авг. 04 2009

Почивка на Мармарис (с разходка до о.Родос)

Хайде на море! Този път не нашето, не гръцкото, ами направо — турското. За Турция се чуват разнопосочни мнения като място за почивка — днешната е гледна точка на Стоян. Приятно четене:

Почивка на Мармарис

Булгаристан-Мармарис-Родос

Разстоянието между София и Мармарис е около 800 км и се взима за около час и половина със самолет. Във времена на световна финансова криза обаче чартърът е разчетен по-скоро като междуселски автобус и минава първо през Анталия да оставим там малко туристи, после кацаме в Бодрум да оставим и там още малко, а нещастниците с крайна дестинация Мармарис ни товарят в автобус за последните 150 км.

Мармарис

Първото впечатление е за сахарска жега. Градусите са около 45 в един на обяд, а слънцето толкова ослепително, че без слънчеви очила трудно се гледа. Автобусът обачи ни посреща с приятното бучене на климатика, а уютна табелка ни уведомява „2 вода = 1 $“. Турски вариант на руския език. Деси е толкова замаяна от жегата, че се обърква първоначално и ме пита защо водката е толкова евтина и се предлага в автобуси. Батко обаче има само долари и евра и то в големи купюри, щото в София турски лири не се продават даже в единствената турска банка. Пък и вкоренения български комплекс „тея се опитват да ме минат нещо“ ме ръчка да не бързам с покупките, преди да съм проучил пазара.

На първата спирка за почивка влизам в магазинче и излизам гордо с две бутилки вода за два долара. Прецакан с курса и цената, но щастлив че съм се опитал да заобиколя системата. Народопсихология в действие.

Така в шеги и закачки към 16:30 стигаме най-накрая в хотела.

На рецепцията пак ни посрещат на руски. С 70% туристи руснаци, тука всички го говорят или поне се опитват. Аз се правя на луд обаче и отговарям на английски. Даже искам формуляра с хотелската политика на английски разбирате ли, нищо че след 4 години в Москва нямам проблеми с езика меко казано. Така де, в Евросъюза сме все пак, стига ни бръснаха за 16-та република.

Дали за отмъщение или просто така, но гадината на рецепцията ни дава някаква забутана стая в странично крило, точно над нощния бар. Голям проблем както се оказва после. На всичкото отгоре стаята не отговаря и на тризвезден хотел в Карнобат. Да ме прощава Карнобат. А се води 4 звезди. Гардеробът е подпрян с някакви трупчета, стената е олющена, над вратата има 3 пръстта луфт, ваната в банята е цялата на ръждиви резки оставени от античните и течащи кранове. Слава Богу, климатика работи, а чаршафите и кърпите са нови и чисти, така че ще оцелеем и този път.

Преди вечерята има опознавателна среща.

Дебел намек от страна на туроператора да се запишеш поне на 1—2 платени екскурзии. С Деси още от София сме решили задължително да посетим Родос, който е само на 40 км с ферибот. Цената е 50 евро на човек в двете посоки заедно с пристанищните такси. Записваме се и на обзорната обиколка на Мармарис и околностите. Обикновено пътуванията ни минават в нонстоп обикаляне на музеи и забележителности и сега сме настроени за кротко лежане на плажа и чести прибежки до бара.

Обиколната екскурзия е първа и е насрочена за 14:00.

Гениално решение, спор няма. Туристът трябва да бъде мъчен и унижаван по всеки възможен начин. Особено организираният такъв. За пореден път се убеждавам в правотата си да си организирам сам всички екскурзии и да не пътувам в никакъв случай с група.

В нашия хотел между впрочем се оказват най-много българи — цели осем. Млада варненска двойка, възрастна двойка счети и юрист и дъщеря тинейджър с майка си, която участва нонстоп в анимацията край басейна и съответно целия хотел я знае. Като Валя от Афганистан. Бедната жена до края на почивката не може да ги убеди, че се казва Ваня и е от България.

Чакаме автобуса близо половин час на 44 градуса жега и си бъбрим непринудено.

Развличат ни турските шофьори. В сравнение с тях софийския маршруткаджия изглежда като деликатен австрийски пенсионер, излязъл на неделна разходка с мерцедеса. Колани никой не слага, мигачите са непонятно устройство, а клаксонът — пръв приятел.

Трафикът е непрекъснат обаче и пешеходецът се преследва със завидна спортна злоба и хъс. Даже ние, калени от софийските улични „правила“ се затрудняваме с пресичането. На зелена светлина и пешеходна пътека колите фучат с 90 и даже ядосано те гледат и псуват за наглостта да се опиташ да пресечеш пред тях. Милите англичани обаче са в истински шок. С Деси наблюдавахме млада двойка да седи 15 мин и отчаяно да чака някой да спре, за да пресекат. Най-накрая се смилихме и тръгнахме, последвани от тях и писъка на мъжа „давай, мило това е нашия шанс!!!“. Абе, ориенталска работа.

Автобусът разгеле идва

и на бегом се качваме. Климатик. Тоя път батко си знае урока и доларчето за ледените води е приготвено.

Първата спирка е Ичмелер

Съседен на Мармарис курорт на около 8 км. От Мармарис дотам се стига и с маршрутка за 1.5 лира или водно такси за 5. Курсът лира-лев е горе-долу 1:1. Ичмелер е предпочитано място за почивка на англичани. Хотелите са по-малко, преобладават двуетажни вили с обзаведени кухни. Зажаднелите за слънце британци идват поне за месец и предпочитат да отсядат в къщетата и да си готвят. Хотелите са по-малко, н опък са луксозни. Показват ни един петзвезден, приличащ на замък с частен кей. Миналата година чичо Бил Гейтс акостирал там с яхтата си и останал няколко дни. Роман Абрамович да не остане по-назад и той милия. Крайната точка на пътуването ни е Скалата на влюбените, цялата нашарена с надписи на местни и чуждоземни влюбени. Отгоре има и чудесна гледка към изхода на залива, където се срещат две морета.

Вляво е Средиземно море, вдясно Егейско.

В програмата следва

посещение на магазин за прочутите златни турски изделия.

Заема цели три етажа, охраната е многобройна и гледа лошо. След кратка лекция на неизбежния руски език на тема „що е злато и как да го изнеса на границата“, ни пускат да пощъкаме по щандовете. Любезните домакини ни раздават студен чай, но не забелязвам някой да се е засилил с покупките. В програмата на занятието е отделен цял час, а ние свършваме с обиколката за 10 мин. Добре че има кафене, та да мушнем по сладолед и сок, докато мине времето. Нататък следва

изкачване до най-високата точка на Мармарис,

откъде да си направим панорамни снимки. Градчето е само 30 000 жители и се обхваща с поглед като на длан. В дъното се вижда и залива с яхтеното пристанище. Абе, настройваме се романтично почти. Екскурзоводката обаче бързо ни сваля на земята с подканянето да тръгваме за следващия магазин. За кожи. А след него следва фабрика и магазин за локуми и магазин за килими. С Деси решаваме да пропуснем шопинг тура и да се върнем към басейна в хотела. За да подпомогнем все пак и ние турската икономика пътьом си купувам плажна хавлия с емблемата на Арсенал за 11 лири. Изглежда като истинска даже 🙂

Следващите два дни не мърдаме от хотела.

Спим, ядем и плуваме. Вечер се разхождаме по крайбрежната (дълга цели 12 км) и чат пат сядаме някъде да пием по коктейл и да послушаме музика. Бийтълс и Абба изпълнени наживо с приятен турски акцент. Сервитьорите чат-пат стават и почват да танцуват и пляскат с ръце. Освен децата обаче никой не последва примера им.

Родос

В сряда отпускарското ни ежедневие е нарушено с ранно ставане за трансфера до пристанището. Екскурзоводката (или както я наричаха другите туристи „нашата ръководителка“) ни е обяснила че на автобуса ще има голяма червена табелка с надпис „Родос“. Така че когато поредния автобус идва и спира никой не му обръща внимание. Ние си чакаме тоя с табелката. Минават 15 минути, през които яко попържаме „турската му работа“. Накрая от чакащия автобус изскача шофьора и ни пита „Родос, ма фрренд?“ малко изнервено. Мдаа… Гузно се качваме под унищожителните погледи на останалите пътници.

Разстоянието до Родос е около 40 км и се взима за 50 минути. Катамаранът е пълен с англичани, шведи, немци и група ужасно шумни сърби. Няма и един руснак обаче, което е приятно разнообразие. Шенгенските визи ги спират пък и безплатната бира и водка в хотела зян ли да отиват?

Пристанището в Родос

е три пъти по-голямо от това в Мармарис и поне толкова пъти по-уредено. Любезен чичка ни насочва към гишетата за паспортен контрол, опашката върви бързо и скоро сме на гръцка земя. Имаме шест часа на разположение и трябва да се състави план. Варненците носят огромна чанта за плаж, колежката счети настоява да посетим непремнно замъка на рицарите, а на мен ми се ще да пощъкаме на спокойствие по уличките в стария град. Решаваме да отидем заедно до замъка и оттам да се разделим вече по интереси.

Старият град,

където са повечето от туристическите обекти, е обграден отвсякъде с внушителна крепостна стена и е съвсем близо до пристанището. На местата където според легендата е бил стъпил прочутия Родоски колос сега се издигат две колони с еленчета на тях. Вечерта когато се зачитам в събраните листовки и пътеводители разбирам, че всъщност Колосът никога не се е издигал на входа на пристанището и колоните с елените са туристическа атракция. Високата 33 метра статуя най-вероятно е стояла в Стария град, близо до двореца на Великия магистър, където преди пък се е издигал храм на Аполон. Легендата с гигантската статуя, стиснала запален факел и корабите преминаващи между краката и обаче е определено по-атрактивна от туристическа гледна точка. Гърците ги обичат тия драматични моменти. В Атина си спомням как екскурзоводката ни обясняваше, че камъните на Акропола са докарани от близките села, защото туристите още преди десетки години са отнесли де що камъче има. За да няма празно обаче предприемчивите гърци редовно карат със самосвали нови „антични“ камъни.

Родос е един от малкото гръцки острови,

където не е разменяно население с Турция след войните, в резултат на което има сериозно турско малцинство. Само в Стария град видях две джамии. Освен турско се усеща и италианското присъствие тук. Уличките и доста от сградите напомнят ужасно за Италия. От началото на 14 век островът е завладян и управляван от Ордена на хоспиталиерите, известни и като малтийски или родоски рицари.

Дворецът на Великия магистър

е реставриран по време на италианското управление на острова през 1930 година и е разположен на самият връх на Стария град. Входът е 6 евро, а вътре е пълно с огромни зали с великолепни мозайки, чудесен вътрешен двор с римски и древногръцки статуи и нелош музей разказващ историята на Ордена. След културната програма и краткия обяд (пилешки гирос с наливна местна бира) с Деси нападаме магазинчетата. Така хем съчетаваме приятната разходка по живописните улички, хем задоволяваме шопинг страстите си, които ни карат да влачим след всяко пътуване една камара сувенири със съмнителна стойност. Ако ходите до Родос ви съветвам да си купите фигурка на рицар. Има цели магазини пълни само с рицари в най-различни размери, форми и пози. Направо се върнах се в трети клас и ми се прииска да да си строя една армия от войници пред входа на един от магазините. Завършваме обиколката в приятно улично кафе на оживен площад с две фрапета и сладолед.

Следващите три дни отново се потапяме в любимото ни фарниенте, както казват едни също толкова мързеливи люде. Деси сериозно разширява познанията си по руска култура и език.

Рускините

особено много я впечатляват. Всичките отиват на плажа с високи коркови токове и с тежък вечерен грим. Всеки ден са с различен бански, а прическите им са отпреди 20 години. Вечер пък слизат в ресторанта с блестящи златисти ламета, още по-високи токове и задушаващи парфюми. След вечеря можеш да ги видиш около една палма на входа на хотела където позират с часове в най-различни пози, използвайки богат реквизит. Любимото ми е пък като излязат от морето и застанат изправени до хавлиите си. Прилежно се въртят по 10—15 минути докато напълно изсъхнат и тогава лягат. Въобще, видиш ли жена на високи токчета права около шезлонг е рускиня.

Видиш ли пък мъж с татуировка е англичанин. От 10 преминаващи англичани, 9 са татуирани поне на едно място.

Последния ден решаваме

да се разходим до пристанището и да посетим малката крепост над него.

Дотам се стига най-лесно с маршрутка — 1.5 лири на човек за около 15 минути. Турските маршруткаджии са по-отворени и от нашите. Не издават билетчета, но за сметка на това пък ти посочват, при това с тоза твърд тон, къде да седнеш. Тея лиготии със свободния избор са оставени на тъпите европейци 🙂

В центъра на града е разположена и

грамадна статуя на бащицата Ататюрк.

Имат си хората сериозен култ към него и във всяко село даже има някакъв монумент. На статуята изглежда като симпатичен чичка с каскет, взрян някъде напред в бъдещето. Входът на крепостта е 4 лири, а пичът на касата като екстра ни връчва и куп пътеводители за де що забележителности има в околността. Чак за древния Книдос, който е на стотина километра от Мармарис.

Крепостта е построена през есента на 1522 от султан Сюлейман Великолепни, който по това време използвал местното пристанище като база за нападението си над Родос. Нещастните рицари били покорени през януари следващата година след няколко месечна обсада.

Вътре има приятен озеленен двор, изобилие от амфори и антични колони и малък музей с етнографска сбирка. Последната може малко да те притесни. Все едно си в Ослековата къща в Копривщица — миндери, медни мангали, дърворезбовани тавани… Архитектурата на старата част на Мармарис също удивително напомня възрожденските ни къщи, а като добавим и кухнята, която на практика не се различава даже и по имената извода е стряскащ. Булгаристан, май френд 🙂

На връщане решаваме да се приберем пеша и

да минем през покритите търговски улички,

които приличат на умален вариант на Къпалъ чарши. Търговците са ужасно изобретателни в опитите си да те вкарат в магазинчето си. Един даже се опитва да ме сваля и ми обяснява колко съм сексапилен с тези слънчеви очила и да ваема да вляза в магазина му. Срещаме и сънародник от Пловдив, продаващ кожени якета, който с радост си побъбря с нас на родния език. Харесваме си един по-голям магазин за сериозни покупки. Продавачът веднага ни носи по чаша леден чай и ни пита дали да усили климатика. Като разбира откъде сме кима одобрително „Йес, йес София… Дружба, Младост…“. Опитва се и да разшири езиковите си познания като пита как е на български чая, с който ни черпи. „Яблоко?“. Не бе тъпак — „ябЪЪЪлка“ чай. Комшито добросъвестно повтаря няколко пъти „ябъъъъълка чай“ след нас. След края на урока се заемаме сериозно с покупките. Чинии за стена, пепелници, магнитчета и всякакви джунджурии. 44 лири. Предупредени сме обаче, че ако не се пазарим сериозно ще обидим търговеца и аз като възпитан човек се тръшкам и клатя глава като за последно. В крайна сметка взимаме нещата за 35 лири, а човекът с дълбока въздишка обявява че само заради скъпия си комшу е направил такава отстъпка.

Правим почивка в един от стотиците барове по крайбрежната (известна и като Бар стрийт), за да видим къде фрапето е по-хубаво. Цената му е еднаква — 8 лири (4 евро в Родос) и учудващо е по-добро от гръцкото. Време е за Булгаристан 🙂

Автор: Стоян Чочков

Снимки: авторът

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Почивка на Мармарис (с разходка до о.Родос)”

  1. Снайперист каза:

    Направо недей да се връщаш в „Булгаристан“, виж какво си е хубаво там?

  2. Росица каза:

    Ако ми позволи авторът, ще направя някои дребни уточнения (нали пътеписите са справочна литература за много пътуващи!!!):
    – лири МОГАТ да се обменят в София на не едно място; в градовете, близо до границата е още по-лесно;
    – разстоянието от София до Мармарис е около 1140 км, ако се пътува по суша. Само до Измир са близо 900 км.;
    – ако ползвате междуградски автобуси самостоятелно, ще бъдете почерпени с вода, кока кола или чай + дребен сладкиш – влиза в цената на билета;
    – Родос можете да посетите самостоятелно за цена с 10 евро по-ниска от посочената в пътеписа.

    Поздрави!

  3. Lilia Ivanova каза:

    Ако ми позволи авторът, още дребни уточнения:
    – температурите НЕ са 45-градусови през май-юни и септември-октомври, тогава почивката в Турция e много приятна;
    – относно валутата – подгответе се с лири и долари, за големите покупки – карти.
    – обикновено организацията на екскурзиите е като по конец, случва се наистина лош късмет. На място може да се намерят по-добри оферти, затова още първия ден разузнайте в центъра на курорта. Така вместо на две, може да отидете на три екскурзии.
    – не пропускайте посещенията на големите златарски, кожени, килимарски и други магазини, включително ревютата, у нас такива все още няма. Безплатни са, лукс, обслужване…
    – критериите за категоризация на хотелите в различните страни са различни, затова платете за повече звезди и ще си спестите разочарованията.
    – колкото до обслужването в турските курорти, мога само да се надявам някога и у нас да бъде такова – теманета, усмивки, внимание. Сори!
    Поздрави!

  4. go6o каза:

    Добре описано !

  5. Милан каза:

    Пълна тъпотия. Пътеписат нестфува нищо. Това по скоро са бръщолевиците на един „стар“ мърморко. От 2002 година всяка без изключение съм по 22 дена на това райско и приказно място.

  6. Стойчо каза:

    @Милан, само да знаеш, че и коментарът звучи по същия начин

Leave a Reply