авг. 21 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(4): Киев, Украйна

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас ще публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме между Приднестровието и Одеса, а сега ще бъдем с него в Киев. Приятно четене:

Около света надясно

част четвърта

Киев

На влизане в Киев вече е тъмно — може би е към девет-десет вечерта, уличните лампи светят ярко, за разлика от другите украински градове, а гигантската бетонна мацка с меча някъде вляво е осветена още по силно. Изглежда масивно и впечатляващо, за съжаление скоро се загубва между дърветата. Излизаме на широк път — и като казвам широк, имам предвид шест ленти в едната посока. За първи път виждам такова нещо — мащабно е, както и сградите в далечината. Няма как да не съм впечатлен.

„Извинявайте, това беларуският флаг ли е?“ — пита някакво семейство, спряло се до мотора ми, докато с Олег чакаме Анна — приятелка на майка ми от Киев, при която ще остана днес. „Не, български е.“ — отговарям. „Знаех си“ — казва единият.

Пристига Анна — задъхана е, оказва се, че сме минали по друг маршрут и се е наложило тя да пресича целия квартал, за да стигне до нас — направила го е пеша. Олег ме оставя в сигурни ръце — разбираме се да се чуем, ако ми остане време в Киев и да се видим пак, така че „не прощаемся“, както се казва на руски. След много лутане из квартала, накрая намираме платен паркинг, на който да можем да сложим мотора — не е далеч от апартамента и. Когато влизам вътре, апартаментът се превръща от чисто и добре обзаведено място в чисто и добре обзаведено място с голям куп багаж по средата. Анна ми прави чай, а аз почти заспивам на стола, докато си говорим — не съм съвсем адекватен. Разпънатият диван е огромен и потъва меко под мен без абсолютно никакво скърцане. Накрая ще се наспя нормално…

15 ден

Разбрал съм се с Анна да отиде на работа и да ме заключи тук — въпреки че искам да видя Киев, имам нужда да поработя на нормално място и да отделя за това повече време — като че ли за първи път откакто съм тръгнал, тук имам условия да се отпусна и концентрирам — с ток, маса, чайник и хладилник до себе си. Пиша цяла сутрин.

Включвам нета и пускам фейсбук за пръв път от седмица и половина — колко странно се е променил животът ми — и се плаша колко хора трябва да добавя. Не искам да адд-вам никого, без да съм му оставил съобщение обратно, а това иска време, така че просто оставям нещата така, временно. Не ми се ще да влизам в myspace изобщо, там пък ще цари тотален хаос, защото не съм влизал от три седмици… Лъчо ми пише, че се кефи на това, което се опитвам да направя. „Дано да намериш себе си в края.“ — казва — „Нямаш представа, колко хора се чувстваме по този начин.“ Това ме кара да се замисля. Може да бъркам… Но е напълно възможно да се окаже, че вече съм намерил себе си и това пътуване е просто моят начин да си докажа, че съм бил прав през цялото време — по начина, по който Виктор е завършил философското си образование, само за да си докаже същото… Просто трябва да вървиш нанякъде — а аз вече вървя. Чувството е невероятно. Go! Just Go! — парчето на Деф Лепард ми се е загнездило в съзнанието. Ще се получи точно както го искам.

Получавам смс от Катя. Нещо неопределено ме жегва за момент — бях прав, че ще ми липсва — като всяко хубаво нещо. Искаше ми се да дойде с мен до някъде, не беше проблем да си пренаредя багажа, но тя просто е различна и намира своето удоволствие в различни неща — пътуването с мотор в неясна посока за неопределено време не влиза в плановете и и аз я разбирам. Все пак, точно затова всички сме различни — всеки има своите цели и понякога пътищата ни съвпадат за малко, понякога само се пресичат и отиват в различни посоки. С Катя сме много различни, но това не ми пречи да уважавам нейния избор — дори и без да го разбирам. Не и пиша обратно, мисля че е по добре така — така ще е по-лесно за нея, а колкото и да съм егоист, по някаква причина наистина ми пука как се чувства тя и искам да е добре.

Анна се връща след работа и двамата заедно отиваме да се разходим — не в центъра, както беше планът, защото искам да пиша още — а наблизо, където минава реката с „Д’. Оказва се, че живее на страхотно място — на сто метра от крайбреж… крайречната улица. Тя е пешеходна и е пълна с хора, които се разхождат или просто седят на парапетите край брега. Минаваме покрай голф-клуб и яхтено пристанище, през прекрасно поддържан парк, където започват някакви странни стърчащи във водата мостчета със седалки за рибари. Някъде отсреща има огромен мост, по който трафикът минава от едната страна на реката до другата. Правим голямо кръгче и бавно се връщаме назад. Това, което ми прави впечатление, е че вече се отнасям по различен начин към приятелите на родителите си — вече някак си няма такава дистанция, а по скоро има взаимно разбиране, и докато преди това за мен са били чичковци и лелички, дори и съвсем до скоро, сега някак си ги гледам с други очи, като хора, които са минали отдавна по пътя, по който аз минавам сега. Анна не е толкова по-голяма от мен, така че с нея ми е още по лесно да се сприятеля — разказва ми за работата и за кариерата си, и как и е омръзнало да се занимава с нещото, с което се е занимавала, и е преминала в отдела, който и е бил интересен — поела е риск, защото всички са смятали шефката там за гадна, постоянно е уволнявала хора — но тя е ИСКАЛА да го направи, и го е направила. Сега се чувства супер-щастлива, защото работи това, което иска, а с шефката и са в много добри отношения — тя и има пълно доверие, защото знае, че си обича работата. „Понякога трябва да рискуваш, за да получиш повече.“ — казва.

„Утре ще ти направя борщ“ — обещава Анна, когато се прибираме. Грижи се за мен точно като майка ми — постоянно ме пита искам ли това, онова, какво ще ям утре, защо съм ял толкова малко, — това явно е някаква характерна украинска черта. Опитвам се да и обясня, че ако искам нещо, ще си кажа, но не сработва — нещата тук стоят така.

16 ден

Метрото е впечатляващо — не толкова, колкото това в Москва, където ескалаторът просто се губи от поглед нагоре и надолу, събирайки се в точка, но все пак, и тук не е плитко. Сигурно пътуваме около пет минути в ескалатора. Опитвам се да запомня станциите, на които спираме, за да мога после да се върна сам — няма прехвърляния и е достатъчно просто. Слизаме на станция „Площад на независимостта“ — сградата на пощата, където е Интернет клубът, е точно пред нас. Пред нея пък има син глобус с лястовици, поставен върху висока колона. Долу, в основата на колоната, са написани разстоянията в километри до повечето големи столици — има и София, на около 1030 километра от тук. Изминал съм около 2500 километра, а съм само на 1000 — за цели две седмици. Наистина се движа бавно — но това не е изненада, никога не съм планирал да бързам — абсолютно безсмислено е. Какво мога да докажа с това, че мога да обиколя света бързо ли? И какво ще получа аз от това — силен гъзобол, нула спомени и признанието, че съм най-бързият човек, обиколил света на мотор ли? Безсмислено. Искам да мога наистина да преживея това пътуване и да го използвам, за да направя следващите крачки в живота си — това не включва бързане. Майната му на бързането. Трябва да си спомням това всеки път, когато започвам да се чувствам притиснат от това, че съм спрял някъде — най-важното нещо е, че правя това пътуване с някаква цел, и не бива да позволявам самото пътуване да стане цел, а истинската да се загуби, само защото всички очакват от мен да съм вече някъде във Владивосток. Не си правя илюзии — аз правя всичко това първо за себе си, заради нещата, които искам да получа лично — и чак тогава за това да могат другите да открият важните за себе си неща в моето търсене — и това няма да може да работи по никакъв друг начин, защото ако не правя това, което искам, просто няма да съм искрен и това, което правя, няма да има смисъл. Защо тогава продължавам да се товаря с мисли за това, че съм спрял? Защото… защото просто ще свикна плавно. Не можеш да скочиш от един начин на живот в друг и да очакваш всичко изведнъж да се окаже перфектно.

Хващам си метрото обратно, намирайки правилната спирка без проблеми, но излизайки от грешната страна — това метро станциите са най-дезориентиращот-о нещо на света, действат на чувството ми за ориентация като магнитна аномалия върху компас. Добре, че са ужасно грозните огромни сгради, по които лесно намирам правилната посока — след десетина минути пеша съм вкъщи.

Привечер излизаме да се разходим по Киев — за съжаление започва да вали, при това доста силно — добре, че Анна е взела чадър. Дъждът се излива в порой, който се излива в съвсем истинска река надолу по Андреевский спуск — павирана улица в центъра на Киев, на която Анна ми е показала галерията, където трябва да отида утре. Скриваме се от дъжда в малко ресторантче встрани. Дъждът продължава да се лее силно и след час, но за наш късмет в ресторантчето Анна среща свой познат, който ни хвърля до метрото с кола.

Вечерта отново си говорим с Анна — направила е много вкусен борщ, за който обещавам да разкажа на майка си — майка ми е нещо като официален гуру и шеф на борда на директорите на общопланетната асоциация на готвачите на борщ. Говорим си за живота изобщо и за моето пътуване — Анна ми споменава, че по принцип е страхлива, когато прави някакви промени — чуди се как съм се решил на това. Понякога и аз се страхувам, нормално е да го правиш — но за мой късмет, вероятно, най-силният ми страх е именно страхът да не изживея живота си непълноценно, не така както съм искал и не така, както съм мечтал.

Страхът е само още една граница, която трябва да преодолееш, като линия, която пресичаш — ярко червена черта на пода, която има някаква дебелина, но зад нея е нещото, което искаш. Това не е нещо материално — той има защитна функция, пази те или от непознатото, или от вече наранилото те — и съществува само и абсолютно в главата ти, точно като всяка друга граница. Той служи да те спира, и няма значение дали в теб го е посял някой друг или ти сам. Той е там — седи и спира, защото това му е работата. Въпросът не е дори в това, дали можеш да го преодолееш или не — въпросът е само в това, дали това е от онези типове страх, които нямат значение, зад чиято линия за теб няма нищо — примерно, ако мен ме е стах от високото, този страх не ми пречи защото целта ми в живота и мечтите ми, ама изобщо не са свързани с катерене по дървета — или това е от онези страхове, които са на границата с нещо важно за теб — примерно, мен ме е страх да говоря пред публика, обаче имам какво да кажа и искам да мога да го кажа, без да се притеснявам. Тогава — започваш да го правиш с ясната идея, че първите пъти няма да се получи — защото просто трябва да пресечеш дебелината на линията, което няма да стане веднага — но винаги виждайки крайната си цел, която е точно отвъд и с всеки малък опит се приближаваш все повече до нея, изведнъж се оглеждаш, и хоп — ти вече отдавна си там, където си искал да стигнеш. И си е струвало усилията и трудните първи крачки, защото после си свободен от още едно измислено и нереално ограничение, което никога не е съществувало — точно като всички останали.

Късно вечерта, докато пиша, се обажда Николай — българският учител, с когото се запознах в Молдова. При тях отново вали дъжд — сетил се е за мен и е решил да се обади. „Ангела хранителя!“ — ми пожелава накрая. Радвам се да го чуя — много готин човек, истински — гледайки през терасата към нощен Киев, където също започва да капе, не мога да не се замисля пак колко странно бързо тече времето, когато всеки ден ми е различен, колко много различни хора срещам и кои от тях ще видя отново.

18 ден

19 ден

Киев — Очаков

„Бензиностанции няма на 30 километра в двете посоки.“ — казва полицаят, когото питам. Вече карам 25 километра на резерва. Веднъж съм мерил колко мога да мина на резерва — четиридесет. Това ако не е класически пример за идиотска ситуация… Спомням си последния град, през който минах — нещо с Ж — където имаше две бензиностанции, и двете от другата страна на мантинелата — в посока Киев. Очаквах да има и от моята страна, някак си е логично — но нямаше… и нямаше, и след това — нямаше още. А аз продължавах, надвайки се да проима след следващия завой. А сега какво? „Благодаря ви много“ — казвам. Ще се върна назад, поне знам къде е бензиностанцият-а. Полицаите ми разрешават да направя нарушение, влизайки в насрещното за да обърна. Карам колкото мога по-спокойно — решавам, че при осемдесет е оптимално и ще харчи най-малко. Моля те, стигни. Успокоявам се с мисълта, че всичко е за добро, просто не знам още защо. Разминавам се с трима мотористи, които също карат бавно — може би просто някой ги е предупредил за полицаите — поздравяваме се.

Не знам как успявам да стигна — може би е попътен вятър, може би е просто, защото карам бавно, но може би най вече е, защото си вярвам. Не се учудвам изобщо, когато вече съм на бензиностанцият-а и пълня до горе резервоара. Просто е естествено. Защо изобщо съм се върнал — още не знам, но скоро ще. Вътре в малкото магазинче до бензиностанцият-а случайно виждам пакетче сушени калмари — евтини са, взимам си голямо и го слагам отпред — на дръжката на магнитната чанта. Пресягам се и си взимам, докато карам, и е голям кеф. Солени са и имат вкус на сушена риба — „чироз“, но не точно. Преди ги продаваха в складовете в Созопол — едно бивше гадже ме светна за тях, и после не можех да спра да ги дъвча. Тези тук имат абсолютно същия вкус — имам асоциации с лято, море, горещ пясък… Ех. Море. Сега някъде там всичко си тече по абсолютно същия начин, само че без мен. Ама и на мен не ми е зле, въпреки ужасната, лепкава жега — вятърът ме охлажда, а кожата ми изгаря за пореден път.

Водата ми е свършила и нямам с какво да отмия соления вкус от калмарите в устата си. Отбивам в първата бензиностанция и спирам точно до трите мотора, които съм видял — 650 Адвенчър, Шадоу и Бандит. Запознаваме се с Вадим, Деймос и Вася — тръгнали са също за Севастопол — пътуват от най-северната част на Беларус, и не са спали. Вадим е бил в България с мотора си миналата година, и дори е минал през Созопол. Питам ги откъде ще минат и дали мога да се присъединя към тях — нямат нищо против, имат само една спирка — да хапнат нещо след няколко километра. В крайпътния ресторант там правели страхотни вареники.

Поръчвам си вареники с картофи и пилешко дробче, както ми препоръчва сервитьорката — има може би над петдесет вида. Това е едно от най-ужасните неща, които съм ял през живота си. „Да, с дробчетата малко са прекалили.“ — съгласява се Деймос. Разказват ми за пътуването си — повече от един ден без да спират. Вася разказва, как едва не е заспал на мотора няколко пъти — това ми е много познато като усещане и го разбирам. Момчетата са весели и се шегуват през цялото време. „Това е сало пълнено със сало“ — обяснява Деймос, когато питам какво е мазта с малко зелен чесън, която са ни дали в няколко купички — обичаен апетайзер в „Хохландия“.

Момчетата не карат по маршрута, по който планирах да мина, но предполагам, че знаят къде отиват — отклоняваме се по някакъв страничен път към Николаево — мисля, че това ще ни отведе доста по към Одеса, отколкото ако бях продължил да карам сам — а ако отиваме към Одеса, можехме просто да минем по главния път, който е хубав — за разлика от този. Асфалтът е неравен и тресе доста, а беларусите не карат бавно и понякога просто изоставам — не ми се ще да си раздрънкам мотора и да си отвинтя всички възможни болтове в движение по тези пътища. Прави ми впечатление, че явно карат заедно отскоро, защото Вадим и Деймос се сменят често като водачи и всички карат в колона, а не шахматно, за да има всеки повече видимост и място за спиране, ако се наложи.

От Николаево продължаваме към Одеса, и караме дълго. После — караме, и караме още, и така — дълго, дълго време. Накрая на Деймос му писва и спира. „Как можем да караме така, без да знаем нито къде отиваме, нито кога ще стигнем?“ Напрежението от дългия път взима своето. С Вася сме спрели до него, докато Вадим се губи от поглед с Шадоу-а си някъде зад завоя. Разбирам за Деймос с Адвенчъра, но недоумявам как той успява да кара толкова бързо по такъв ужасен път — на няколко пъти ми се иска просто да ги настигна и да им кажа да продължат без мен и да се срещнем някъде после, защото аз си обичам мотора и искам да направя още много километри с него. Накрая, Вадим се връща. „Нямаме кой знае какъв избор — има още двайсетина километра, като сме стигнали до тук — да продължаваме. Какво, да се връщаме ли?“

По отклонението от главния път до Очаков, пътят е много по-лош от лошия досега, но момчетата продължават да карат все така бързо. Не бих искал да изоставам и да ги карам да се бавят, защото все пак не съм част от тяхната компания и не се чувствам удобно да ги карам да си променят карането или да се съобразяват с мен — опитвам се да не изоставам. Накрая, минавайки през някакви странни улички и дори нещо като къмпинг, излизаме на някаква площадка над морето. Момчетата, които се събират веднага около моторите, ни обясняват как да стигнем до самото море, до плажа — първо черен път, след това нещо като сложени една след друга бетонни плочи, и накрая — крайбрежната улица с няколко заведения и дискотеки. Точно отсреща, в самата вода има нещо като бетонно островче, на което е закотвена лодка — изглежда красиво. Спираме моторите точно до пясъка.

Решаваме все пак да отидем да намерим някоя почивна станция. Всички карат след БМВ-то, което подминава първата — опитвам се да попитам Вадим защо не спряхме, когато той само поклаща глава неопределено и продължава напред. Не спират да питат никого — отново не разбирам. Ако просто спрат и попитат, ще намерим място да останем за пет-десет минути, защо губим време? Спираме моторите един до друг на бензиностанцият-а на изхода на града. „Правете каквото искате. Аз ще се разходя. Ще намеря къде да остана.“ — казва Деймос сърдито. Вадим и Вася мълчат, забили погледи нанякъде — явно е, че те си го познават, и очевидно има нещо, което не знам и не разбирам. Стоим така известно време, докато аз се чудя какво да направя, че да си намеря място, където да остана, без да обидя никого и да накарам Деймос да се чувства още по-тъпо, защото наистина, наистина го разбирам и изобщо не го съдя. Просто искам да си почина и ако никой няма да поеме инциативата, ще си намеря място сам и евентуално ще се разбера с тях да тръгнем заедно утре — мисля как да го направя, за да е „политически коректно“. Докато си говоря с Вова по телефона, за да му кажа, че ще пристигна утре, към нас се приближава някакво младо момче, украинец, супер ентусиазиран, който току-що е спрял до нас с някаква тунингована и избушена Самара — кефи се на моторите. Такива мотори тук явно идват рядко, защото е много впечатлен, изрежда стандартните въпроси — колко върви, колко гори, колко коня е, колко струва, но е истински ентусиазиран и ми е приятно да си говоря с него, докато другите продължават да мълчат, всеки в собствените си мисли. „Случайно да знаеш място, където да можем да останем тази вечер? Някакъв къмпинг със стаи, или евтин хотел? Нещо, което да не е скъпо.“ — питам. „Имам познати, които дават квартири — имат вода и стаите са хубави, но е малко скъпо — 30 гривни.“ Поглеждам Вася, който казва, че това е към пет долара. „Мисля, че е добре.“ — казвам. Ваня може да ни закара до там, но всички стоят и не могат да решат. Момчето бърза, и взимам телефона му. „Ще помислим още малко, и ще ти звънна.“ — казвам. „Добре, Костя — като се обадиш, след десет минути се връщам и ви карам.“ — отговаря Ваня, и Самарата със затъмнени стъкла се изстрелва със свирене на гуми. Продължавам да се чувствам супер тъпо и неопределено — нямаше да има проблем, ако с момчетата се познавахме, но така… още повече, че ми е пределно ясно — съдейки по себе си — че Деймос тотално няма да разбере, че аз го разбирам, а ще се получи точно обратният ефект. Винаги, когато съм бил в ситуация, в която съм показал първо някоя своя негативна страна пред някой непознат, автоматично съм поставял бариера между себе си и него, считайки, че вече никога не можем да бъдем приятели. Да се опитвам да обясня това е излишно и безмислено, но ме е яд, че с него вече това е факт, или поне аз го усещам така. Това ме кара да се чувствам още по-излишен, още повече натрапник и гост в компания, от която не съм част — като трето колело на мотор. Иска ми се да можех просто да кажа „чао“ и да си тръгна, но това не е решение и добро отношение с хора, които харесвам. „Добре, звъни на твоя приятел.“ — казва Деймос, когато останалите го убеждават да останем на квартира.

Слънцето е залязло отдавна, но уличните лампи не работят. Чакаме вече петнайсет минути и останалите искат да тръгваме — но аз съм казал на Ваня, че го чакаме на бензиностанцият-а, и не мога просто да замина. Звъня му — казва, че е зад завоя. След секунди Самарата се появява — пресичаме след нея целия град по прашни, чакълести улици. Накрая стигаме до една, която се спуска към морето — в далечината светят огньовете на някакъв транспортен кораб. Ваня ни въвежда вътре и ни запознава с хазяйката — в двора има къде да поставим всички мотори, в двете стаи има четири легла, има и ток. Тоалетната, както навсякъде, е външна, а банята… банята представлява много кофи с вода и място, където да се полееш, опасно близо до вързаната овчарка. Хвърляме багажите си вътре, и докато Вадим и Деймос се подготвят да си легнат в другата стая, аз и Вася решаваме да отидем на нощно къпане. Синът на хазяйката, с когото Ваня ни е запознал, преди да си тръгне, ще ни заведе.

„Искаш ли да хапнем нещо?“ — пита Вася. Искам, но единственото нещо, с което мога да допринеса за трапезата е последният ми пряник. Вася вади хляб и консерва с месо — много е издръжливо, в армията го ядяли много — традиционна беларуска рецепта. Точно както подозирам, оказва се русенско варено с друго име. Армиите навсякъде си приличат, предполагам, макар че едва ли хранят американците с това. Седнали сме встрани от стаите, под нещо като навес, и за първи път имам възможност да си поговоря с някой от момчетата наистина, не просто празни приказки. Вася се оказва супер точен, с него и аз съм най-открит и лесно се сприятеляваме. Работи като юрист в някаква голяма беларуска строителна компания. „Трябва да те кефи това, което правиш.“ — казва. „Работата не е нещо, което някой трябва да те кара да правиш — когато работиш това, което искаш, оставаш в офиса докато работата е свършена и изпитваш удоволствие от това.“ „Я чакай секунда.“ — казвам и отивам да взема камерата, защото искам да поговоря с него точно за това. Говорим си още — с чай, русенско варено с беларуско име и хляб, а горе звездите са супер ярки и Млечният път е като черта през небето.

Продължението:

От Очаков до Коктебел (Крим)

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(4): Киев, Украйна”

  1. […] с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме между в Очаков в Украйна. Днес ще тръгнем с него към Крим. Приятно […]

Leave a Reply


Switch to mobile version