авг. 05 2009

Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (3): През Босна и Херцеговина

Днес ще завършим пътуването на Георги из Западните Балкани. Бяхме с него в Албания, Черна гора и Хърватска — на ред днес е Босна и Херцеговина. Приятно четене:

Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани

част трета

През Босна и Херцеговина

Бяхме решили предишният ден, докато пиехме бира, да поспим малко повече, тъй като пътя взе да ни идва в повече от очакваното, за това станахме в 7 ч, за 8 ч. бяхме поръчали закуската. Събрах багажа и всички зарядни, разхвърляни по стаята, но забравих да снимам един контакт, разположен много интересно, на около 2.50 м. над пода, вероятно се ползва само от гостуващи звезди на NBA. В салона домакинът вече беше наредил закуската — всичко беше чудесно — кафе, сокове, мляко, сладко, саламчета, яйце…. Имаше голяма панорамна тераса с чудесна гледка,

очертаваше се поредният слънчев ден, слънцето беше доста високо. Хапнахме, облякохме се и потеглихме, след кратка борба с гаражните врати

Импровизираният маршрут включваше каране по третокласни пътища,

вещаещи интересни моменти, поне до Книн, а после си беше стандартният път за Загреб, който щеше да ни изведе до Плитвицките езера и границата с Босна и Херцеговина. Шосето се стелеше между характерните каменни огради, доста тясно и лъкатушещо, но без неравности.

Стигнахме до село, където GPS-ът упорито показваше път, за който местните не бяха чули — в крайна сметка се доверихме на хората и продължихме. Проблемът беше, че всички пътища си изглеждаха еднакво добре , но в крайна сметка, когато пресякохме магистралата и минахме под нея, вече бяхме сигурни, че сме

на прав път — гр. Дрниш.

Пейзажът е с характерна ниска растителност и много каменист, села не се забелязваха, само табели сочещи вляво и в дясно отбивки (при нас е прието навсякъде пътя да сече всяко село,неудобно и за пътуващи и за местни,no coment…). Спряхме да заредим на една бензиностанция в пустошта, не можех да скрия удоволствието от карането по безлюдните пътища, с плавни завои и огромна видимост(третокласен хърватски и третокласен албански път са коренно различни неща). „Как пък нямаше една дупка“ — даже се възмути и Фори…

Книн се оказа много интересен

и разхвърлян по хълмовете град, на брега на кристално бистра река. Малко след това беше отбивката, за Плитвицките езера, но имаше табела за обход (тук мисля че ние допуснахме грешка, по натам ще обясня.). Следващият град по маршрута, беше Грачац, но стигането до там се оказа истинска епопея. При едно малко градче Кистание, вече беше явно че прекалено дълго караме на запад, спряхме и питахме за посоката — затруднихме доста хората на площада, явно здраво се бяхме омотали. Имаше предложения даже да минем през някакъв „бели пут“ (при нас му викат „черен път“, но настилките ни са с различни цветове, тук камъните са в повече:-)

Уточнихме следващата цел —

Обровац

Отново каране по безлюдни и добри пътища, пред града имаше кръстопът, и ние след кратко колебание решително поехме по грешният, преди града в дясно. Толкова решително, че след 15-тина минути, когато се натресохме на нова забрана и обход на пътя, бяхме минали над 30 км — темпото беше впечатляващо. Отбивката беше към невзрачно селце и каньон, минахме хубав каменен мост, и после през нещо като зона за рафтинг, се насочихме към моста и пътя, който щеше да ни изведе на правилното място.

НО! Мостът го нямаше — ремонтираха го. Не можех да повярвам че няма знак за това. Почнах да губя самообладание, по принцип не ме е яд да обикалям, даже много се кефя да карам из непознати места, особено в случая пътя беше прекрасен, но беше явно че трябва да се връщаме обратно доста, а това не ми харесваше. Нещо ме глождеше по обратният път, за това като стигнахме на мястото със знака за обход, спрях да го огледам пак. Тук се изясни проблема, който сами си създадохме, защото просто при нас нещата не са по този начин. Обозначението сложено на централното шосе (по памет) беше забранителен знак — път без изход. Под него стрелка в ляво и надпис 6 км. Което явно е значело че пътя в ляво е без изход след 6 км., но ние помислихме че пътят напред е в ремонт, и да отбием в ляво…

Както и да е, подкарахме още по-бързо назад към Обровац, който се оказа много хубаво градче, разположено на брега на река, в подножието на крепост — хареса ми.

Пътят после започваше голямо изкачване, но без серпентини — запомних мястото с невероятно силният вятър, който духаше. Добре че бях с тежък мотор, и се крепях на него, макар че главата ми на моменти се вееше като знаме.

Недостижимият Грачац беше в равнина след спускането, заредихме и поехме спокойни към официална цел номер едно за деня. Природата стана видимо по различна — появиха се дървета, обработваеми ниви, зелени ливади. Близо до едно село, от което се виждаха не повече от 10 къщи, видяхме голям завод на КНАУФ, работниците сигурно пътуваха от различни места в околността.

Петнайсетина километра преди

плитвицкия резерват,

пътят вървеше изцяло през гора, виждаха се табели с крайпътни заведения и места за почивка.
http://bg.wikipedia.org/wiki/Плитвишки_езера
За разглеждане на самите езера имаше 2 голями места, с парко-зони за спиране, ние избрахме номер 1, което фактически е последната част, с най-много каскади и водопади, и съответно най-интересна за разглеждане. Паркингът е платен, но момчетата там ни казаха да минем в страни от бариерата, и да си оставим моторите до кабинката — спестиха ни от разходите. Пресякохме шосето и се озовахме на вход 1 — имаше табели с означенията на маршрутите, най-краткият е даден за 3—4 часа (А), съответно щяхме да го вземем за половината време. На касата платих с карта — 110 куни или около 15 евро. Мацката ми даде билета и каза — „Тамо е кафана“, сочейки към останалите постройки. Понеже видя недоумението ми, се усмихна и каза „Спаваш! Оди попий едно кафе…“ — явно съм имал доста изморен вид. Не я послушах, и тръгнахме по пътеката надолу. Няма да се напъвам в опити да опиша красотата на местността — поредица от кристално бистри езера, опасани с дървени пътеки за разглеждане, всичко това между хълмове обрасли с гора.

Самият резерват не е ограден, но едва ли има гратисчии. Намесата на човека се изчерпваше със стълбите, парапетите, алеите, табели с означения за размера и дълбочината на езерата, както и някоя друга пейка. Сетих се за Крушуна и ми стана малко мъчно — и това което имаме като природа, не се цени, и е оставено от държавата на произвола… Чудехме се с Фори, тия как не са се сетили да пуснат кебапчета и бира наоколо, спортен риболов (рибата само дето не беше излязла да пасе…), школа за водолази — водата прозрачна… водни колела, джетове — ама нямат бизнес нюх явно — нас някакво си ЮНЕСКО нямаше да ни спре, ние фондовете отсвирихме, та тия ли.

Плитвице, Хърватска

Обиколихме експедитивно каквото успяхме, поснимахме, и обратно на моторите.

Границата с

Босна и Херцеговина

беше близо, на около 15-тина км. Граничният пункт е голям, и е само един (… а и двете държави не са в Евро съюза), минава се за около минута.

Не съм вярвал че само за няколко километра, може да се усети че си в друга държава — е тук беше така, не че природата ставаше друга, или пътя по — лош (завоите всъщност станаха повече), не знам как да го обясня, но се усети веднага.

Природата в Босна принципно много наподобява родопската — планини, но не от големите и заснежени, а по скоро заоблени и обрасли с гори, релефа е по мек.

Минаването през Бихач беше малък ад — задръстване и лъкатушене по разни улици, след това продължихме по пътя, заредихме (бензина е около 1.40 лв/марки), а малко и по късно спряхме в разкошно пътно заведение да хапнем — цените между другото са народни, валутата — босненска марка = български лев, обслужването навсякъде на висота.

Не пропуснах да се снимам с един „Сараевски киселяк„:-)

Тръгнахме вече поосвежени за Сараево. Сервитьорът не ни повярва, че след 3—4 часа ще сме там, имало завои…. и беше прав. Редуваха се китни селца, с хубави къщи, и не чак толкова, останах впечатлен от град Йайце, супер място за примерна нощувка, в центъра на страната, след това пък се изумих от Травник — това село (най-вероятно е град де….) се оказа някакъв търговски център, с небивали мащаби — халета, молове, бази и всякакави магазини се простираха на километри по пътя — коли навсякъде, хора.

От тук всъщност насетне движението стана доста натоварено, пътя се виеше по поречието на река…….. Единствената магистрала е около 40 км, но е в строеж, и не е много приятно за каране. Вече по тъмно бяхме във

Високо, за да видим пирамидите,

което нямаше как да стане разбира се, но това не ни попречи да се качим до подножието на Пирамидата на Слънцето.

Там стартера ми отново се заинати да върти безпричинно, и последва половинчасов ремонт, притекоха се и едни момчета на помощ, за което им благодарих.

Сараево беше вече близо, стигнахме бързо.

Бях го гледал този град от GoogleEarth а, и ми изглеждаше странно — разположен по дължина, че и хаотично разхвърляни квартали (защото са по хълмове), та се чувствах подготвен — поредното доказателство, че докато не видиш нещо с очите си, няма как да го прецениш.

Булевардът (централният, около него е разположен града фактически) е дълъг около 9 км, изцяло осветен, 3 лентов на повечето места, в средата трамвайните релси, отстрани разкошни нови сгради и офис центрове, нямаше паркирали коли отстрани, много зеленина — просто бях възхитен. Старата част, в която имахме резервация за хостел, беше в източната част на града, и за това го пресякохме целият.

След около час лутане го намерихме, GPS а нямаше батерия, а старата част си е лабиринт — оказа се че е хотел с 4 звезди, сгушен между старите сгради наоколо и точно до една джамия. Фори се притесни — „ Ходжата ако ревне в 5 часа, ще ни съсипе спането!“. Успокоих го, че както сме уморени, със сигурност трябва да реве до към 7, та да ни събуди, което обаче не ни попречи, да хвърлим багажа, да се изкъпем и да излезем на среднощна разходка. Осветен център, дюкянчета, калдаръмени улички, катедрала, православна църква и джамия, в перфектно състояние, не далеч едно от друго, парк, масивни сгради от началото на 20 век, по-модерни постройки — шарено и преливащо се едно в друго — горещо препоръчвам мястото.

Ядохме пица на парче, после седнахме в едни младежки клуб, където пихме по бира, и обсъдихме впечатленията, а на връщане в хотела, пътьом взехме и бутерки, да се подсладим.

6-ти. Май. Първото нещо което направих, след като се събудих, бе да си тресна главата в тавана — стаята беше мансардна, и креватите бяха разположени с възглавниците към ниското.

Излегнах се пак блажено, днес нямаше за къде да бързаме — беше предвидено малко мотаене из града и обратно към дома. Станах, не пропускайки пак да си ударя главата, и се качих прав на леглото, прозореца беше точно отгоре, като го отворих, излязох почти до кръста над покрива — панорамата беше зашеметяваща. Тук да отбележа и един не много приятен факт — многото гробища в Сараево — виждаха се в различни посоки, не знам дали са в резултат на войната, но е факт че на повечето паметници крайната дата е около 94—96 година. Слязохме отново до центъра по едно малко сокаче, между много дюкянчета, закусихме, и седнахме да пийнем кафе. Не сме пробирали мястото, сервитьора даже беше някакъв дядка. Пита ни нормално или „босненско“ (в Гърция е гръцко, в Албания — албанско, а България… турско…), предпочетохме второто, и не сгрешихме — поднасят го в медните съдинки, както е сварено, в чашата локум и пакетчета захар,от по 10 г. обаче.

Ароматно традиционно местно кафе, в центъра на далечен екзотичен град, в прекрасна пролетна сутрин — с една дума — КЕФ!

След половин часово мързелуване и наслада се прибрахме в хотела — стандартната процедура по опаковане и събиране, после връзване върху моторите. По-точно аз връзвах, Фори се беше изглезил с куфари…, но това е от годинките явно.

Нашата посока беше на изток, и понеже движението в тази част е еднопосочно, направихме малка обиколка, тъкмо позяпах отново, и пак мога да кажа същото — хубав град, заслужава си посещението.

В посока към Сърбия

пътят е живописен, и минаващ през много проходи и тунели.

Босна и Херцеговина се води федерация,

отделните административни области са отбелязани с табели — например „Република Српска“ — от шосето няма как да видиш дали се променя нещо, факт е че всичко изглежда добре, и не може и да се предположи за кръвопролитните конфликти в миналото.

Сега да вметна, понеже вече бяхме към края на пътуването си, за спекулациите със полицейското отношение — толкова катаджии и проверки по пътя, като в България, няма в нито една държава, в която съм бил, жалко че резултата май го няма. На едно изпреварване — колона от камиони и коли по нанагорнище, тъкмо излизахме отпред, с явно доста превишена скорост, и явно доста чуждестранни, когато видяхме полицай. Имал съм такива ситуации при нас, и затова вече си го представях как плонжира с палката, виждайки летящите отсреща актове (суми). Изглежда е преценил ситуацията, че това е начина за безопасно изпреварване, защото не реагира, а си остана усмихнат. Направо се почувствах неудобно.

В движение решихме да се отклоним и минем през Гораздже, без ясна идея — просто познато име от някъде. Нищо впечатляващо от града, разположен е на брега на река Дрина, центъра беше много оживен, виждаха се следи от куршуми по сградите. Пътят след това се вие около язовир / река до Вишеград — впечатляващо е, защото има може би над 50 тунела, хвърлен е много труд за този път, терена просто си беше планински. Вишеградския мост го снимах докато бях спрял на едни светофар, малко след това спряхме да заредим. Не приемаха карти, но за сметка на това взимаха евро, та си сипах гориво безпроблемно.

Малко отклонение, илюстриращо балканските нрави и страсти, от миналото на Фори — спира на бензиностаниця някъде в региона, и пита с каква валута да плати — „Каква пожелиш — динари, марки,долари, евро…. без хърватски куни!“, „Е защо?“, отговора е „Оти мразим хървати…“ .

На Босна и Херцоговинската граница

проверяващият ми смигна заговорнически че талона ми е изтекъл (беше се заблудил, талоните нямат указан срок, просто бях регистрирал мотора преди 5 дена…), но това няма да е проблем. На

Сръбската граница

— човека ни посрещна с „Добро дошли у Србия“… границите не са това което бяха. Може би факта че сме с мотори, и явно се мотаем с туристическа цел, предразполагше хората, но негативно отношение не срещнахме никъде!

Пътят вървеше през национален парк „Мокра гора“, на едно от ключовите места с много катерене и серпентини, сега има нов тунел — направо миришеше на боя.

Опитах се да се сетя, правен ли е тунел скоро в нашата държава (магистрали явно не ни трябват), единственият за който се сетих е втората „тръба „,при Дупница, ама то чак в Брюксел се разбра за него.

Когато стигнахме Ужице , се видя че има някакво сериозно събитие, защото имаше полиция на всяка отбивка. По-натам разбрахме, че има мач на „Црвена звезда“ с местният отбор, а президента Б. Тадич е всред публиката. Няколко километра след това ме настигна едно ХТ, водача ми направи недвусмислен знак с ръка — да пийнем, махнах му да води напред, обърнах се да предупредя и Фори. Направо се шашнах — зад него двете правителствени коли на президента със сини лампи, се опитваха да го изпреварят, явно неуспешно. Размахах ръце, да направи място на човека, че явно бързаше. Пуснахме ескорта, а ние седнахме в много приятно крайпътно заведени е, с подходящото име „Пътник“.

Човекът, който ни отби, ни покани на местният сбор (в Златибор, може би ще отида), поговорихме си общи приказки, каза ни ако имаме някакви проблеми, където и да е, да звъннем, или ако минаваме от тук пак, да преспим при него. Мислех си че тоя тип хора е изчезнал, явно има още такива.

Хапнахме пъстърва, със салата, пихме кафе, и отново по моторите — оставха ни малко над 300 км до дома. След Чачак теренът ставаше по-равнинен, но движението по натоварено. В Кралиево заредихме за последно, интересен град, с омотано движение, имаше даже задръстване. От тук насетне гонехме отбивката при Пояте, за магистралата, където щяхме да се разделим — Фори през Калотина за София, аз — през Парачин — за Връшка чука.

Основните пътища в Сърбия са добри, без дупки, но се забелязват кръпки. По лични мои наблюдения, колкото по малки са кръпките по пътя (а не е изрязан цял участък например), толкова по зле е една държава — това показва липса на бюджет. А в тази обиколка нещата си бяха точно така — колкото по на изток отивахме, толкова по-малки, но по-многобройни, ставаха кръпките.

Границата на Връшка чука съм я минавал многократно, нищо запомнящо, дано скоро махнат визите, да живнат малко тия погранични райони. Минаването на нашенската граница е най-бавно и объркано, поради дебилната система с флашките, и разнасянето им по гишетата — от 4 до 7, по мои наблюдения, така и не разбрах кое за какво е. На всички граници има КПП и Митничар, при нас — камара народ. Всеки път ги питам не са ли чули за мрежа между компютрите, поне да споменат пред началството че има и такова чудо… за посмешище сме станали, винаги да преоткриваме топлата вода. И това беше, към 8 ч. си бях в къщи — успях да се прибера за именния си ден…:-)
За край — не знам колко километра изминах и колко пари съм изхарчил, колкото и да му се вижда странно на някой, „планът“ който следвахме беше от няколко точки, през които да преминем (Дубровник, Плитвице, Сараево), а как, от къде, и кога — това се решаваше в движение, просто си оставихме място за приключенската тръпка, а тя, за мен си остава едно от най-важните неща,при подобно пътуване. На някои от местата ще се върна със сигурност…

Край

Автор: Георги Георгиев

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version