авг. 14 2009

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(3): Приднестровието и Одеса

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собстевен сайт за пътуването си, а при нас ще публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме го в Молдова, а сега ще проследим пътя му до Приднестровието и Одеса, Украйна. Приятно четене:

Около света надясно

част трета

От Приднестровието в Молдова до Одеса в Украйна

„Ти ни донесе дъжд“ — казва Николай и се усмихва весело, докато пороят се сипе върху градината, дрънчейки по ламаринените корнизи на покрива. Няколко струи вода се изливат от капчуците на различни места. „Тук отдавна не беше валяло, а гледай сега какво става. Трябва да идваш по често.“ Поглеждам го, странно ми е, че го казва, по-странно става, когато същото казва и дъщеря му, без да го е чула. Казвам им, че ме наричат „Бога на дъжда“ в България, само че прякорът е малко остарял. Дъждът понякога ме следва, но рядко ме вали.

Дъждът продължава да се лее още час, и не мога да чакам повече да премине. Трябва да продължа — сбогувам се с всички — много хубави и истински хора. Николай ме изпраща пеша до главния път, където си стискаме ръцете за последно. Ако е дал Бог, ще се видим пак.

Планът ми е да се върна в Кишинев и да преспя там. Звъня на Женя от „Орлите“, за да се разберем да се видим там — той ме разпитва за плановете ми. Утре трябва да се срещна с художника с глината, а днес просто мисля да се разходя наоколо. След като се видя с човека, тръгвам към Тираспол, където имам още един контакт от Дора — молдовката, която срещнах в Румъния — казва се Валерий Липский и се занимава с дърворезба. След това продължавам към Одеса. „Тираспол е в Приднестровскат-а република, знаеш ли?“ — пита Женя. Не знам — идея си нямам, че има такава. Оказва се, че частта на Молдова от Днестър на изток се е отцепила в отделна република, все още непризната от никого — ще трябва да премина през нейните гранични пунктове.

Мразя гранични пунктове, а това с непризната република ми звучи още по-неприятно — но нямам кой знае какъв избор.

В момента, в който отбивам към селата, пътят се превръща от много лош в ужасяващо съсипан. По пътя питам доста хора, които ме насочват в правилната посока — накрая излизам на един от молдовските гранични пунктове с

Приднестровието

Грубо казано, представлява един голям фургон с бариера пред него и двама митничари. Спирам до тях. Единият преглежда документите ми, пита откъде идвам и накъде отивам — стандартната процедура. Казвам му. Стандартната процедура явно не се изчерпва с това.

— Екология имаш ли? — Предполагам, че има предвид някакъв документ за еко таксата. Не съм плащал за такова нещо на влизане в Молдова — шансовете са, че изобщо не е нужно за мотори — въпреки това митничарят се чуди

— Какво да правя сега с теб, защото то струва 50 молдовски леи — Стандарна процедура. Грубо го изчислявам на ум — по-малко от десет лева е.

— Не може ли да го платя тук, направо на вас? — питам, като ми е абсолютно ясно, че няма да получа разписка. Важното е да мина глупавата граница. Митничарят взима парите и ми връща документите. Тъкмо се каня да продължа и се приближава другият.

— Трябва да ти оправя документите и да те регистрирам, ела с мен– казва.

Качваме се във фургона — вътре е по-обширно, отколкото изглежда отвън. Води ме в една от стаите и разтваря някакви папки, преписва нещо. В началото не го разбирам какво ми казва, но по жестовете става ясно, че иска пари за почерпка.

-При вас в България не е ли прието така? — пита.

— Прието е, като че ли — казвам, но ми е някакво криво, изглежда някакъв жален такъв, все едно ми се моли.

— Няма проблеми — казвам — Нямам много пари, но все мога да измисля нещо

— Колко е прието да се остява тук — питам по най-идиотския възможен начин, но човекът не е вчерашен и не иска да се прекара.

— Колко е прието да се дава при вас? — пита с някакво нервно очакване — явно съм прекалил с петдесетте леи на другия, и съм запалил искрата на алчността и в този.

— Пет-десет евро. — казвам, поправяйки се бързо на пет. За съжаление нямам дребни — имам три по петстотин и едно по петдесет. Най-безразсъдно съм ги изкарал от джоба си, нямам избор освен да му дам петдесетте, но поне минавам границата. От едната страна.

Спирам по средата между молдовския пост и армейския по средата, на който има бариера и войници с автомати. Преглеждам си парите и ги разпределям така, че да знам в кой джоб колко има — като гледам да сложа няколко по пет долара в единия, за да имам лесен достъп до тях — не е ясно какво ме чака тук. Когато съм готов, продължавам надолу. Момчето с автомата на армейския пост ми маха. Спирам. Разпитва ме какво ми е знамето, дали имам български пари в себе си — защото събира. Знам, че някъде имам, и няма да ми потрябват скоро — търся ги навсякъде, но не успявам да ги намеря. Снимаме се с другите постови, които идват да разгледат мотора — единият е молдовец, другият — руснак. Питам руснака защо е на Молдовско-Приднестровската граница, но така и не успявам да схвана отговора.

Приднестровскат-а граница е на двайсетина метра — спирам до пълничкия митничар на бариерата. Откъде съм тръгнал, накъде отивам — разказвам му. Гледа ми документите, докато се приближава друг митничар с различна униформа и шапка като на френски полицай. Явно, че е офицер. Обръща се към мен много културно и ме пита дали имам ксерокопия на талона, шофьорската книжка, личната карта и първата страница на паспорта. Та-дааа. „Не… а трябва ли да имам?“ — питам с явно разочарование. Отговорът е очевиден. „При вас има ли къде да се направи ксерокопие?“ „Не — трябва да отидеш до селото.“ — сочи отбивката между двете граници. „Днес е неделя и най-вероятно няма да работят.“ Казва ми още, че не знае къде има ксерокс — по принцип не се налага да се носят такива копия, освен ако не влизаш с превозното си средство и то е над 500 кубика. Препоръчва ми да питам в селото и да намеря, възможно е да има ксерокс някъде в центъра. Ако не успея да намеря там — нещата са ясни, трябва да се върна обратно в Молдова.

„Опитайте да завиете надясно в следващата пряка, и карайте докато стигнете до магазина. Там попитайте. В центъра със сигурност няма ксерокс.“ — казват ми младежите, които съм спрял да попитам. Лесно намирам магазина, но не мога да намеря откъде се влиза. Всички врати, а има много във вътрешния коридор, изглеждат еднакво. Питам жената, която за мой късмет излиза от едната. Тя се оказва продавачка — казва ми откъде да вляза в магазина и ми дава водата и кифлата, които си купувам. Не знае къде има ксерокс — със сигурност не и в центъра, или ако има — то са затворили отдавна. Нямам избор, освен да отида и да опитам. Излизам от магазина и вече се качвам на мотора, когато продавачката излиза и ми казва да опитам в ей онази къща отсреща — хората там май имат ксерокс. Да отида пред къщата и да извикам Женя.

Някак си не си се представям да стоя пред някаква селска къща, на неясно чия територия и да крещя име на непознат човек… Въпреки това, неволята заставя. „Жееееняяяяя!“ След минутка от двора на къщата се дочува суетене и от портата излиза жена. „Няма проблем“ — казва, след като съм и обяснил ситуацията — „При нас се е случвало и преди, идвали са и немци, и турци, и всякакви. Дайте си документите.“ Подавам и ги, и след няколко минути те са копирани. Давам и десетте леи, които ми иска. Младежите, които ме насочиха, минават по улицата — явно отиват на басейн, защото са с хавлии — махат ми и ме питат дали съм свършил работата. Свършил съм я — отговарям им и се хиля доволно с уста, пълна с молдовско/приднестровска кифла. Ако не бях спрял точно там… Няма случайни неща.

Приднестровскат-а граница е въпрос на време — попълвам всички необходими документи с офицера, който се държи безупречно културно отново и ми помага за нещата, които не разбирам. Пълничкият полицай не ми проверява багажа на доверие, че не нося нищо забранено, а талончето за регистрация, което Женя от Кишинев ми е заръчал да взема задължително, се издава лесно и бързо — но е за еднократно влизане. Другият нужен документ е транзитен талон за мотора, който може да се използва безброй пъти в рамките на един месец — просто трябва да се поднови, когато изтече. Нямам намерение да стоя тук повече от ден. Някъде напред, оловно сивите облаци сипят оловно сиви линии тежък дъжд и глухо тътнат. Здрасти, дъжд.:-)

„Тираспол накъде е?“ — викам през спуснатия прозорец на Жигулата, спряла до мен на светофара, докато дъждът се стича по лицето ми. „Това е Тираспол!“ отговаря шофьорът, сочейки наоколо. Вече десет минути карам из един и същ град, можех да се досетя и сам — просто съм уморен. Като си помисля колко още път ме чака обратно в Кишинев, с всичките граници… „А Домът на Бита къде е?“ Човекът ми обяснява, че е през няколко светофара назад, преди голямата пресечка. Колите отзад натискат клаксони — зелено е.

„Валерий — съседния двор, викнете или чукнете там и някой ще излезе да ви отвори.“ — казва човекът, на чиято врата съм почукал. Съседната порта действително е зелена. Остава Валерий да е тук, освен това остава само да се съгласи да отдели от времето си да научи на резба съвършено непознат човек… Твърде малко вероятна комбинация — не знам на какво разчитам, но все пак съм тук, така че ще опитам. Никой не отговаря на чукането ми. Отварям вратата. Къщите са на същата логика — общ двор, в който са построени различни къщи. Звъня на първата. Никой. Внимателно тръгвам навътре към другите в двора, някъде лае куче. Все пак съм с рокерска защитна екипировка, и ако трябва да залагам, ще заложа на Rev it! ботушите си VS кучето.

Събувам си ботушите и влизам у тях. Валерий ми показва произведенията си — всичките му стени са отрупани с тях — най-различни корени на дървета, направени да приличат на руски мужици с бради, мустаци и шапки, стенни часовници — всичко изработено на ръка, пана, фигурки… стаята е затрупана с тях. Някои от тях са по-груби, други адски детайлни, в естетиката му има нещо типично и руско, с много приказни мотиви — а в изработката си личи ръката на професионалист, който си обича работата. Показва ми всичко едно по едно, разказва с гордост за идеите, с които ги е започнал, разказва за това, как се продават на много ниски цени, защото в Молдова просто няма търсене за такива неща. Рисувал е и икони за разни министри и какво ли още не. „Е, ела да ти покажа работилницата.“ — казва накрая — „Нали искаш да научиш нещо.“ Работилницата му е тясно помещение, отрупано с материал, инструменти, недовършени работи. От тавана се спуска стълба, която води нагоре към склад. Качваме се, за да изберем парчета дърво, с които да работим. Помещението горе е пълно до ръбовете с книги — всичките до една стари издания — Валерий ми показва едно след друго — „Тази книга е от 46-та година, тази е от 52-ра“. Навсякъде има стара техника, някакви антични неща — явно е колекционер. „Засега това няма стойност, но горе долу когато станеш на моите години, ще бъде адски скъпо.“ — казва, показвайки ми супер-ретро портативен плейър — нещо като сегашните mp3 плейъри, само че работещ с винилови плочи и с размерите и теглото на малък куфар — за сметка на това, дизайнът слага в джоба си всеки iPod. Избира подходящи парчета дърво, и заедно слизаме долу и се залавяме за работа.

Докато ние продължаваме да работим, целите в стружки и дървен прах, жената на Валерий ни подканя за десети път да отидем да ядем — стоплила е яденето вече няколко пъти. Влизаме в кухнята — много уютно е, въпреки че е малка. На масата има няколко вида салата, някакъв борщ със салам, какъвто не съм ял преди това, но е невероятно вкусен. Страхотно е. Не мога да си изям всичко — за пореден път се чувствам неудобно, когато всички ме карат да си довърша яденето. Опитвам се да продължа, защото е просто много вкусно, но всичко си има граници, особено стомахът ми, напоследък.

С жена му ме изпращат до портата. Качвам се на мотора, сбогуваме се. Радвам се, че се запознах с тези хора — някак си, когато си работил с някого, се чувстваш свързан с него. Усещам, че Валерий го усеща и отношението му към мен откакто се запознахме постепенно се затопляше. На изпроводяк ми казва, че съм бил много смел, като съм се опитал да направя нещо от дърво просто ей така, и че не всеки би го направил

„Вие пресякохте непрекъснатата линия два пъти.“ — казва полицаят. „Не е вярно!“ казвам, сочейки — „Ето къде е прекъсната линията, точно там и пресякох.“ „Пресякохте по-напред, видях ви.“ — отсича. Спорим вече две минути. Води ме в будката по средата на кръговото движение. Минавам покрай спряла кола, очевидно също с някакво нарушение, отвътре ме гледат някакви момичета. Завъртам очи към небето недвусмислено, вървейки след полицая. Писнало ми е. Днес този е петият — схемата ми е ясна. Не съм пресичал глупавата линия, само че те няма да спрат да се заяждат. Офицерът в будката твърди, че също е видял, че съм я пресекъл, при положение, че даже не е излизал от там. Изобщо нямам идея, защо си губя времето да му обяснявам, че правя околосветско и пиша, снимам филм и прочее — него го интересуват само парите. Книжката ми щяла да замине за България. Какво ще правим с мен? „Ето какво предлагам аз“ — казвам — „Вие си затваряте очите, защото това е дребно нарушение, а аз ви… благодаря… и ме пускате да си ходя.“ Около секунда ме гледа, след което придърпва листа с акта рязко и симулира започване да пише. „Не ми харесват тези приказки. Донеси си паспорта“ — казва. Не може да бъде — нима съм се натъкнал на истински, жив, некорумпиран полицай? „Смяташ ли, че има смисъл за едно пресичане на някаква непрекъсната линия, което аз дори не съм направил, да ми прекъсваш пътуването?“ — все едно на него му дреме дали е честно или не — „Разбирам да е някакво сериозно нарушение, но тук дори няма предпоставка за ПТП. За мен това няма да е кой знае какво, тъй като аз пак ще се оправя — и да стоя тук, пак ще имам за какво да пиша, защото това си е приключение. Просто създавате и на двама ни излишни проблеми.“ „Ти мислиш, че аз ще имам проблеми заради теб ли? Аз просто си върша работата.“ Започва да се дразни. Нека му. Ако си мисли, че няма да вдигна целия шум, който мога, ако ми вземе книжката, много жестоко се лъже. Проблемът е, че ако България е корумпирана страна, то тук нещата са на много, много по-прогнило ниво — този плаща дневна квота на шефовете си, те плащат на своите, и няма на кого да се оплачеш. Тук цари пълен хаос и законите служат на силните. „Какво предлагаш, Коста? Няма какво да правим, трябва да ти пиша акт.“ „Ами просто ще си платя глобата“ — казвам. Той ми казва колко е — не е ниска. „Добре. В Молдовски леи мога ли да платя?“ Не можело, може само в ПМР. Не могат да ми обменят ПМР. Щял да пише акт — други варианти не вижда. „Има сума варианти — мога да си хвана такси, да отида до града и да изтегля или обменя пари.“ „Днес е неделя, и банките не работят.“ „Аз имам кредитна карта, все някой банкомат ще има в града.“ Офицерът ме гледа странно. „Иди си донеси паспорта.“ — казва студено. О, така ли — дадено. Отивам до Скитник, отварям куфара и изваждам решително паспорта си. Наистина ми е писнало, но ще се справя и с това. Всичко си има причина. По пътя обратно към будката, се сещам за нещо. Слагам паспорта на масата. Взима го, и отново започва да симулира писане. „Може да не сте ме разбрал преди малко. Под благодарност имах предвид просто да ви оставя някакви пари.“ — казвам в прав текст. За по-малко от секунда, полицаят се променя от сурово ченге в някакъв сервилен тип… Оставя настрана химикала. „Амиии…“ — започва мазно — „Добре…“ Поглежда очаквателно към джоба ми. Сбогом, десет долара. Ченгето се опитва да си направи устата за половината от глобата — но някак нерешително — аз му отговарям, че имам едва пари да стигна до Кишинев, което си е вярно, и полицаят подозрително бързо ме пуска. Отново съм оставил повече пари от нужното… Наистина започва зверски да ми писва. Като си помисля, че в цяла Русия вероятно няма да е много по-различно…

Накрая съм на мотора, накрая излизам от глупавия град и поемам по глупавия път към глупавата граница.

Минавам границата с Молдова без проблем — граничарите са културни и възпитани. На бензиностанцият-а между постовете, зареждайки, се запознавам с някакъв човек — баща му е българин, а майка му украинка. „Като мен“ — усмихвам се. Споделям му колко ми е писнало от приднестровскит-е ченгета, съгласява се с мен и ми препоръчва да бъда внимателен — по пътя към Кишинев също дебнат доста такива.

Егати деня. Какво ли ме чака утре?

Взимам си душ, стаята е задушна, мирише на мухъл и нещо от водната инсталация в стената от време на време с включва и чука зверски — въпреки това, заспивам.

Ден осми

Събуждам се в шест и ставам моментално. Събирам целия багаж, разкачвам де що съм закачил адаптори и зарядни устройства, събирам всичко.

Отиваме заедно до близкия парк, паркирам Скитник точно срещу езерцето. В гората наблизо има място, където няма много хора — Виктор може да ми покаже как пее. Интересно ми е. Започва с басово боботене — „Първо започваш от ниските честоти“ — казва, и преминава постепенно към по високи тонове. Това не е точно пеене… Напомня ми на нещо примитивно, като първобитно шаманско пеене, с крясъци от време на време — колкото и да ми е интересно, малко ми става неудобно заради хората, които са близо до езерото — гледат към нас, докато го снимам с камерата, но се опитвам да не мисля за това — ако се притеснявам, отново се поставям в ситуация, в която съм зависим от мнението на другите за мен, което е глупаво. В момента ми е интересен Виктор и се опитвам да вникна в това, което се опитва да ми покаже. Все повече и повече се отпуска и все повече и повече ми прилича на „водяной“ — водния дух в руските приказки, или горски дух… шаман… във всеки случай, някакъв магически персонаж, вълшебник. „Е, стига толкова.“ — казва накрая — „Мисля, че е достатъчно.“ усмихва се.

Сбогуваме се сърдечно — искрено смятам, че съм намерил нов приятел, с когото бих искал да се срещна пак. Пожелава ми успех и ми казва, че се надява ако намеря каквото търся по пътя или просто реша, че ми стига, да мога просто да обърна мотора и да се върна без никакви угризения. Просто да се върна. Благодаря му. Не искам никога да казвам никога, но… това няма да се случи. Ще се върна по дългия път към Созопол, както съм решил.

Изчаквам Женя от Орлите, който идва да се сбогува с мен също. Носи ми кутия бонбони на неговата фабрика за прощален подарък — аз се сещам, че не съм взел на момчетата абсолютно нищо, въпреки цялото им гостоприемство..-. Сигурен съм, че ще мога да им се реванширам в България, но пак се чувствам глупаво. Тези хора ме накараха да се чувствам в Кишинев у дома си, и аз няма да го забравя. Освен всичко, Женя ще ми прати СМС с контакти на техен човек в Одеса, който може да ми помогне да намеря място да се настаня днес. Женя е дошъл с шофьора си — оставяме го в някаква болница, явно за преглед на крака, който е счупил, скачайки с парашут, а шофьорът кара пред мен до изхода от Кишинев, по който трябва да тръгна към границата — този път, заобикаляйки Приднестровието. Enough is enough.

Молдовската граница пресичам отново без проблеми, говорейки си с граничарите за мотора, пътуването, плановете. Вливам се във основния път — много коли, предимно украински, които карат бързо.

Украйна

Украинската граница се оказва чак на няколко километра, където граничарят ме спира. Пропускателният пункт тук е различен, защото някъде по- на юг има още един — за да не минават хората две украински граници, тези, които са били проверени на предишната само подават талончетата, които са им дали, и продължават напред. Граничарят се оказва някакъв готин, говорим си с него, докато попълвам документите, които ми е подал. Преминавам имиграционния контрол, следва митницата — отново си говоря с митничарите и охраната за мотора и пътуването, интересно им е. Дават ми нужната бележка, и съм готов да продължа. Здрасти, Украйна, майчина земьо — колкото и да ми е странно това. Чувствам се 100% българин, и все пак, половината ми кръв е от тук…

На една от бензиностанциит-е, на които зареждам, си говоря с поредния украински българин на български. Готино е. Много. Телефонът ми звъни — Женя, който ми обяснява как да стигна до Шерифа, приятел на Субарик, който има работилница за мотори в покрайнините на Одеса. „Голямо кръгово движение, по средата има три големи колони, завиваш във второто отклонение в дясно, подминаваш бензиностанцият-а, и веднага в ляво — това е старото летище. Казваш, че отиваш при Шерифа, там ще те пуснат.“

Шерифът се казва Витя и е много готин тип — около четиридесет годишен, с прошарена коса, но младолик. С него са другите майстори — Юра — „Пират“, Рома и техни клиенти и приятели. Математикът е приятел на Витя, карат еднакви мотори. Влизаме в стаичката в дъното — нещо като офис, където имат компютър и Интернет. „Трябва ми някакъв евтин хотел, или хостел — каквото ще да е.“ — казвам. „Сега в Одеса е сезонът, едва ли можем да намерим евтин.“ „Все пак, ако може поне да не е скъп“ — казвам. Другият проблем е, че трябва да има къде да си оставя мотора така, че да е охраняван. Математикът предлага да остана в неговата работа — има място, има и паркинг, не е добре да се излиза вечер, кварталът не е добър… не искам да го ангажирам, а и искам да съм по свободен, ако моторът ми и аз сме в офис, ще бъде сложно за всички, благодаря му, но решавам да продължа да търся. Казвам на момчетата, че няма проблем да се оправя и сам — просто да ме ориентират накъде да тръгна, какво да имам предвид, но Витя — Шерифът — вече се е ангажирал с това и рови в нета за телефони на хотели и почивни станции… Идва друг приятел на Витя — Вова — викат му Водолаз. Запознаваме се. Шерифът го пита за неговото място — Вова казва, че да, защо не — мога да остана при него, във водолазната станция — и на него ще му е интересно, точно на брега на морето се намира. „Е, малко е шумно, точно до мен има няколко дискотеки…“ „Няма проблем“ — казвам. „Шумът не ми пречи.“ „Освен това, ще се наложи да стигнете по една тясна оффроуд пътечка до там, но след като Вова успява да я мине със Стратолайнера си, значи и ти ще успееш.“ — казва Шерифът. Разбираме се да се видим довечера, когато Витя свърши работа — ще мине през станцията.

Вова е тръгнал за Иличовск — градът, където отиват фериботите от Варна. Намира се на 30-тина километра от Одеса — там има приятелка, при която е искал да остане днес. Да карам след него по дългите прави, между колите и по завоите на честите кръгови движения е удоволствие, защото моторът ми е с подобни габарити и влиза по същия начина в завоите. Кефи ме да застъргвам със степенки, асфалтът е прекрасен и нов. Вова веднага ми става симпатичен, защото е директен — не е дискретен, просто е себе си и се държи типично по мъжки, без заобиколки. Не го отклонявам от плановете му — казва. „Жени — колкото искаш. Това винаги мога да го направя.“ — казва. „Не всеки ден се срещам с пътешественици като теб и ми е интересно.“ Намираме заведението, в което момичето работи в Иличовск и паркираме отпред. Оставям ги да си говорят, и докато аз пия студена кола, разглеждам мотора на Володя. Невероятно красива машина, изпипана и хромирана до последния детайл. Звъня на Катя — ще се опита да си издейства отпуск колкото може по- скоро и да дойде при мен за един-два дни. Аз си го представям така — аз оставам в Одеса два дни, оттам нататък продължавам по крайбрежието до Мариупол — родният град на майка ми, който е единствената твърда, непроменлива точка от маршрута ми в Украйна. Някъде по пътя Катя се присъединява към мен, пренареждам багажа и пътуваме заедно — после, тя се прибира в Черновци — западна Украйна, което изобщо не е близо — от където сме стигнали. Нямам време да се заседявам на едно място. Катя обещава да види как стоят нещата с работата и и да ми пише веднага щом стане ясно.

Вечерта с Вова излизаме да разходим кучето. Боцман е немска овчарка, невероятно красив и умен. Вова разказва, как е говорил с дресьора, когато са го възпитавали. „Има дресиране, и има възпитание.“ — казва. „Когато дресираш кучето, то губи своето АЗ. То вече е като робот — прави каквото му кажеш — седни, стани, легни. Когато го възпиташ, то вече е повече от куче — то ти е приятел, то те разбира — и остава себе си, запазва характера си.“ Личи си, че двамата са приятели — когато Володя говори на Боцман, той го разбира и това се вижда. С Боцман се сприятеляваме бързо, също като с Вова. Докато говорим разбирам, колко много обича и е привързан към Одеса и към това конктретно място. Опитал е да се ожени, но нещо не се е получило, и сега живее така, както иска. Не пие — това просто не му е забавно — казва, че когато хората се съберат да пият, ако ще да са приятели мотористи — той предпочита да отиде някъде с някое момиче и да се забавлява — много по-интересно му е. „Художниците като теб са измислили любовта.“ — казва. В него има нещо от точно онези морски спасители — гларуси — които някак си успяват съвсем естествено и без усилия да тръшкат жена след жена, защото имат огромен опит в това — само че аз усещам, че в него има и някаква скрита романтика, която понякога проблясва и прозира през мачо маската, която е надянал. Не знам защо, но ми се струва малко самотен — сам с Боцман и морето, въпреки многото жени около него. Дали разпознавам част от себе си в него — сам със Скитник и пътя, със свободата си..? Не знам… Възможно е, възможно е да си приличаме по това и затова да го чувствам близък, вървейки до него и Боцман по плажа — въпреки, че е толкова различен от мен по всичко. Още един не-случаен човек на Пътя ми. „Нямах намерение въобще да минавам през Шерифа.“ — казва Вова. Просто нещо го е накарало да свие натам, когато е отивал за Иличовск. Няма случайни неща, съгласяваме се. Няма Случайни Неща.

Продължението:

Около света надясно(4): Киев, Украйна

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(3): Приднестровието и Одеса”

  1. […] с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме между Приднестровието и Одеса, а сега ще бъдем с него в Киев. Приятно […]

Leave a Reply


Switch to mobile version