юли 09 2009

South East Asia или до там и обратно (2): Хонконг и Банкок

Днес продължаваме с пътеписа на C200 за Югоизточна Азия. Оставихме го в Хонконг, а сега след перлата на британската корона ще тръгнем и към Тайланд. Приятно четене:

South East Asia или до там и обратно

част втора:

Хонконг и Банкок

Следващия ден посветихме на Kowloon — това е на континента, на север вече е Mainland China. Впрочем през цялото време се нахождавахме в Специален Административен Регион Хонконг, за който получихме виза, а тя не важи за останалия Китай. Самите китайци също се нуждаят от виза ако искат да дойдат в цивилизацията. (бел.от Стойчо — за български граждани виза за Хонконг вече не е необходима: Визов режим за български граждани)


Видяхме култовия хотел Peninsula, ултра-лукс и т. н., големи работи, четете из нета за повече. На две крачки от там без малко да загубим жените по причина още по-култовия Jade Market. Няколко етажа пълни с нефрит, диаманти, сапфири и прочее скъпоценни камъни, колиета, огърлици, пръстенчета, гривни, обеци, висулки и още нефрит — слончета, глобуси, костенурки, Буда, царе, коне, камили и какво ли не още. Докато обиколим всичките етажи по 2 пъти с възгласи „Ела бързо, да видиш“ и „Тц, Тц, направил го китаеца“ мина бая време.


Най-много се шашардисахме от едни фини бутилчици изрисувани с миниатюрни сцени от живота на императорските династии, лов и т. н. Изрисувани до най-дребното копитце и разклонение на рогата на елена. Отвътре. С четка като косъм и нечовешко търпение. Едно такова чудо майсторът го рисувал до 7 години, като често това му струвало зрението. Видяхме такива красоти и в историческия музей, някои по-примитивни, но пък на 2-3-4 000 години. Чудна работа, защо им трябва да рисуват отвътре, като се вижда отвън.


Докато минаха тези 3 дни, един небостъргач порасна с 2—3 етажа пред очите ни. Първите 15—20 етажа бяха вече осветени и офисите работеха. Вторите 15—20 етажа бяха на ниво окачени тавани и инсталации. Нагоре стърчаха само железата и бамбукови скелета. Ако щете вярвайте, на 50-я етаж имаше бамбуково скеле, точно като в Rush Hour 2 с Джеки Чан.

Dragon ferry — Хонконг


Като казах

Джеки Чан, че да си дойдем на думата. Той е икона в Хонконг,

ликът му е нацвъкан по всички билбордове и много го тачат. По крайбрежната ивица на Каулуун има Алея на Славата по подобие на холивудската. Обиколихме я цялата и естествено намерихме звездите на Джеки Чан, Джет Ли, та и на Самия Него, The One and Only — Брус Ли. Докато се мотаме със звездите мръкна и навалицата стана невъобразима. Оказа се, за наш късмет, че тази вечер има светлинно шоу на отсрещния бряг ( Hong Kong Island), сиреч лазери връз покривите, едновременно светване и изгасяне на няколко небостъргача в различни цветове и прочее илюминации. Всичко това придружено с класическа музика откъм нашия бряг. Не стига това, ами после имаше и светлинно-водно шоу пред старата часовникова кула на брега до хотел Peninsula. С една дума — зяпахме и се дивяхме на красотите. По пролива в туй време се движеха корабчета с пламтящи дракони връз тях, остроумно назовани Dragon Ferry.


След толкова впечатления си хванахме фериботчето до Central и оттам до нашия остров, където традиционно приключихме вечерта с бирички и китайски манджи.


Всички членове на групата споделиха едно и също впечатление от хонконгското метро. Там е ужасна навалица и е прието хората да се ръгат здраво с лакти. Например като спре мотрисата и се отворят вратите, чакащите отвън напират мълчаливо да влязат, а тия отвътре снадуват перки и драпат да излязат. Никой не отстъпва, освен по-слабите, разбира се. Отначало мислехме, че е някакво особено отношени към бялата измет като нас, но после видяхме, че и местните така се работят. Явно стадният живот култивира агресивни инстинкти. Сега монреалското метро ми се вижда като църква, не мога да разбера хората за каква блъсканица говорят.

Още 2 важни неща имало да видим в Хонконг.

Едното е Hong Kong Convention and Exhibition Centre — футуристична сграда, стил операта в Сидни, където имаше 10—15 изложения едновременно. Едното беше в канцеларския бизнес и живо интересуваше някои членове на групата. Ходихме към 3 часа и покрихме сигурно 1/3 от нашето изложение, по другите етажи въобще не припарихме. Следващия път като си купите бизнес-сувенир тип отварачка за вино, визитник от неръждаема стомана или умален модел на клипера Cutty Sark, да знаете че търгашите печелят едно 600% от такива джвъчки.


Другото интересно нещо беше гигантската статуя на седналия Буда в манастира Po Lin на нашия остров Lantau Island. Това била най-голямата статуя в света на седнал Буда. По-сетне видяхме в Банкок най-големия в света легнал Буда, сега ни остава само да намерим най-големия прав Буда в света.
Малко стряскащо беше да видим свастиките, нацвъкани навсякъде по и около Будата, но както е известно от историята това е много древен санскритски символ, не са го измислили нацистите. По стара туристическа традиция джаскахме стотинки където заварим — във фонтани, кладенци и прочее водоизточници, с цел да се върнем още веднъж и за здраве, късмет и Ливърпул най-сетне да стане шампион на Англия. Това последното още не се е случило, но каквото можахме — направихме.
Сега да кажа защо азиатците ще превземат света според мен. Говорихме с много хора, видяхме още повече и общото впечатление е, че цената на труда там има друго измерение, близко до нулата. Иначе казано усилията, които човек полага в работата си просто не се броят и не го тормозят. Не зная дали въобще биха разбрали нашенския лаф „Няма да им работя за 200 лв.“


Всяка сутрин като излизахме от хотела, виждахме една жена със съответната островърха сламена шапка да идва с колело на работа, която работа се състоеше в почистване на плажа на хотела с едно гребло. Вечер като се прибирахме, тя още въртеше греблото. Едва ли това е най-вдъхновяващата работа в света, но се вършеше със същите старание и концентрация като в стерилните камери за производство на високотехнологични чипове. После като заповядах в Канада никак не се учудих, че китайците винаги или учат, или работят, или и двете. Има една градска легенда за езиковите курсове и за китайците — как многото китайци в групата дърпали нашенците назад и те, нашенците не можели да напреднат бързо. Само дето след 2 години същите нашенци са на същите курсове, че и на същото ниво с цел затвърждаване на знанията, а китайчетата са вече трети семестър в университета и се целят нависоко. Не искам да обобщавам, но лично съм видял такава картинка в три различни курса по два различни езика.
Е, ние пък можем да пием повече от тях и това скоро няма да се промени 🙂

Събрахме багажите (пораснали незнайно как с едно 60% спрямо пристигането) и запрашихме към летището. Каката на гишето ни провери билетите и ни рече „Побързайте, защото имате само един час и половина до полета“. В тоя момент дойде едната нашенка с цел да ни изпрати. Оказа се преподавателка по английски, много приятна жена, обаче явно носталгията я тресеше, щом дойде да изпраща такива ливади като нас. Поприказвахме си едно известно време и тръгнахме с безгрижна стъпка към терминала, зер един час имаше още. И вървяхме един час бърз ход, хем по бягащите пътеки, бахти летището, бахти чудото, без малко да артисаме там.
Пак се хопнахме на самолета на любимата ни Air Emirates, където за 2—3 часа полет сварихме да поядем обилно и да усучем по 2 бутилки френско вино.

Цъфнахме в Банкок надвечер

и като минахме паспортния контрол се заоглеждахме за такси. Прочее и такситата се заоглеждаха за нас и не само се заоглеждаха, ами захванаха да ни дърпат и да предлагат най-изгодни оферти. Ние обаче имахме хора опитни в групата, дето не им беше първица и чинно се наредихме на опашката за „нормалните“ таксита. За климата няма какво да обяснявам, пак ми се изпотиха очилата. Даже беше по-зле от Хонконг, там поне има морски бриз, а Банкок е насред равнината и има само блата и оризища и река Chao Praya River — нещо като река Анкх и култовия град Анкх Морпорк от историите за Света на Диска.

В Банкок е прието

таксиджията да те пита дали искаш да минеш по платената магистрала и ако искаш — на будките му даваш парите за таксата. Целия град има примерно 20 милиона жители и 14 милиона автомобили, трафикът е с по 6 платна в двете посоки, на два етажа. Обикновено втория етаж е платен, ама пак задръстен.

Среднощен трафик в Банкок

Всяка транзакция с такси е към час-час и нещо, без значение кога и къде пътуваш. Отделно има tuc-tuc — триколки с газова уредба, могат да въртят на място като електрокар, както и неустановено количество моторетки, чиито водачи пердашат с маски заради смога. Моторетките са и таксита, уговаряш пича за цената, мяташ се отзад и глей ко стаа, те всички карат между колите.
Трафик-полицаите също носят маски, а видяхме и няколко дето имаха дупки на маските, да не се налага да ги свалят като надуват свирката. А те надуват яко и по цял де, сигурно имат норматив за вместимост на дробовете в Кралската Тайландска Полиция.
Метнахме се на 2 таксита и за едни 40 мин се снесохме баш в центъра, където беше хотела ни. Насред най-задръстената улица шофьорът на нашето такси спря насред пътя, слезе и мина отпред да чете на фаровете визитката с адрес дето му я дадохме. Никой от участниците в движението не се впечатли. Хеле намерихме хотела — старо свърталище на екипажите на БГА Балкан, даже по масите в ресторанта имаше още червени покривки тип битови.

На другия ден след като се натъпкахме, хукнахме по града.

С цел сигурност бяхме закупили от БГ пътнически чекове AmEx. В банка Хеброс предизвикахме недоумение сред низшия състав, но пък си спечелихме уважението на управителката на клона, т. нар. „човека с чековете“. Сиреч като го няма човека, няма и чекове. Носихме си чековете, ама с едно леко подозрение, щото ний друг път невидели таквиз модерни технологии от 50-те години на 20-и век през цялото време си мислехме, че като представим чека някъде и ще лъсне голата истина, а именно, че това са едни фалшименто хартийки. Да, ама не, както казва П. Бочаров, чековете ги трампехме в чейндж-бюра, магазини, хотели и където заварим. Препоръчвам този начин, удобен е и човек не се разкарва с торбата с парите. Комисионите са културни, под 1 %. Хайде да не ги хваля повече чековете, че да не стане крамола пак за Западния Профсъюз.


Забравих да спомена досега,

по подразбиране валутата в Югоизточна Азия е USD.

Евро може и да са чували някои топ-банкери, но плебса въобще не знае това яде ли се, пие ли се.


Цял ден се шматкахме в радиус от километър от хотела. Хем ни мързеше, хем всичките важни магазини ни бяха под носа, а все пак групата беше 4:3 за жените, та туризма го обърнахме на пазар. Правилото за 30% пазарлък си важи и в Тайланд (освен в големите магазини с надписани цени), което те кара във всяка тениска да виждаш сделката на живота си. Като стана дума за тениски — Тайланд е световен лидер в текстила, всичките Арманита, Версачета и тем подобни Пради имат заводи на място и пердашат конфекция. Качеството на всичките парцали е супер, подобно е само на стоката от Бангладеш. За голяма радост на жените през улицата имаше 7-етажен търговски център, там ни беше базата по причина климатика. И в Хонконг беше топло, но в Банкок жегата просто те смазва, ни цигари ни се пушеха, ни бира ни се пиеше. Затуй редувахме час туризъм с час пазар на климатик, инак не се траеше.


Тайланд е будистка държава, като кралят е нещо като дядо Боже,

слязъл на грешната земя да се омеша с навалицата. На всеки ъгъл има малки олтари с позлатени статуи на Буда и минувачите постоянно оставят ароматни свещи. Всякакви хора — от просяци, ученици и мотористи до бизнес-дами, полицаи и продавачи се спират често на ъгъла, събират ръце в традиционния тайландски поздрав и после оставят пред статуята свещи или нещо за ядене или някоя стотинка. Представям си по нашите ширини какво ще се случи на позлатените статуи и свещите и курабийките и другите красоти.

Лежащият Буда в Банкок

Кралят на Тайланд е нещо свещено, всички много го тачат.

Наскоро имаше преврат и бившия министър-председател на държавата мрънкаше нещо за спазване на конституцията и нарушените му права. Когато обаче кралят се изкашля по телевизията, че е на страната на генералите и оня се покри в миша дупка (разбирай — Лондон), просто като нямаш одобрението на краля нямаш никакъв шанс в политиката.


Тайландците винаги се усмихват,

това е част от религията им. Само полицаите се мръщеха, но то е обяснимо предвид 35-градусовата жега и влажност, съчетани с прилепнали кафяви униформи и черни ботуши.


По улиците щъкат колички пълни с лед

и всякакви ананаси, диня и разни неизвестности, нарязани на хапки. Срещу 40 стотинки получавахме една найлонова торбичка, пълна със свежи плодове и едно дървено шишче да си ги набождаме. Надвечер приседнахме до едни тропически растения в подножието на една модерна сграда да се освежим с такива плодове. По едно време що да видим — един плъх колкото педя си седи и той в храстите и се освежава с остатъци от диня. Тропах му, виках му, ама се направи че не чува, срамота.


Накрая отидохме да си направим по един масаж. В смисъл на масаж.

Тайландският масаж е доста грубичък,

каките са едни мънички, пък като захванат да те думкат по гърба и да те натискат с коляно само пъшкаш издебело. След масажа човек се чувства разглобен, почистен, смазан и сглобен наново. Има три вида масаж в Тайланд — тай-масаж, фут-масаж и другата работа. Другата работа отсега да кажа, не съм опитвал, не че нямах мерак, ама нали МК беше с мене…


Оттогава, колкото пъти спомена, че съм бил в Тайланд със жена си и хората ме гледат съжалително, все едно е трябвало да пия антибиотици на Трифон Зарезан. Секс-туризмът обаче е малко гадна индустрия, личи си, че хората са ужасно бедни и трябва да си голям темерут, за да навириш патката и да гониш каките. И момиченцата. Да не говоря, че някои приходящи, главно от немцозойски произход гонят и момченцата и хермафродитчетата и травеститчетата и всичко що е под 10 години.


Ако ви се прище случайно да си сменяте пола — Тайланд е мястото.

Страничният ефект на секс-туризма е много развита индустрия за разкрасяване и пластична хирургия. По-добри са даже от Щатите и Европа, твърдят осведомени.


И в манджите са много добри. Яденето е национален спорт в Тайланд,

по цял ден нещо се дъвче, нещо се пържи на улицата или се хапва на крак. Първия път седнахме в някаква закусвалня и поръчахме 2—3 манджи по снимките. Момичето ме пита „Spicy or not“. Аз викам „Кой бе, я давай тука спайсито“. Бяхме поръчали някакви салатки и морски дарове, помислих че подправките ще да са по нашенски — олио и оцет. Не ми било олио и оцет, най ми било яко люти чушки, щях да се отровя, ама ги изядох. Зер майка България без лютичко не може…

Да продължа за манджите и националния спорт. В Банкок се яде буквално на улицата.

Типичен да го наречем ресторант представлява една количка от ламарина, 3—4 сгъваеми маси и 20 стола (сгъваеми разбира се). В количката има монтиран един казан и скара, и нещо постоянно се пече, пържи, вари и вдига пушилката. Поръчваш си туй-онуй, сядаш на масата и хапваш. Като станеш, сайбията взема чиниите и вилиците, изтръсква остатъците на земята и ги потапя в един леген със сапунена вода. После ги потапя в един леген с по-малко сапунена вода и ги вкарва пак в обращение (това последното някой да каже с Ъ или с А се пише). Луксозните ресторанти от този тип разполагат с 3 легена, нормалните с 2, а по-сетне видяхме и полевия вариант — една насапунисана четка и само един леген за изплакване. Като види чорбаджията, че бизнесът се закучва, вдига гълъбите и след 10 минути е на съседната пряка, където примерно минава трафика на пешеходците на връщане от работа. Ние рядко рискувахме с тези ресторанти, едно заради легените и второ заради жегата. Ядяхме повече на закрито, където легените поне са скрити от капризни погледи в кухнята. Много често на масите думват една купа с морски дарове и разни зеленчукове и по средата някакъв електроуред, пълен с вода. От клиента се очаква сам да си сготви яденето и да си го разсипе из чиниите. Това не го пробвахме поради непознаване на местната флора и фауна.


Преди да кацнем в Банкок се наслушахме от опитните хора в групата (на МК братчед, нататък К. и жена му- нататък На К. Жена му) за култовата супа Tom Yum. Останахме с впечатлението, че като не сме яли такава супа сме хора второ качество, ощетени от съдбата. Естествено първата ни работа с МК беше да поръчаме Tom Yum. На цвят е като шкембе-чорба, извътре плуват скариди и други работи. Изядохме ние всичко, обаче нещо не ни се хареса. После се разбра каква била работата — по нашенски ние разчитаме, че всичко каквото е в чинията се яде. По тайландски има едни настъргани кори от лимоново дърво ли, що ли, дето като са в манджата се заобикалят, те са само за аромат. После вече плющяхме супите и питахме за още.


Всяка порция ядене винаги е придружена с едни малки купички със соев сос, в който плуват много малки и много отровни люти чушлета, накълцани на дребно. Значи като поръчаме един ориз, една супа и 2 манджи — ей ти 4 купички с отрова, само за мен. Отделно се предлага чили сос, лют червен пипер и още 3—4 лютивини под най-различна форма и консистенция. Като наръсиш с всичко, остава само да подсмърчаш с насълзени очи. Обаче ни микроби те хващат от легените, ни разстройство.
Ще избързам малко и ще кажа, че МК не можа да издържи до края на това темпо. Три дни преди да отлетим тя вдигна белия байряк и влезе в KFC, после и в McDonald’s. Естествено и там имаше по 3—4 люти неща, но поне ги предлагат отделно. Аз си бях рахат, както и другите, изключая щерките-тийнеджърки разбира се, за тях храната под всякаква форма беше чиста отрова, караха на солети и колички.


Както си вечеряхме един път в ресторантче до хотела и що да видим — навън щъкаше един слон. Истински слон ви казвам, като слона Хати от Книга за Джунглата.

Първите два дни много-много не обикаляхме, защото бяхме много изморени още от Хонконг, та оставихме жените да вършеят из магазините. После си наваксахме с метлосването. Всяка вечер приключвахме с масаж, много добре ни се отразяваше на телосложението. Б. ходеше май и на други масажи, ама не сме били там, нищо не казваме.


Като посъбрахме сили, на третия ден хукнахме да гледаме красотите.

Красотите в Банкок

главно се заключават в двореца на Рама, лятната резиденция на Рама, бившата резиденция на Рама, градината на Рама и т. н., схванахте идеята. Рама е династията, която управлява в момента, тогава текущия беше май номер 9, но навред из града има булеварди и дворци, кръстени Рама 4, Рама 7 и други Рами.
За да стигнем до набелязаната цел трябваше да вземем
1.Sky Train — демек въздушното метро
2.корабче по Chao Praya River
3.такси от речния кей


Всичко — към 3 часа в едната посока. Още на Sky Train се сблъскахме с културния шок — МК надигна едно шише с вода на спирката и полицаят с крайно учтив и хладен тон и отбеляза, че това е забранено. Малко странно, като се вземе предвид повсеместното плюскане по улиците, но карай, извинихме му се за невежеството си и прибрахме бутилката. И без туй тайландските полицаи гледат бая лошо, пък и нали знаете — холивудски филми, несправедливо обвинени крехки девици, тайландски затвори, туй-онуй, малко наплашени бяхме и ние.

Като стигнахме до реката, свят ни се зави

от кораби, корабчета, лодчици, моторници, салове и други плавателни съдове. Една жена безпомощно гледаше навалицата с карта в ръка и се чудеше кого да попита нещо (местния английски е по-особен даже от хонконгския и комуникацията се извършва главно с ръкомахане). Заговорихме я, ама и тя не беше много в час с английския и малко се запъваше.

Мънка, мънка и по едно време изтърси „А можно говорить по русски?“

„Амчи тъй кажи бе жена, ко ни мъчиш и нас и себе си…“ Разбра се, че каката е представител от руска страна на провеждащата се в момента световна конференция по въпросите на СПИН-а. По тоя повод делегатите на конференцията ги снабдявали с неограничено количество презервативи, които да разпространяват сред банкокските курви като ходят вечер на културен живот. Конференцията беше към края си, делегатите от мъжки пол след три дена пиене и барове взели да липсват от семинарите и жената беше решила да разгледа нещо различно от барове, кръчми и публични домове. Всъщност публични домове в Тайланд няма, всички сделки стават на бара, защото проституцията е официално забранена. Но — за това по-нататък.


Самото возене с корабчето си беше приключение,

защото зяпахме по мостовете над реката, сградите и храмовете от двете страни, както и копторите по брега. Водата на Чао Прая е на цвят мътно кафява, отгоре плуват листа, клони, боклуци, шамандури и хора, много впечатляващо. Всъщност само малките деца от наколните жилища по брега видяхме да се къпят в реката, явно имат някаква специална защита на имунната система. На единия бряг видяхме един храм няколко етажа висок, целия покрит с порцелан. Значи една висока кула, цялата облицована с чинийки с орнаменти. Това било дар от някой си китайски император за някой си от рода Рама, ама забравих подробностите, трябва да потърся в нета.

Тук-тук (tuc-tuc)


Стигнахме до нашата спирка по реката и се заоглеждахме за транспорт. От дума на дума скочихме в два тук-тука.

Tuc-tuc е нещо специално, банкокско изобретение.

Триколка, която се управлява с мотоциклетна ръкохватка, брезентово покривало и три места отзад за туристите. Трафикът в Банкок е бесен, кара се винаги на 10 см от другите, но туктуците са най-големите ценители, нещо като шофьорите на маршрутки в София. Много се возихме по таксита, шофьорите никога не издаваха ни вопъл, ни стон, каквито и опасни ситуации да се случваха на сантиметри пред тях. Само веднъж видях прословутото азиатско спокойствие да се пропука — шофьора на таксито ни цъкна веднъж неодобрително с език, след като един тук-тук пред него направи обратен завой от място през три платна трафик без мигач. Пазара за туктуците и мотористите трябва да се прави ПРЕДИ да се качите, иначе стават големи грешки. Веднъж като се спазарите, няма страшно. То пазара е за стотинки поради разликата в стандартите, ама принципът е важен.

Яхнахме ний туктуците и поехме към двореца на Рама.

Добре, че беше близо, иначе щяхме да се удушим от смог и жега, нали бяхме разглезени от климатиците в такситата. Всеки шофьор на такси и туктук носи закачена на вратата си една найлонова торба, пълна с лед и вода и една тръбичка стърчи от нея, с цел избягване обезводняването.
Пристигнахме все пак и се наредихме на опашката от туристи.

Дворецът на Рама в Банкок

Опашката минаваше през стриктен фейс-контрол и естествено ние се провалихме още на първото ниво. Оказа се, че с джапанки и сандали на бос крак не може да се влезе, за да не показваме неуважение към кралската особа. По стар български обичай рестрикциите важаха само за чужденци, а ние малко мъчно можеше да минем за местни, щото стърчахме с една глава над останалите. Разни френци и американци на висок глас се възмущаваха от дискриминацията, но ние сме били по нашето Черноморие, видели сме едно-друго. Нарочна барака предлагаше чорапки за посетителите със сандали и сандали за смотаняците с джапанки. Оборудвахме се набърже и заповядахме в Кралската градина. Там големи работи — бонзай, позлатени буди, колесници, беседки и дзен-градинки, абе Азия. На 2—3 места трябваше да си събуваме патъците, за да влезем в особено важни храмове, даже в единия трябваше да лазим на колене по дюшемето, защото прави не трябвало да стоим, пак за да избегнем неуважението. Всъщност в храма имаше един изумруден Буда (към метър висок) и освен дето трябваше да лазим, краката ни не трябваше да сочат към него, за което следяха нарочни пазванти. Обиколихме всичко надве-натри, снимахме се с гвардейците (те стоят като ония мимове-статуи по панаирите, мускулче не трепва по тях, въпреки че постоянно ги налазват нахални туристи) и останали без дъх излязохме навън. Наблизо беше Историческия музей, който също обиколихме на тъгъдък. Темпото го подържахме високо поради крайно неуместната липса на климатици в кралската резиденция и музея. Каквито и красоти да имаше, на 10-та минута вече ни беше все едно, само ни се привиждаха студени бирички.
Прочее на местна почва най-добре ни се отразяваше местната бира Sing Ha, леко и приятно питие, безбожно скъпо по местния стандарт, ама нали сме си българчета, цените на алкохола не могат ни уплаши.
След музея прекратихме транспортните експерименти с туктуци, фериботи и други ненадеждни МПС-та и се метнахме на 2 таксита, обилно климатизирани и за има-няма час и половина се прибрахме отдето бяхме дошли.


Винаги след такива метлосвания беряхме душа в хотела на хладно до към 8—9 вечерта и после хуквахме по чаршията. То и вечер не е голяма радост, един час ни стигаше да каталясаме, след което поръчвахме кой какъвто масаж го влече и аре по стаите да броим плячката. Плячката нарастваше със застрашителни размери, на К. жена му беше идвала, та идвала в Банкок и разните туристически атракции не я блазнеха вече. Щерките-тийнейджърки по дефиниция също не се интересуваха от разни градини и буди, та вечер ни спускаха синтезирана сводка от магазините в центъра на града.


Магазини, магазини, ама и те не успяха да ни подготвят

за това, което ни чакаше.

Chatuchak Weekend Market — неделния пазар в Банкок, пак някъде на час-два с такси. Два милиона души го посещават всяка неделя, лозунгът му е, че там може да се намери всичко под слънцето. Това е нещо средно между Илиенци и Димитровградския пазар, обаче умножено минимум по 100. Още при подстъпите към пазара се разбрахме ако (в смисъл когато) се загубим да се чакаме под една часовникова кула дето стърчеше наблизо. Хубаво, ама то туй чудо било голямо колкото цял град и такива кули имаше няколко, та накрая едва се намерихме. На пазара може да се купи всичко — патрони, армейски излишъци, конфекция, сувенири, бижута, папагали, прасета, слонове, лодки, шапки, пиратски дискове, пиратска техника, наркотици, курви, бинокли,сателитни телефони и т. н. Сергиите са плътно завити с черги заради слънцето, поради което в проходите между тях няма ни въздух, ни светлина. Отделно някои са завити с найлони, по причина климатиците, които дънят вътре (и естествено отработената топлина я изхвърлят връз навалицата). Има ли смисъл да споменавам, че и последния боклук закупувахме след бесни пазарлъци, съпроводени с гневни жестове и заплахи, че ще си тръгнем, както и ехидни подмятания от наша страна, че същото сме го видели два пъти по-тънко на задния ред сергии.


След като ни се подбиха петите, попаднахме на една сенчеста тента, където предлагаха прословутия

тайландски фут-масаж

Тоя път — без майтап: никакви остри камъни и пътеки, само плетени кресла, мазила и масажистки. Тръшнахме се ние на креслата и поръчахме пълната програма, което естествено ни излезе през носа. Тайландския фут-масаж се прави само от коляното надолу, но след него чувстваш разглобено цялото си тяло. Съпроводен е с много груби хватки като забиване на пръсти в мускула на прасеца, огъване на пръстите, че и третиране (разбирай ръчкане) с едни дървени пръчки там, където силата на масажистката е недостатъчна. Едвам го изтраяхме туй чудо, обаче като станахме с разтреперани крака някак си се оказа, че сме като къпани и цялата умора се е изпарила яко дим.


Съответно пак се гмурнахме насред пазара и обикаляхме и се пазарихме и зяпахме и се чудихме. Като каталясахме пак, захванахме да се оглеждаме за часовникови кули и да звъним на другите от групата. Към час някъде се събирахме, после яхнахме такситата и хайде наобратно.

На другия ден щяхме да пътуваме за Сингапур в следния състав: Б., нашия Chef de Groupe К., МК и моя милост.


На К. жена му, дългогодишна стюардеса в БГА „Балкан“ категорически отказа да рискува безсмъртието на душата си с разни съмнителни нискобюджетни компании. Щерките-тийнейджърки също се чувстваха добре в царството на Арманитата и Версачетата по 10 лв. блузката.


След като вечеряхме, заклехме рецепционистката на хотела да ни събуди в 3 ч. посреднощ, нагласихме всичките мобилни телефони да звънят по туй време и се оттеглихме в будоарите си.

Продължението:

South East Asia или до там и обратно (3): Сингапур и Малайзия>>>

Автор: C200

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Югоизточна Азия – на картата:


Югоизточна Азия

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


8 коментара

8 коментара to “South East Asia или до там и обратно (2): Хонконг и Банкок”

  1. rado каза:

    супер, чакаме сингапур 🙂

  2. Stela каза:

    Авторът, признах те за един от доайените на Мрънкането като изящно изкуство!- не всекиму е дадено това да си преживееш и измрънкаш `сичкото гърч, искрено забавлявайки се, забавлявайки и околните, нине и … (каксепишешетова) и во веки веков.

    И аз чакам продължението
    … и Буда да се изправи 😉

  3. христо костадинов каза:

    с200,ако жената умре от смях,ти ще си виновен!!!Ще рискувам,пускай и другата част !!!

  4. Stela каза:

    … жена, идеалните обстоятелства за „нещастен случай“, а сега и виновник…- перфектно!

    Давай Сингапур, аз ще пробвам със свекървата
    … само първо да й отстраня емоционалния апендикс „Вземам (се) насериозно“

  5. ddd каза:

    Обърнете внимание, че правилното изписване на имената на български е: Хонконг и Банкок. 😉

  6. c200 каза:

    Абсолютно вярно, след толкова години се усетих чак миналата седмица 🙂
    Хонг Конг и Бангкок са по-скоро руски правопис, правилното изписване е Хонконг и Банкок

  7. Стойчо каза:

    Коригирах го – и аз благодаря за уточнението 🙂

  8. […] с него в Хонконг, а за последно го оставихме в Банкок, Тайланд да чака рецепционистката да го събуди […]

Leave a Reply