога да спра да си мисля, ухилен до уши, докато карам по пътя

към Ялта

До преди момент встрани имаше скали и гори — мислех си колко много прилича на България, а сега, след последните завои, пред мен се открива морето. Първо го мервам през клоните на дърветата до пътя и намалявам, докато стигам до място с видимост. След това просто скачам на спирачките. Не можеш да направиш нищо друго — гледката е просто зашеметяваща.

Пътят се вие безспирно — тук такова нещо като прав участък изобщо не съществува. Съществуват обратен завой след обратен завой, прекрасен асфалт, невероятни, просто неописуемо величествени скали, които се разкриват пред мен в целия си блясък — който се оказва повече, отколкото съм си мислил, и така след всеки завой — още и още огромни, ОГРОМНИ скали. Е, няма такова място. Просто няма. Не сварвам да си затворя устата от невероятни гледки. Тъкмо я затворя, и хоп — виждам нещо друго — я Ялта, далече долу под мен, я някаква църква, кацнала върху отвесна скала на фона на морето, ширнало се докъдето ми стига погледът, сливайки се с небето някъде на майната си, която изглежда някак си близо — защото я гледам от високо. „Ебаси-ебаси-ебаси!!!“ Завоите са такова невероятно удоволствие, че просто се надявам да не свършат никога.

Оказва се, че църквата е точно на самия път. Намирам място да отбия между другите мотори — улицата е задръстена с паркирани коли, а пътят едва може да се нарече двулентов. Точно на самата църква има пореден обратен завой, който прави нещата още по-сложни за колите, опитващи се да се промъкнат.

Продължавам надолу от църквата. Завой — завой — обратен завой — завой и така до дупка, безкрайно. Иде ми да се развикам от кеф, но само си се хиля и спирам на всеки половин километър да снимам. Жегата е невероятна, просто ужасна, въпреки това решавам да се върна при църквата и да опитам да поставя втората камера на вакуумната стойка върху куфарите — батерията е почти паднала. Докато успея да се измъкна от задръстването горе, пада съвсем — може би е по-добре, така ще успея да се изкефя на пътя без да мисля за нищо друго. Преминавам транзитно през Ялта — някак си така се получава, не знам защо — но не ме влече натам толкова. Ще го направя друг път. Моята цел днес е Судак, освен ако по пътя не изскочи нещо друго.

Крим

Преди беше завой-обратен завой-завой-завой. Тук е обратен-обратен-обратен-завой. Боже. Това е най-мотоприятелскот-о място, където някога съм бил, включая и Австрия, която досега държеше личния ми рекорд за мотокеф. Неописуемо е — Крим просто ме спечели, искам да се върна отново тук. Вече си мисля кога и как — но нещата са ясни. Крим е мястото. Дали ще мина през по-готино място от това? Надявам се, само че ако не мога да опиша това тук, как ли ще опиша нещо по-яко… Още един завой, и още един, още едно стържене на метал в асфалт — надявам се да не си изпиля съвсем стойката за мотора — и Фейзърът зад мен се губи от поглед. Излизане от завоя с газ, влизане със спирачка… педалът на спирачката потъва безучастно и твърде рязко — няма реакция. Опитвам пак, отново нищо. Убивам скоростта с предната и сваляне на скорост — слава Богу, завоят не е от най-резките. Това се е случвало веднъж преди, на слизане от Витоша — прегрях задната спирачка, която в отговор спря да спира. Бих искал това да спре да се случва — тоест да спре да спира да спира. Не знам дали това е нормално, ще поговоря с някого при първа възможност. Отбивам и изчаквам да поизстине. Махаме си с момчето и момичето от Фейзъра, докато профучават покрай мен.

Судак… не ме грабва.

Може би е заради околовръстното, по което минавам, но всички къщи са сиви, морето не се вижда, а хълмовете и скалите наоколо са някак голи. В далечината има пръстени пътища, по които, както обикновено, се носят жигули, вдигащи облаци прах зад себе си — по някакъв странен начин ми напомня за беден крайпътен град в близкия изток — има дъха на пустиня. Не е моето място. Чао, Судак —

привет Феодосия.

„Още 46 километра“ — казва крайпътният указател.

„500 гривни“ — казва рецепционисткат-а, без да ме поглежда. „Това нормална цена ли е, или е малко скъпо?“ — питам. Нормално е, имало и по-скъпи. Нямам чувството, че съм заслужил да си харча парите по този начин — сто лева на вечер е ненужно скъпо дори и в България. Излизам от градината на почивната станция/дом/хоте-л или каквото е нещото, в което съм влязъл. Скитник ме чака на тротоара до централния път в някакво курортно градче, което не знам как се казва, и отново събира погледи и минувачи. В почивен дом „Киммерия“ също няма места. Не знаех, че Конан Варварина е родом от Крим. Може би затова няма места — изклал е охраната на почивния дом с меча си и е приютил в стаята си всичките рецепционистки, на практика затваряйки мястото за други посетители. Карам бавно, оглеждайки се за подходящо място, което кимерийските нашественици още не са превзели. Искам покрив над главата си, ток и душ. Топъл, ако може.

Излизам от града, без да открия къде да остана. Синя табела сочи към черен път — почивна станция с някакво име, отбивам. Сред кратко лутане по станциите, които изглеждат доста ужасяващо и нямат топла вода, или дават стая за не по-малко от три дни, някой ме насочва към къмпинг „Бон“ на върха на хълма. Хората, които са се събрали около мотора ми са симпатични, но решавам, че вече ми е писнало да не знаят чие е това знаме или да го бъркат с беларуското, което няма нищо общо освен цветовете. Ще си направя лепенка „България“ на предното стъкло.

„А ти колко време ще останеш, Костя?“ — пита Татяна, управителката на къмпинга — супер симпатична и жизнерадостна лелка. „Хайде да влезем вътре, за да не ни изпохапят комарите.“ Влизаме във фургона и тримата, с момичето, което тя е извикала, за да ми покаже къде ще спя, къде са душовете и къде е столовата. Цената е седемдесет гривни на вечер — 12-тина лева. Стаята е ок, тоалетната е обща, душовете са с вода със слънчево нагряване — но са достатъчно топли, казват. Ако искам топъл душ, трябва да си платя десет гривни. Искам просто да се топна в морето, засега. Момичето е супер мило и ме развежда по целия къмпинг, дори ми помага да си занеса багажа в стаята. Паркирам Скитник точно пред прозореца си. В ресторанта сервитьорките са пуснали караоке — вече е късно и няма хора — като прекарвам там минута, разбирам, че е едва девет и половина и хората ги няма по други причини. Истински страшното идва по-късно, когато се включва сервитьорът — високо, слабо момче, което се казва Саша и има говорен дефект — шикалкави малко, но за сметка на това пее… пее така, все едно… представете си багер, който е затиснал с веригата си лапата на куче, и това куче е преседяло там два дена без храна и вода — то продължава да си скимти, но някак си вече е уморено и му е писнало, и то го прави някак си без енергия, леко пресипнало. Ей нещо такова — само че освен това и вкарва доста шипящи „Сссс„-та при всеки удобен случай. Странното е, че се чувствам много добре, докато хапвам, седнал на масата до тях. „СССХиевлянка — схиевлянка — схиевляяяночка.-“ — „Киевлянка“ звучи в нов аранжимент — но пичът ми харесва, защото изобщо не му дреме — пее си и си танцува съвсем естествено. WTG, dude! Супер готино и спокойно ми е, на масата до мен лежи супер изсъхващата ми туристическа хавлия, а плажът е точно надолу по стълбите.

Взимам душ с нормална вода — във всеки случай, не е по-студена от морската. Пускам всичко да се зарежда и лягам. Знаех си го от първия момент, в който чух името на къмпинга. На къмпинг Бон му липсва само Джоуви…

Продължението:

От Коктебел до Урюпинск в Русия

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(5): От Очаков до Коктебел (Крим)”

  1. […] с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Коктебел, Украйна. Коста прекарва няколко дена на къмпинг там, а днес […]

Leave a Reply


Switch to mobile version