юли 31 2009

Идеята (1 част от Около света надясно – околосветско пътешествие с мотор)

Доживях! От днес на страниците на нашия сайт ще можем да проследим околосветското пътешествие на Коста, който е решил да обиколи света на мотор. За тези, които са забравили: той автор на разказа Как си докарах мотора до София с влак

Пожелавам му успех в новото пътешествие и ще публикувам веднъж седмично най-интересните и важни (според мен) части от дневника му. Все пак пълния му дневник можете да четете тук http://www.thefireinside.us, а на страниците на нашия сайт ще следим само най-важните моменти. Планът му е да тръгне на Изток, да обиколи Азия, да мине през Северна Америка, Западна Европа, да обиколи Средиземно море и отново да се върне в България от Изток.

И така (малко се вълнувам), започваме:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част първа

Идеята

Всеки може да направи околосветско пътешествие с мотор. Просто се качваш, палиш и тръгваш. Няма нищо сложно, само път.

Но не е това идеята.

Много от нас живеем по инерция, без да се наслаждаваме, без да търсим, без да изследваме. Опитвайки се да бъдем като всички, да се впишем, отговорим на изискванията и представите на другите за нас, забравяме да бъдем себе си — докато накрая забравим, че сме забравили, и започнем да просто да съществуваме. От ден на ден. Без страст. Без огън. Без цели, без надежди, без Мечти. Събуждаме се, ставаме, висим в задръстванията, отиваме на работа в гадните офиси, които не ни кефят и започваме да правим нещата, които не ни кефят. Изкарваме поредния еднакъв ден, който също не ни кефи, само за да го повторим утре — и това ни убива, но уви — вече сме приели, че нещата стоят така. Трябва да се бориш за всичко, трябва да работиш нещо, което не ти пасва — всички останали правят така. Не може всички други да са се объркали. И така, оставяме настрана надеждите си и заравяме Мечтите си в чекмеджето, надписано „Неясно и далечно бъдеще“, а после ежедневно, малко по малко, бавно изгаряме целия шкаф, наречен „Живот“, защото нямаме време за глупости — нали трябва да работим нещата, които не ни кефят. Ъмм… Не е ли малко тъпо?

Обратно на Мечтите. Имам една теория за Мечтите — доста простичка. Мечтите са крайпътните камъни на живота. Бели такива, с червени връхчета и номерца. Когато вървиш по тях, ти си на пътя си. Усещаш го с всичките си фибри (каквото и да е това фибри) — това е Твоят Път. Ти си пълен със сила, целеустремен, и на него се случват магически неща. От мечта на мечта, ти вървиш натам и растеш, защото когато се сблъскваш с трудностите, знаеш за какво се бориш и не се предаваш, а когато паднеш, ставаш и тръгваш пак. Към мечтите си. Понякога обаче, ние се отклоняваме. Има твърде много билборди встрани, които ни отвличат вниманието — лъскави и нови коли, които можем да имаме ако поработим още няколко години в работата, дето не ни кефи, самки с големи млечни жлези, (които, естествено, също искат лъскави коли и още по-големи млечни жлези), повече и повече джаджи, финтифлюшки и украшения, от които нямаме нужда… и в един момент, ние се оплитаме в мъглата на света на другите, и се оказваме някъде в полето, обрасло с високи бурени, загубили своите крайпътни камъни от поглед. Усещаме, колко е трудно да се върви във калта, но все пак, около нас е пълно с други загубили се хора… Трудното става нормално, и бавно забравяме, че преди не е било така. Аз си спомням, как преди не беше така, колко лесно се вървеше, как всяко нещо се случваше с цел, как нямаше случайни неща. И ми липсва. Искам да се върна пак на Пътя си. Защото аз също се загубих. Но това не е важно. Човек се губи, понякога. Важното е, че искам да се намеря, и взех решение да го направя сега — не някога, когато съм готов. Сега. Това, което трябва да направя, е просто да се замисля — кой е най-близкият ми крайпътен камък, такъв един, бял, с червено връхче и цифричка?

Последният път, когато се чувствах наистина добре, беше когато пътувах сам с мотора си към България — 3000 километра през разни шантави места в Европа, през които дори не се предполагаше да мина, срещайки хора, които не предполагах, че ще срещна, и преживявайки най-невероятни приключения — това беше най-якото пътуване на света, и тогава се чувствах щастлив. Да пътувам просто така, носейки се без план и без карта по течението, приключенската — това ме влечеше.

Има някои моменти в живота, когато или трябва да действаш или не — няма среден вариант, не можеш да отлагаш, просто взимаш решение. Моето решение беше да скоча в неизвестното, и после да мисля. Някак си, когато се поставиш в позицията да действаш, вместо да планираш, нещата започват да текат и да се случват. Не казвам, че да планираш всеки детайл е нещо лошо — просто това не ми е в стила. Аз изхождам от презумпцията, че нещата, които Трябва да се случат, ще се случат — няма друг вариант. И няма случайни неща. Ако не успея да свърша нещо като хората, значи или не е трябвало да стане така, или следващия път ще стане по-добре, отколкото би станало сега. И винаги съм прав. Ако не разбирам защо нещо е каквото е сега, значи още не е настъпил моментът да разбера. Има нещо невидимо, което направлява животите ни, и единствения начин да го видим, е да погледнем назад.

Имам и една друга теория — когато правиш това, което искаш, когато си наистина себе си, когато си щастлив, бидейки това — всичко друго ще си дойде само. Това е като сложен пъзел от милиони, милиони разноцветни парченца. Можеш просто да започнеш от някъде, и след няколко хиляди години да имаш реалния шанс да го завършиш, а можеш и просто да потърсиш единственото парченце, което има значение — твоето истинско Аз, и да оставиш другите парчета да се съберат около него сами. Това не е лесно — но може би не му е идеята да е лесно, може би точно това е смисълът — един голям, хубав тест за всички — съберете пъзълчето, сладурчета, преди да минете към следващото — това беше за идиоти.

Така, малко по малко, се роди и тази идея — да следвам себе си, моето си Вътрешно Горене, да интегрирам в един проект всичко, което ме влече — пътуването, писането, рисуването и създаването, снимането и споделянето с другите, дори, отчасти, мисленето, доколкото това може да се приложи към мен. Това пътуване е моето връщане на пътя, моето търсене на щастието. Това е моето тръгване към най-близката мечта, за да изляза отново на Пътя си. Това, което ще направя, е най-доброто, което мога — останалото ще оставя на Бог. Това, което искам да постигна, преживявайки своите приключения, е да ги направя и ваши.

Варна — Румъния

ден първи

Рали ме събужда, като слага върху мен чиния със сандвичи. Това са само няколко от многото, които майка и е подготвила за мен за из път. Прави ми кафе, аз се опитвам да си разлепя очите и да премина плавно в по-адекватно състояние. Чувствам се добре. Това е друго. Така може, така се живее. Още малко, остава само всичко да се допише и да тръгне от самосебе си. Аз трябва да допиша дневника от подготовката, да подготвя някакво инфо за видео материалите, които съм започнал да монтирам за Стеф и Ясен, и да направя няколко от финалните екрани за тях с кой какво е правил и всичко останало. Phew. Още малко и ще съм съвсем свободен да правя к’вот си искам. Култ!

Чувам се по телефона с Шидера и Жоро от Варна, които ще ме изпратят до Румъния с моторите. Разбираме се да се видим на „Трите лъва“, откъдето да тръгнем. Преди това искам да залепя част от незалепените лепенки по мотора — имам цяла торба с такива, стремях се всеки от спонсорите да го има най-малко по веднъж на куфарите, а сега ще ги сложа и на останалите празни места. Получава се готино — въпреки че е много шарено, стои някак си естествено. Харесва ми.

„Трите лъва“ е с нова, отворена градина отвън — добре дошла за обедната жега. Времето с момчетата минава бързо — Жоро е инструктиран дистанционно от Тонико да провери дали ми е сложен добре Скотойлерът — устройството за автоматична смазка на веригата — прави го, опаковахме нещата и сме готови за път. Жал ми е, че Раличето няма да успее да дойде с нас — някой можеше да я хвърли до Дуранкулак и да я върне — при мен няма място — но тя няма да успее да се върне за смяната си.

Сбогуваме се. Ще ми липсва.

Дуранкулак.

Мамка му, вече сме тук. Коремът ми леко се е присвил, но не толкова, колкото си мислех. Това е като ходене на зъболекар. Най трудно е да седнеш на стола, най-трудно е началото. Сега излизам от България, и само Бог знае кога ще се върна, къде ще ходя, къде ще спя и какво ще правя. Във какво се забърквам, във какво се забърквам… няма да мисля за това. Нито крачка назад. Спираме на табелата — „Румъния — 0,5 км.“ Момчетата са до тук. Стига са ме изпращали, време е да се отделя, да изляза от България, да се откъсна — един вид да се родя пак и да започна новата фаза в живота си, излизайки от утробата на родината си. Шляк — и аааре, довиждане, и добре дошъл нов, непознат свят. Прегръщаме се за последно, паля и тръгвам с яко газ и бибиткане. Вече съм започнал, но сега — сега правя следващата важна крачка.

Будката за документи на границата е съвместна българо-румънска

— вече не е разделена на две страни. Митничарят поглежда мотора ми с вдигната вежда и стои така. „Правя околосветско, затова така изглежда.“ — пояснявам. „Сам?“ — пита. „Сам“ Подава ми документите. Толкова лесно и бързо. Скитник пали, тръгва, и сме в Румъния.

Отстрани са поля с нещо жълто и веещо се, сигурно пшеница, зад нея е морето. Красиво е, прилича едно към едно на България. Малко по малко, къщите отстрани се променят, архитектурата става различна — това се случва, когато пресичаш повечето граници — в повечето случаи е просто рязко, изведнъж. Хоп — и си другаде, и някак се усеща по всичко. Пътищата са прекрасни и се кара много приятно. Пресичам Мангалия и продължавам нагоре — идеята ми е

да отида в Констанца.

Пътят се вие в приятната сянка на някаква гора, и ме извежда право в центъра на малко, сравнително пусто туристическо градче. Някак си не си представям да има манастир в туристическо градче. Не и с монаси от аскетичния тип — по скоро от онзи тип дет ходят с чевени бански и свирка на врата по плажа. Някакъв пич с баничарка, който говори английски, ми обяснява как да стигна до там — налага се да се върна. Намирам отбивката и завивам по нея — тесен, еднолентов полу-асфалтиран път. Виждам сградите в далечината — налага се да мина по още по черен път, но Скитник го минава с лекота.

Спирам в някакво село по пътя — мярвам надпис „Къща на Културата“, или нещо подобно. Искам да проверя за изкуства и връзки там, но Къщата на Културата е заключена (вероятно с Ключа на Културата). Малко по нататък по пътя мярвам друг надпис — Хостел.

Влизам — оказва се нещо като закусвалня, предполагам, че някъде трябва да питам, но все още съм твърде близо, не ми се ще да оставам тук. Защо съм спрял тогава? До мотора към мен се приближава някакъв човек. Пита ме нещо. Питам го, дали говори английски, и се учудвам, когато казва да. Кара мотор от трийсетина години, имал е седем броя, много е впечатлен от Скитник. Питам го за някакво не-скъпо място в крайбрежен град, където да остана. Казва ми два града след Констанца — М-нещо-си, и Нъводари. Нъводари е по-малко и по-евтино градче на 15-тина километра от Констанца. Решено е — отивам там. Ето защо съм спрял. Няма случайни неща. Чудя се какво ли ще намеря в Нъводари.

[geo_mashup_location_map]

На двете бензиностанции, на които питам, нямат карта на Румъния. Продължавам да се чудя дали да направя това пътуване тотално без-картово… Мога просто да питам хората по пътя, обичам да го правя. Ще го оставя решението да отлежи. С питане, намирам Нъводари за нула време. Още на влизане намирам два къмпинга — вече съм подминал първия, но спирам на следващия. Казва се „Златна рибка“ — като къмпинга до Созопол. Няма случайни неща.

Момичето на рецепцията не говори английски, но вика момче, което говори. Казва се Ник. Имат и стаи с душ — не искам да оставам на палатка, все още не съм се наспал като хората в нормално легло, и си взимам стая. Спирам на тревата точно пред нея. Вътре е малко влажно, мирише леко на мухъл, но има електричество и собствена баня. Пускам душа и слагам ръката си отдолу. Завъртам кранчето към топла вода и го пускам. Тече прохладна. Моля те, стопли се, моля те, стопли се. Стопля се. Йессс! Свалям багажа от Скитник и го струпвам на едното легло. Отнема ми известно време да го организирам и да открия другите неща, които ми трябват из куфарите. Стъмва се, докато залепям още от незалепените лепенки. Горе в небето се събират облаци, дано да не завали.

Влизам в Скайп и се опитвам да посвърша още някаква работа, преди да започна да пиша. Мейлбоксът ми е пълен с писма от екипа и няколко човека, които са писали разни предложения за проекта, последното чета първо — от Щатите пише човек, който предлага да сложим Paypal бутон, за да могат хората от там, които не могат да пращат СМС-и, да се включат. Действаме по това, но по-бавно, защото английската версия на сайта ще тръгне по-късно. Второто писмо ме шокира тотално. От българин е, който живее от доста време в Щатите. Казва се Любо. Стигнал е там, правейки собственото си околосветско със собствената си интересна история, и се занимава с транспорт на контейнери с коли и мотори по света. Може да поеме и организира транспорта на мотора от Япония до Щатите, както и от Щатите до Европа — занимава се именно с такива неща. Пише ми за случайността, която го е довела на сайта ми — на някой от компютрите в неговия офис е имало отворена страница на vesti.bg, където е разказано за пътешествието ми — той е седнал и го е прочел. Няма Случайни Неща. Вече са си разменили няколко мейла с екипа ми, включвам се и аз. Ще се чуем по някое време утре.

Изключвам нета, за да мога да се концентрирам над писането на блога. Пиша до два и половина сутринта и заспивам. Това е първата ми нощ извън България. Започнах.

Продължението:

Около света надясно: От Румъния към Молдова>>>

Можете да подкрепите пътешественика в неговото начинание — ето подробностите (Patepis.com не печели нищо от този призив, даже го правя без знанието на Коста. Но човекът заслужава подкрепата ни)

Автор: Коста Атанасов
Снимки: авторът

Други разкази свързани с Другата Румъния – на картата:

Другата Румъния


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

en.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


4 коментара

4 коментара to “Идеята (1 част от Около света надясно – околосветско пътешествие с мотор)”

  1. Mila каза:

    Само си пази чантата с документите, че е ужаст
    М-)

  2. Ilian каза:

    Kolega, ako minesh prez España i imash pat kam Sabiñanigo(Huesca), provincia Aragon, i imash zelanie moze da se obadish. Tuk rabotq na magistralata, koqto svarzva España s France i sam na okolo 60 km ot frenskata granica. Ako ti trqbva pomosh ili znam li kakvo moze da mi zvannesh, nomera na gsm-a shte ti go pratq na e-mail, ako shte minavash nasam. A dokumentite naistina gi pazi, osobenno v Romania 😉

  3. […] ще публикуваме интересни части от него. Оставихме го в Нъводари, Румъния, след което той минава през Букурещ, а сега ще […]

  4. Мила каза:

    Теорията ти за мечтите…. страхотно си го казал… благодаря!

Leave a Reply


Switch to mobile version