юли 07 2009

South East Asia или до там и обратно (1): Към Хонконг

Published by at 9:00 under C200,Хонконг

Отдавна не бяхме ходили на Изток — днес с помощта на C200 ще започнем едно пътуване из Югоизточна Азия. Приятно четене и извинете редакцията, че вчера нямаше пътепис — в неделя бях член на секционна избирателна комисия, а който е бил знае, че на другия ден човек обикновено е неадекватен от умора. А сега — към Изтока!

South East Asia или до там и обратно

Истанбул-Дубай-Хонконг-Банкок-Сингапур-Куала Лумпур и обратно

част първа

Към Хонконг

Лето господне две хиляди и….. Наканихме се и ний да видим туризъм. Аз собствено дотогава бях ходил веднъж на пионерски лагер в ГДР, което изчерпваше задграничния ми опит. Дет’ се вика по-добре късно, отколкото никога.

Сбрахме се значи следната силна група — Мама Кенга, брат’чед ѝ, жена му, двете му щерки-тинейджърки, моя милост и един бизнесмен от Търговище. Пътуването — Истанбул-Дубай-Хонконг-Банкок-Сингапур-Куала Лумпур и обратно.

До Истанбул

бизнесменът от Търговище обеща да осигури бус, което се случи 1 ден преди да тръгнем, по причина че по организацията бяхме аз и братчеда на МК, хора очевидно ненадеждни и завеяни. Също бяхме обязани да осигурим хотелите в Хонконг и Банкок, което свършихме по интернет, през най-съмнителни сайтове без обратна връзка или такава в Австралия. Самолетни билети Банкок-Сингапур и Куала Лумпур-Банкок намерихме по 50 (петдесет) $ на калпак от AirAsia.com без да сме чували за low-cost компании и тям подобни.

Първа серия от пътешествието включваше трансфер на щерката (8 месечна тогава) с все колички, столчета, легълца, дюшечета, памперси и тям подобни бебешки посуди в града Добрич при любящата и баба. Всичките партакеши очевидно не се събираха в Жълтата подводница (ЛАДА 1300, 79-и набор) и се наложи да взема на заем Ауди В4 комби от един приятел. Прибрах го на платен паркинг, щото… София, знайш, кв. Надежда… апашори дал Бог. Легнахме си да спим, ама щерката още в 4 сутринта наду гайдата, което възприехме като знак за тръгване. Два-три часа приготвяхме багажа, което с половинка като моята значи — карахме се и се овиквахме посред нощите и магарето (детето) ревеше като заклещено.

Хеле към 8.30 сабале (час и половина след планирания момент) потеглихме с Бога напред. Още на Сточна гара възникнаха 2—3 въпроса от сорта на „Зехме ли втората кутия с мокри кърпички?“ и „Водичката в шишето дали е прясна?“, която поредица традиционно завърши с призив на Мама Кенга „Аз не искам да пътувам, обръщай и да си ходим в къщи!“ Отбих атаката също традиционно, като преброих до 100.

Пътувахме, каквото пътувахме, та взехме, че пристигнахме. Падна се пълнолуние обаче, поради което вечерта никак си не можах да спя. На сутринта разцелувахме бабата и внучката и запрашихме обратно към София, с цел да върна колата. Свършихме и тая работа докъм обед, после което се хопнахме на един автобус за града Търговище, откъдето щеше да ни поеме бизнесмена с нает бус.
Ний к’ва я мислехме, тя к’ва стана! Бусът се оказа една умряла маршрутка, дето вози куфарни търговци до Одрин и Истанбул, ама беше късно вече.

Метнахме се на буса барабар с багажите и хукнахме към Варна да приберем остатъка от групата. Много дупки, много нещо, ама се добрахме до Варна, където поядохме и попихме и къде среднощ

потеглихме към Стамбул.

Няма да ви разправям какъв рахат е да се пътува с маршрутка по нощите и да се дреме в изчекнато състояние, по-главния проблем беше, че добрите хора дето ни возеха се бяха посветили изцяло на хуманния бизнес пренос-превоз на куфарни търговци. Ще рече — днес тръгват за Истанбул или Охрид, на сутринта са там и вечерта тръгват обратно. Единия кара, другия спи в буса, ако може. И така седмици наред. Е, нашия драйвър нещо не му се е спяло предната вечер като му е бил реда, поради което се прозяваше със страшна сила, което пък държеше нас будни. Отвреме-навреме човекът си подаваше главата през прозореца с цел разсънване и караше тъй по 2—3 километра. Както и да е, сутринта рано цъфнахме на култовото ГКПП Капитан Андреево. Тука комедията придоби трагичен характер.

Чакахме ний барабар с куфарните търговци докато ни дойде реда. Дава гуруто на групата паспорта си и турчина го пита „Накъде“. „Истанбул гиби и сетне Дубай“ — отговаря нашия човек. „Виза“ — ни отговаря ценителя от турска страна и прибира пашапорта за по-нататъшно съгласуване.
Оказа се, братя и сестри, че ако минеш през Турция за по-малко от три дни на път за трета страна се полага да платиш едни 70 евро на калпак транзитна виза. Т. е. трябвало да кажем на оня добър човек, че ще отседнем за 1 седмица в Стамбул и аре — контролът е на влизане Турция, а не на излизане.

Опитахме да спорим с разни фактори, ама те бяха 5 души началства, дошли да видят кви са тия българе дето трябва да плащат транзитни визи — ни за рушвет върви да говориш, ни на молба да го удариш. Вкратце — платихме си като попове, през което време нашите шофьори ударно пазаряха пукница и цигари във фришопа за всички, даже и за децата, с цел препродажба в Одрин, разбираш ли (даже не ги оставят да стигнат до Стамбул, посрещат ги на първата отбивка след границата местните бузинесмени). Към голям обед стигнахме Истанбул, където попихме каймаклия кафе и поядохме разни турски манджи + една диня и надвечер замаяни и омаломощени цъфнахме на İstanbul Atatürk Havalimanı — ултрамодерно летище, няма какво да го описвам, виждали сте таквиз.

… Чакахме, каквото чакахме, та

литнахме към Дубай.

Air Emirates, трябва да знаете, са най-луксозната авиокомпания,

ако ще и да говорим за несъвместими понятия като лукс и икономия-класа. Освен туй стюардесите им са най-хубави, по причина, че са от цял свят. Прекарах полета с един голям турски вестник, голям майтап е да се четат заглавията. Прочее, където и да ида, винаги чета местния вестник, стига да е на латиница или кирилица. Опитах по-сетне и с китайската преса, ама не стана.

За зла участ финалът на Европейското първенство по футбол се падна точно в часа, в който излетяхме от Истанбул. Та седях аз като на тръни в самолета и псувах организатора на екскурзията (на Мама Кенга братчед ѝ) за лошия тайминг и като кацнахме се завтекохме към близкия бар в транзитната зона. Три пъти питах хората как е свършил мача, докато повярвам, че братята гърци са опънали португалците и са европейски шампиони. Съответно в бара цареше бурна веселба, представители на едно 30 нации, от по-малките се надпреварваха да жулят бирички (от по-малките) по 6 $ едната. Докато ние празнувахме, женорята хукнаха из фришопа. В смисъл Фришопа На Дубайската Транзитна Зона, ако разбирате какво искам да кажа. Другояче казано — парфюми. Много. Маркови. Модерни. Евтини. (Поне тъй казаха женорята, ний отде да знаем).

Докато да изпием по 20—30 $ и женорята да изхарчат по 200—300 и дойде време да летим на изток. Поради особеностите на географията

полетът беше Дубай-Банкок-Хонконг,

като в Банкок си седяхме един час в самолета и с жив интерес наблюдавахме как се почиства Airbus 320 за 10 (десет) минути, хем половината пълен с недоспали пътници. Както и да е, по някое време излетяхме, и което е по-важно — се приземихме живи и здрави на  Hong Kong International Airport a.k.a. Chek Lap Kok Airport — летище още по-ултрамодерно и голямо от истанбулското и дубайското.

Модерно, модерно, ама в Дубай поне имаше стаички за пушене, вярно че само мустакати мрачни типове ги посещаваха (и наш’те жени де), но поне ги имаше. А

Хонконг ни посрещна с табела,

известяваща 5000 HKD (около 1000 лв.) глоба за желающите никотиново успокоение.
Вече втори ден бяхме по летищата, както е известно — зони климатизирани и със суховат въздух. Излязохме най-сетне под открито небе с цел да вдъхнем малко свежест. Истина ви казвам — очилата ми се изпотиха тоз час, а свеж въздух за дишане нямаше, всъщност нямаше никакъв въздух. Тъй е то в Югоизточна Азия 12 месеца в годината — 35 градуса и нагоре, влажност 100% и нагоре. После прочетох в един пътеводител, че по тия земи западният турист различавал само 3 сезона — hot, wet and very hot&wet. Ний бяхме естествено във вери хот енд ует сезона и очилата ми винаги се изпотяваха като излизах на открито.

Мотахме се насам-натам с все багажите докато си намерим автобуса до хотела. Още един културен шок изживяхме като видяхме шофьора на автобуса — едно на ръка, че седеше от грешната страна (британска колония = ляво движение), ами на всичкото отгоре носеше снежнобели ръкавици. Снежнобели ви казвам, като на лакей в Бъкингамския дворец, поне тъй го разбирам аз двореца.

http://hong-kong.tourism-asia.net/gifs/hong-kong-map.jpg

Както става видно от тази карта, има Hong Kong Island, Lantau Island и Kowloon (това вече е на континента). Ние бяхме базирани на Lantau Island и се придвижвахме насам-натам с фериботи.
Та стоварихме се ний в хотела, към 8—9 вечерта местно време. Аз за три дни бях спал 3 часа — нали помните — новолуние, пътуване, самолети и т. н. И другите не бяха по-стока, бялото на очите ни беше изчезнало, заменено с кървавочервено. Оттогава винаги като ме ядоса Мама Кенга си припомням, че може да изглежда и по-страшно, с кървавочервени очи.

Хонконг – поглед от Kowloon

На другата сутрин групата беше по-тавраз, червеното по очите беше порозовяло и след мощна закуска (зер пари сме дали, включена е в цената) хукнахме

да завоюваме Хонконг.

Транспорта осигурява култовата фирма Star Ferry, която оперира фериботите в залива Виктория от 120 години. За някакви стотинки и за 20 минути се изтърсихме насред центъра на играта, който местните остроумно са назовали Central. На остров Монреал, който е с площ около 500 кв. км. живеят и работят около 2 млн. души. Горе-долу толкова са и на Hong Kong Island, който е 6 пъти по-малък или 80 кв. км. Отделно пълчищата приходящи туристи, бизнесмени, китайци от континента и прочее. Значи по всички улици и по всяко време навалицата е невъобразима.
Улиците са широки колкото Солунска в София или колкото най-забутаната уличка в Монреал. Само дето от двете страни се издигат минимум 40 етажни сгради. Тръгнахме по джапанки на бос крак, обикаляхме цял ден и накрая краченцата ни бяха чисти като на Пепеляшка когато чакала принца със златната обувка да я провери.

Качихме се до Peak Tram

— един хълм над всичките небостъргачи, до който има зъбчата железница под наклон 45 градуса. Зяпахме важните сгради на HSBC и Bank of China Tower и разбира се Two International Finance Center. Всички те са страшно интересни, потърсете ги из уикипедията, заслужава си.
Като ни се изкривиха вратовете от зяпане, тръгнахме с карта в ръка да търсим Victoria Parc — от толкоз много бетон и стъкло ни се прищя малко зеленичко. На картата пишеше, че това е най-грандиозния парк в Хонконг със стогодишна традиция и че гражданята много обичали да се разхождат и спортуват в него.

Хонконг – поглед от peak tram train

Това за спортуването не го разбрахме много как става при този убийствен климат, ама нейсе. Ходихме, ходихме и по едно време рекохме да поседнем в една квартална градинка, примерно колкото Докторската градина в София. Позачетохме надписите тук-там и както вече се досещате, осъзнахме че се намираме баш насред грандиозния и неповторим Victoria Parc. И вярно едни чички и лелки разпъваха кокали, у-шу един вид или каквото там му викат. Даже и кросче си правеха някои ентусиасти, ама те бяха със западни физиономии, местните не са толкоз луди.

Следвайки съвестно табелите из парка (в смисъл градинката) го обиколихме за 5 минути обаче никъде не видяхме обещания с главни букви на входа foot massage. За изнурените ни нозе фут-масажа беше блага вест, да не говорим за смътната идея за прекрасни дами с нежни, но силни ръце, които втриват благовонни масла, започвайки от краката. За по-нагоре не можахме да дискутираме, защото Мама Кенга ни прекъсваше. Обиколихме още веднъж парка, обаче ни фут, ни масаж. По едно време един минувач ни запита какво търсим (китайците са страшно любезни, макар че английския, който практикуват иска няколко дни за свикване). Ние си признахме за фут-масажа, разчитайки на мъжка солидарност, обаче човека вика „Ама току-що го подминахте“ и да сочи с пръст 10 метра назад. Въртим ние глави, пулим се и нищо не отбираме. „Къде бе, човек го видя тоз масаж“.

Да не удължавам повече агонията — оказа се че фут-масажа ще рече едни камъни наредени на пътя, някои по-остри, други по-обли, според това колко са напреднали масажираните. Две настлани пътеки и един кръг и това е. Никакви благовонни масла, да не говорим за нежни, но силни ръце.
Жените много ни се смяха за тоя масаж, но какво да се прави, ний сме длъжни да провериме, дет’ има една дума.

Има и други снимки, на които изглеждаме като тъпанари, ама тази от фут-масажа ми е любимата. Снимките ще кача накрая, че сега ме мързи.

В туй време другата част от групата, начело с щерките-тинейджърки овършала

пазарите на Хонконг,

а както се сещате там не е като да няма. Вечерта в хотела разгледахме плячката, възлизаща на 2 бр. Цифрови фотоапарати и 2 бр. мобилни телефони, парцалите отделно. Всъщност това се превърна в нещо като ритуал за групата — разбор на плячката преди вечеря, защото ние се пръскахме като пилци всеки ден и накрая сверявахме снимковия материал и цените.

На следващата сутрин като се събудихме, решихме с Мама Кенга да се окъпем в басейна на хотела преди закуска като едни сахиби. Бизнесменът от Търговище (ще го наричам нататък само Б.) вече ни беше изпреварил и пореше смело водната шир (към 15 на 10 метра). В съседния детски басейн пък пореше едно рунтаво куче. Като обърнахме внимание на Б., той рече да не се притесняваме, кучето плувало в големия басейн, обаче персоналът като видял сахиба Б. с хиляди извинения изхвърлил кучето в детския басейн. Е, щом е тъй, рекохме си, нека да поплуваме. Каква беше изненадата ни като влязохме мокри в хотела. В Хонконг е прието навсякъде да има мощни климатици, нагласени на 21 градуса. То 21 градуса никога не става, та климатиците бълват леден въздух нонстоп. Оттам и лекия дискомфорт да влезем от 35 градуса и с мокри гъзове в хотела, дето отвсякъде духендри смразяващ полъх.

Има ли смисъл да повтарям за мощната закуска. Това също стана традиция по причина огромните софри с 50 вида манджи и пиене, включени в цената на всички хотели в които бяхме.

Тоя път и ние решихме да го ударим на пазар, щото бях само с 16 МБ карта на фотото. По указания на нашия Chef de Groupe (на МК братчед и) намерихме лесно магазинчето дето го плячкосвали предния ден. Намерих си карта, куча марка и 2 пъти по-евтина от България и захванах пазарлък, защото хора опитни ме бяха предупредили винаги да свалям цената с поне 30%, тъй пишеше и в пътеводителя. Валидно е за цялата Югоизточна Азия, обаче търговците и те май четат същите пътеводители, защото преговорите по часовник се закучваха точно като свалим 30%. Борих се аз като лъв и накрая му викам на пича „Абе вчера моя френд думнал тука 2—3 бона, ти няма ли сега да пуснеш малко гювеч.“. Оня се ухили до ушите и наистина свали още, та накрая картата 256 МБ я взех на 1/3 от тогавашната и цена в БГ. Загубихме се в туй време с щерките-тинейджърки и останалите, та след 20 мин. пак заповядахме в магазинчето и викаме на нашия китайски приятел „Ако минат онез пишман туристи, кажи им да ни чакат“. Оня още по-широко се ухили и извади 2 уоки-токита Motorola с 5 км обхват. „Да ви ги продам, вика, вие ще вземете едното, а вашите хора като минат ще вземат другото и ще се съобщавате.“ Цената на тая радост беше към 15 лв. български пари за двете. Гледам в Канадата и сега, след 2 години такива боклуци ги дават по 60 кинта. Толкоз за цените в братски Хонконг, incroyable дет’ се вика, аванта отвсякъде.

Ние разбира се не си купихме радиостанции, щото сме гъзари и се съобщавахме с мобилните телефони на Mtel. Демек ти си на майната си в 6-а тарифна зона за роуминг и звъниш на такъв като тебе, и той в роуминг. Голяма радост за Мтел, няма що. Едно „Къде си“ ни идваше по 2—3 лв. на калпак. В Тайланд вече поумняхме и си купихме местни СИМ карти.

Както и да е, след час-два разминавки по пазарите се намерихме и щурмувахме заедно пак пазарите. Тая работа може да отнеме неограничено време, заради традицията на задължителния пазарлък, която свято спазвахме. Т. е. всеки парцал за 10 HKD (2 лв.) задължително го пазаряхме по 40 мин. докато го вземем за 8 HKD (1.60 лв.). Естествено след 3—4 сергии същия пазар почва от 8 HKD, което постоянно ни държеше в едно особено напрежение, особено жените.

Докато метлосвахме по улиците, през 2—3 часа влизахме в някое ресторантче да се подкрепим.

Местната кухня е много вкусна,

няма нищо общо с китайските ресторанти в БГ и в Канада. Освен туй бързо надушихме, че белият турист е добитък на почит и винаги може да си изпроси пепелник и да пуши, макар че никой друг не пуши в кръчмата и има забранителни знаци с ужасни глоби навред. Менютата бърже спряхме да гледаме, в половината случаи бяха само на китайски, а и там дето пишеше на английски не ставаше по-ясно. Възприехме тактиката да обикаляме по масите и да заничаме по паниците на хората и като видим нещо интересно да го сочим с пръст на келнера или направо да го водим за ръчичка до съответната маса. Във всяка кръчма се полага неограничено количество местен чай, който се отразява ианенадващо добре в жегата. Също свято спазвахме принципа да пием само местна бира, където и да сме. (Тоя принцип насмалко да ме хвърли в депресия като дойдох в Канада, ама това е друга тема).

Друга особеност на местните кръчми е, че са тесни и дълги (витрината е скъпо нещо в Хонконг, 2 метра стигат). Масичките са детски размер (също и столовете, вратите, седалките на автобусите, перилата на стълбите и т. н., леко клаустрофобичен ефект има първите дни). В дъното на кръчмата винаги има бар, зад него кухня, а зад нея кенеф. За да отидеш до тоалетната, задължително минаваш през кухнята, където няма климатик, климатика е само за сахибите отпред. Интересно един инспектор от българското ХЕИ как би реагирал. На нас нищо не ни стана, ние ръсехме люто навсякъде, пък и то си беше стерилно в сравнение с Банкок.

Относно пространството — бахмааму. Средното жилище представлява стая 3×3 метра и баня/кенеф с размерите на тези в самолетите. Всичко това в сграда на 20-30-50 етажа срещо едни 1000-2000-3000 HKD (средна заплата докъм 1000—3000 HKD, 5 HKD=1 лев). Още първия ден видяхме една голяма викторианска къща с ливада насред небостъргачите в центъра. Е, тоя е най-големия милиардер, рекохме си. После се оказа, че това било Адмиралтейството на Н. В. Кралицата, на Обединаното Кралство, господ здраве да и дава и дълъг живот. Сега не знам кво е, сигурно почивен дом на ЦК на ККП.

Надвечер се поразходихме и позяпахме светлините и навалицата и хванахме ферибота към нашия остров. Обаче изгубихме Б., който се яви с последния кораб ухилен под мустак. Заговорил 3 каки с по-некитайски вид (той английски и други интернационални езици не говори). От дума на дума се оказало, че това са единствените 3 българки, постоянни жители на Хонконг по това време. И яли, пили и се веселили, ама ний не сме били там и нищо не казваме. Само знаем, че една нощ (следващата или по-следващата) нашия липсваше от хотела:)

Продължението:

South East Asia или до там и обратно (2): Хонконг и Банкок>>>

Автор: C200

Други разкази свързани с Хонконг – на картата:


Хонконг

tools.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


10 коментара

10 коментара to “South East Asia или до там и обратно (1): Към Хонконг”

  1. Stela каза:

    залепнах 🙂 в очакване на продължението

  2. Стойчо каза:

    хехехе:-) авторът ще се изкефи:-)

  3. Stela каза:

    мдам, особено предвид как „назе и колан не ни удържа“ :))) – такава обездвижваща залепналост си е направо деен комплимент
    … та, продължението?- „каж`годе“, стига си бил толкоз системен- на ден по пътеписче, на час по реплика… – разроши го малко тоя сайт

  4. Много интересно, весело и самоиронично написано – с интерес чакам продълъжението!

  5. христо костадинов каза:

    с200,ти почти ме уби……моля те довършиме с продължението !!!!

  6. христо костадинов каза:

    с200, исках да кажа-довърши ме !!!

  7. c200 каза:

    Радвам се, че ви харесва. Благодаря на Стойчо за редакцията и обработката на снимките.
    c200

  8. ина каза:

    Много, много забавно! Уникално! Срам ме е, не се стърпях и го прочетох целия, не че няма да го препрочитам пак 100 пъти и тук. p.s. като че ли ми бяха малко Бале и Веско Петров, сега откаде да намирам пари за ЮИ Азия в тая криза а:)))

  9. […] с пътеписа на C200 за Югоизточна Азия. Оставихме го в Хонг Конг, а сега след перлата на британската корона ще тръгнем […]

  10. Ема каза:

    Ровя си аз и те ме, те тука, по случайност. То се вижда че пътеписът е отпреди 10 месеца и е попаднал „в архива“. Но като се зачетох, та забравих къде съм и че в съседната стая спи дъщеря ми. Чета си се хиля. И колкото повече чета, толкова по-нависоко се хиля. Няма начин да не си помислят наоколо, че нещо съм мръднала.
    Хареса ми не, ама направо ме шашна , така като и ми хареса. Отминавам да чета продължението , както „съм загряла“. Много ми допада словесната изразителност на С200. Бравост!!!

Leave a Reply