Париж: за един урок по демокрация

Май вече ви споменах, че миналата неделя редакцията реши да участва в изборите за Народно събрание и като член на секционна избирателна комисия. Сигурно в другия блог някой ден ще ви разкажа как мина всичко, но сега мога да ви споделя, че когато видях четвъртата (!!!) бременна за деня да идва да гласува, разбрах, че някои хора сериооооозно са го закъсали (и за да избегна излишни въпроси — секцията се намираше в обичаен софийски немалцинствен квартал).

Днес ще прочетем как е минало гласуването в Париж — в крайна сметка българските избори са интересно събитие — не само концертите на AC/DC 🙂

Приятно четене:

Париж: за един урок по демокрация

Сутринта започна чудесно! Жена ми дори хлъцна от учудване, когато ме завари да гладя с ожесточение ризите си — всичките сини ризи… След това щях да реша коя да облека.
Не ме свърташе на едно място, приготвих закуската, кафето, изстисках цяла кана портокалов сок и запрепирах да тръгваме да гласуваме. Жена ми обаче реши да се възползва от корупцията в изборния процес — „Трябва“ казва „да ми купиш гласа!
Е, как така? Да пусна прахосмукачката ли? Готово, и пода избърсах даже, след това отидохме на пазар, сготвихме, обядвахме… Времето течеше, а аз съвсем съзнателно удължавах момента на удоволствие — самото гласуване щеше да отнеме няколко секунди и затова отпивах от очакването на малки глътки, представяйки си безкрайността на свободата да разполагам с правото си на глас. Защото след урната човек се събужда и го боли глава; осъзнава, че е само малка част от обществото и че нищо не зависи от него, а насреща му се блещи реалният живот под формата на политически игри, икономически интереси и откровени псувни.
Най-после тръгнахме. Взехме метрото, а след това походихме. Минахме през Champs-Elysées, после кръшнахме през авеню Montaigne, където са представени всички големи модни къщи. Пътьом се насладихме на изложените модели, снимахме окичения в цветя хотел Plazza Athénée и най-после стигнахме до Сена. От другата страна на pont de l’Alma, на левия бряг на реката, се намира българското посолство.
Няма смисъл да ви разказвам за несъществуващите отношения между посолството и българската емиграция, защото те са също толкова хипотетични и фалшиви, колкото и отношенията между българските държавници и обществото.
Всъщност най-голямото нещастие на емигранта е да се окаже зависим от българските институции зад граница — за един печат ти вземат 30 евро („Идете да изтеглите от банкомата зад ъгъла…“), а сроковете за издаване на документи са повече от разточителни.
Ролята на посолството се заключава в организиране на приеми за едни и същи хора. За националния празник например в посолството се допускат само отбрани гости, а плебсът… абе на кой му пука за плебса? Освен това посолството служи за саботиране на всички български инициативи и за провокиране на разкол във всяко начинание, било то създаване на българско училище или нещо друго.

Самият вид на посолството ме накара да забравя за красотата на гражданското си чувство и ме приземи без парашут на place de la Résistance до вратата на консултвото и пред бюста на Апостола. Десетина метра по-далече, на авеню Рап, се намира входът на посолството с познатата мила родна картинка. Група наши сънародници, очевидно доведени под строй и пременени с тениски на ДПС, стояха на тротоара пред входа и хвърляха кръвнишки погледи. Понечих да ги снимам, но поради опасения за физическата си целокупност бързо се разкандардисах.
Гласуването наистина стана за един миг. След това побързахме да си тръгнем — цялата магия на демократичното таинство — и то в столицата на Свободата — се беше изпарила благодарение на институционалния фалш и презрителната гримаса на хората с тениските. В такива моменти човек наистина се чувства чужденец спрямо собствената си родина и най-страшното е, че се радва на това си чувство.
(Един ден по-късно видях изборните резултати от парижките секции — оказа се, че те нямат нищо общо с резултатите в България. След ГЕРБ се нарежда Синята коалиция, третата формация е ДПС, четвърта е Атака, а Коалиция „За България“ остава едва пета. Явно някому не са стигнали парите за купуване на гласове зад граница…)
Обратният път беше дори още по-дълъг, но сега разходката ни послужи да се порадваме на юлското слънце. И отново през Champs-Elysées до Мадлената, а малко преди да се гмурнем отново в търбуха на парижкото метро, точно пред Големите магазини, се разминахме с още едно късче от майка България — цял ромски бивак. Този път обаче се престраших и снимах.
Винаги е така — отивам с радост да изпия горчивия хап на гражданската си съвест. Отдавна съм изгубил способността да чувствам разочарование, но надеждата ми за добро е все още жива. И кой знае, може пък следващия път не само мечтата за демокрация, но и целият изборен ден да стане красив, а лицата на работягите да се разтегнат в усмивка.
Снимки: авторът

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.