Продължавме с Любо в пътуването му до Иран и Ирак. Започнхаме с прехода през Турция, а днес от границата ще стигнем до Техран. Приятно четене:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция

Историята на едно пътуване с Ауди

част втора

Към Техеран

Част втора – пътешествието през Иран на изток към Бам
Ден 4

Отправихме се към

езерото Урмия

като първо трябваше да заредим от прочутото евтино иранско гориво. На първата бензиностанция напълнихме до горе и след бърза сметка стана ясно, че литър бензин е 0,38 лв. Това е обаче сметнато по курса, на който сменихме пари в България. Оказа се, че ако бяхме носили долари и бяхме сменили по черен курс в Иран цената щеше да бъде около 0,15 лв за литър. Е, все пак беше достатъчно евтино, така че няма какво да го мислим. Получава се така, защото инфлацията в Иран в момента е с много високо ниво и валутата е много желана. Ние не искахме да ходим без никаква местна валута и затова прибързахме с обръщането на пари в България.

Наближавайки град Урмия се сблъскахме с

прочутия ирански начин на шофиране,

който може да се определи с една дума – хаос без никакви правила. Иранците са страхотни хора, но качат ли се зад волана се превръщат е кръгли идиоти самоубиици. Още с влизането в града започнаха да се стремят да се ударят в нас. Претоварен с 6 метра товар във височина пикап най-спокойно мина и изкърти огледалото на един камион и не се трогна дори. Това си е нормално ежедневие тук, а какво е в Техеран ще разкажа малко по-нататък. Там вече си е висш пилотаж.

На езерото Урмия

спряхме за малко. Странно място е това. Отстрани е обградено със солно поле, а водата му е кафеникаво-лилава, но заради силната дневна светлина на снимките не излизаше много контрастно. Тук видяхме един немски кемпер и заедно с френския, който срещнахме дни по-късно бяха единствените чужди автомобили, които засякохме в Иран. След езерото продължихме към

Кандован

– старо селце с жилища издълбани в скалите като дограмата и вратите бяха монтирани директно в камъка и му придаваха един много интересен вид. Имаше също така и къщи изградени от камък, които се съчетаваха доста успешно с пещерните жилища. Живота в селото си вървеше и често се виждаха жени, които влачеха големи газови бутилки на гръб. Чак неудобно да ти стане как жените носеха, а мъже не се виждаше да изпълняват такива дейности. Пълна противоположност с европейските порядки. Чудесно място е Кандован и се радвам, че го посетихме.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Оттам се отправихме на север към планинските части преди Каспийско море. Когато излязохме

на магистралата при първия toll пункт последва изненада

Ухилената физиономия на служителя ни поздрави, попита откъде сме и каза: „Добре дошли в Иран. Няма да плащате за магистрала, защото вие сте гости на страната“. Бреййй, че готини хора. Не че са някакви колосални суми таксите там, но отношението към чужденците е похвално. Вероятно, защото са рядкост. Това се повтори още много пъти, като само на 3 места за цялото пътуване платихме, защото мисля, че имаше някакъв надзирател и служителите не смееха да ни пуснат така. Магистралата обаче в тази си част беше в отвратително състояние. Пропаднала на места, а на други такива неравности изпъкваха, че усещането беше като да минаваш почти през бордюр. Отвратително. Единственият вариант беше да караш зад някой и да наблюдаваш какво прави той, за да не полетиш нанякъде. За щастие, скоро се

отклонихме по пътя за град Ардабил,

където по второстепенен път си караш със 110 км/ч без проблеми, а беше и по-живописно.

Тук целта ни беше да видим дългия над 200 м окачен над един каньон мост –

Pir Taqi Bridge

Пейзажът постепенно стана зелен, планински и много красив. За моста се паркира до пътя и се ходи около 30 минути, но си заслужава. Досега не бях ходил по толкова дълъг и така високо окачен мост. Изживяването беше ново за всички ни.

• 

• 

След това имахме още около 40 минути каране преди да се смрачи и да опънем палатката сред едни хълмове. Доста приятно място. Имаше един мост в близост, на който сложихме преносимия душ и се изкъпахме. След това на софрата и така приключи този пълен с впечатления ден.
Ден 5
Тръгнахме

към крепостта Рудкхан

Пътят беше планински, със завои, но и много живописен. Качихме се високо в планината, където се стелеше гъста мъгла, а пътят беше отрупан с паднали камъни. Наоколо все още имаше снегове, а боровите масиви напомняха по-скоро на Родопите, а не на сух и пустинен Иран.

Спряхме до една планинска чешма и попълнихме всички запаси с хубава вода – всичко около 45 литра, които ни позволяваха известна автономност при лагеруване. Вече на слизане от планинския проход мъглата изчезна и се разкриха безброй страхотни места за лагеруване. Винаги е така, когато не ти трябват са в изобилие.

В град Фуман

се отклонихме от пътя в посока крепостта като попътно опитахме някакви местни десерти, които бяха отрупани по улиците. Не бяха особено сполучливи, но не бяха и лоши. Също така ми направи впечатление колко много зелени джанки продаваха тук, а и иранците доста ги ядяха. По тротоарите край градския парк бяха разпънати палатки на иранци, които почиваха в района. Харесва ми тази възможност в Иран да спиш свободно в парковете на градовете и всичко това се толерира от правителството и се приема за нормално. Така дори и хора, които нямат възможност да плащат хотели могат да пътуват из страната си.

В последния участък от пътя към крепостта Рудкхан пътят беше пропаднал и се минаваше едва-едва през храсталаците. На паркинга откъдето тръгва пътеката за крепостта беше пълно с коли. Оказа се почивен ден за иранците, а те не пропускат да са навън сред зеленината на планината. Макар и сутринта времето беше топло, влажно и доста задушно. Не много идеални условия за стръмната пътека, която се оказа изненадващо дълга, но за щастие предлагаше доста сянка. По пътя нагоре една жена буквално се просна на пътеката и аз инстинктивно се пресегнах да й помогна да стане, но на сантиметри преди да я пипна се спрях като попарен и се сетих, че вероятно не е редно и може да я злепоставя. Оказа се, че и мъжа й беше на няколко метра по-напред, но не се трогна да й помогне. Продължихме.

Пред портите на крепостта осъзнахме, че тя е затворена днес,

защото някакъв местен знатен човек от иранското минало е умрял на този ден. Доста разочароващо, но се запознахме с много готини иранци, които говореха английски. Бяха група от около 20 човека и като разбраха откъде идваме започнаха да викат нещо неразбираемо за нас. После се оказа, че са скандирали на пазачите да отворят портите за нас, защото сме гости от България. Готини хора! Но пазачите бяха непоклатими, така че ги поразпитахме малко за страната им, снимахме се с тях и крепостта отвън и поехме наобратно.

Преди да тръгнем обаче имаше много забавна случка. Част от момичетата в иранската група се подсмихваха и подвикваха за една тяхна приятелка „Тя е свободна, тя е свободна“. Симпатяги! Накупих някакви местни халви от един продавач близо до паркинга и

продължихме към Техеран

С наближаването на няколко милионната столица

трафикът стана отвратителен

Освен несметното количество автомобили, правеше впечатление и начинът на каране в стил „луд камикадзе“. Замислих се колко ли време оцеляваха така, защото някои изпълнения бяха достойни за медали.

Беше иранска пътна традиция

3-те ленти на магистралата да се правят на 5 ленти и всеки да се бута и то с прилична скорост. Това създаваше голям хаос и предпоставки за инциденти. Постоянно имаше катастрофи до пътя, но те сякаш не трогваха никого. Това за тук си беше нормално. Може би тук е моментът да спомена

няколко думи за авто парка

в страната. Колите бяха предимно местно производство – Пейкан, Саманд, Замяд, Пежо 206 и 405 (иранско производство). Имаше малко корейски и японски автомобили и много рядко някое БМВ, Мерцедес, а два пъти видях и Фолксваген. Другото интересно е, че имаше доста автомобили копия на известни марки, но със странни имена. Не можахме да установим дали ги правят в Иран или в Китай. Също така изглеждаше, че някакъв модел пикап на Нисан се произвеждаше по лиценз в Иран. Моделът изглеждаше да е от 70-те години, но имаше автомобили току що произведени със същата визия, а вероятно и технология, които чакаха своите собственици. В Иран този автомобил се произвежда под марката „Замяд“. Срещаха се при камионите американски MACK-ове иранско производство, Волво – иранско производство и стари камиони Мерцедес също направени по тези земи. Истински музей за автомобили – Made in Iran.

Вече в

Техеран

се отправихме към един апартамент за гости, чийто адрес бях взел предварително. Лесно намерихме адреса, но колкото и да обикаляхме и разпитвахме не намерихме гостната, така че тръгнахме към един хостел, който беше резервен вариант и се намираше по към центъра. Паркирахме, но пак не откривахме мястото на заложените координати. Добре че един човек с малко дете ни взе под крилото си и започна да обикаля и разпитва с нас. Беше млад мъж с малко дете, а как пресичаше между колите в натоварения трафик с детето на ръце не искам да обяснявам. Просто минаваше между движещите се хаотично коли. Такова беше и правилото по кръговите движения в страната – просто си минаваш. Аз не хванах логиката в началото и попитах един иранец, който ме светна, че нямало правило. Голяма веселба.

Благодарение на човека намерихме хостела на 300 м от мястото с координатите. Стаята беше добра, а цената прилична. Трябваше да мина обаче няколко километра, за да завъртя с колата до там. За щастие обаче имаше едно място за паркиране и рецепционистът каза, че можем да спрем спокойно там. По-късно се оказа, че собственикът на близката къща не може да излиза нормално от гаража си и искаше да се преместим, но нямаше къде и се направихме на приятно разсеяни чужденци.

Вечерта излязохме на

разходка из вечерен Техеран

Ядохме нещо, което изглеждаше доста добре, но на вкус хич го нямаше, направихме няколко тигела по улиците и се прибрахме, за да си отспим и утре да обходим града.

Ден 6

Слънчева утрин в Техеран. Тръгнахме по основните забележителности като започнахме от

кулата „Азади“,

която беше наистина впечатляваща.

Хванахме такси до там, за да усетим тръпката от возенето на такси в Техеран. Беше много евтино. След кулата се върнахме към центъра с няколко автобуса. Те бяха отделени от движението и това беше най-бързия начин за придвижване в града.

Имаше една интересна случка. Качихме се в предната част на автобуса и всички започнаха да ни гледат, сочат и подвикват нещо на персийски, а ние се оглеждахме и не схващахме къде сме сгазили лука. Е, просветна ми след около 15 секунди като видях, че в предната част има само 3 жени, а в задната 20 мъже и имаше преграда между двете. Упссс, ще ни извините, братя иранци, че така прегрешихме. Скочихме отзад при мъжката орда, страстите се успокоиха и автобусът потегли. После се прехвърлихме на втори, а след това 20 минути пеша и бяхме в

стария център на Техеран

Там както може да се очаква вреше и кипеше от народ, автомобили и мотопеди.

• 

• 

• 

Разгледахме централната джамия в типичния персийски стил със син купол и изографисани символи, който на мен много ми харесва. После се разходихме малко по тесните улички и известно време търсихме входа за

двореца Голестан,

който се оказа доста интересен и беше толкова спокойно в двора му в контраст с „мравуняка“ отвън. Срещнахме един французин, който обикаляше из Иран по суша, а след Техеран се насочваше към Армения. Човека имаше много време и не бързаше за никъде, ама не и ние.

• 

• 

• 

• 

Трябваше да се изнасяме от Техеран

и се отправихме обратно по уличките към хостела, за да вземем колата.

Излизането от Техеран в югоизточна посока беше учудващо бързо и без особен трафик. Извадихме късмет.

Продължението:

11 000 км до Иран, Ирак и Източна Турция (3): Язд, Бам и Персийския залив

Автор: Любомир Петров

Снимки: авторът

Booking.com Booking.com

Други разкази свързани с Иран или писани от Любомир Петров – на картата:

Иран и Любомир Петров

Booking.com