февр. 06 2018

Армения и Грузия с Дачия (6): Нагорни Карабах

Продължавме пътуване из Армения и Грузия, заедно с Драган. Първия ден минахме 2 000 км за 1 ден през Турция, после прекосихме Грузия, бяхме в Ереван и Ечмиадзин, после посетихме манастира Гегард и римското светилище Гарни, както манастиртите Хор Вирап, Нораванк и Татев.

Днес, ще поемем едно пътуване до Нагорни Карабах – за да помиришем войната откъм грозната ѝ, естествена, страна.

Приятно четене:

Степанакерт, манастирът Гандзасар и геноцидът в Агдам

Нагорни Карабах

част шеста на

Армения и Грузия с Дачия

Вторник (06 май) – събуждам се раничко, към 6:30, от вълнение. Чета си в леглото от пътеводителя на Lonely Planet за Нагорни Карабах, защото вчера и Армен и Мариета ни казаха, че това ще е по-интересната дестинация в сравнение със запланувания от нас град Мегри, който е на иранската граница. Харесах си три дестинации –

Степанакерт (столицата на Нагорни Карабах), Гандзасар (манастир) и Агдам (разрушен от войната град)

За географско онагледяване -> това е тракът от този ден.

Както се бяхме разбрали с Мариета, в 8:15 цъфнахме на горния етаж за закуска:

Вечеря – Армения с Дачия

Жената пак се беше постарала много за нас (може и по-рано от мен да е била станала, като се замисля) – беше приготвила много вкусни, топли и някакси запържени палачинки с боб, бухтички със захар и домашни варени яйца с много жълт жълтък.

Има нещо, на което

автомобилните пътешественици трябва да обръщат изключително внимание,

и това е чистотата на всички прозорци на автомобила си, защото иначе през тях не стават никакви снимки. В Армения това може да се окаже проблем, защото по бензиностанциите просто напълно не съществува понятието кофа с гъба за стъкла. За сметка на това Мариета ме открехна къде е най-близката чешма, от която тя си полива с кофа градинката зад блока, аз и заех кофата и колата се сбогува със сигурно 3 килограма прах, които беше натрупала вчера по стръмния път към/от манастира Татев.

Другото предизвикателство, с което трябваше да се справим, беше гадната навигация Garmin, защото за iGo карти за Армения, камоли пък за

Нагорни Карабах,

нямаше. Първата ни цел беше

столицата Степанакерт,

която е в „държавата“ Нагорни Карабах. Ако разгледате всеобщо признатите политически карти, примерно Google Maps, ще забележите, че спорни територии като Косово, Крим, Чеченя, северна Осетия… са оградени с пунктир. Е … Нагорни Карабах е толкова оспорвана територия, че даже и на картата не е с пунктир, ами направо си е част от Азербайджан. Всъщност, ако питате някой азербайджанец къде отиваме, ще каже, че отиваме в Азербайджан, а не в Нагорни Карабах. Ако питате някой арменец къде отиваме, ще каже, че отиваме в област Карабах на Армения. Абе,

направо не знаехме къде отиваме –

добре че имахме все пак някаква навигация, която да ни упъти по улица Авангард към изхода от Горис:

Улица в Горис – Армения с Дачия

Имахме около 30 километра до „границата“. Всъщност името на Нагорни Карабах означава планинска (думата „гора“ на руски език означава планина) плодородна градина. Пътят определено подсказваше, че този

Карабах е планински

Настилката на пътя беше направо перфектна, имаше адски много завои, практически нямаше прави участъци.

Пътят към Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Вече трудно можеше да ни впечатли нещо от този тип, но

това не беше от най-развитите райони на Армения –

не бях виждал толкова много обитаеми от модерни хора пещери. Още миналата вечер местните хора ни бяха казали, че природата към Нагорни Карабах се променя и действително тук по склоновете имаше дървета, за разлика от чукарите, на които се бяхме нагледали досега.

След серия от безумни завои стигнахме и до

една от най-абсурдните граници,

през които съм минавал някога. Няма бариера, само подканващ знак Стоп. Сградата е с размер на градска тоалетна, но пък изглежда модерно. На информационна табела има сбита статистика за държавата.

Като за начало трябват само четирите ни паспорта и малкия талон на колата. Кратко обяснение с граничарите и получихме следните инструкции (направо паднах от стола!): Дават ни една хвърчаща бележка, формáт А9, с

адреса на министерството на външните работи

на Нагорни Карабах в столицата Степанакерт (питаха ме дали да ми дадат листче с адреса на английски или на руски език – подготвени са за всякакви ситуации хората!). Задължително трябва да отидем там (това е на около 60 км от границата, което се пада по средата на „държавата“) и да си закупим визи. Има и още две условия – ако не си издадем визи, не можем да се върнем обратно в Армения през границата, също така имаме право на не повече престой, отколкото е смяната на граничарите.

Иначе самият граничар беше голям симпатяга, говореше по-добре руски от всеки друг, който срещнах в Армения – може би просто беше руснак, те нали обичат да се месят много в такива конфликти. Каза, че понеже Нагорни Карабах било толкова хубаво място, щял да си затвори очите заради нас и щял да ни пусне и утре да си тръгнем, ако все пак решим да останем за нощувка някъде в тази приказна страна, особено щом идваме с кола от толкова далечна България. Много мило.

Докато стигнем до този

Степанакерт

направо ми се откъснаха ръцете от завои и стръмнотия. Хем виждаш отсреща пътя, хем за да стигнеш до там минаваш 1 километър завои. Абе, направи ни в началото впечатление, че тук вместо паметници на хора, има паметници на действащи танкове, ама още не ни се беше изяснила съвсем ситуацията.

Танк - паметник – Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Наближавайки Степанакерт, Sandero-то стана на 75000км, но въобще не знаехме какво можем да очакваме от столицата на незнайната страна, до която вече бяхме пропътували 3000км от София.

Не щеш ли ти,

Степанакерт се оказа страшно поддържан град

Едни градинки, цветя, тротоари, чисто – много по-добре от влизането в Ереван.

Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Визата на Нагорни Карабах

Питахме един полицай

къде е улицата на министерството,

но той не знаеше руски език – странно. Каза карайте направо – ние завихме наляво и го намерихме. Луташ се малко по коридорите, дават ти една анкета (на руски, разбира се), попълваш си имената, номер на паспорта, къде ще ходиш (писахме само Степанакерт) и с каква цел (туризъм). Плаща се по 3000 арменски драми (под 15 лева) на човек (парите са същите като в Армения). Не искат никакви снимки, въпреки че имаше място в анкетата.

Тук ти задават един много важен въпрос – дали искаш да ти залепят визата в паспорта или да ти я дадат на отделно листче. Сега, аз съм си любопитко и веднага зададох контравъпрос „Какво значение има?“. Човекът се огледа дали някой не ни слуша и съвсем дискретно ми обясни, че ако ми залепи Нагорно Карабахска виза в паспорта и някога се наложи да влезна в Азербайджан с този паспорт, моментално ще ме арестуват.

Какво се получава: Карабахците уж си имат държава, министерство и такса за виза, но Азербайджан не я признава за такава. За един потенциален азербайджански граничар наличието на Нагорно Карабахска виза в паспорта ти е недвусмислено доказателство, че ти си бил на територията на Азербайджан (за азербайджанците Нагорни Карабах си е територия на Азербайджан) нелегално. И хоп, белезници.

Не че планирахме да ходим в Азербайджан (макар че в определени моменти това явно е въпрос на гледна точка, а не на география), но все пак му казах да ни сложи визите на отделно листче извън паспортите. Служителят каза да изчакаме навън, на улицата. Кибичихме си ние десетина минути на тротоара и по едно време излиза нашия с ей тази виза – обща, за четирима ни. Даде ни и някаква бележка, която да сме били предали на граничаря като излизаме от Нагорни Карабах. Бе направи ми впечатление, че пише нещо за линията на фронта, ама още не го бях обвързал с паметниците-танкове.

И тук беше разпространен същия лилав туф като в Ереван, но по улиците нямаше дупки, а жените са – хайде да не казвам „хубави“, но поне има след какво да се обърнеш.

В Степанакерт доста често се срещаха едни такива лозунги:

Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Имаше е много лозунги, които бяха написани на арменски език и не ги разбирах, но някакси графично ми навяваха малко неспокойствие с тези батковци с пушки и по-сериозна техника дори.

Ние си имахме обаче проблеми от друго естество. Следващата ни цел беше

манастирът Гандзасор, който се намираше до града Ванк

Е хубаво де, ама глупавият Garmin (или пък картите му, или пък аз – не знам) не знаеше нито едното, нито другото. Забучих един пин горе-долу там, където би трябвало да е манастирът и му казах да ме води натам. Така ни изведе този Garmin от града, че минахме през някакви участъци, по които настръхвах дали няма да потъна в някоя дупка, Sandero-то да се счупи и някой ден да заприлича на това. Имаше много ръждясали каросерии от автомобили и камиони – явно тук няма пунктове за изкупуване на метал, няма кой дори да ги открадне заради това и така си стоят десетилетия. Навсякъде обаче е газифицирано, колкото и не на място да изглежда това.

Минахме през някакви села от типа „леле како“:

Село в Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Имаше и от типа „леле батко“:

Село в Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

След десетина километра излезнахме на нормалния път. Ние сме си виновни за тази offroad отсечка, защото на връщане си минахме както се казва „по царя“.

От тук до Гандзасор имахме 40 км

които минахме много бавно, но не заради асфалта (той беше перфектен), а заради безкрайно многото завои сред гъстите Карабахски гори. Имало някакъв олигарх, който с цел да популяризира туризма в Нагорни Карабах, изградил целия път от Степанакерт до манастира и затова настилката беше „джам“. Стигнахме ние града Ванк – на входа ни посрещнаха едни лъвове, един хотел с формата на Титаник и една много готина ограда от регистрационни табели на автомобили.

Манастир Гандзасор

Мернахме и самият манастир на върха на стръмното:

Манастир Гандзасор – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Не знам ислямските азербайджанци как точно смятат тази територия за тяхна, но може би съм просто пристрáстен. Самият манастир изглеждаше много добре поддържан, макар и да не беше обявен за световно културно наследство на ЮНЕСКО. Тревичката беше много старателно окосена, по стените имаше древни арменски надписи. Явно манастирът е функциониращ, защото имаше монаси и бюра с компютри.

Манастир Гандзасор – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

На паркинга пред манастира имаше десетина руски offroad джипа с надписи „1 – 11 май Армения“ – точно датите и на нашето пътуване. Питах единия руснак дали да идем до разрушения град Агдам, а той каза, че било интересно, а щом сме дошли чак от България и програмата ни е толкова широка – трябва задължително да идем.

В пътеводителя на Lonely Planet

пишеше, че визата за Нагорни Карабах не важи за Агдам

(тези пътеводители, колкото и да са писани от приключенци, все пак са писани предимно от американци, и те обръщат внимание на някои неща малко пресилено – примерно, пишеше да не пием водата от чешмата в Ереван -> е пихме я и три години по-късно продължава нищо да ни няма).

Таня се притесни за тази невалидност на визата

Викам си, не може за някакъв град да има кой знае пък какъв режим – ако ни спрат на бариера примерно, просто ще се върнем. По пътя видяхме един полицай и спряхме да го питаме дали знае за тези ограничения за визите. Той горкият беше или пиян или кух като лейка, защото имам чувството, че въобще не беше в час. Каза ни, че имало отбивка наляво за Агдам. Караме ние, караме, отбивки има действително, ама само черни пътища. Върнахме се почти до Степанакерт, и чак там хванахме асфалтиран път към Агдам. От тази отбивка нещата станаха някакси по-истински.

Агдам

е бил азербайджански град. В него са живели 150 000 азербайджанци, колкото хора живеят в момента в Русе. Тук винаги е имало търкания, най-малкото религиозни, защото се намира на границата между християнството и исляма. Неведнъж се е стигало дo най-дивашкия и кървав начин за решаване на различията през вековете.

Агдам, Азербайджан

Карабахският конфликт

между арменци и азербайджанци, за който всеки е чувал все нещо, започва малко преди разпада на СССР (1988 година), като най-мащабните сражения са през 1992-1993. Под претекст, че Азербайджан разполага стратегически оръжия в град Агдам, застрашавайки по този начин Нагорни Карабах, нашите християнски друзья окупират града на 23.07.1993, обстрелват го с танкове и го разрушават до основи.

Практически 100% от населението е принудено да напусне града в посока Азербайджан

(убити са около 1000 човека), а самият град е тотално разрушен. Наричат го „Карабахската Хирошима“, само дето в момента Хирошима е модерен и развит град, а тук няма нито една сграда с 4 стени или покрив, а в стаите растат 20 годишни дървета. В случая не става дума за никаква самоотбрана, това си е чисто назидание и не знам за арменския геноцид от Османската империя, но тук си става дума за азербайджански геноцид от Карабахската/Арменската/Руската държави.

След табелката Агдам, качеството на настилката рязко се промени, само че този път дупките по асфалта не се бяха образували от снега, лугата или некачествено строителство – това си бяха дупки от бомби:

Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Тъй като от една страна аз бях зает да въртя волана, избягвайки кратерите по някогашните булеварди, а от друга страна Таня беше стресната от наличието на няколко десетки въоръжени войника, за съжаление нямаме много снимки от това призрачно място (Таня дори криеше фотоапарата под полата си). Можете да разгледате сателитните снимки от Google Maps, но всички тези улици на картата реално не съществуват, защото са обрасли с дървета и високи треви. Практически няма нито една функционираща сграда:

Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Карахме почти 10 километра през този „град“. Не мога да проумея защо е толкова разрушен –

няма нито една сграда, която да не е разрушена

В пътеводителя пише, че Карабахците са използвали каквото могат за построяването на Степанакерт. Единственото запазено нещо са двете минарета на Агдамската джамия. Не бях виждал точно такава джамия, сигурно е някаква специфична за азербайджанската религиозна архитектура през 1870 година, когато е построена. Причината за привдно доброто и състояние и е това, че през 2010 година тази джамия е била частично ремонтирана от Карабахската държава, защото е имало оплакване от Азербайджан и Турция към папата, след като се е разбрало, че храмът се е използвал за свинарник. Безобразие!

Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Както виждате, дори и в момента около джамията се навърта добитък!

Може би все пак най-интересното нещо, което ни се случи на това пътуване, беше именно посещението на този „град“ и по-точно момента, в който осъзнахме какво значи изречението, че визата ни за Нагорни Карабах не важи за линията на фронта.

Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Съжалявам, че разполагаме само с тази снимка от далече, но реално минахме преди и под дулата на Карабахските танкове, които бяха насочени на изток, към вражеския Азербайджан.

Всъщност минахме пред цитираната фронтова линия

Нали се сещате, че през живота ми не съм си представял, че ще се озова посред бойно поле с Dacia-та в Нагорни Карабах. До всеки танк си стоеше по един въоръжен войник с някакво оръжие на рамо (не съм бил войник и не ги разбирам моделите, но ни най-малко не съжалявам за това) и зорко ме следеше с поглед. Не реагираха особено много, може би им беше забранено.

На едно място пътят мина на не повече от 5 – 6 метра от танка

и респективно войника. Аз бях с отворен прозорец и просто погледите ни се срещнаха. Аз инстинктивно кимнах поздравително и за мое учудване и войникът също кимна точно толкова поздравително, колкото и аз. И какво ли толкова се учудвам – и той е същия човек като мен. Абе не е баш като мен, защото аз си тръгнах от там, а той остана, пък и аз никога не бих отишъл да трепя някого, когото някой трети ми е дефинирал като враг. Да, може би понякога ми се иска да се разкрещя на някой, който ме е ядосал в конкретен момент (дори и това не правя де), ама да седна в танка с ръка на червеното копче и да дебна някой непознат за мен човек да мине, за да го направя на пух и прах… Не дорогой солдат, ти си оставаш тук, а аз със семейството в Dacia-та си отпрашвам лека– полека към вкъщи и само стискам палци като се прибера, да не се окаже, че и вкъщи са се навъдили от някъде такива фанатици.

Затворихме тази страница и се отдалечихме от фронта

С дистанцията от града се видяха и неговите мащаби – приличаше ми на Плевен, както се вижда отдясно, когато пътуваш за Русе. По полето имаше подвижни и неподвижни бронетранспортьори.

От толкова много емоции ни се доходи до тоалетна

и тъкмо бяхме решили, че ще напоим някое дърво край пътя, когато видяхме един такъв знак, на който пишеше, че полето е „разминировано“ – тоест, че заложените мини са обезвредени. Решихме, че няма нужда да проверяваме качеството на работа на сапьорите:

Минно поле край Агдам – Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

На връщане към Горис и Мариета

отново минахме през центъра на Степанакерт,

за да се опитаме да върнем положителните си спомени от Нагорни Карабах. Освен вече правещите смисъл билборди с танкове и войници, нищо друго не подсказваше, че само на 15 километра от тук се водят военни действия.

Степанакерт, Нагорни Карабах – Армения с Дачия, Кавказ

Хапнахме по един сладолед, затвърдихме мнението си, че Карабахкините са по-хубавите арменки, видяхме няколко Dacia Logan с надписи Renault Logan, както и някои изчезващи у нас видове, които все още се радват на популярност по тези земи.

Отново се върнахме по завойчестия път към границата с Армения. Дадохме си чинно бележката на митничаря (не му казахме, че сме ходили на фронтовата линия) и по живо, по здраво, кой от където е.

В Армения

теренът рязко стана равнинен. Точно преди да влезнем в Горис забелязахме скални образувания, които приличаха на тези в Кападокия, Турция.

Върнахме се в апартамента при Мариета в

Горис

рано – към 19 часа. За географски заинтересованите, пак ще припомня трака от днес.

Вкъщи беше Арем, който вече беше разнесъл Marlboro-то в 40 магазина в околността с неговия Ford Transit.

Арменци – Армения с Дачия, Кавказ,

Поговорихме си с него. Сподели ми, че той взимал 800 евро на месец и ме пита дали е скъп животът в България. Малко ми се струва от ония хора, които не са винаги съвсем искрени, ама сега – това предлага бара. Викам му – в София ще се оправяш не по-зле от тук с тези пари. По едно време се появи и Армен. Показахме му снимки от Карабах и Агдам – той се възгордя още повече.

Звъннахме по телефона на Мариета. Разбира се, тя се оказа в градинката зад блока. След малко си дойде и ни извика на ядене. Пак беше наготвила доста неща. Този път супата беше с ориз, боб, картофи, сливи и някаква зеленилка. Свинските ребърца бяха с много вкусна коричка и отново с някаква трева и яйца. За ордьовър – някакви запържени палачинки с кайма. Мариета ни предлагаше традиционен арменски коняк, но тя самата набляга на местната тутовка, което е ракия от черници (дуди).

Програмата за тази вечер включваше приготвяне (от нас) на Хац – поредните треви, затворени и запържени в тесто. Първо Мариета ни показа как се завиват тези своеобразни банички с билки, после ние се опитвахме да имитираме шарката, но с променлив успех:

Арменска кухня – Армения с Дачия, Кавказ, Арменска кухня – Армения с Дачия, Кавказ,

Дълго си говорихме с Мариета – тя много се притесняваше, че следващите гости, които трябваше да пристигнат днес вечерта, са се обадили, че имали някаква авария с колата някъде по средата на пътя от Ереван към Горис. Не знаеше от каква националност са гостите, за нея беше достатъчно, че говорили руски език. Жалко, сигурно и нас няма да ни запомни, че сме били от България. Както и да е, горките хора – ще трябва да шофират по тъмно, а това в Армения е много опасно.

Разбрахме се утре в 7 часа да закусим и към 7:30 да потегляме обратно за Ереван. Платихме 60 000 арменски драми (това са 200 лева) за 4 човека по 2 нощувки, две закуски и две вечери.

Остатъкът от групата окапа след изтощителния ден, но аз не се стърпях и отидох в хола

да си полафя още малко с Арем

От разговора ни, ми стана ясно, че много се мразят с азербайджанците, ама май се мразят заради самото мразене. Поне от думите му с такова впечатление останах. Според мен тутовката му беше малко в повече и ме излъга, че е бил от спецчастите, стрелял, някакви 33 трупа около него имало и само той оцелял. После учил приятелите си как се стреля със снайпер. Ходил на азербайджанска територия, па взимал пленници, по после ги разменяли за арменски пленници. Хвали ми се един такъв – сигурно си мисли, че много се кефя на телевизионни екшъни. Както и да е … сигурно и аз прекалено много изводи си вадя по прекалено малко информация.

Обясняваше ми, как арменците много си гледали заложниците, дори им давали да ядат и да пият. Азербайджанците (наричаше ги „азерик““) били безпощадни и въобще не е грижили за заложниците си. Според техния Коран ако убиеш неверник (демек християнин) едва ли не ставаш светия. А в нашата Библия пишело „Не убивай!“. Само че ми обясни, че като имало насочена срещу теб пушка, не се сещаш веднага зи Библията, ами стреляш, защото положението е „или ти него, или той теб“.

Говорихме си и за арменския геноцид от Турция. Той е на мнение, че тези 1,5 милиона убити арменци, ако бяха останали живи, сега (след 4 поколения) вече щяха да са 7 милиона, и Армения щеше да пребъде, ама на…

Според мен не си дава съвсем ясна сметка, че Армения в момента на 100% зависи от подкрепата на Русия. Арменците имали войска 70 000 души, а с офицерите достигала дори 100 000. Азерики имали 4 пъти по-голяма войска, ама те били страхливи и не смеели да си подадат носа, защото арменците ще ги разбият. Ако я нямаше матушка Русь – отдавна да я няма тази страна между Турция и Азербайджан, според мен поне. С Иран обаче били в много добри отношения. Всъщност, Иран поставил ултиматум на Турция, че ако Турция нападне Армения, иранците ще нападнат турците. Много добронамерено говореше за иранския президент. Арем е разведен с жена си, но има син, който бил толкова умен, че щял да го прехвърля от 1 ви (7 годишен) директно в 3 ти клас, защото смятал вече със 100 вместо с 10. След два часа приказки си стиснахме ръцете, разбрахме се по мъжки, че няма смисъл да си разменяме контакти, защото едва ли някога ще се видим отново и … лека нощ, че утре имаме да се връщаме до Ереван.

Продължението:

Армения и Грузия с Дачия (7): Ереван, Армения

Автор: Драган Драганов

Снимки: авторът

Ако пътувате към Степанакерт (Ханкенди) може да има специални оферти за нощувки:



Booking.com

Други разкази свързани с Нагорни Карабах – на картата:

Нагорни Карабах

Но понеже подозирам, че няма да ви стигне куража да спите в Степанакерт, ето за всеки случай и алтернативите из цяла Армения:


Booking.com

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Армения и Грузия с Дачия (6): Нагорни Карабах”

  1. […] Вирап, Нораванк и Татев. Послепомирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, а за последно обиколихме […]

  2. […] Вирап, Нораванк и Татев. После помирисахме войната в Нагорни Карабах от близо, обиколихме Ереван, а последно влязохме в Грузия, за […]

Leave a Reply