юли 03 2009

Париж – една сбъдната мечта (2)

Published by at 9:18 under Мария Игова,Париж

Продължавам с пътеписа на Мария за Париж. В предишната част минахме през Виена, за да стигнем до Париж, а днес ще разгледам Версайл и другите забележителности на града. Приятно четене:

Париж — една сбъдната мечта

част втора

На другия ден по програма беше предвиден

Версайл

(времето не ни попречи).

Тръгнахме рано сутринта, след като хапнахме по един кроасан (всъщност миризмата на току-що опечени кроасани и хляб ни будеше всяка сутрин) в съседното кафе за разнообразие. Настроихме GPS-а и той като едно много умно създание ни заведе до паркинга на гара Монпарнас (кой да се сети да му зададе, че сме пешеходци 😉 ). Е, трябваше да заобиколим малко, но нямаше как да пропуснем още едно творение на френската грандомания —

кулата Монпарнас (обективът не можа да я хване).

След като се преборихме с машинките за билети (за кой ли път 🙂 — 2,90 на човек в едната посока), успяхме да се преборим и със странния достъп до перона (не е като у нас), качихме се на влака и след около 18 минути слязохме на гара Versaille Rive Gauche (оказа се, че сме уцелили бърз влак, на връщане спирахме на всички спирки, разликата във времето не беше особено голяма, само влака беше по-мърляв, но пък и колорита си заслужаваше).

Относно Версай няма да се разпростирам върху неща, които всички знаят или биха могли да видят, а ще споделя личните си впечатления. Полека лека усещането за грандомания започна да ме изпълва (не ми се смейте, едно е да го разглеждаш на картинка, друго е да застанеш там и да се погледнеш в кадъра….).

Като излязохме от гарата попаднахме в едно малко градче. Тръгнахме по улицата, която сочеше показалеца — нормална уличка в нормално предградие — магазинчета, кафета, книжарници и прочее нормални неща и изведнъж… излизаш на един БУЛЕВАРД… ОГРОМЕН, С ОГРОМНИ КЪЩИ-ДВОРЦИ ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ…. И В КРАЯ МУ Е КРАЛСКИЯ ДВОРЕЦ

и, като се замислиш, ако си на мястото на хората, на чийто гръб е строено всичко това, как да не се ядосаш… Не ще им отрежат главите, ами…

пасти ще ядат

Няма да се спирам подробно на Версай, защото всеки ще го види от своя поглед. Ще кажа само, че не бива да се пропуска. Градините, обаче, са много по-хубави по-късно пролетта и лятото. Ние за съжаление не можахме да видим доста неща, защото още не им беше дошло времето, но това не е причина да не се върнем.

Практическа информация: взехме си количка под наем до Трианоните (30 евро за 1 час и 7,5Е за всеки 15 минути след това, валидна шофьорска книжка и 24 години на притежателя й — до 4 човека, платих с дебитната ми карта Маестро, нямаше проблем). Удобно е, ако не разполагате с целия ден, защото ходенето е много, а има какво да се разгледа и си струва — хем се возиш, хем можеш да спреш и да разгледаш и снимаш, каквото си искаш, освен това в количките има аудиогайд — разказва ти кое какво е и защо е). Има и влакче, но за него, за съжаление, не мога да дам информация.

Продължавайки по пътя на френските крале, след като разгледахме как са живели някои от тях, отидохме да видим къде са погребани повечето от тях.

Катедралната базилика Saint Denis

рядко влиза в маршрутите на екскурзионните програми, но аз си я бях „заплюла“ като задължителна точка (скоро гледах екранизацията на „Прокълнатите крале“ на Морис Дрюон и наистина ми беше интересно). Всъщност на място разбрах, че базиликата е построена върху старо гало-романско гробище, в което е погребан Свети Денис (Saint Denis), смятан за първият епископ на Париж, убит около 250 година. Това е било място на поклонение и базиликата е построена там през 5 век. Става едно от най-мощните абатства през Средновековието и от 6 век насам там са погребани повечето от френските крале. (снимки) През 12 век абатът на Сен Дени Suger, който е бил видна политическа личност реконструира базиликата в съответствие със съвременните изисквания и я превръща в първият шедьовър на готическото изкуство. Сегашният вид на базиликата е от 13 век след последните реконструкции на Saint Louis. След западането си по време на революцията базиликата е реставриврана през 19 век от Viollet-le-Duc и става катедрален храм през 1966 година.

В базиликата се намира и Кралският Некропол.

Дагобер е първият крал, който е погребан там, а след Hugues Capet — всички владетели с малко изключения. Като цяло там са погребани 42 крале, 32 кралици, 63 принца и принцеси и10 благородника. Дори Наполеон І е смятал да го превърне в Имперски некропол (но май му се е видяло много пренаселено:-)).

Намиращите се там над 70 гроба и надгробни скулптури са пример за развитието на погребалното изкуство от ХІІ век до Ренесанса и представляват една уникална за Европа колекция.

А иначе, един „нетуристическия“ ни поглед върху предградието Сен Дени видя това

арабска сватба пред кметството. Явно това е квартал с преобладаващо „инакво“ население, но пък толкова колорит, колкото наснимахме там нямаше из целия Париж. Освен това си купихме много евтини сувенири от едно магазинче тип „едно евро“, а и пихме евтино и хубаво кафе, докато си почивахме. Беше хубаво и запомнящо се. Ако си бях взела резервния чифт крака сигурно щяхме да се поразходим още, но…

Ден трети:

Лувъра.

Въпреки „перфектната ми подготовка“ пак не уцелихме правилната спирка на метрото и си направихме разходка по улица Риволи рано сутринта в неделя, попаднахме в градината на Халите, църквата Saint Eustache, след което по точните направления на една леля попаднахме на правилното място. Е, вярно откъм задната му страна, през квадратния двор. Нататък няма да се спирам на описания, ще кажа само едно — много по-интересно и забавно ми беше да наблюдавам хората, гледащи картините, отколкото самите картини, голяма част от които познавам от ученическите си години. Интересно ми бе да видя историята на тази фортификационна крепост, станала след това дворец, в който всъщност френските крале почти не са живели. А що се касае до колекцията — дали си в Ермитажа, дали си в Лувъра, или в който и да било музей от тази категория в света — има за всички вкусове и интереси.

Уморени и преяли от изкуство се изнизахме навън — да разгледаме пирамидата. Спомням си големите спорове и проблеми, които предизвика нейното строителство, но всъщност не ми се видя толкова зле. Може би защото не съм виждала това място преди, а то толкова пъти е променяно с времето, че едва ли това е най-страшното, което му се е случило. В интерес на истината никак не е навредило на усещането за грандомания, характерно за много от зданията в Париж.

Около арката на Карусел беше такъв прахоляк, че обувките ми побеляха. До Тюилери се отказахме да ходим по същата причина поради която подминахме и Люксембург — не и беше времето…

Нататък нещата станаха по интересни. Попреситени от класика решихме да оправим естетическото си усещане в музея Орсе. Но, освен това трябваше и да задоволим някои по-низменни щения от типа на „иедене и пиенье“, а и имахме нужда от почивка (особено аз). След като си закупихме една много хубава и почти истинска парижка картина, един много рядък екземпляр на сингъла Trooper“ на Iron Maiden и още две-три стари плочи, седнахме на едно много приятно място — кафе „Фрегата“ с преобладаващо англоезично посещение. Поръчах аз две чаши вино докато решим дали ще хапваме нещо. Младежът се забави, но в един момент се появи друг, който се опита на английски език (с преобладаваща ръчна техника) да ме попита дали ще ядем. Но пък моя мозък беше настроен на френски и в първия момент дори не разбрах какво иска да ми каже, та стана много смешно, защото единственото, което можа да ми роди главата беше „давайте на френски, аз вече поръчах две чаши вино…“. Физиономията се разля в страхотна усмивка и вече нямаше никакъв проблем. Най-интересното беше, че въпросния младеж по едно време се беше заслушал в нашия разговор — ухото му беше станало еееей такова… с цел явно да идентифицира на какъв език си говорим, но уви, май не успя 😉

В Орсе се качихме директно при импресионистите

— времето напредваше, така че спестихме някои течения…. Освен всичко друго, много е интересна самата сграда — бивша гара, перфектно преоборудвана на музей. Как го правят тия хора — да им се чудиш. Ако ние влагахме толкова положителна енергия в това, което имаме, със сигурност щяхме да сме доста напред с „мат’ряла„;-) Върху импресионистите няма да се спирам — седях, гледах, ходих, гледах и пак гледах и, въпреки, че 90% от картините съм ги виждала, усещането беше… не знам как да го определя… „особено“. Едно от нещата, които те кара да се чувстваш добре.

Ден трети. Понеделник.

Времето започна да се разваля. Но нищо не плаши душите наши. Ние сме в Париж и той трябва да бъде разгледан. Поне дотолкова, доколкото ни позволява времето. Точка първа —

Хотелът на инвалидите и гроба на Наполеон.

Като се прибрахме, от летището до вкъщи минахме покрай Александър Невски и, да ви кажа, той ми се стори като детска играчка, сравнено с купола на църквата Le Dome. Френската грандомания не е непозната, но това е просто върха…

От всичко тук най-много ми хареса музея на средновековните оръжия и доспехи. Страхотна колекция. Толкова много желязо, но някои неща наистина са уникални — шлемове, щитове. Детските и юношески доспехи на Луи ІV. Много интересни оръжия като този мускет

и какво ли още не. Цели бойни снаряжения (и за хората и за конете). Донесени незнайно как цели самурайски снаряжения. Наистина много интересно.

Много е забавен магазинът за сувенири — дори и да не си купите нищо само разглеждането на всички „простотийки“ с лика на Наполеон и Жозефина (чаши, чинийки, магнитчета, тефтерчета, кутийки за хапчета и какво ли още не…) си е едно малко забавление.

Следващата точка беше Триумфалната Арка.

Тук ще направя малко отстъпление — не оставайте без карта на града, прекалено самоуверено е, дори да си мислите, че го познавате (а той създава такова впечатление). Ние разчитахме основно на GPS и на моя френски, но това не винаги беше достатъчно. Хубавото все пак е, че на всяка спирка на какъвто и да било транспорт (метро, автобус или друго) има карта и маршрут, по който може да се ориентирате доста лесно.

Та, оказа се, че има рейс, който ще ни закара директно до Триумфалната арка и… естествено, че стигнахме. И пак, весели истории (не ми се смейте, няма откъде да знам — не съм ходила толкова по света). Слязохме от автобуса на Etoile и се оказахме на кръговото движение (всички знаят как изглежда на картинка) в средата на което се намира въпросната арка. Да, ама аз очаквах поне пешеходна пътека, ако не подлез до там 🙁 , но не би…. Виждам аз един полицай и решавам да питам „Как да стигна до там?“ (имам предвид арката). „Ами както искате“, „Откъде“, „Откъдето искате, но внимателно“ Беше забавно… Е, стигнахме, на пребежки и препълзявания… Явно и шофьорите са свикнали с тълпите „претичващи“ туристи, та не се опитваха много да ни газят…

И отново отстъпление — французите са доста невъзпитани пешеходци, съвсем като нас, постоянно минават на червено и хич не им пука. Колите обаче спират и ги пускат, не се насилват да ги газят, дори и не ми бипкат, което всъщност повече ме учуди.

За самата арка няма да се разпростирам в подробности. По-интересното е гледката отгоре. Въпреки маранивото време направихме много хубави снимки. А благодарение на супертехниката —

арката на Дефанс и обелискът на Конкорд все е едно бяха пред нас.

От там тръгнахме към Конкорд.

Единственото, което ми се въртеше в главата беше откъс от песента на Жо Дасен за Champs Elysees Et de l’Etoile a la Concordе un orchestre a mille cordes, tous les oiseaux du point du jour chantent l’amour… “ Това си е една задължителна разходка, без която все едно не си бил в Париж. Голямата улица в Големия град — хора, лица, магазини, банки — наистина има всичко на тази улица, кафета, бездомници по пейките, всякакви пернати, прахоляк туктаме… Ето, разходете се и вие…

Стигнахме до Конкорд и от там

продължихме към Монмартр.

Минахме покрай Мадлената и с метрото стигнахме до подножието на Сакре Кьор. Не се качихме догоре, просто нямах вече сили, а и времето напредваше. Поседяхме в градинката с въртележката, направихме няколко много хубави снимки и продължихме надолу към Мулен Руж (нямаше как да го пропуснем). Пътьом си напазарувахме сувенирчета и картинки от магазинчетата по булеварда (почти като нашите за 1 лев около пазара, ама с повече неща).

С Мулен Руж завърши разходката

ни в този ден. От там на метрото и в хотела. Оставаше ни само половин ден в Париж, а бяхме насъбрали толкова много впечатления, че просто преливахме и определено трябваше са починем, предвид все пак и пътуването на другия ден.

Последният ден отидохме да видим Голямото желязо (казва го с най-добри чувства) отблизо — не биваше да го пропускаме. Не че не се вижда отвсякъде:-) За съжаление се позабавихме сутринта (докато съберем багаж и пр.) и опашката вече беше доста голяма, но така или иначе времето беше облачно и вече доста студено, та консенсусното ни решение беше да отложим качването за следващия път. Задоволихме се да я разгледаме отдолу, да се разходим по Марсово поле, да се поразходим отново по улиците на Париж, да не пропуснем обедната чаша вино със сирене и да си тръгнем за в къщи… уморени, но с много и всякакви впечатления и с надеждата да се върнем отново.

И пак от летище Орли до Виена (и по този маршрут бяхме европейци).

Нощувка във Виена в един много хубав хотел от марката Best Western (Harmonie). Сутринта посещение на музея на Фройд (според програмата). Разходка из улиците на Виена, няколко снимки, по една бира (споменах ли да не пиете бира в Париж — ще ви отрежат главата до кръста), на влакчето и този път домой към София, където на летището сърдития чичко, който проверяваше документите за една бройка да унищожи цялото ми усещане за „европа“, ама нейсе… преборих се и мисля да продължавам да действам и занапред по-европейски…

*Говоря за времето преди 1989 г и известно време след това. През 1992 г. за пръв път ходих до Истанбул и точно там с тези 50 долара, които имах право да обменя наистина се чувствах ужасно, за разлика от тогавашните „куфарни търговци“. След 2002 година все пак започнахме да пътуваме, нещата се бяха променили — почивки в Турция и Тунис, екскурзия до Истанбул, посрещане на Нова година в Дубровник. Всяка година ходихме някъде. Всъщност това, което направи пътуванията ми до Прага и Париж уникални е, че си ги организирах съвсем сама — без турагенции, без посредници. Само с помощта на форумци, пътешественици и вездесъщия чичко Гугъл.

Край

Автор: Мария Игова

Снимки: авторът

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Париж – една сбъдната мечта (2)”

  1. Сандо каза:

    Чудесен разказ, описващ много добре атмосферата на Париж :-))) Като жител на френската столица си позволявам да допълня с информация :

    – Бирата по баровете (чаша от 250 мл) върви между 3,80 евро до 5 евро, та и нагоре… Затова най-добре си вземете един картон бира или бутилка винце с мезе от магазина и си седнете в някоя градинка извън туристическите маршрути или нейде покрай Сена да си починете с хубав изглед пред очите и приятен вкус в устата (не е срамно или невъзпитано, самите парижани го правят непрекъснато).

    – Не е необходимо да рискувате живота си, пресичайки кръговото движение на Триумфалната арка (известно с най-натовареното и хаотично движение в Париж…), защото има подлез с два входа – откъм Champs Elysées и Grande Armée.

    – Версай е и първият модерен град във Франция, построен според градоустройствен план и с цел да е административното сърце на кралството.

    – Парижаните са не само невъзпитани пешеходци, но са и доста арогантни – особено сервитьорите… Просто си личи, че традицията да режат кралски и всякакви други глави им е все още хоби.

    – За преустрояването на сградите – музеят Орсей е бивша гара, Виадуктът на изкуствата е бивша железница, а Културният център 911 е бившата градска морга… Въображение му е майката :-)))

    – Каквито и планове да правите при разходка в Париж, с колкото и време да разполагате, все ще останат неща за посещаване и разглеждане, така че недейте да се тормозите! Вижте каквото ви се гледа и програмирайте нова екскурзия пак в Париж за догодина!

  2. Тони каза:

    ПОЗДРАВИ!!!

Leave a Reply