авг. 14 2009

Орлова чука, където орли не видях

Днешният пътепис ще ни покаже красотите на България. За щастие не навсякъде има построени Люлини и Младости, така че все още има хубавини в китната ни родина. Приятно четене:

Орлова чука, където орли не видях

На около четиридесет километра от Русе, по поречието на река Черни Лом се намира пещерата Орлова чука. Поляните около нея бяха нашата цел за едно кратко съботно-неделно пътуване. Групата ни, пътуваща от три, четири града, трябваше да се събере в Бяла. Тръгнахме рано от Варна, ние с Георги и Влади Шидеров. За малко повече от два часа минахме през Попово и стигнахме в Бяла.

Сборният пункт беше на някаква бензиностанция, в покрайнинте на града. Отивайки нататък минахме покрай стар мост, строен от Кольо Фичето. За съжаление, не можах да го снимам. Изглеждаше сякаш изваден от друг свят и по грешка сложен над реката успоредно с моста, по който върви движението.

Групата ни се събра и се отправихме към село Две могили.

Напазарихме си храна от магазина в центъра на града и продължихме по краткия път към пещерата. Мястото около и над пещерата е много красиво и чудесно за палатки. Не бях ходила в тази част на България. Чак аз се учудих, когато се замислих, как след толкова път не съм пътувала из тази част на северна България. А там е красиво. Всичките тези поля, ширнали се до където ти стига погледа. Редуващи се в златно и зелено, пшеница и слънчоглед. Погледът бяга надалече и няма в какво да се спре, мислиш си, че нашата страна не е толкова малка.

Докато разглеждах безкрайността на ширналите се пред нас полета и за секунда не можеш да предположа, че реката минава през тях, образувайки едни от най красивите, мисля места в България.

Разпънахме палатките в малка борова горичка, до която е построена хижата. Пещерата беше в скалата под нас.

Една част от нашата група, вече бяха посещавали тия места. Заеха се със салатите и барбекюто. Казаха ни, че в близост са

Ивановските скални манастири и крепостта Червен.

Отправихме се натам.

Първо отидохме до манастирите. Те представляват църкви и монашески килии издълбани в скалата. За съжаление в момента отворена за посетители е само една църква. скалната църква се намира на височина около петнадесет — шестнадесет етажа. До нея може да се стигне или ако се изкачат стълбите под нея или по сравнително по- полегатата. Гледките от пътеката са зашеметяващи.

Малката църквичка е съставена от две части. Рисунките в нея са запазени в по-голямата си част. Монасите са изглаждали скалата и са нанасяли мократа мазилка. Рисували са върху нея, още преди да е изсъхнала. Понякога са нанасяли са боята на осем — девет последователни пласта. Благодарение на това, картините са останали в дълбочина и вандалското писане върху тях не е успяло да ги изчовърка. Освен това, свещите, които по ония времена са горяли в църквата са оставяли по тавана и пласт сажди, който също е запазил рисунките. В момента рисунките са само консервирани, без да са възстановявани.

Гледката от малката тераса, пристроена към църквата спира дъха. Стоенета на тераската, още повече, когато между човека и бездната е само ниската желязна преграда.

Уредниците на църквата — музей ни разказаха за историята и реставрирането и. Оказаха се почитатели на българската литература. Някакси съвсем на място ми се струваха тук тези книги.

Показаха ни и нещо много интересно — стъклен репер. Малка стъклена пластинка, широка не повече от един пръст и дълга няколко сантиметра. Тя беше зациментирана под пукнатините в тавана на църквата. Оказало се, че този стар меничен начин да се контролира движението на пукнатината е най-сигурен. Датчиците, които били сложени в пукнатината, или се повреждали или акумулаторите, които ги захранват се изтощавали. Тази проста пластинка, била направена с много вътрешно съпротивление / дано помня правилно нещата и не говоря глупости / и най-леката промяна в състоянието на пукнатината щяло да я счупи. Дори и след скорошните земетресения, пластинката си стоеше цяла.

Слязохме по стъпалата под църквата и се отправихме по обратният път, за да спрем на

крепостта Червен

Крепостта се вижда, още от пътя. Разположена е на тесен хълм, настанил се в един остър завой на Черни Лом. Реката заобикаля хълма от всики страни, като оставя само една тясна връзка със съседните височини. Още от далече се вижда, колко добро е разположението на крепостта от гледна точка на защитата и. До крепостта се стига, през селото, което е много красиво и уютно, с къщи сгушени по склоновете или наказали по височините. На много места видях табели — Къща за гости, помислих си, че с удоволствия бих била гост за няколко дни тук.

Крепостта е една от най-старите български крепости, много запазена и реставрирана на някои места. Крепостните стени са като естествено продължение на стръмните каменни склонове на хълма, на който е построена. Освен крепостните стени и кулите в крепостта има няколко църкви, жилищни помещения и занаятчийски работилници.

В единия край на хълма има не много дълбоки, кръгли ями — бронзолеярни. В една от тях намерихме парчета шлака. В цялата крепост има табели, а Митрополитската църква е покрита с навес, за да не може дъждът да отмива градежа. Всички постройки, или групи в крепостта са означени с табели, а на няколко места има карти, които да помогнат на посетителите да се ориентират, къде се намират и какво виждат пред себе си.

Върнахме се по сръмните стълби и поехме пак през селцето, към поляната до

пещерата Орлова чука

На следващият ден пещерата беше отворена. Предният ден бяхме закъснели с разходката си из Ивановите скални манастири и крепостта Червен и екскурзовода на пещерата си беше тръгнал.

Присъединихме се към група ученици, които също бяха дошли за посещение в пещерата. Била съм в Ягодинската и в пещерата Снежанка. Орлова чука ми хареса най-много. Пещерата е издълбана от реката, която дълги години е текла в нея. В резултат на това, всички сводове и коридори са меки и заоблени. Орлова чука е една от най-дългите пещери. Тя е разположена само на едно ниво. Била е дом за пещерни мечки и праисторически хора. Нашият екскурзовод ни показа къс кремък, намерен в пещерата, който вероятно е служел за оръжие на праисторическият човек. По стените на пещерата има драскотини, оставени на местата, където пещерните мечки са острели ноктите си. На някои места драскотините били на разстояние 6—7 сантиметра.

В пещерата зимуват прилепи. Заради тях пещерата не се посещава през зимния сезон. Екскурзоводът ни беше с много приятно чувство за хумор и направи лекцията си забавна и интересна. Групата ученици, с които влязохме в пещерата слушаше със същия интерес, както и ние.

Излязохме в горещият летен ден, приятно разхладени. Събрахме палатките и потеглихме към Варна доволни от кратката, но много интересна разходка. Всичките ни пътувания из България ми напомнят един стар социалистически лозунг: „Опознай родината за да я обикнеш“. Много е банален, но е много верен.

Автор: Ренета Костадинова

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply