авг. 13 2009

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(12): Key West, Флорида

Продължаваме с автомобилното пътешествие на Христо из Щатите. Започнахме с Подготовката и съветите и проследихме първите им стъпки в Америка, бяхме с него на Ниагара и минахме през Канада, в Чикаго, Дивия Запад и планината Ръшмор, както и в един индиански резерват и Националния парк Йелоустоун и минахме през Голямото солено езеро, щата Невада и стигнахме до езерото Тахо. Бяхме в Сан Франциско, Лос Анжелис и Сан Диего и Лас Вегас и Големия каньон, пропътувахме От Аризона до Флорида, за да стигнем последния път Маями, Флорида.

Днес ще бъдем заедно в Key West, Флорида. Приятно четене:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола

част 12

Key West, Флорида

На следващия ден трябва да се придвижим още 270 км на юг, до най-южната точка на Северна Америка — остров Key West.

Преди това решаваме да обменим останалите ни пътнически чекове. Излизаме на Washington Ave и спираме пред клон на Bank of America. На касата ни казват, че можели да ни осребрят само чекове за $200, тъй като имало много злоупотреби/?!/ и затова не обменяли по-големи суми. Не ми става ясно какви злоупотреби могат да стават при тази строга процедура при осребряването им с вземане на отпечатъци от показалците на двете ръце, проверка на документ за самоличност/паспорт/ и на кредитните карти, които имаш. По скоро това беше някаква вътрешна измишльотина на банката.

Излизаме от Miami Beach

и решаваме да търсим банка в Маями. С помощта на GPS-a откриваме друг клон на Bank of America, който намираме лесно. Спираме на паркинг зад банката, на който има банкомати като колонки на бензиностанция, от които може да се теглят пари, без да се слиза от колата 🙂

На входа на банката ни посреща млада жена, на която обяснихме, че в Miami Beach са ни отказали смяната на повече от $200. Тя казва, че „смята, че тук ще могат да ни обменят $1000“. Изчакваме си реда пред една от касите и след това казваме на касиерката, че искаме да сменим всичките си пътнически чекове, които са малко повече от $1000. Това не й направи впечатление, поиска ми паспорта и кредитните карти, накара ме да оставя отпечатъци на показалците, както в банката в Ел Ей и на летището. След това ме помоли да си напиша името и подпиша чековете от двете страни, което е задължителна процедура непосредствено при осребряването на пътнически чекове. След като свърших и тази работа тя ми върна паспорта и кредитните карти и преди да ми даде банкнотите извика нещо на дамата на входа, за която смятахме че е нещо като „информация“. Онази долетя веднага и започна да ни се кара, задето сме дали всичките си чекове след като ни била казала, че ще ни обменят само $1000 и че няма да ни дадат повече от $1000, така че да си вземаме другите чекове и да си вървим! Това буквално ме втрещи!

Поисках да говорим с някой от шефовете, но тя ме застреля с отговора „аз съм мениджъра тук“. Не допусках тази „мениджърка“ да не знае, че пътническите чекове не са банкови чекове, че те се закупуват и след подписването им се унищожават и след като вече съм направил това губим възможността да ги осребрим на друго място. Казах й, че няма да напуснем банката преди да си получим парите, още повече, че бях убеден, че нямат право на такова ограничение.

В информацията, давана от издателя на чековете — American Express, никъде не се споменаваше такова нещо, а напротив — твърдеше се, че винаги и навсякъде може да получим парите си при представяне на чековете.

Касиерката започна да избира някакви телефони и след като „мениджърката“ се отдръпна настрани и проведе 2—3 доста дълги разговори ни каза велокодушно, че ще ни дадат парите?! Очевидно беше говорила с шефове, които са разбрали глупавата ситуация, в която ни постави тази „мениджърка“ и са й наредили да ни изплати вече унищожените чекове. Този случай е доста показателен за чиновническото тъпоумие, което вирее навсякъде и от което човек не може да се счита за застрахован дори и в САЩ.

Слава Богу всичко приключи благополучно, получихме си доларите /без да благодарим за „жеста„/ и можехме да продължим към магистрала SR-821, която трябва да ни изведе

до US-1 за Key West.

Заваля силен дъжд и след като видяхме катастрофа с две ударили се леки коли, отбили в ляво на пътя, реших да спра, докато премине дъжда.

Излизаме от следващия изход и спираме на един Burger King, намиращ се близо до магистралата. Вътре почти нямаше хора. Млад чернокож татко беше с едно малко 2—3 годишно дете, облечено в спасителна жилетка и с навързани панделки по косата, което тичаше босо из заведението. По всяка вероятност бяха ходили някъде да плуват и са влезли тук да изчакат и те спирането на дъжда. Детето хареса нашата мама и започна да я обикаля и да се хвърля по нея. Тя го взе на ръце и го подържа така, а госпожицата попита таткото как се казва „тя“, мислейки че дететето е момиченце. С малко обиден и доста учуден тон той каза „It’s a boy!!“… И така и не разбрахме как се казва „той“ 🙂

По отношение пълното интегриране на чернокожите американци в обществото вече има достатъчно много доказателства, но и нашето лично впечатление е, че мечтата на М. Л. Кинг отпреди 45 години е изпълнена напълно! Групите от деца, които често срещахме бяха шумни, както навсякъде и винаги бяха смесени, без да се чувства някаква разлика между тях. Чернокожите жени и мъже излъчващи достойнство и самочувствие не бяха по-малко от белокожите им съграждани. Срещахме и красиви и модерно облечени чернокожи жени и мъже с вид на преуспяващи хора.

Продължаваше да ръми дъжд, стана късно, така че се налагаше да се откажем от посещението за Everglades National Park където можеше да се видят живи крокодили. Той се намира в най-южния край на Флорида и на път за Key West се минава покрай него. Продължихме с намерението да го посетим следващия ден на връщане.

След като излязохме от Маями карахме около 30 км до океана.

До Key West се стига по път с едно платно,

който минава през поредица от малки и няколко по-големи острова. Навлизането в океана стана незабелязано, защото се минава по широка дига и той се виждаше ту от едната, ту от другата страна на пътя. Такъв беше в голямата си част и останалият път. Успоредно на нашия се виждаше и стар път, който беше от дървена конструкция, а на места бяха демонтирани цели участъци от него, вероятно да не може да се ползва. На островчетата, по които се минава, имаше много яхтени пристанища и обикновени къщи. Някъде се преминава през по-големи селища с магазини и работилници за яхти край пътя. Преминаването по този път не оставяше впечатление, че се движиш от остров на остров, защото повечето бяха свързани помежду си и, макар да бяха обозначени като отделни острови, на практика бяха части от коралов риф, който в по-голямата си част беше непрекъснат. Големите мостове бяха към края, в близост

до най-големия остров — Key West.

Към 18,30 часа стигаме до него. Оправихме се бързо, завихме на дясно по обиколната Roosevelt Blvd и видяхме табелата на хотела Comfort Inn от ляво на пътя. Този булевард обикаляше цялата източна част на острова. Наоколо се виждаха само хубави къщи, вили и хотели. Момичето на рецепцията беше много приказлива и ни каза, че управителя е наредил да ни даде най-хубавата стая, близо до басейна. Като видя учудването ни каза, че „мистър Жорж е българин“?! Хотела беше голям, на два етажа и съставен от три корпуса. Стаята ни е на втория етаж и, разбира се, е срещу басейна 🙂

Задължително беше да видим известния тук залез на слънцето и решихме, че това е още по-добре да стане от плажа. Бързо намерихме дълга плажна ивица до пътя, която се делеше от тротоара само с ниска бетонна ограда. Паркингът на улицата беше платен, но нямаше други спрели коли. Разучихме условията, написани на един паркоавтомат и го „захранихме“ с $ 0,5 за престой от два часа. Излязохме на плажа под палмите, тъкмо преди слънцето да залезе.

Залез на остров Key West

Водата беше много, дори неприятно топла, вероятно над 30 градуса! Дъното беше хлъзгаво и каменисто. Къпахме се и имахме чувството, че сме в рая. Известно е, че има много места, за които се казва, че са „рая на земята“ и Key West безспорно е едно от тях! На плажа имаше и кокосови палми, намерихме под една от тях паднал голям, гладък отвън кокосов орех, който си взехме /по-късно се наложи да го оставим в хотела в Ню Йорк, нямаше място за него в багажа /.

Тръгнахме си, като се стъмни напълно. Минахме покрай трима възрастни кубинци, които седяха на пейка близо до изхода и пиеха нещо. Опитаха се да ни заговорят, но разговорът не се получи.

Обърнахме колата към централната част на острова и бързо стигнахме до там. Малко трудно намерихме място за паркиране, но в крайна сметка спряхме до някакви къщи в странична уличка. Това с паркирането на такива места така и не ни стана много ясно къде е разрешено и къде не е. В големите градове е лесно да се разбере, но на такива места трябваше винаги да гадаем къде е разрешено безплатно паркиране и къде не е и не се знае дали в дадени моменти не сме били в нарушение.

Оставихме колата и излязохме на главната улица, беше много оживено. В голям магазин за сувенири внезапно чухме българска реч — къдраво, русо момиче говореше по телефон. На касата застанахме зад нея и когато ни чу, без да се обръща тя изчезна на часа, просто избяга. Сигурно младата дама си имаше причини да не иска да се среща със съотечественици…

По улицата атмосферата беше като на Приморско и Китен вечер в най-усиления сезон през лятото, само дето беше по-шарено и някак по-весело. Разхождахме се до късно и навалицата по улицата не намаляше. На връщане към хотела минах по северния бряг на острова, така че фактически обиколихме целия остров.

Сутринта видяхме дребни кокошки и петлета, които ровеха в живия плет между сградата на хотела и басейна. Знаехме, че те са един от символите на острова. Закуската е богата, седнахме на маса на открито, а до нас бяха немско-говорящо семейство с малки деца. Времето беше приятно топло, но по-късно стана доста горещо.

След закуска отидохме да си вземем фактурата от офиса и да се срещнем, разбира се, с мистър Жорж. Момчето на рецепцията ни позна веднага и се оказа, че и той е българин — казваше се Евгени. След малко се появи и мистър Жорж — 35—40 годишен симпатяга, живеещ от 8 години в САЩ, женен за американка и от скоро управител на този хотел. Казаха ни, че са влюбени в тази страна и на нас не ни беше трудно да ги разберем. Показаха ни снимки на акула, която са уловили предната вечер някъде по рифовете около острова. Помолихме мистър Жорж да ни съдейства пред администрацията на Choice hotels да ни регистрират нощувките, за които нямахме начислени точки. Дадохме му регистрационният си номер и той е изпълнил молбата ни, за което сме му благодарни, а проблемните „точки“ се появиха още същата вечер. И двамата бяха впечатлени от маршрута, който сме преминали и ни препоръчаха на всяка цена да се отбием в парка Everglades.

След като излязохме от хотела се отправихме

към къщата-музей на Хемингуей и постамента, инсталиран на най-южната точка на Северна Америка, която е само на 90 мили от Куба.

Спряхме на стотина метра преди постамента, платихме паркинг за 15 минути и се придвижихме пеш до края на улицата. Успях да уцеля момент и да го снимам, когато до него нямаше никой/снимката в началото/.

Обиколното туристическо влакче на острова

Взирахме се в далечината дали няма да се види кубинския бряг. Неволно направих асоциация между хилядите кубинци от „острова на свободата“, които са се опитвали, някои от тях успешно, да доплават по някакъв начин до тук и обитателите на остров Алкатрас в Сан Франциско, които също са предприемали отчаяни опити да напуснат своя остров…

След това продължихме до

къщата на Хемингуей

В къщата-музей нямаше нещо кой знае какво забележително — хубава градина и къща, доста разкошни за времето си. Бяха изложени доста картини, снимки и лични вещи на Хемингуей от времето, когато е живял тук, през 30-те години на миналия век.

Входът на къщата-музей

Банята

Хемингуей

Беше станало много горещо и не биваше да се бавим, защото имахме доста път и изглежда, че нямаше да имаме време за отбиване в Everglades Nat Park. След Yosemite Nat Park в Калифорния, от който се отказахме заради горските пожари, този беше вторият обект, от който се отказвахме. Излизайки на континента времето отново се развали и заваля дъжд, което допълнително усложняваше посещението ни на Everglades, така че решихме да го оставим за следващия път 😉

Разстоянието, което трябваше да изминем до следващото ни място за преспиване — Cocoa Beach, все още във Флорида, е от 580 км.

По-голямата част от пътя ни е по SR-821. За разлика от другите щати, където местата за почивка Rest Area са за всяко платно отделно и не са едно срещу друго, във Флорида те са разположени в разделителната ивица, обслужват и двете платна и се наричат Service Plaza. Всяка такава Service Plaza си има име и представлява добре уреден търговски център, с много щандове за различни стоки, ресторанти и павилиони за храна, бензиностанции. На срещуположните изходи има надписи, указващи към коя посока на магистралата се излиза.

Service Plaza на магистрала SR-821 във Флорида

Спираме и на трите Service Plaza, които бяха на магистрала SR-821. Към 23 часа пристигаме в хотела в Cocoa. Това е селището, което се намира срещу Кейп Канаверал. Хотелът е Econo Lodge и е приличен. При плащането поискахме да ползваме 7000 точки, които вече имахме в регистрацията си, така че като редовни клиенти на хотелите от тази верига „спечелихме“, т. е.спестихме към $70;-)

На най–, най–южната точка на Северна Америка 🙂 Отсреща е Куба!

Продължението:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(13): Космически център Кенеди в Кейп Канаверал, Флорида

Автор: Христо

Снимки: авторът

Други разкази свързани със САЩ – на картата:

САЩ

PDF Printer    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(12): Key West, Флорида”

  1. […] и стигнахме до Маями, Флорида. За последно бяхме на остров Key West, Флорида, а днес ще видим Космическия център […]

  2. […] до Флорида и стигнахме до Маями, Флорида, както и на остров Key West, Флорида. За последно бяхме заедно […]

Leave a Reply