авг. 07 2009

От Румъния към Молдова (Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор) – 2)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собстевен сайт за пътуването си, а при нас ще публикуваме интересни части от него. Оставихме го в Нъводари, Румъния, след което той минава през Букурещ, а сега ще проследим пътя му към Молдова. Приятно четене:

Около света надясно

част втора

От Румъния към Молдова

„Пожелавам ти да се върнеш със същата усмивка. Сигурна съм, че ще си с различен поглед, но същата усмивка.“ Прегръщам Лили и я целувам по двете бузи. Таксито ме чака, багажът ми е вече вътре. Говоря си с шофьора по пътя към хотела, където ме чака Скитник. Разказва ми за корупцията в Румъния. „При нас също е така“ — споделям. Балкани. Казва ми „Благодаря“ и „Довиждане“ на български.

Намирам с питане изхода за Урзичени, който е първият град по пътя ми към Молдова. Доколкото си спомням картата, трябва да се движа по Е85 през Бузъу, Фокшани и малко след това да отбия вдясно на паралелния Е581. Докато пътувам, си мисля за пожеланието на Лили. Още някак си не мога да схвана, че това не е като преди, това не е пътуване за седмица или десет дни, това е почти година на път. Сега съм пресен, отпочинал, с чисти дрехи, чист мотор, много познати и приятели по пътя… А готов ли съм за по-нататък, когато ще съм изморен, мръсен, сам? Идея си нямам с какво се захващам… Сещам се за това, което ми каза някой от шефовете на Българската Федерация по Мотоциклетизъм, когато минах оттам да взема писмата на подкрепа за посолствата. „Ти знаеш ли къде отиваш?“ — пита. Беше много сериозен, докато оглеждаше новия екип на някакъв състезател. „„Ами, честно казано, нямам никаква идея.“ — казах му съвсем искрено. „Не вярвам, че ще се справиш — ще стигнеш до средата на пътя и ще се върнеш.“ Guess again. Сякаш мога да не се справя. И все пак, както би допълнил Галилео, ако четеше този блог — когато стигна до средата на ТОЗИ път, така или иначе ще започна да се връщам, в която и посока да тръгна.

Баничарката пред мен намаля подозрително постепенно — веднага схващам какво се случва и се залепям зад нея, държейки се леко вляво. След малко подминаваме спрялата полицейска кола. Държа този път да мина през Румъния без да ме спират. Същата ситуация се повтаря след двайсетина километра — само че шофьорът на Дачията, която изпреварвам, подава ръка през прозореца и ми дава знак да намаля. Благодаря му, когато се шмугвам пред него, и се оказвам зад абсолютно същата баничарка, на сигурно място от погледите на всякакви ченгета.

За разлика от останата част от пътя, преди границата с Молдова теренът става по-начупен — както и пътят. Завой след завой, хубав асфалт, красиви гледки — какво повече да искаш?

Спирам на коридора, отбелязан за граждани на Европейския съюз. Към мен се приближава младеж в униформа, някакъв спокоен и естествен, без онези надутост, дистанция и каменно лице, присъщи обикновено за митничарите. Говорим си на английски, докато търпеливо ме изчаква да си изкарам паспорта от куфара и да му го подам заедно с талона. Документите са готови за нула време и една красива румънска митничарка вдига бариерата пред мен. Ларивидере, Румъния

Впечатленията ми от Румъния са просто прекрасни. Страхотни пътища, хубаво време, готини хора, всички по-млади говорят английски, всеки се опитва да ти помогне, всички са добронамерени. Букурещ е прекрасен град с готина архитектура — прилича на София, само че с повече размах — огромни сгради, широки улици и булеварди, алеи с фонтани, много зеленина. Всичко е чисто, поддържано и изглежда организирано — не знам дали е, но е красиво и готино — би ми се искало да дойда тук специално, някога, ей така, за да си я разгледам като хората — не просто да преминавам.

Молдова

Докато снимам табелите за Румъния и Молдова, спрял пред безмитните магазини, се появява румънски митничар — бясно ръкомаха, сочи към камерата, обяснява ми на развален английски да изтрия всичко. Няма проблем, превъртам касетата до началото на този материал и му показвам как си записвам краката. „Това е единственият начин да го изтрия.“ — обяснявам, той продължава да се опитва да ми обясни да спра. Спирам. Тъкмо записът ще си остане в камерата. Продължаваме да си говорим, след минута вече е преминал от статус „лош изпълнителен митничар“ в добронамерен и ми пожелава успех и „Лариведере.“

Паспорт, зелена карта и талонът на мотора са всичко, което ми е необходимо, за да вляза в Молдова. Отново млад човек на гишето, също много свестен — никакви проблеми. Когато ми подава документите, изчаквам колоната коли пред мен да се изниже, за да мина багажния контрол. Митничарят — възрастен, с две редици златни зъби — ми посочва да отбия встрани. Пита ме накъде съм тръгнал — казвам му маршрута си. Пожелава ми успех и късмет, някак си много топло, когато ми връща документите. Красивата молдовска митничарка (сигурно агенциите по туризма на двете страни ги подбират специално за границите — за зарибяване на туристи) изчатква с токчетата си по асфалта пред мен, докато аз я проследявам с хипнотизиран поглед. Вдига бариерата. Здравей, Молдова. Ай лайк ю вери мач.

Пътят се вие красиво между горите отстрани — подминавам красиви реки, къщички, които изглеждат малко по-бедно и порутено от тези в Румъния, но имат същия чар. Асфалтът е хубав, но значително по вълнообразен, което кара мотора ми да залюлява задница леко в завоите. При някакво спиране, когато моторът забавя и вече е почти спрял, усещам тресене в предницата. Пробвам да го направя пак — може би не е от асфалта. В последните няколко метра на спирането, от предната гума нещо чука ритмично, има едно леко тресене на целия мотор. Това няма как да е добре. Слизам и се опитвам да разгледам спирачния апарат — идея си нямам за какво да гледам, обаче. Така или иначе, в момента сигурно е горещ и не мога да проверя дали се е откачил. Мога само да предполагам какво се е случило — да се е развинтил единият болт от предполагаемите (защото идея си нямам) два, които го държат, може да е крив спирачният диск, да не е добре сложена оста… мне, това май не може. Ако е нещо с лагера, то не би трябвало да го прави само когато спирам, а винаги на ниска скорост. Продължавам да карам, вече по-внимателно. Кишинев е близо, само на петдесетина километра.

„Деветнайсет километра“ — казва един от хората, седнали в кръчмата точно до пътя, когато го питам колко остава до Кишинев. Значи не може да е това разклонение — продължавам напред, защото трябва да е някъде преди входа в града. След няколко километра спирам до големия надпис Chishinau. Хм. Да не би все пак да беше онова разклонение? Звъня на Женя, за да му кажа къде съм и да го попитам дали да се върна — в краен случай, мога да му кажа адреса на сайта, за да види GPS позицията ми. Точно когато започваме да говорим, връзката прекъсва, а една от минаващите коли — голям, черен джип, свири и премигва няколко пъти със светлини. Някой отвътре ми маха. Намерихме се.

Кишинев

Пристигаме пред хотела, където ни чакат още няколко човека от клуба. Миша се оправдава, че по принцип не носи бели панталони и просто така съм го хванал, а друг Саша ми показва хотела и ми помага да вкарам мотора в гаража. Засипват ме с въпроси — какво ще правим сега, искаш ли да се изчистиш и оправиш, преди да те заведем да хапнеш — искам и се разбираме да ме вземат след четиридесет минути.

Женя ме взима с джипа. Разказва ми за работата си — добре, че е със счупен крак, за да може да си почине, защото иначе му остава много малко време. Той е съветник в градския съвет и директор на огромен хлебозавод — за тях работят над три хиляди човека. „Това е единственият момент, в който мога да си позволя да пусна брадичка — все пак съм публична личност, а и това е държавно предприятие“. Смее се със заразителния си смях. Рокерският псевдоним на Женя е „Baker“ — Пекар. „Обикновено ми остава време да карам мотор само в неделя. Или през нощта. Затова ми излезе прякор — „Нощният ездач“.

Когато сядаме в кръчмата, момчетата вече са ми поръчали ядене. На масата стои Българска (шопска) салата, останалото ще дойде всеки момент. Отвсякъде ми задават въпроси — какво ще пия, защо не ям, не съм ли гладен — грижат се за мен като майка ми, когато не ме е виждала дълго време — само дето тук са около десетина майки, всяка от които настоява да си изям всичко до край. Запознавам се с всички — Женя ми ги представя. До мен е Виктория, жената на Миша. Тя е оперна певица. Казва ми, че не е типичната рокерка, въпреки че е жена на рокер, но много и харесва, и и е много интересно да се вози. До нея — Миша, мъжът и, който е представител на Росиньол за Молдова. „Страна, в която няма нито планини, нито ски, нито морета“ — бъзика го Женя. След тях е Райдер, президентът на клуба, Моби — занимава се с мобилни комуникации, Джинн, Субарик — викат му така, защото е бивш авто-състезател със Субару, Саша, който има фабрика за бордюри и тротоари, Кактус — огромен човек, който всъщност ме изумява, като ми показва българска лична карта със Софийска регистрация. Питат ме за плана ми утре, за да могат да се съобразят с мен и да ми помогнат както могат — момчетата са толкова загрижени, че чак ми става неудобно, че изобщо ги притеснявам. Утре смятам да си търся някакво изкуство или занаят за учене — разказвам им какво искам да направя. Саша веднага завърта някакъв телефон на своя позната. Разбират се да ме запознае с нея утре на пазара за изкуства в центъра на Кишинев. Могат да ме научат да правя хляб във фабриката на Женя, но той казва, че там е ужасна жега и е пълно с жени, които са големи колкото Кактус и тежат колкото бордюрите на Саша. Всички се смеят. „Значи по-добре да пропусна“ — казвам.

В заведението си говорим с момчетата — всички са супер-дружелюбни и готини хора. С тях вече се чувствам у дома си, говорим си на майчиния ми език, обстановката наоколо не е толкова различна от България — чувството е да си някъде далеч, но с приятели до теб. Приятно ми е и се отпускам. Ядем сладолед. Молдова ми харесва. Вери мач.

Ден шести

Събудил съм се в осем — пиша и слушам диска на Виктория. Гласът и е просто потресаващо прекрасен. Някак си очакваш, когато чуеш оперна певица, да е някакво просто оперно пеене и класическа музика — нейното пеене е типично и някак си красиво, чисто… Това е като диамант под формата на глас — абсолютно безупречно, не можеш да спреш да го слушаш. Кефя се до 11.00, когато Женя цепи секундата и телефонът ми звъни.

На площада, където са изложени различни видове сувенири, картини и прочее неща, към нас се присъединява Саша, комуто Женя ме поверява, преди да отиде да върши своите си работи. Той ме води при Лена — жената, с която е говорил вчера. Оказва се, че тя може да ни запознае с някого, който работи с глина — води ни на неговата сергия.

Човекът се оказва възрастен мъж, жизнерадостен и усмихнат, може би дори малко хиперактивен — прескача от едната страна на лавката до другата, за да покаже на клиентите, които минават, различните си стоки — има малки глинени рибки-свирки, големи бухали, които бухат, различни керамични плочки с магнити за хладилник, вази, купички, чинийки и каквото още можеш да си помислиш — всичко направено със стил и явен усет към красивото. Този човек наистина е художник, а не занаятчия. Явно се забавлява, докато говори с хората, които гледат стоката му — свири вълшебни мелодии на рибките си с полуусмивка, която се превръща в цяла в момента, в който устните му се отделят от мундщука — дори малко преди това. Около него във всеки един момент има много хора, а аз се опитвам да стигна до него така, че да мога да снимам с камерата, докато си говорим. Трябва ми да е сам. Лена ни запознава, но се налага да изчакам още доста, докато стигна до момента със снимането. Разбираме се със Саша да се чуем по-късно — той тръгва.

Сега накъде — нямам никаква представа. Понеделник е вдругиден, тоест трябва да измисля какво смислено да правя днес и утре. Питам някого накъде е центърът — оказва се точно там, където стоя, значи няма значение накъде ще тръгна. Отивам в посока на парламента.

Улиците са широки, сградите са… нормални, някак си всичко прилича или на София, или на Румъния, или на Русия и няма нищо, което да бъде извън вече видяното. От друга страна, това ме кара да се чувствам уютно и приятно — още повече като знам, че тук не съм сам, а вече имам приятели.

Питам някакъв човек, колко струва молдовското знаме, което продава. Малко по-малко е от българските ми флагове, но ще свърши работа. Изчислявам сумата, която ми обявява на 15 eвро — струва ми се прекалено много, въпреки че той твърди, че е от производителя и от издръжлив плат. Ще си намеря другаде — това, което момчетата от клуба се погрижиха да ми намерят е малко — искам знамената да са равностойни. Някъде по-нататък намирам магазин и по-голямо знаме на половин цена. Супер.

Продължавам да вървя по улицата и се натъквам на познато парченце Кишинев — кафето, в което вчера ядохме сладолед. Подминавам го и виждам голяма сграда — на табелата отгоре пише Шивашки комбинат. Супер — вероятно тук могат да прекарат един ред конци по знамето, за да стесня отвора за флагщока — стойките за знамената на мотора ми са доста по-тесни, отколкото е стандартно. Вадя камерата и снимам табелата — надявам се да мога да снимам и вътре как зашиват флага. Отвътре излиза някаква жена. „Какво снимате?“ — тросва ми се. „Табелата за шивашкия комбинат. Това е шивашки комбинат, нали?“ — Бог знае какво се произвежда в този шивашки комбинат, ако не може да се снима. „Защо, не може да се снима ли?“ — питам невинно. „Разбира се че не, ако ви види полиция, могат да ви глобят. Глобите са огромни.“ Какви глоби, какъв шивашки комбинат… „А какво търсите тук?“ — пита ме. „Искам да стесня отвора на молдовското знаме, за да си го закача на мотора. Трябва да се направи само един ред.“ Вътре, тя ми обяснява как това е държавно предприятие и как полицията следи за това да не се снима — всичко ми звучи адски странно, идея си нямам дали казва истината или не — но все едно, трябва да се съобразя. Не ми позволява да снимам, когато ми зашиват знамето. Плащам еквивалента на 30 стотинки за услугата — толкова ми искат и продължавам нататък с облекчение — кой знае колко години затвор съм отървал с това, че не са ме хванали да снимам шивашкия комбинат на Кишинев…

Завивам по някакви други улици и тръгвам обратно — след половин час съм на площада с картините. Започва да вали. Саша ме взима в колата си и ме кара в клуба, който те строят — нещо като заведение, дискотека с мото-тема. Изглежда страхотно. Говорим си за областта на Молдова, където живеят много българи — така наречените Бесарабски българи. Иска ми се да отида до там. „Намира се в южна Молдова“ — обяснява ми Саша — все още нямам карта и засега май ще продължа така. Решавам да тръгна днес, да преспя някъде в Бесарабия, да се върна в неделя и да остана в Кишинев, за да мога в понеделник рано сутринта да бъда при Виктор — майстора на глинени неща. Първоначално идеята е да пътувам към пет с някой от техните момчета, но не искам да ги натоварвам — ще тръгна сам. Ще се оправя някак.

Освобождавам стаята си от багажа, моля Катя — девойката на рецепцията, да сложи молдовския флаг на мотора ми. Категорично отказвам на Саша, който се опитва да плати вместо мен. Опитва се и да ми даде карта, но отказвам и това — искам да се оправя без такава — но нямам нищо против да ми обясни как да изляза от града и към кои градове да карам. „Молдова надолу е под формата на клин — събира се. Кишинев е тук горе“ — Саша тика пръст в центъра на триъгълника, който е нарисувал — „А тези области са тук долу.“ Рисува ми план как да изляза от града, който веднага забравям (и нямам намерение да гледам по пътя, ’щото това си е жива карта) и тръгвам в грешна посока още на първия завой. Дъждът е спрял преди да тръгна.

Отнема ми около час да се измъкна от Кишинев — общо питам около десетина човека за насоки, но в крайна сметка съм на пътя. В началото асфалтът не е добър — вълнообразен е, не можеш да караш с повече от осемдесет. След това — колкото повече се отдалечавам от столицата, толкова по-зле става. Някак си, като го погледнеш, няма спор че пътят е асфалтиран от гледна точка на това, че е покрит с асфалт. От друга страна, това не е едно монолитно парче асфалт, а много малки, свързани парченца с различна големина, цвят, височина и фактура. Нещо като парцалено одеяло, което друса повече дори от булевард Цар Борис в София, когато караш по него. Искрено предпочитам да карам по пръстен път, отколкото по този.

Komrat, Молдова

Спирам за първи път в Камрат

— общинският град на Гагаузка област, когато подминавам някаква табелка за пицария. Гладен съм — правя обратен завой и паркирам точно отпред. Пицарията е празна, чудя се защо съм спрял тук, ако търся някакъв контакт с интересни хора. Все едно — тук съм, значи съм тук. Поне ще хапна нещо, надявам се да е вкусно. Докато чакам, от училището отсреща се задават няколко жени и един мъж. Спират се пред мотора и го заглеждат. „Конкретен апарат!“ — казва ми мъжът, като минава покрай мен. Стискаме си ръцете. „Ти откъде си?“ — пита ме. „От България.“ — отговарям. „От България?“ — казва той на български. „А на български можеш ли да говориш?“ Оказва се, че човекът е учител по музика, молдовски българин — казва се Николай Браснибрада. Брада, естествено, няма, но за сметка на това има големи мустаци, разгърдена риза и космати гърди, широка усмивка в комплект с много бръчки около очите, обветрено лице — прилича баш на българин от едно време. Каня го да седне при мен, докато колегите му учители се събират на съседната маса — оказва се, че учениците им завършват девети клас и имат „выпускной“ — нещо като бал. Малко по малко, прииждат и учениците — всички са облечени в костюми с вратовръзки, момичетата са с официални вечерни рокли — всички, обаче са на по 15—16 години, пристигнал съм тук няколко години по-рано, уви. Николай ми разказва за областта — в Гагаузия живеят българи, гагаузи и молдовчани. Гагаузите са племе, което говори на близък до турския език, по начина, по който молдовският е близък до румънския. Всичките народи са в близки отношения и дружат — жената на Николай е гагаузка, много от жените на гагаузите са българки — изобщо, между тях има приятелство, а не вражда или съперничество — въпреки, че често разказват вицове едни за други, в което се убеждавам лично на няколко пъти. Николай ме кани да остана в къщата му в близкото село Кирсово — приемам с удоволствие, но не искам да го натоварвам или да отнемам от празника му — ще го изчакам, докато реши да си ходи — не бързам за никъде.

Излизам от Камрат

и карам само направо — нямам идея къде отивам, просто карам напред. Предполагам, че това е юг. Времето е приятно, но пътят е лош и фаровете от насрещните коли ме заслепяват — наистина имам нужда от почивка. Намирам някаква отбивка с черен път към някакво поле с царевица — завивам по нея, карам двеста метра и спирам. Небето е красиво, обсипано със звезди. Харесва ми тишината тук, пукането на изстиващия двигател, щурците… Просто си седя на мотора, гледайки нагоре. Накрая — спокойствие. Изкушавам се просто да продължа на юг и да си намеря къде да остана тази нощ, някъде другаде — но вече съм се уговорил с Николай, а човекът е много свестен и не искам да нарушавам уговорката ни. Ще изчакам до дванадесет вечерта, и ще му се обадя.

След няколко минути телефонът звъни — Николай е. Тръгнал е да се прибира — Митя ми се извинява, надява се, че няма да си помисля нищо лошо за гагаузите. Уверявам го, че няма, и наистина не си мисля нищо лошо нито за него, нито за който и да било друг. Николай ми обяснява къде в Кирсово трябва да го изчакам, обръщам мотора и тръгвам натам.

Николай слиза от колата, която е хванал на стоп, и влизаме в близкото заведение да пием по кафе. Всички вътре говорят на български — имат акцент с руско звучене, някои от думите са различни, но е ужасно приятно да си говориш с хората на собствения си език, въпреки че си в чужбина. Изреждат се няколко компании младежи, всички ме разпитват за мотора — колко харчи, колко кубика е, колко струва, какъв модел е — всички го наричат „Апарат“. Приятно ми е да им обяснявам, но ми се спи зверски и съм изтощен, така че съм много щастлив, когато с Николай вкарваме мотора в двора на къщата му.

Напомня ми на старата къща на баба ми и дядо ми в Мариупол, Украйна, където живях за малко, когато бях на около пет. Строил я е със собствените си ръце, казва. Дворът е обрасъл с лози, до лехата с доматите е вързано куче. Самата къща е пълна с икони — просто обзаведена, но уютна. Запознавам се с малката дъщеря на Николай — тя е с бебето си, което е леко болно и с температура. Николай ми показва снимки — той е член на православно християнско дружество — правили са обиколка на Кишинев пеша, носейки дървени кръстове, в продължение на 48 часа. С дружеството Николай е издигнал много дървени кръстове в Гагаузия — могат да се видят навсякъде покрай пътя, за него даже са писали в българското списание Тема — показва ми страницата. Има цяла папка с копирана църковна литература и подобни материали и статии. Не иска да си извади нов паспорт и кара със стария си, защото не иска да има чип — смята, че това е знак за идването на Антихриста. Има няколко страници текст за символика — християнска и сатанинска. Сочи черепа със светкавиците на тениската на Alley Sin, която съм облякъл — „Това каква символика е?“ „Рок символика“ — казвам — „Просто е такъв стилът.“ Кой знае какво ще си помисли, ако ми види сайта с всичките черепи, пламъци, звезди и прочее. Символиката е важна, но е по-важно какво ти влагаш в нея и как ти я интерпретираш. Може би.

Отделили са ми легло в стая в другото крило на къщата. В момента, в който докосвам възглавницата, заспивам като треснат с нещо тежко, абсолютно безпаметно и моментално.

Продължението:

Приднестровието и Одеса>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов

Други разкази свързани с Молдова – на картата:

Молдова


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “От Румъния към Молдова (Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор) – 2)”

  1. […] с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме го в Молдова, а сега ще проследим пътя му до Приднестровието […]

  2. Петър каза:

    „…Символиката е важна, но е по-важно какво ти влагаш в нея и как ти я интерпретираш. Може би…“

    Moмко,

    Надявам се след прочетеното да няма обидени (че то в нашата мила татковна, или по-скоро – майковина), ала те моля съвсем сърдечно да се събудиш !
    Тая глуспот която си плеснал показва само коко си бос, колко много има да учиш за Духовното и колко малко си живял !
    Психиката братко, не се гради само от вятъра. Да, той те брули и ашладисва добре, но в момента в който кривнеш от Чистотата и се омажеш с помия, имай в предвид – НЕ САМО СИМВОЛИКАТА ЩЕ ТИ ПОКАЖЕ ЧЕ СИ ОПЛЕСКАЛ НЕЩАТА, но и т.нар. „смисъл“ ще е вече различен.
    Или казано с други думи: „Абе ти влез в кенефа, па си въобразявай че си в музея“
    Аннадъмну ?

    Няма такъв филм, никога е нямало… няма и да има. Това е тотална самозаблуда, че съзнанието и Съзнателността МОГАТ ДА СА РАЗЛИЧНИ от Реалността (особено онази която просто КРЕЩИ със символиката си, с облика си, с енергията си…)

    Добре че си сложил това „може би“, че даваш свобода на предположението, че МОЖЕ БИ си некомпетентен…, по иначе толкова важен въпрос (проблем).

    Със здраве
    Петър

  3. Петър каза:

    А!
    …и само един „тъп“ въпросец – наобиколен от черепи, какво ли Живо чувство може да го осени човек ? Всъщност – каква глупава защита би измислило „Съзнанието ти“, един ден когато всичко се превърне в сатанистическа гадост, и такива като теб се наредят на първия ред към… Чистилището ?

    Просто питам… чудничко ми е…

    Какво по-ужасно има от това, да си заобиколен от смърт и да смяташ че Живееш ?
    Може би да се възпроизведеш :-О , т.е. да дадеш път на рогатия да сее безобраните си форми и смисъл… далеч във времето напред ?
    Да! Това може би е още по-отвратитлено от първото…

    НЕ МИСЛИ БРАТКО – ЧУВСТВАЙ !
    …а ако не се сещаш вече С КОЕ по-точно се чувстваше 🙁 … значе- „язък за барутЯ“ !!!

Leave a Reply


Switch to mobile version