юли 16 2009

South East Asia или до там и обратно (3): Сингапур и Малайзия

Published by at 9:00 under C200,Малайзия,Сингапур

Днес продължаваме с пътеписа на C200 за Югоизточна Азия. Бяхме с него в Хонконг, а за последно го оставихме в Банкок, Тайланд да чака рецепционистката да го събуди за днешния му полет към Сингапур (детската мечта на и редакцията — бел. Ст.). Дали ще го събуди — ще разберем след малко. Приятно четене:

South East Asia или до там и обратно

част трета

Сингапур и Малайзия

Към Сингапур

Посред нощите се раззвъняха ония ми ти телефони и наскачахме по тревога. Рецепционистката разбира се ни забрави. Събрахме малко партакеши в по една раница, натъпкахме се четиримата глупаци в едно такси и отпрашихме към летището. Поради непознаване на онлайн-системата за разплащане въобще и на нискобюджетните компании в частност през цялото време ни терзаеше едно усещане, че залудо обикаляме, зер нямахме хартиени билети. Само един email, разпечатан на хвърчащ лист с имената ни и някакви кодове. Само аз и К. вярвахме в модерната технология. На летището обаче всичко мина като по ноти. Връчихме на момичетата от Air Asia паспортите и хартията, разпечатаха ни билети на място и понеже бяхме последните за полета, дръпнаха мрежовия кабел на лаптопа, събраха си хартиите и освободиха офиса, т. е. гишето. После разбрах, че тези компании наемат гишета на час с цел икономия. И друго черно предчувствие не се сбъдна — ние си мислехме, че ще ни возят с нещо като АН-24 или биплана на Индиана Джоунс, а то се оказа Airbus 320, хем седалките бяха по-комфорни и широки от икономия-класата на Air Emirates. Манджи раздаваха срещу заплащане и другите пътници — индуси, китайци, тайландци и монаси с оранжеви одежди като в манастира Шао Лин, явно врели и кипели в евтинджос-сектора си наизвадиха отнапред приготвени кутийки и пръчици и захванаха да махат студен ориз. Ние като новобранци стояхме гладни. След 2 часа полет кацнахме на Changi Airport в Сингапур, обаче поради часовата разлика там вече беше 10—11 сутринта.

На митническите декларации, които попълнихме с главни червени букви пишеше DEATH PENALTY FOR DRUGS!, да не кажем после, че не са ни казали. Смъртното наказание не зависи от количеството наркотици, с които те хващат — и за 100 кила хероин и за 1 цигара марихуана е все тая. Чухме за сина на някакъв африкански вожд, студент-турист, който бил заловен с няколко цигари марихуана на летището. Че го осъдили на смърт — осъдили го. Половината африкански държави прекратили дипломатически и икономически отношения със Сингапур, обаче ония пак изпълнили присъдата. Не зная дали е вярно, обаче е показателно. Точно по това време бяха гепили някакъв бразилски състезател по безмоторно летене, който пренасял дрога в тръбите на делтапланера си, пишеше го из местната преса. Продължението е ясно — бърз процес и смъртна присъда.

Умувахме как да се придвижим и накрая наехме един ван с шофьор, той и екскурзовод, та оползотворихме пътя с кратка лекция по сингапурските забележителности.

За съжаление късно се усетих, че се намираме точно до известния от романа „Цар Плъх“ на Джеймс Клавел затвор Чанги. Там имало музей на военнопленническия лагер от Втората световна война. Както и да е, по-късно прочетох, че стария лагер е разрушен и сега има само снимки и артефакти от онова време.

След като се дивяхме на градинките с цветя по средата на магистралата в продължение на 20—30 минути, пристигнахме в центъра на града.

Сингапур е остров с близо 5 млн. жители

и в уикито пише, че е втората най-гъсто населена самостоятелна държава в света след Монако. Също пише че Хонконг и Макао като част от Китай не се броят в класацията, иначе биха били съответно втори и трети.

На стотина и нещо километра от екватора обичайно очилата ми пак се изпотяваха като изляза на открито. Ударихме си среща след 4—5 часа с Б. и К. и ги зарязахме насред един търговски център да зяпат електрониките. Ние с МК хукнахме да обикаляме из града и да търсим Историческия музей. Това се оказа голяма издънка — поне час и половина го търсихме с карта в ръка и накрая се оказа един етаж с две-три зали, скрит в нещо като жилищна кооперация. Вътре най-старият експонат беше една шевна машина, произведена от местната горда индустрия някъде през 30-те години на 20-и век. Другото бяха черно-бели снимки и мултимедия (разбирай телевизори дето излъчваха същите снимки). И Хонконг не беше кой знае какво музея, все пак през 19-век това е било само рибарско селище, но в Сингапур хептен нищо нямаше. И без туй както се разбра по-сетне местните не се интересуват от миналото, нито от бъдещето (затова си има правителство да мисли), а от пари — тук, сега и веднага.

На един хълм пък имаше разни оръдия и прочее останали от англичаните — от Втората световна война и по-стари. Имаше и един пилон с голяма метална топка — това било градския часовник навремето. В един без пет по обед гърмяло едно оръдие, за да привлече вниманието на гражданята към хълма и точно в един часа топката падала от върха на пилона, демек знак да си сверяват часовниците. Баш насред хълма МК реши да се загащва, в смисъл да си смени дългите гащи с къси по причина жегата за учудване на редките минувачи. Получи се нещо като оная сценка с Мистър Бийн дето си обу банските без да си събува панталона. Останалото от града сме го виждали и в други мегаполиси — търговски центрове, небостъргачи (е, не като в Хонконг, ама ония са много напред, Монреал и Торонто ряпа да ядат, може би само Ню Йорк е от тая категория), метро (чисто ново и празно) и т. н.

И по едно време усещаме, че нещо не е наред.

Ходим си ние по улиците на Сингапур, влизаме в магазините и обикаляме градинките и няма хора.

Истина ви казвам — само градинари и туристи като нас, даже с туристите взехме да се засичаме повторно и да се поздравяваме. Няма хора, няма коли по улиците, кръчмите празни, ама наистина празни — между 12 и 3 следобед видяхме десетина барове и ресторанти без нито един клиент. Като го осъзнахме това и малко се стреснахме, егати и сюрреализма. Чак ни мина мерака да обикаляме в тази стерилна атмосфера. По-късно питахме едни малайзийци защо е такава хавата в Сингапур и къде са му хората и те ни рекоха с усмивка „Е как къде — в офисите, работят и правят пари…“

Към 4—5 следобед се срещнахме с представителите на едрия бизнес от нашата група Б. и К. и

поехме към Sentosa Island (остров Сентоса)

Дотам се стига с въжена линия (лифт по нашему), чиято първа спирка е по средата на един небостъргач. Докато се возихме небето причерня, което освен че прецака снимките леко ни притесни. Гондолата на въжена линия не е най-доброто място за наблюдение на тропически урагани. За тия урагани чухме в Хонконг, че като се обяви тревога от метеоролозите и всичките самолети дето не са в хангари излитали към съседни летища да не ги отнесе бурята.

За наш късмет се размина само с черните облаци.

Остров Сентоса идва да покаже чудото на сингапурската природа, ама всъщност чудо няма. Всичко в острова е направено от човешка ръка, включително пясъка по плажа, докаран от незнам кой си край на Южнокитайско море, защото бил най ситен. И понеже морето го отнася по малко, постоянно мъкнат още пясък. На всяка палма има дискретно монтирано осветително тяло да не би туристите да изтърват екзотиката в тъмното. В атракционите е включен огромен аквариум, с тунели под водата и прочее за да се виждат по-добре акулите и мидите и морските кончета и коралите и скатовете и анемониите и морските звезди и медузите и другите морски твари.

Като обиколихме аквариума

се пльоснахме на плажа и си натопихме гъзовете в Южнокитайско море

Плажът беше като нарисуван, палмите наклонени под подходящи за снимки ъгли, само дето на 2 км навътре сновяха безчет танкери, контейнеровози и презокеански лайнери. Бизнес, ко да прайш, пристанището е едно от най-големите в света и като напускахме Сингапур пътувахме едно 50 км покрай безкрайна редица от контейнери със всякакви контейнери, наредени на 3—4 етажа.

Като мръкна от очите на едно подобие на сфинкс на близкия хълм захванаха да сноват лазерни лъчи и навалицата се завтече нанякъде. И ний хукнахме натам за да станем свидетели на някакво страхотно, единствено, неповторимо и най-скъпо в света светлинно-водно шоу дето струвало 4 млн. долара. Доларите хубаво, само дето сценария на шоуто беше ориентиран към 8—10 годишните деца и близките до тяхното емоционално ниво японски туристи. Мики Маус, скечове тип Роналд Макдоналд и тям подобна гряз. Както и да е, изгледахме шоуто, зер пари сме давали за вход.

Като казах японски туристи — така си представях като малък стадата кафърски биволи от култовата книга „Саваните на Кения“ от Джон Хънтър.

Да не дава господ да се случите на пътя на група японски туристи, сгазват ви като едното нищо — явно бойни навици от токийското метро. Само някой от тях да насочи взор към нещо интересно в далечината и всички хукват вкупом с фотоапарати като пушки и променят ландшафта на пътеките знайш. Абе овча работа, ко да ви разправям.

Свърши шоуто, хванахме лифта наобратно и после метрото до центъра. С това кратката ни авантюра в Сингапур завърши. Следващата спирка беше един град на малайзийско-сингапурската граница

Johor Bahru, който моментално прекръстих на Джухур Бухур

и така си остана за сплотената ни група до края. Да не се хваля, ама имам усет за имената, досега имам в актива си кръстени един телевизор Темп“ — Дан Колов, един касетофон „Хитачи“ с турбобас — Никола Петров и два котурака — Денчо и Джон Лорд Клавишни (последния черен като кюнец), всички влезли в употреба след съответните кръщенета и софри.

В Джухур Бухур трябваше да ни посрещнат бизнес-партньори на К., за което имахме инструкции да хванем такси от Сингапур и те да ни чакат на границата. Да, ама шило в торба не стои. Както си обикаляхме да търсим пиацата за таксита и се натресохме на автогарата, пълна с малайзийски гастарбайтери които се прибираха всеки ден след работа в Малайзия. Позагледахме се тук-таме и като разбрахме, че автобусния билет за Джухур Бухур струва към 2 лв. български пари и хоп — ето ни в автобуса за Малайзия.

Малайзия

Ти му казваш да си вземе такси, то се качва на автобус. Диванета, ко да ги прайш. Автобусът пътува около час, през което време край нас се точеха контейнери на три етажа. В туй време ние си стискахме нервно раниците, зер смъртното наказание за наркотици не е шега работа, във всички пътуващи ни се привиждаха наркодилъри, които само дебнат да ни пъхнат кафяви пакетчета в джеба. Явно уцелихме някаква смяна на кухненски работници, защото атмосферата в автобуса беше доста, хм… пикантна. Междувременно си играхме да улучим малайзийския международен код, защото имахме само местния телефон на посрещачите, без префикса.

Аз като човек инженер го улучих накрая, след като си поговорих на развален английски с една любезна дама от пътуващите. Също на развален английски обадихме на посрещачите, че сме живи и здрави и да ни посрещнат там дето спират автобусите с гастарбайтери.

Пристигнахме на границата, където беше възприета простата, но ефикасна система FIFO (First In, First Out) или по нашему — опашка. Значи народът слиза от автобусите, минава контрол пеш и се качва от другата страна на който автобус свари. Това за местните — те само показват паспорта си, минавката е бърза като в метрото. За таквиз птици като нас обаче се полагаше да попълним митническа декларация (пак с червени букви DEATH PENALTY FOR DRUGS!бахти кръвожадните хора) и да почакаме едно известно време докато един намръщен образ от граничния контрол се взира в изпъстрените ни с чуждоземни писмена пашапорти. Докато чакахме, естествено, нашияt автобус заминал и ние се опитахме да се качим на следващия. Не ни пуснаха под предлог, че този бил обикновен, а ние сме платили билети за експрес (ония същите билети от 2 лв.) и да чакаме да дойде експреса. И чакахме бая дълго, пишман станахме, че сме взели експрес, в туй време неекспресната гмеж се отече и останахме да стърчим само ние. Хеле по едно време довтаса и експресен автобус, повозихме се още малко и се изтърсихме на автогарата в

Джохор Бару (а. к. а. Джухур Бухур), където ни чакаха любезните посрещачи.

Значи представете си ни, братя и сестри, посред нощ, 4 индивида с раници и къси гащи, мръсни и потни от цял ден обикаляне из Сингапур и леко повмирисани от безпътния ни автобус. Посрещнаха ни местни бизнесмени и още докато ни возеха към хотела К. захвана да им приказва каба приказки какъв бизнес се отварял в БГ и как щял да направи холдинг за 30 млн. долара и плюс. Според местната традиция за правене на бизнес те се усмихваха учтиво, кимаха утвърдително и се правеха, че вярват на всяка една дума на К., преди самите те да започнат да бълват ужасни лъжи и фантасмагории.

Стовариха ни в хотела, където ние леко се притеснихме. Не забравяйте, че основното мото на нашето пътешествие беше „нисък бюджет“. Прилагахме го за самолети, хотели, таксита, парцали и каквото там купувахме. И изведнъж се изтърсваме в един хотел 4—5 звезди, с портиер с ливрея и колониален интериор, веднага го оценихме поне на 150$ нощувката. Дърпахме К. за ръкава да ходим да си търсим някой по-евтин коптор, ама на него като истински бизнесмен окото му не мигна — „Стойте тука и глейте ко стаа“. Няма да се излагаме пред търговските партньори я. Ще избързам малко и ще поясня, че неговото залагане се оказа правилно, целия колониален лукс и червени килими струваше 35 $ за двойна стая, сиреч по 20 лв. на калпак.

Теглихме по един душ и хукнахме с нашите посрещачи да ядем. Ядохме както винаги на улицата, нещо което се наричаше Pepper Crab и беше страшно вкусно, ако не броим борбата с щипките и клещите.

След като вечеряхме се оттеглихме в будоарите си, където изпаднахме в кома чак до следващата сутрин.

На сутринта се натъпкахме по навик и тръгнахме с нашите посрещачи към

Куала Лумпур

Местните коли почти без изключение са от местната марка Proton — просто правителството е наложило 200—300% мито на всичко вносно. Единия китаец ни посрещна с обикновеното за БГ Audi 100 на около 6—7 години, което както разбрахме в последствие било ултра гъзария, само митото на колата било над 15 000$. Пътя ни отне около 3—4 часа, които оползотворихме в сладки приказки с нашите посрещачи.

Какво научих от тях — китайците са 25 % от населението в Малайзия и държат към 100% от бизнеса. С политика и ДПС-та не се занимават. Местните нрави позволяват, ако нещо не върви да се смаже системата с някои донации в смисъл на рушвети. Важи също така за катаджии — превишени скорости и т. н., но не важи за наркотици. Т. е. корупцията спира до наркотиците, там вече няма отърване. Питах ги защо тяхната държава е избрала точно наркотиците за нулева толерантност — казаха ми, че ако няма гонка за наркотиците никой нямало да работи. Това не го разбрах много, ама карай — сигурно е някакъв национален проблем като руснаците и водката.

В цяла Югоизточна Азия народът е луд по футбол.

Навред има огромни екрани и нощния живот всъщност се върти около мачовете (заради разликата с времето европейските мачове са посред нощ). Когато няма мачове се излъчват стари такива, най-вече на Манчестър Юнайтед и Реал Мадрид заради Дейвид Бекъм. Поне 10 пъти в Банкок, Хонконг и Малайзия се разигра следния диалог:

-Where are you coming from?

— Bulgaria

— Ah, man, I bet on you….

Завалиите видели висок коефициент на нашите срещу Швеция и трупали с каруцата при букмейкърите. Нужно ли е да описвам мъката им, когато паднахме с 5:0, аз самият тогава пропуших след 2 години въздържание и се наложи да изпия една бутилка мастика за утешение. Нашите домакини също бяха луди по залаганията и също се бяха набутали на мача с Швеция, та имахме бая общи теми за разговор. Разбира се както навсякъде по света България = Стойков (разбирай Стоичков).

Пристигнахме в Куала Лумпур по средата на бурен тропически дъжд,

който не пречеше на мотористи с облечени с гърба напред якета да ни изпреварват със 120 км/ч. Разбрахме, че като се зададе такова чудо всичкото бизнес отлага срещите и се барикадира в офисите да си работи по телефона. Научих и още нещо за нискобюджетните авиокомпании — маршрутът Джохор Бару — Куала Лумпур, който е около 350 км (все едно София — Търговище) е покрит от самолети на принципа на совалката — пълниш и излиташ — с цена на билета 10$ в едната посока. Чакаме да се случи същото и между Монреал и Торонто да речем, за София и Търговище не се интересуваме.

Отседнахме в предварително резервирания хотел, тоя път без да се впечатляваме от лукса и гледката на Petronas Towers от 14-я етаж. И пак хукнахме да обикаляме, план да изпълняваме.

Продължението:

South East Asia или до там и обратно (4): Куала Лумпур и обратно в Банкок

Автор: C200

Други разкази свързани с Югоизточна Азия – на картата:

Югоизточна Азия
www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “South East Asia или до там и обратно (3): Сингапур и Малайзия”

  1. rado каза:

    благодаря за продължението 🙂

    – на сентоса видяхте ли волейболисти?
    – интересното за японските маниакални туристи е, че ние като сме там се държим по подобен начин 🙂

    поздрави

  2. […] да го събуди , за послено го минахме през Сингапур и Куала Лумпур. Днес ще продължим с обикалянето из Куала Лумпур и ще […]

  3. Петър каза:

    За да отиде човек там, трябва ли да си имунизира ?
    Т.е. има ли въобще смисъл от нещо подобно (?), ако е вярно че градовете им са чисти, няма блатни, фекални, пумийни и друг тип заразни места ?

    До колкото съм чувал, в големите градове били доста чисти и спретнати…, но за по-малките не съм чул нищо. Сигурно е по-мърляво ?!

    Как се казваха онези комари – маларийни ли ? От тях има ли в градовете ? Ако „да“ – тамошните с какво се мажат (ако изобщо се мажат с нещо) 🙂

    Лек ден

Leave a Reply