юли 23 2009

Куала Лумпур и обратно в Банкок (4 част на South East Asia или до там и обратно)

Published by at 9:25 under C200,Малайзия,Тайланд

Днес продължаваме с пътеписа на C200 за Югоизточна Азия. Бяхме с него в Хонконг, и Банкок, Тайланд да чака рецепционистката да го събуди , за последно минахме с него през Сингапур и Куала Лумпур. Днес ще продължим с обикалянето из Куала Лумпур и ще се върнем отново в Банкок, но не за да гледаме дворци, а – други работи;-). Приятно четене:

South East Asia или до там и обратно

част четвърта:

Куала Лумпур и обратно в Банкок

Обикаляхме 2-3 часа, не успяхме да видим кой знае какво и даже допуснахме фаталната грешка да оставим Petronas Towers за другия ден. Накратко – не можахме да сколасаме и си ги гледахме само през прозореца на хотела. Все пак се утешавам, че вече не са най-високите в света, сега трябва да се стягаме за Тайван за да видим Taipei 101.

Куала Лумпур е много чист и приятен град,

хем по улиците има навалица. Е, не е като в Хонконг или в Банкок, но не е и стерилно като в Сингапур. Страната е султанат, султани наспорил господ дор до 13. Отвреме-навреме се събират султаните на отделните щати и си избират началство, което се води Крал на Малайзия за следващите 5 години. Доколкото разбрах право на избор имат само 9 броя султани, другите 4 само гледат и преглъщат на сухо в своите вилаети. Сигурно имат по-големи хареми за утешение.

Страната се води мюсюлманска, обаче мултикултура отвсякъде – китайци, индийци, малайци и няк’ви неизвестни са омешани почти равномерно в столицата и ние въобще не привличахме вниманието.

Съответно на всяка крачка има храмове – будистки, хиндуистки и джамии.

На нас обаче малко ни бяха поомръзнали тия неща, пък и бяхме много уморени, та решихме да пропуснем следобедната жега ( и там ми се потяха очилата) и да обикаляме вечерта. Речено-сторено, оттеглихме се на хладно за няколко часа и надвечер се събрахме всички барабар с китайските ни посрещачи.

Естествено, първо ядохме на корем. Добре че бяха китайците да ни съветват какво да поръчаме, кой знае какви боклуци щяхме да ядем иначе. Има много различни видове кухня в Далечния изток и поне половината от тях са непоносими за европейския вкус, та е добре да има някой местен да дава акъл кое какво е.

След това се пуснахме за загрявка на един

пазар с размерите на Женския пазар

в София, нищо работа, скромно местно пазарче тъй да се каже. Накупувахме разни плодове дето не ги знаем от коя страна се ядат и какво точно им се яде, може да сме изяли някоя кора или сърцевина погрешка, но всичко беше вкусно. МК изяви желание да яде череши, което докара квадратни очи на нашите домакини – черешите се оказаха внос от далечни земи и струваха цяло състояние по местния стандарт, нещо като 10-11$ килото. Прескочихме черешите в полза на местната флора и продължихме към следващия пазар.

Домакините невинно ни запитаха

дали искаме да си купим часовници

Че що да не искаме, я да видим ква е тая работа, викаме ние. И ни заведоха, братя и сестри на улицата с часовниците и там си останахме 3-4 часа.

Представете си улица колкото Витошка от НДК до ЦУМ със сергии от двете страни и още два реда по средата, всичко фрашкано само и единствено с часовници. Отначало зяпахме с насмешка разни пластмасови джунджурии, обаче по-навътре работата взе да става дебела. Туй Patek Philippe, Rolex, Raymond Weil, Breguet, Franck Muller, Cartier и прочее присъстваха на всяка сергия със смешни цени.

Ментета, ще речете вий, ама не е толкоз просто.

Отдавна бяхме разбрали, че понятието „маркова стока” е само за ливадите, който още си мисли че Sony и Mercedes означава нещо в модерния свят, нека да се поразходи 2 – 3 дни из Хонконг и Банкок. В Шанхай и Гуанчжоу да не ходи, че ще трябва да се гръмне на място. Всички „маркови” дрешки, обувки, куфари, чанти, шапки, очила, маратонки и техника се произвеждат в Далечния изток, като нерядко самият производител пиратства поръчителя. Например с официална партида от 100 000 чифта маратонки Nice излизат още 100 000, пак Nice със сертификат, сериен номер и т.н. от същата фабрика. Ха познай кое е ментето! И това при положение, че печалбата е 200-300% там и 9-10 пъти на американските и европейските пазари (себестойност под 10$ за чифт, цена в магазин в Азия до 30$, по на запад – над 100$).

Сега представете си какво се случва при този агресивен пазар със стоки дето могат да струват 50 000 $ бройката, каквито са луксозните часовници. Много ясно – реплики отвсякъде. От прости имитации за 5-10$ парчето, през много сполучливи за по 50-100$ , та до идеални такива (понякога и по-качествени от оригинала) за 500-1000 $. За последните материалите и технологиите са истински – кожа, злато, качествена стомана и т.н. Какъв е извода от това – не зная, аз и преди не бих дал 50 000 $ за „марков” часовник (нито 5000, нито 500), обаче след като видях това чудо хептен не разбирам как луксозните стоки могат да означават стил и класа…

Ние разбира се тези промишления върху модерния маркетинг ги правихме на разбора, нея вечер направо се нахвърлихме на сергиите, друг път невидели и грабехме часовници с пълни шепи без угризения за съдбата на швейцарските внуци на мосю Патек. Нашите домакини дискретно се оттеглиха в едно кафене, защото те били идвали на тоя пазар само с такива като нас, иначе си ги пазаряли часовниците от Китай на 3 пъти по-ниски цени. Всъщност на местна почва някак си се заразява човек от тоя спортен дух на пазара и не е важно какво купува, ами оборот да става.

На наш’те бизнесмени К. и Б. им просветна, че това е идеалния подарък за важен бизнес-партньор в България. Менте-часовник, ко му плащаш, хем и партньора ще е доволен. По тази причина обиколиха всичките сергии и накрая се запряха на една от по-богатите като магарета на мост. Избираха, връщаха, пак избираха, пробваха, плюнчиха стъклата, огъваха каишките, въобще демонстрираха професионализъм с цел да шашардисат продавача. Той хич не се впечатли и ги наблюдаваше с жив интерес. По едно време нашите хора събраха 14 часовника и захванаха пазарлъка. Разбира се правилото за 30% си важеше и тук с една лека модификация. Винаги първата цена на продавача е изстрел във въздуха, поне 2 пъти повече отколкото иска всъщност, ей тъй за спорта пък и той е длъжен да провери. Купувача ведро му отвръща „Ти луд ли си бе”, цената пада главоломно и после почва борбата за 30-те процента. Нашия продавач започна смело от близо 1000 $ след което се укроти на около 750 $. И така към 2 часа – голям цирк – нашите хвърляха часовниците на масата и обикаляха други сергии, после се връщаха и му тикаха 300 $ в ръцете, оня ги отблъскваше и си събираше часовниците и кълнеше че са му загубили времето. После нашите почиваха и се включвах аз на помощ и така до безкрай. Накрая си стиснахме ръцете за към 450 $, което си беше ясно отначалото де. През тия два часа МК да не седи празна се бореше като лъв за един Franck Muller на съседната маса. Накрая каза на продавача, че мъжа и не и дава повече от 14 $ и гордо се окичи с лъскавата машинария, която в последствие предизвика немалко завист и брожения из адвокатската колегия (оказа се че оригиналът струва към 15 бона в долари и Стоичков има мъжкия вариант на същия модел). Препоръчвам тоя спорт на всеки турист в Азия, все едно си на казино, голям смях е да се пазариш като циганин за всяко нещо.

             След като приключихме сагата с часовниците се запътихме към хотела да подреждаме плячката. Трябваше да я разхвърляме из багажите, защото освен 15 часовника на 4 човека имахме и 7 – 8 комплекта радиостанции които мъкнехме още от Сингапур (скромен принос на Б. в комуникациите на Североизточна България), абе бяхме като една група терористи с контрабандни наклонности.

На другата сутрин едва отлепихме

и понеже ни мързеше пообиколихме малко махалата, па се цопнахме в басейна на последния етаж на хотела. Други ценители на лукса горе нямаше, та можахме да плаваме по гемиджийската и по други начини, описани по-добре от Алеко.

Към обед трябваше наново да подреждаме плячката, защото спазихме процедурата за всички западни туристи

в Малайзия – целият багаж се изсипва на леглото и се подрежда наново,

като се внимава за кафяви пакетчета с неизвестен произход. После раниците се слагат отпред и циповете нервно се препипват на всеки 5 минути.

Cyberjaya, Selangor, 63200, MY

Нашите любезни домакини ни заведоха до

KLIA (Kuala Lumpur International Airport),

където си обещахме нови срещи и ги поканихме в България да видят що е то минус 10 градуса, сняг и чалга. Вече бяхме ветерани с Air Asia, бърже се настанихме в самолета и си отдъхнахме, когато той се отлепи от земята. Не ни хванаха с кафяви пакетчета, не ни пробутаха бял прах в раниците, с една дума – отървахме се.

Банкок

По-късно се ядосвахме, че толкова бързо се прибрахме с Air Asia в Банкок –

имаше влак Банкок – Куала Лумпур – Сингапур и обратно –

3-4 дни в едната посока през джунглата с вагон-ресторант, климатик и прочее колониални екстри тип Ориент Експрес. Поне за едната посока имахме време, но какво да се прави, организацията ни беше по-скоро импровизация та сигурно и други красоти сме изтървали.

Всичките ни страхове за несметните количества радиостанции и фалшименто часовници се оказаха напразни. В сравнение с куфарите, които бяха приготвили щерките-тинейджърки и на К. жена му в наше отсъствие сингапуро-малайзийската ни контрабанда беше жалка. Както казах откъм дрехи, обувки и прочее галантерия Тайланд е без конкуренция, оттам и прираста от 200% в обемите на куфарите ни.

Аз отделих един ден за да отида с щерките-тинейджърки на зоопарк. Особеното на зоопарка беше, че туристите се возят с автобуси, а тигрите, лъвовете, слоновете, жирафите, щраусите и прочее фауна си щъкат на рахат наоколо. В отделенията на хищниците автобусът влизаше през две врати (едната отваря само ако е затворена другата) и тук-таме под сянката въоръжени юнаци дремеха в джиповете си. Хищниците и те дремеха, защото беше след пладне и ги мързеше да ядат туристи. Видяхме и крокодили, делфинариум (той и морски лъвариум т.е. имаше и морски лъвове да правят делфинските мурафети) и папагали да карат колело по въженце. Други папагали си седяха ей тъй на до масичките в кафенето, маймуни се разхождаха на воля и т.н. Много интересно и както винаги жегата ни изпорти атракцията, дойде ни много бързо до гуша.

Друг половин ден пък загубихме с МК да дирим

The Snake Farm или бившия Институт Пастьор в Банкок

Там се нагледахме на всякакви видове змии, малки, големи и още по-големи, коя от коя по-отровни и смъртоносни. Въпросната змийска ферма освен за туристическа атракция служи и за производството на противоотрови, серуми и тям подобни. За целта два пъти дневно доят змиите, т..е им събират отровата. Ние нямахме късмет да уцелим шоуто, но сигурно си заслужава да видиш бачкаторите как се борят с кралски кобри, сиамски кобри, малайзийски пепелянки, зелени такива и т.н. Институтът е с над 100-годишна история, подозирам основан от британските офицери след като са усетили несходство в характерите с местните влечуги.

Една вечер двамата с Б. се набутахме в китайски ресторант и си поръчахме оня Pepper Crab дето го ядохме в Джохор Бару. Беше също толкоз вкусен и ужасно скъп за местните стандарти – платихме с бирите по 25-30 $ на калпак, което никъде не ни се случи повече. Струваше си, пак ще повторим ако идем там.

Някъде по това време МК се предаде след двуседмична борба с тайландската кухня и с подвита опашка се завтече в KFC. Това пак добре, обаче накрая екскурзията и завърши безславно в McDonald’s който оттогава тя още повече недолюбва. Останалите си бяхме в ред, плюскахме по 5 пъти на ден и си разменяхме всяка вечер идеи за поръчки в ресторантите. Никой не се престраши да участва в ония ресторанти „Направи си сам”, но пък всеки ден ядяхме супа TomYum, както казва Чудомир по друг повод – чорбалясахме се до под мишниците.

Пак обикаляхме царски дворци, къде на стари, къде на съвременни представители на династията Рама. В един от тях с цел уважение към кралската особа ни накараха да си загърнем джонгалите (в смисъл краката) със саронги (разбирай покривки) от плътен дебел вълнен плат. Резиденцията я обиколихме, обаче станахме вир вода. Пак там гледахме тайландски народни песни и танци – занимание скучновато и безинтересно, пък и те не бяха много добре с хореографията, може да се каже че бяха пълни аматьори. Поне седяхме на сянка докато ги гледаме, това в Банкок винаги е кяр.

Видяхме също доста будистки храмове и

Wat Pho – храмът с най-голямата в света статуя на легнал Буда –

46 метра дълъг и 15 метра висок, целия от чисто злато.Огромен е, полегнал е на една страна и е подпрял главата си с лакът. От всичките статуи на Буда, които видяхме този ми се стори най-земен, сигурно защото се беше изпънал. Също много харесвам и Смеещия се Буда – твърде доволен от живота дебелак, явно добре похапнал и подпийнал.

Една вечер решихме да видим как е нощния живот. Тръгнахме коч-компания – К., Б. и моя милост, обаче в последния момент МК се присламчи към нас, уж от изследователски интерес. Тя от самото начало разправяше как нямало проблем да ходя да опъвам тайландки, един вид модерно мислене, разкрепостена булка. Даже до последния момент викаше „Отивай с тях, ако искаш, забавлявай се”. Аз обаче съм човек женен, опитен и много добре мога да доловя металните нотки в гласа и освен това знам правилния отговор на „Ако искаш…”. Понякога си длъжен да искаш, понякога обратно – който има нужния икспириънс няма как да сбърка.

Та прикачи се тя за нас, метнахме се на едно такси и се натресохме баш

в центъра на Patpong –

както уместно е написал незнаен съставител на Wikipedia – Patpong is internationally known as a red light district at the heart of Bangkok’s sex industry.

Беше среднощ и джумбата тъкмо започваше, отвсякъде кръчмите привличаха с оглушителна музика, огромни светещи реклами или просто оскъдно облечени тайландки, които дърпаха туристите за ръката и хм… за ръката към кръчмата. Атмосферата беше като в Сайгон по време на виетнамската война – хиляди бели мераклии (начичат ни farang) и десет пъти по толкова проститутки, джебчии, травестити, гейове, наркомани, сводници, таксиметрови шофьори, мотористи, наркодилъри и други представители на високоорганизираната материя.

Навред бяха монтирани огромни екрани, които излъчваха пряко или на запис английски мачове, всеки си беше уловил шише със Sing-Ha, животът беше лесен и красив и ний скочихме смело в един късък пълен с кръчми, хем на два етажа. Най-нахалния портиер ни набута в неговата кръчма, където джангъра беше още по-оглушителен и по средата имаше голям кръгъл подиум с множество колци по края, който се въртеше бавно. На всеки кол се мандахерцаше по една тайландка на около 15-18 години, като за улеснение на гражданите всяка носеше голям кръгъл номер на банския си костюм.

Проституцията в Тайланд

е забранена със закон, така че системата на ммм… запознанства е автоматизирана и обезопасена. Питаш сервитьорката как е хавата с танцьорка номер 57 да речем. След малко номерът идва, разменяте някой лаф и отиваш на бара да платиш „глобата” (около 35$) задето ѝ прекъсваш изпълнението на служебните задължения един вид. После като едни прясно влюбени птички хуквате към хотел (обикновено през улицата или даже на горния етаж). Там какво се случва не казваме, обаче след това като добър клиент оставяш примерно 15$ бакшиш и поживо-поздраво. Даже и да ви налазят ченгета с цел изнудване (не че искам да кажа нещо лошо за Кралската полиция), пред закона сте като два гълъба от големите, които току що са се запознали в кръчмата и са изпитали любов от пръв поглед. И без друго изнудването на туристи не е добре за бизнеса, та ченгетата си общуват директно с чорбаджиите на бара. Всички са доволни, всички печелят. Ако някой го влече този спорт, нека не забравя да използва презерватив, не случайно конгресът по СПИН въпросите беше в Банкок.

Ний пак безмалко да объркаме системата, защото един от нас вместо да пита за номер изпадна в захлас по сервитьорката, та я попита не може ли да плати „глобата” за нея, което предложение отначало леко я смути… Местния мениджмънт обаче е гъвкав, веднага стигнаха до съгласие със супервайзъра. После обаче отхвърлихме офертата, нали МК беше с нас я …

До кенефите в кръчмата се стигаше по едни вити стълби, а в мъжкия кенеф бяха наредени до стената десетина млади каки (а може би някои да са били и батковци), които предлагаха разни услуги на място.

            Общо взето атмосферата беше предразполагаща,

пък и средният турист по това време на нощта вече е мат пиян, та тия цветя с номерата заработваха нелошо. Както споменах по-горе обаче цялата тая вакханалия оставя един горчив вкус в устата, поне за задръстени източноевропейци като мен, хем тръгнали с жената на секс-туризъм.

Всъщност МК твърди, че ако сега ми падне да ида в Банкок сам-самин

ще забравя морализаторския тон и ще да плющя тайландки

наляво и надясно и няма да посетя нито един дворец или музей на добрия крал Рама. Не знам, не знам, аз дворците и без туй ги видях вече…

Снимките не са ми голяма слабост, не съм майстор, но все пак съм пуснал по-горе трийсетина да се усети духа на Азия. Едната от щерките тинейджърки има страшно око и направи супер снимки, обаче сега ги нямам подръка. Все едно, в интернет има и по-хубави, търсете си.

Имахме вземане – даване и с Кралската полиция.

На К. жена му си щъкала по улицата и по едно време един в кафява униформа я потупал по рамото. Много са страшни значи в тия фашистките дрехи, как ги търпят в тая жега не знам. Оказа се, че ченгето я следяло в тълпата, а един офицер го направлявал по радиостанцията от наблюдателния си пост върху близкия пешеходен надлез. Понеже навалицата по улиците е като в софийския автобус 88 даже и детективските хватки като следене на минувачите са невъзможни без eye in the sky. Качили се заедно на надлеза, където офицерът предявил на нашата дама щение за 1000 бата (към 40$) глоба по причина пушене на улицата. На улицата пушат всички, и други работи правят на улицата, та нашата храбра стюардеса казала на ченгетата да си гледат работата. Ония пък извадили един ферман във вид на акт, който тя трябвало да подпише. Тя отказала, под предлог, че хартията е гъсто изписана на тайландски и няма кой да и го преведе на английски. Основателното възражение хвърлило в размисъл представителите на силовото министерство, резултатът от който бил предложение да намалят глобата 10 пъти срещу удоволствието да я вземат в брой. Нашата кръжочничка-пушачка се съгласила за да и се махнат от главата, при което служителите на Негово величество Рама извадили калкулатор и тържествено изчислили колко прави 1000 делено на 10. Другите немахме такъв късмет, пушехме си навсякъде и никой не ни закачаше.

Аз лично пък бях свидетел на смешна случка с трафик-полицията. Както споменах, повечето трафик-полицаи ходят с маски на лицата и си служат със свирката непрекъснато през предвидливо направената дупка в маската. Един такъв съпикаса едно такси с очевидното намерение да свали пътника си на забранено за спиране място. Нашия човек наду свирката и размаха една светеща пръчка като ония бутафорни мечове на Дарт Вейдър от Доларамата. Таксито отмина и след 100 метра пак спря и от него слезе двойка туристи. Доблестния служител на реда не си остави магарето в калта, наду зверски свирката и хукна с отчаян спринт към таксито, размахвайки Меча на отмъщението. Като пристигна запъхтян на местопрестъплението натика ошашавените туристи обратно в таксито и го подгони с овчарски жестове към придошлия трафик. Туристите слязоха 20 метра по-надолу, където уж спирането е разрешено. И без друго половината време в трафика преминава в чакане, та докато стигнат до там минаха поне 5 минути.

Препоследния ден Б. се сети, че в Банкок трябвало да си шие костюм. Този бизнес е много разпространен, държат го само индийци и за 100$ и 24 часа ушиват колкото си искате модерен мъжки костюм по поръчка. И аз заповядах в качеството си на преводач. Наобиколиха ни индийците, наизвадиха списания, та превеждането ми се състоеше повече в това да посоча някоя цепка или ревер от снимките и да кажа „Муу”. Като уточнихме детайлите настана време за пазара. Индийците са я измислили тази наука и могат да бастисат с колкото си искат всеки търговец или клиент. Виждал съм ги как се пазарят с китайци из Хонконг и с тайландци из Банкок – ние с нашите нещастни 30% и половин час пазарлък за една тениска им дишаме праха.

Извади чичото калкулатор, смята, сумтя, пръхтя и накрая рече – 180$. Аз стереотипно отговорих „It’s too much”.

How much is not too much?вика оня. Ха сега де, като искаме да платим 100$ сега какво да кажем, 20$ ли? Мънкахме, усуквахме, разправяхме за близки наши приятели дето си шиели от години костюмите на същата улица по 80$, чичото изтъкваше качествата на кашмира пред очевидно смотаните платове, избрани от несведущите ни хипотетични приятели, ние пък се отказахме от жилетката на костюма и претендирахме за 60% дискаунт и т.н. Накрая за наше облекчение докарахме пазара до стоте долара, които и без друго си бяха стандарт за бизнеса. Взеха му мярка на Б. (това става следобед), на другия ден в 10 сутринта имаше проба и по пладне костюмът беше готов. Не знам дали има същата екстра за дамите, но за тях пък си има търговски центрове.

Наближи краят на нашето азиатско приключение. По план останалите излетяха един ден по-рано за Дубай с цел да громят луксозните магазини там. Ние с МК останахме в Банкок, защото нямахме визи за Дубай. Последния ден в Банкок го прекарахме в търсене на змийската ферма, за която писах по-горе.

Пак станахме посред нощ, събрахме си багажите (с по една-две чанти повече на човек, отколкото в началото) и хванахме такси за летището. Там дрямахме по седалките, после дрямахме в

самолета за Дубай,

после пък дрямахме няколко часа в транзитната зона на дубайското летище, докато се съберем с останалите пътешественици. Те ходили предния ден на сафари в пустинята, карали джипове Тойота и се пускали по дюните със сноуборд (или може би трябва да се каже сандборд). После яли дюнер в шатри насред пустинята и пищни арабки им играли кючек. Зяпали и важния седемзвезден хотел Бурж Ал Араб, ама само отдалече, плебса не го пускали там да пие кафе, ако и да е по 20-30 евро.

Срещнахме се във фри-шопа, жените издумкаха още по някоя стотачка за парфюми и хванахме

самолета за Истанбул

Бяхме се заклели да не се връщаме в България с нашите куфарни превозвачи. Понеже с К. сме много добри по организацията, поръчахме транспорта последния ден по GSM-а. Познайте на кого – на нашите бусовладелци естествено. Те изглеждаха още по-смачкани отколкото на заминаване, нали бяха прекарали последните 20 дни в пътуване между БГ и Турция и висене по границата. Пак беше вечер, на шофьорът на буса пак му се спеше, пак висяхме по границата (този път не ни сурвакаха за транзитни визи) и към 5 сутринта, след 2 дни летища, самолети, часови зони и разбити родни пътища пристигнахме в града Варна. Всичките с кървавочервени очи, точно както започна цялата история.

Малко ни беше тъжно заради бляскавия Хонконг и лъскавия Сингапур и малайзийските ни посрещачи и гмежта на Банкок, та си обещахме някой път пак да повторим.

Като се понаспахме извиках верни другари, които закараха МК, мен и куфарите в града Добрич при щерката ни и любящата ѝba баба. Щерката като ни видя и наду гайдата – горката за 3 седмици ни беше забравила, на тази възраст това е много време. Следващия път ще я вземем с нас…

К Р А Й

Автор: C200

Други разкази свързани с Малайзия – на картата:

Малайзия
PDF Converter    Изпрати пътеписа като PDF   


5 коментара

5 коментара to “Куала Лумпур и обратно в Банкок (4 част на South East Asia или до там и обратно)”

  1. Lora Nielsen каза:

    Да се смея ли да плача ли…:) Страхотно е написано…:) И пожелавам на цялата компания още мн далечни пътешествия и по-дългички да са..та да се разгледа всичко и да не се налага да се препуска;) А за Канада няма ли да чуем от първа ръка? 🙂

  2. valeria каза:

    Ааааа, посмях си се сериозно! Била съм по всичките тези места и картинно и широкоекранно си представях описаните гледки. Страхотно си го написал, с удоволствие четох,четох и се хилих. Еле, за часовниците. Дет на мен един ми обясни съвсем на сериозно / и много докачено/ , че това не били ментета, а „Original copi “ . По подобен начин описах пътуването си в Китай и един начетен читател ме сдавичка, що не съм изброила династиите Мин, Тин ,Цин , ми разпраям кви перли има на пазара. Благодаря ти за живия разказ!

  3. Петър каза:

    „Не ни хванаха с кафяви пакетчета, не ни пробутаха бял прах в раниците, с една дума – отървахме се“
    :-O

    Уау ! Това вярно ли е ? Възможно ли е някой просто да му скимне да натопи идващ турист, да си му пъхне няк’ва такава гадост и…. :-О … да отиде на въжето ?
    Питането ми е повече от СЕРИОЗНО !!!
    Разбирам че само с Крумови закони се постига нещо, но ако няма разследвание, преглед на записи на видоекамери, тест за лъжа и др. … значе човек може да си подпише директно СМЪРТНАТА ПРИСЪДА (!), без въобще да е виновен ???

    Моля уточнете !

  4. SAMOTNIQT_VOIN каза:

    Петре, напълно е възможно, самият аз живо съм се интересувал по темата. Идеята не е да те натопят, а ако случайно минеш метър- да им прекараш стоката. Ама на властите им не пука- щом е в раницата ти- на въжето! Затова- с много внимание.

  5. […] South East Asia или до там и обратно (4): Куала Лумпур и обратно … […]

Leave a Reply