юли 17 2009

Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (1): Албания

Отдавна не бяхме се качвали моторетките:-) Днес Георги ще ни вземе с него да се повозим из Албания, Черна гора и Хърватска. Приятно четене и ce дръжте здраво:

Из Западните Балкани на мотор

част първа

Албания

Телефонът ме събуди в 5 часа, няколко секунди по късно чух и от съседната стая алармата на Фори.

Датата беше 3 май 2009 г, намирахме се в дома му, село близо до столицата (може би и част от нея, не знам), и се канехме да тръгнем на (не особено) планирано пътешествие по Западните Балкани. За тази цел имахме задгранични паспорти, мотори, зелена карта, малко време, малко джобни пари и огромно желание. По принцип нашия вид пътуване си го определих в собствена категория — speed tourism — което ще рече, че се набляга на каране на големи дистанции, с малко спирания, и за разглеждане на всичко което си заслужава по пътя.

Облякох се и слязох долу, направих си закуска и кафе, и понеже нямаше признаци на движение, звъннах — не беше чул алармата. По принцип трябваше да пътуваме 4 ма, в крайна сметка останахме двама.

Толкова рано нямаше трафик и в 6 часа вече излизахме с моторите, екипирани и готови за път,от гаража, в центъра на София.

Пътят за граничния пункт при Стрезимировци минаваше през Божурище, после се отклоняваше през селата, посока Трън. Бегло мярнах табелка с ждрелто на река Ерма, помня го от учебниците, но не видях нищо, може би защото бях умрял от студ. Едно табло преди Трън сочеше че температурата че е 3 градуса, на там стана и по студено. Тъкмо предишния ден се чудех що за екстра са отопляемите ръкохватки на мотора на Фори, и за какво ли биха могли да служат реално — е, сега разбрах, пръстите ми буквално бяха посинели от студ, едва успях да заредя, когато спряхме.

На граничния пункт беше почти пусто, и от двете страни, предизвикахме вял интерес с появата си и добронамерени усмивки. Пътят оттатък границата е много живописен, и пуст, неусетно стигнахме до високопланинското езеро Власина, и спряхме малко да се пораздвижим и снимаме. Тук стартера ми залепна и се наложи да свалям клемата на минуса, хвърляйки ме в размисли за състоянието на мотора — бях го регистрирал 2 дена преди това, и единственото ми возене беше фактически това до Сф.

Тръгване рано от София — към 6 часа, адски студ, около Трън беше 2—3 градуса, граничния пункт пуст, спряхме на високопланинското езеро Власина:

Потеглихме отново, малко след това пътя почти изчезна, и се превърна в макадам, до включването му в пътя за Македония след Сурдулица. От тук вече се придвижвахме по бързо, доста усилено се строи магистрала, за свързване с македонската ѝ главният път за Атина, май участъка към Калотина не го броят за атрактивен, и може би са прави, то ще си е магистрала към нищото, като знам околовръстното от кога го разширяват, камо ли магистрала да направим.

Македонските митничари бяха с ръкавици, заради свинския грип, безпроблемно минаване, и спиране за плащане таксите на първата магистрала — таксите са минимални, както и размерите на трите магистрали общо, които минахме. Интересното е, че

Скопие няма околовръстен път,

та се минава през града, аз лично останах разочарован — прахоляк и мизерия около пътя.

Пътувайки на Запад релефа става по-планински, в далечината се открояваше

величествената Шар планина,

в частта населена предимно с албанци, има много интересно разположени по хълмовете села, странно как се придвижват до там, особено пък зимата. Природата много напомня на родопската, и то в най-атрактивния ѝ участък — Триградското дефиле.

До Македония стигнахме набързо, в Скопие ми се видя мизерно, в западната част стана по планински, готина природа, селца по хълмовете:

Спряхме да заредим, и си ги премерихме… разходите на моторите;-) — 5.5/100, не лошо (цена около 1.90 лв). Тук е мястото да кажа с какво пътуваме — аз със БМВ К100 РС, 1000 кубиков тежък и стар турист, Фори с Хонда Африка 750 — в общи линии доказани и солидни машини.

На Дебър се отклонихме, за да открием ГКПП то с Албания,

за което нито карти, нито нет споменаваше. Дам — там си беше: от Македонска страна — прилично, от Албанска (първи впечатления…) — липсващо — една кабина тип паркинг будка и бял насип, дано да е за подготовка за асфалт. Езикът — напълно неразбираем, граничният контрол обаче на ниво — няма никакви такси (преди е имало някакви, каза Фори). Питаха ни накъде — казахме Кукеш, на албански звучи по-скоро Кукс. Митничарят само се намръщи и показа с ръка че има много дупки, де да беше обяснил по подробно.

Тръгнахме към Пешкопи,

— асфалт, но нееднороден, по-скоро съвкупност от кръпки, с различен размер и форма. Разсъждавах как може да се получи това, и стигнах до извода че само човешка ръка може да нахвърля така безразборно — оказах се прав, по-късно видях как от камион се хвърля с лопата, на око, а после се утъпква с малко валяче.

Табели липсваха, на едно място намалихме, имаше проверка, да проверим за посоката, но полицаят направо ни посочи накъде, преди да сме попитали.

Навлязохме в Пешкопи

по едни криволичещи улици. Хм, не знам как да опиша това което е там, лично на мен гледката ми се свързва с нещо като позападнал малък град, по-точно гето, от преди 20-тина години, олющени сгради -тип общежития, надупчени улици, с щипка ориенталска шарения, плюс тук там нереално за вписване скъпи и нови коли.

Град Пешкопи:

Спрях на най-сносното на вид кафе, да починем, жената ни предложи да спим там, беше и хотел, и не скри изненадата си като разбра че ще продължим на север, но това пак не ни направи впечатление… Поосвежихме се малко, и тръгнахме отново, срещнах самотен видимо чуждестранен колоездач, идващ отсреща — как само ми оправи настроението, имало и по-луди, рекох си. Като се замисля сега май по-скоро се е върнал като е видял какво е по натам.


Нищо не предвещаваше грандиозния преход, който щеше да последва след малко, бяхме минали 2/3 от пътя, беше ранен следобед, и чудесно време. До моста на река Дрин стигнахме сравнително бързо, и там по карта трябваше да поемем надясно

към Кукеш.

Спрях усмихнат след моста, и посочих черният път, който се откри пред нас, на Фори — какво пък толкова, на там ще се оправи, мислех си. Продължихме няколко километра, и усмивката ми постепенно изстина, нещата ставаха по-зле.

Третокласен албански път изглежда по-зле и отколкото звучи, вервайте ми.

От начало теренът не беше много стръмен, но постепенно започваше да става все по планински. Пътят — смесица от черен макадам и калдъръм, изключително неприятен за каране, непрекъснати подскоци, моят мотор си е магистрален тип турист, и това нещо си беше жива гавра, достраша ме да не се повреди нещо, карахме с около 20 км /ч, перката на радиатора започна да се включва все по-често.

Теренът ставаше все по–хард:

Тук-там планински потоци пресичаха пътя, единствените ППС та до момента, които видяхме бяха магарета и коне. В общи линии от планински терена ставаше все по-високопланински, пътят — все по-лош, не можех да повярвам, че това ми се случва в действителност. Красивите и диви гледки не компенсираха неприятното чувство на безпокойство, при някакво евентуално объркване — технически проблем например. Телефоните нямаха покритие, табели нямаше, хора — много рядко, селца от по 3—5 къщи на доста разстояние едно от друго.

По едно време установих, че карам сам, Фори не се виждаше никъде, изчаках го малко и се върнах, като ме глождеше неприятно чувство. Заварих го да стои до мотора, оказа се, че е паднал, и не е могъл да го вдигне (мотора де…) — добре, че минали местни и му помогнали. Отдъхнах си, и продължихме отново.

Източно албанската действителност:

Гледаха ни странно:

Няма как да опиша подобаващо местата по които карахме, снимките не пресъздават дори малка част от онова, което преживяхме, на всичко от горе и не снимахме често, но толкова насечен терен не съм виждал: планина до планина, и в нея планина; инфраструктура — най много някой мост, и то — рядко, което означава катерене по серпентини, спускане до реката, после пак отново, и така да хоризонта. На практика за да изминем 1 км напред, ние минавахме 3—4 по подобието на път, с безкрайни завои и голяма денивелация, оградени от едната страна от пропаст, от другата от баири и скали.

Предстои поредното спускане към реката по серпентини, за да поемем по
поредното изкачване отсреща, и така до хоризонта (над 80 км…)

По едно време се заоблачи и започна да вали, което направо ми изцеди и оставащите сили и търпение, оголените камъни се хлъзгаха ужасно, а за калта какво да кажа… кал. Добре че не продължи дълго. По пътя между другото видяхме 2 буса, ако не се лъжа, които явно бяха обществения транспорт в района (естествено Мерцедеси, доста окаяни обаче…).

Инфраструктурата приключваше с мостове, доста нарядко, с дървени греди:

Явно албанското пътно управление има чувство за хумор…


И все пак.. много красиво:

Табела малко преди да навлезем в по цивилизованият район преди град Кукеш показваше края на мъките. Когато спряхме на асфалтовия път(не че имаше много асфалт на него де), се почувствах сякаш съм носил мотора на гръб. Тук имах глупостта да си изпусна каската (… поредната, вече нямам здрава, 3 броя съсипах), и визьора ми се счупи. От тук натам останалите 2000 км ги изкарах със слънчеви очила, такова ми се таковата, образно казано. Това за момента не ми беше проблем, радвах се че се бях измъкнал от дебрите балкански, по точно, така си мислех.

Невероятни гледки:

Подкарахме напред към града, намираше се в подножието на много красиви върхове, и изглеждаш прилично от разстояние, но си беше същият тип както предишния. Преминахме отново мост след града и излязохме на

централният път за Шкодер,

и… каква изненада — асфалтът изчезна отново. Не можех да повярвам, вече се здрачаваше, карахме в облак от прахоляк, здрачаваше се, очите ми се напълниха с боклуци (.. ех, визьорчето миииии,,,), завои, движение, гадост.

Мостът при Шкодер на официалния път за границата с Черна гора:

След десетина километри асфалтът се появи, за терена какво да кажа, като предишният, тесен път, на места с добра настилка, на места — без, завой след завой, тунели няма, планини, планини, и какво — пак планини, спускане, качване, спускане, качване…

Вече беше тъмно и аз бях сигурен, че съм много фешън със слънчевите очила отстрани, ама не виждах почти нищо, добре че там скорост над 50 км/ч е нереална, та успявах да карам. Между другото на места се виждаше нещо като строяща се магистрала, все пак това е пътя за Косово;-)

Единственият стимул, който имах по пътя бяха няколкото тира, с които се разминахме и автобуси — е, на тия им беше по-гадно май… По едно време бях толкова озверял от поредното спускане към нищото в долината по 180 градусови завои, че карах на клаксон цяла минута, идваше ми да захапя кормилото от яд.

Нито табели, нито някакви светлини, като че бяхме на друга планета.

Това си беше чисто надценяване, или по скоро недооценяване, бяхме планували да спим в Черна гора, а замръкнахме в планините на Албания. Вина обаче нямахме, поради реално никаквата информация за това, с което се сблъскахме — който не вярва да порови в нета и да види. Исках само да се измъкна от проклетите планини и да карам 50 м по права линия, без да си усуквам ръцете на фльонга от поредният обратен завой, Е срам не срам, ама завой на първа с пуснат крак, на фарове, с променяща се настилка — представете за какво става на въпрос. На всичко отгоре двама (сториха ми се хлапета) държаха обезателно да ме спрат, тъй като Фори им се измъкна, единият почти ме свали от мотора, закачих го странично.

Кукеш — Шкодер — същият терен, с асфалт (не винаги…) — серпентини и завои до безкрая…

В крайна сметка малко преди 23 часа успяхме почти да слезем в равнината, и направо попаднахме на един новостроящ се хотел. Вкарахме моторите в бъдещият ресторант или лоби бар, който не беше завършен, и се качихме в предоставената ни за 25 евро стая — прекрасни условия между впрочем. Събраха ни се 16 часа каране, аз ядох половин пакет семки за това време и малко бисквити. 1 мин. след като се изкъпах бях заспал. А Фори беше по-бърз…

Продължението:

Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (2): През Черна гора към Дубровник>>>

Автор: Георги Георгиев

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


6 коментара

6 коментара to “Пролетен мотоциклетен круиз из Западните Балкани (1): Албания”

  1. pyovev каза:

    Много добър трип.
    Мечта ми е да пътувам с мотор…

    Този материал може да послужи като добър пътеводител 🙂

    Поздрави и благодаря за труда по описването 🙂

    П

  2. Златомир каза:

    Само ми се ще да вметна, че участъкът Пешкопи-Кукъс е НАИСТИНА много тежък и опасен! Особено ако е валяло… Казвам го не за друго, а за да не се подлъже някой и да тръгне на лека неделна разходка точно там:)))
    Някъде из интернет бях попаднал на едно описание за въпросния път, че е един от най-тежките и опасни пътни участъци в Европа и се оказа, че наистина е така!

  3. […] Балкани. Оставихме го в подстъпите на Шкодер, Албания, а сега ще продължим към Черна гора […]

  4. Тодор каза:

    Човече направо ви се е спрял тока по тея чукари-като гледам там си е за кросар, не за тежко ендуро ама както казваш кой да предполага! Но поздравления за идеята-аз при възможност бих тръгнал макар и да видях за какво става въпрос-самата тръпка от обикалянето с мотор на дълъг път е неповторима. Пейзажите не бяха също никак лоши-може би просто трябва да разполагаш с повече време, за да не гониш определен дневен пробег на всяка цена! Много яко като цяло! Аз за сега с моите джобни и с мотора който карам ще се огранича с едно посещение на мотосъбора в Стара Загора-пак е нещо хихи!

  5. […] пътуването на Георги из Западните Балкани. Бяхме с него в Албания, Черна гора и Хърватска – на ред днес е Босна и […]

  6. […] Много бързо бях забравил как преди няколко месеца направихме същата наивна грешка с Гошо в Северна Албан…, прекарвайки небрежно пръст през картата и викайки си […]

Leave a Reply