дек. 09 2017

Мианмар: От Чокпадунг през Янгон към Мьявади (част 19 от През Азия на автостоп)

Продължаваме заедно с Маргарита и Георги в пътуването им през Азия – започнахме с прекосяване на Турция, минахме през Иран, навлязохме в Пакистан, провинция Бeлуджистан , минахме през град Мултан, провинция Пенджаб, спряхме в Исламабад, достигнахме Аботабад, тръгнахме по „магистралата“ Каракорум, за да стигнем митичната Долина на хунзите, която подробно изследвахме.

После направихме няколко трека из планината Каракорум и тръгнахме към столицата Исламабад, откъдето продължихме към Лахор, преди да напуснем Пакистан.

Влизането ни в Индия започна със Златния храм в Амритсар, продължи през джунглата към Дарамсала , през известния от телевизията проход Ротанг, и манастира Хемис. а за последно минахме през хималайските проходите – от Сисир Ла до Парфи Ла. След още обикаляне из Хималаите и Тибет (които можете да прочетете в блога на авторите), слязохме от Хималаите, а като последен етап в Индия прекосихме щата Манипур.

Последния път влязохме в Мианмар, известна още и като Бирма, днес вече ще прекосим цялата страма

Приятно четене:

Мианмар: От Чокпадунг през Янгон към Мьявади

19 част на

През Азия на автостоп

Мианмарски деца – Мианмар, Бирма

Мианмарски деца

06.12

Тръгнахме пеша надолу от планината по един неизползван път, напряко към главния път. Бяхме се приготвили да вървим 5 – 6 км, но след двадесетина минути ни качи един бизнесмен до близкото

градче Чокпадунг (Kyaukpadaung)

От там се започна голямо чакане. Измина близо час докато отново ни спря една луксозна кола, този път директно до мястото което искахме да стигнем – Магуей (Magway). Пътуването бе много приятно през обичайния пейзаж с палми и бамбукови къщички. Минахме 150-те км без да се усетим.

Магуей

се оказа учудващо развит, чист, с широки улици и няколко нови молчета. Обикаляхме известно време по улиците за да купим зеленчуци, но така и не намерихме.

Това ни е доста голям проблем в Бирма

От всички места, които сме посетили до момента, само веднъж попаднахме на голям пазар в едно малко градче. Навсякъде има милиони бирарии и ресторанти, както и хранителни стоки, но обичайните сергии за плодове и зеленчуци почти отсъстват.

Ако случайно намерим някоя мижава сергийка, то разнообразието винаги е минимално и самите зеленчуци не изглеждат добре. Винаги купуваме едни малки, леко мухлясали лукчета. А веднъж когато открихме голям хубав лук се оказа, че две глави струват 80 стотинки, цена за която можеш да изядеш две порции нудъли на улицата.

Същото е положението и с плодовете. Често има големи спретнати сергии с

плодове, но всичко е внос от Китай

и съответно много скъпо. Продават ябълки, мандарини и грозде, плодове които въобще не растат в тропичен климат, като са на бройка по 15 – 30 ст. парчето. Понякога успяваме да намерим евтини малки бананчета и евтина папая, но не навсякъде.

Просто не мога да си обясня как в държава с тропичен климат няма да има плодове и ще си внасят ябълки от Китай ?! Разбира се голяма част от продуктите в хранителните магазини също са китайски, но те поне са значително евтини. Не знам обаче как хората си готвят, като няма пазари за зеленчуци. Може би затова ресторантите винаги имат клиенти. А тук наистина

почти всяка схлупена колиба е заведение за хранене или пиене.

Решаваме да пресечем моста над

река Айеравади

и да спим от другата страна, тъй като вече се стъмва. Реката е адски широка и вървим поне 4 – 5 км по безкрайния мост. Веднага след моста има хълмчета със ступи, на които нощно време се натискат младежите. Тръгваме по една малка пътечка зад ступите и пред нас се ширва перфектна равна площадка с изглед към реката. Лагерът е опънат и прекарваме необезпокоявана нощ.

07.12

Продължаваме на запад

към щата Аракан (Arakan state)

В интернет, пътуването из този щат се води за силно непрепоръчително заради конфликтите, които са избухвали миналата и по-миналата година. В северната част на щата живее

малцинството Рахинга

Световната общност обвинява мианмарското правителство в репресии, системно нарушаване на човешките права и дори геноцид на рохингите.

Те са мюсюлмани

по вероизповедание. Живеят от няколко стотин години по тези земи, но мианмарците, в това число и обикновените хора, ги смятат чисто и просто за бангладешки имигранти, каквито в действителност също има немалко. В резултат на това, нямат право на гражданство и лични документи, нито да излизат от щата, да получават работа и образование. Повечето са настанени в лагери и общо взето нямат никакви човешки права. Това, че прадедите им, до не знам кое си коляно, са живели в Аракан явно няма значение за мианмарското правителство. Затова хората си строят салове и бягат. Тайланд е обявила, че ще приема всеки навлязъл със сал в тайландски води, но пък Малайзия не ги иска, под предлог, че повечето изобщо не са рохинги, а бангладешци.

Като цяло

повечето погранични мианмарски щати имат проблеми

Например племената в щатите Качин (Kachin state) и Шан (Shan state) се бият срещу военните и цялата зона е отцепена за туристи с изключение на туристическия регион около езерото Инле (Inle lake). Много хора прогнозират, че военните няма да сдадат лесно дългогодишната си власт, въпреки че сега след победата на Националната лига за демокрация, ще трябва да я предадат до месец март. Така че пътуванията извън регионa между Янгон и Мандалей или са невъзможни или не са много препоръчителни. Въпреки това ние сме сигурни, че медиите не са най-добрия източник на информация и решаваме да пътуваме по крайбрежието на Аракан, на юг към Янгон.

В началото на деня си взимаме сутрешния манастирски душ, след което

започваме стопа

Семейство учители ни закарват до

градчето Минбу (Minbu)

на 5 – 10 км, след което стопа ни отново се закучва. Стопираме извън града, но никой не спира. След час, два едно много странно момиче се приближи и първият камион, на който махна спря и ни качи. Откараха ни до подножието на планините, които отделят щата Аракан. За щастие не се наложи да чакаме дълго и една камионетка ни качи в каросерията си и запърпорихме по планинските пътища към

градчето Ан (Ann),

от другата страна на планината.

Манастир, в който се изкъпахме – Мианмар, Бирма

Манастир, в който се изкъпахме

Гледките бяха невероятно красиви, но друсането и студения въздух доста ни измориха. Трябваше да изминем над 130 км и след няколко часа започна да се мръква. Целите се втресохме от ледения вятър брулещ главите ни.

Вече по тъмно спряхме да вечеряме в крайпътно заведение. След натравянето в Мандалей

ми се повдига от тукашната храна

и от странното олио, което използват. Но вечерята беше само ориз, варено броколи и яйца и решихме да ядем с шофьорите и да не готвим. Изведнъж всички ни заразпитваха дали имаме паспорти и се разбра, че имиграционното е в края на селото.

Спряхме пред бариера,

където всички минаващи бяха чинно проверявани. В обратната посока също имаше десетки автобуси и пътниците слизаха и представяха документите си. Мисля си, че е свързано с бангладешките имигранти. Провериха ни и нас, вписаха паспортите и не щеш ли заявиха, че не можело да се пътува с такава кола. Трябвало да изчакаме автобуса или да си вземем такси до Ан. Ние със сигурност знаехме, че в тази посока няма автобус през следващите два, три часа, понеже един шофьор от предишния стоп искаше да ни помогне и беше разпитал.

В началото бях доста сговорчива, но накрая ми писна с полицейските им глупости и започнах да се разлютявам. Точно преди съвсем да избухна се решиха да ни пуснат с камионетката. Натоварихме си се обратно в каросерията и дим да ни няма.

Камиончето спря на 20 км преди Ан, в планините. Хората всъщност отиваха при един аварирал камион, на който трябваше да се смени скоростната кутия и сега му я носеха. Полицаите бяха им заръчали на всяка цена да ни закарат до Ан и да ни оставят в хотел. На нас обаче не ни костваха много усилия да ги убедим, че няма защо да се разкарват и че ще спим в гората. Оставихме ги да си ремонтират камиона и се скрихме в гората да преспим.

08.12

Събуждаме се малко недоспали след леко студената нощ. Навън ни чака изумителна гледка – пълзяща мъгла по долините и красиви островчета образувани от върховете на планината. Хълмовете са покрити с високи бамбуци. Нашите хора от вчера, още не са завършили ремонта, така че се сбогуваме с тях и поемаме по пътя нагоре в търсене на удобно място за стоп.

Разминаваме се с група строителни работници на пътя, за наше учудване отново са жени. Интересен факт е, че в Мианмар освен, че преобладава ръчната работа при асфалтирането на пътищата,

жените са тези, които основно работят

Може би защото те владеят специалното умение да носят легени със строителни материали на главите си, без ръце или защото жените са повече от мъжете или защото мъжете предпочитат да си дъвчат бетела и да си пият биричката … нямаме отговор за причините за този феномен 🙂

Сутрешна гледка – Мианмар, Бирма

Сутрешна гледка

Как се асфалтира път на ръка

– Едрите камъни се носят и пъхат в машина, която ги разбива на различни размери. После се носят на ръка или на глава и се насипват на пътя. Едрите камъни отдолу, отгоре по-ситните. Нивото се хваща/изравнява със система от конци. Пали се огън и се нагряват варелите с асфалт, който също се носи на ръце в кофи и се изливат върху чакълената настилка. Минава валяк за окончателното заглаждане.

Работнички на пътя – Мианмар, Бирма

Работнички на пътя

Не сме вървели и 5 минути и милите хора ни настигат. Такава е била очевидно съдбата ни, те да ни закарат до Ан. Минаваме още една полицейска проверка, този път без записване и

пристигаме благополучно в Ан

Срещаме една германка на излизане от града, която е била до Мраук У (Mrauk U), другия забележителенград със стари пагоди. Разказва ни, че не е имала никакви проблеми със сигурността по пътя. Но ние за съжаление няма да можем да отидем, защото се оказа, че едномесечната виза за нищо няма да ни стигне и трябва постепенно да се ориентираме към границата.

Излизаме от града.

Спретваме си малко огънче и вкусна закусчица и отново сме на пътя. Още докато вървим по него ни застигат монах, после бъбрив мотоциклетист, който иска да ни помогне, но не знае английски и накрая ни спира бусче с фамилия, която отива да посети прабаба си. Голям късмет, както се оказва в последствие, тъй като след като ни оставят след около 50 – 60 км,

започва истинското чакане

Чакахме, чакахме, но нищо не минаваше освен моторчета и разни тракторчета и триколки, сновящи между селата.

Свечери се и решихме да се поразмърдаме и да сменим мястото. Покрай бамбуковите къщи със сламени покриви, щръкнали на колци заради дъждовния сезон, видяхме място с вирче и къпещи се хора. Без да му мислим въобще се запътихме директно към тях.

Една баня щеше да ни се отрази чудесно

след тежкия ден. Сред тукашните срещнахме отново усмивки и желание да ни помогнат. След кратка жестово-мимическа комуникация поехме отново, този път просто решили да си намерим място за спане.

През цялото време докато се къпехме и си говорехме не беше преминала нито една кола. За наше щастие, докато вървяхме обаче

мина камион и ни спря

В последствие се оказа ,че е „състезателен тип“. Отпрашихме с адска скорост по разбитите пътища. Шофьорчето не го интересуваше изобщо, че разбива чисто новия камион минавайки през ужасните дупки. А никак не ми е ясно как въобще товарът остана закрепен за каросерията. Беше доста хард и за нас в кабината.

Шофьорите, които пият бира на всяка почивка

Спряхме да починем и шофьорите обърнаха по една бира (640 мл) и продължихме. Прави ни впечатление, че

тука шофьорите поголовно пият и карат

Непрестанното дъвчене на бетел – червените устни, черните зъби и плюенето, не го броим. Но пиенето, в някои случаи и на твърд алкохол, от професионални шофьори ни изглежда доста странно…

Хората от вира, в който се къпахме – Мианмар, Бирма

Хората от вира, в който се къпахме

Мианмар – карта

Пристигнахме в

Тонгуп (Toungup)

по мръкнало. Шофьорите ни показаха посоката и ние тръгнахме на нощна разходка из градчето в търсене на подходящо място за опъване на палатката. Имаше някакъв чар в това да вървим през приготвящия се за сън град. Всичко беше притихнало, от време на време се чуваше само детска глъч и тук-таме през отворените къщи-навеси съзирахме лягащи си хора.

Намерихме си закътано местенце в окосена оризова нива

Оказа се, че е свърталище на хипер популация от мравки, които успяха да проникнат дори и в палатката, надушвайки маслото останало ни от монасите от Мандалей. Нападнаха и Цветин и раницата му, защото вечерта без да има нужда размаза една мравка и си заформи лоша карма 🙂

09-10.12

Събираме палатката,

доста мъчителен процес, защото е придружен с хапане на мравки. После тръгваме да търсим закуска. Наблизо има селце, но успяваме да намерим единствено капанче за кафе и скариден чипс по 7 стотинки 🙂 Докато си пием кафето се появява един дебеланко и скоро се разбира, че „главният път“ свършва след километър, снощи сме си пропуснали разклонението за на юг и сме вървели 5 – 6 км пеша в грешната посока.

Река на пътя – Мианмар, Бирма

Река на пътя

Дебеланкото иска да ни кара със скутерчето си обратно до Тонгуп срещу заплащане, но ние предпочитаме да вървим пеша. По едно време стопираме тракторче, което ни спестява голяма част от разстоянието, и скоро сме обратно в града. Вече споменах, че

мианмарската кухня е много особена и тежка,

но се налага да се прежалим за закуска. На една улична сергийка продават оризови спагети омешани с какви ли не прахове и сосове, придружени с бульон от скаридена паста.

Вървим още 20 минути и достигаме прословутата отбивка, която е отбелязана само с кръгчетата от странното писмо на бирманците. Почти веднага ни качва камионетка, като отзад върху килимче са насядали трима типа с леко пропаднал вид. Единият не спира да дъвче бетел и целите му зъби са почернели, но тук така или иначе белите зъби явно не влизат в идеала за красота.

Асфалтиране на ръка – Мианмар, Бирма

Асфалтиране на ръка

Ще ни откарат директно

до най-известния плажен курорт в Бирма – Напали бийч (Ngapali beach),

който ни е на пътя и сме решили да посетим така или иначе. Пътят продължава да е разбит следващите 80 км до

Тандве (Thandue)

На стоп със странните типове – Мианмар, Бирма

На стоп със странните типове

Преди да стигнем спираме за обяд, като както винаги всички изливат по една халба бира, включително и шофьорите, а нас черпят кока кола.

Нещо не ни се връзва как всички са бедни,

а дори и тираджиите имат смартфони, постоянно се наливат с бира (бутилката е 2,80 лв.), дъвчат бетел (пакетчето, което не им стига и за половин ден струва 1,40 лв.) и

заведенията са пълни

Един обяд с месо излиза най-малко по 3000 чата, тоест 5,20 лв.

На пазара няма евтини плодове,

а понякога и зеленчуците, в редките случаи когато ги има, са на цени като в България. Да не говорим, че по пътищата е

пълно с луксозни коли и джипове

Просто необяснимо!

Пейзажче по пътя – Мианмар, Бирма

Пейзажче по пътя

Достигаме

Тандве

Изведнъж се появява страхотна магистрала, водеща към плажа на 10 км.

Бленувани плажове с палмички

В Тандве има и летище и всички баровци се изтупват тук със самолет, то наистина по пътя е доста тежко и от Янгонг отнема цял ден друсане по дупките. Аракан е целия в хълмове и до сега не бяхме успели да зърнем морето, въпреки че се движехме на 20 км навътре, паралелно на брега. Много се вълнувахме понеже от девет месеца не сме и сънували море. Нашите хора ни докараха до един от хотелите на плажа и ние побързахме да се ометем.

Океанът беше невероятно красив и тих

Хотелите и резортите, скрити в палмовата гора покрай пясъка. изобщо не се виждаха и въпреки, че тук е мястото където сме видели най-много западняци на куп от цяла Бирма, все пак може да се каже че почти нямаше хора.

Бирма, за разлика от Тайланд, не е известна с плажен туризъм

и явно курортът хич не беше популярен. Въпреки това цените не падат под 70 долара на вечер и мястото си се води голям лукс. Плажът е много дълъг и за късмет попаднахме близо до един хълм, където имаше само занемарени бази заради влизането на малка рекичка в морето, която в мусоните приижда и помита всичко.

Плажът Нгапали – Мианмар, Бирма

Плажът Нгапали

Река, вливаща се в морето – Плажът Нгапали – Мианмар, Бирма

Река, вливаща се в морето

Изчакахме да се стъмни и опънахме палатката, зад една каменна стеничка-бент насами плажа. През нощта водата дойде на метри от нас,

приливът беше близо 200 метра

На следващия ден решихме да останем и да се покефим на океана. Няколко местни забелязаха палатката, но само ни се радваха. Курортистите, разхождащи се в тази част на плажа, също ни забелязваха и малко се изумяваха. Някои идваха да си говорим. Запознахме се с англичанки. Неизменно присъстващите на всеки плаж по света братушки също не отсъстваха и тук. Общо взето прекарахме страхотен ден с маска и шнорхел на

Бенгалския залив

Бивакът ни сред луксозните бунгала – Плажът Нгапали – Мианмар, Бирма

Бивакът ни сред луксозните бунгала

11.12

Последно топване в топлата океанска вода и започване на стопа. Взима ни камион с мюсюлмани обратно до Тандве. Жените не са забулени. Поразпитахме ги и за наше учудване казаха, че нямали никакви проблеми с будистите.

От Тандве вървим няколко километра пеша,

докато излезем от градчето в посока юг. Качват ни все камиони, но за по 10 – 20 км. Пътят е лош и тесен, а коли почти не минават. След третия камион сме се отдалечили едва на 30 км, а вече е следобед. Чакаме близо два часа докато ни се усмихне късмета.

Луксозен автобус с климатик ни спира и въпреки, че им обясняваме, че нямаме пари за билети, ни махват да се качваме. Казваме им, че ще слезем в Гуа (Gwa) последното градче от Аракан, но шофьорите ни казват, че можем да пътуваме безплатно до Янгонг. Ние обаче не искаме да пътуваме цяла нощ и да се озовем в 3 – 4 през нощта в Янгонг и за голяма изненада на шофьорите отказваме.

Пътуването в автобуса е що-годе приятно, изобщо не друса по дупките и стюардът постоянно носи води и кексчета. Но климатикът и

безумните музикални клипове

просто ни поболяват. На една от почивките един от шофьорите ни купи пълна торбичка с пържени банани.

Стъмни се и на едно спиране, в което шофьорите обърнаха по биричка, решихме да слезем, въпреки че оставаха още 20 – 30 км до Гуа. Имаше голям плаж и заведение за хранене, ако ни потрябва вода. Селото беше далеч, така че беше идеално. Разпънахме палатката възможно най-далече от морето, под палмичките на брега и се унесохме в сънища.

12.12

Гуа (Gwa) карта - Мианмар, Бирма

Днес стопът върви значително по-добре. Първо една камионетка ни закарва до

Гуа

После правим почивка за кола и кафе, защото се чувстваме много уморени и излизаме пеша от градчето.

Скоро ни качва голям, бърз камион, с който прехвърляме араканските планини и се завръщаме отново в равнината на Айеравади. Разстоянието е към 120 км и когато ни оставят вече е следобед, тъй като както обикновено сме пътували няколко часа. Както и на предишните постове – след Тандве и преди Тонгуп, имиграционните изобщо не забелязаха, че сме в камиона. Излязохме от щата безпрепятствено.

Гледката от камиона – Мианмар, Бирма

Гледката от камиона

Нещо много непонятно за нас е, че по пътищата най-често

указателните камъни с километража не сочат колко километра ти остава

до следващия град, както е по цял свят, ами показват колко си изминал и повечето пъти е в мили. Така човек никога не знае колко път още му остава и какви са разстоянията между градовете. Другото интересно е, че хората от някои малки селца се изтърсват на пътя и започват да събират средства за местната пагода, като държат метални съдове на чието дъно подрънкват камъчета, а някои ти дават дори вода и сокче, ако оставиш дарение. Това, заедно с асфалтиращите на ръка хора, са най-често срещаните гледки по пътя.

Типичен бирманец/мианмарец – Мианмар, Бирма

Типичен бирманец/мианмарец

Хапнахме при едни мюсюлмани, които очевидно бяха бангладешци, много вкусни банички. Вече почти се мръкваше, когато успяхме да си стопираме една камионетка за Янгонг. Възползвахме се само за 20 – 30 км и когато спряха да пият бира

решихме да слезем и да си търсим място за спане

Вече втори ден отказваме директен стоп за Янгонг, но просто няма как да се оправим там ако пристигнем в 10 – 11 ч. вечерта.

Хората ни показаха къде имало манастир и се запътихме натам. Вътре млад монах, излегнал се на шезлонг, гледаше мач на плазмата пред олтара на Буда. Заедно с него живееха още две осиновени от манастира момичета. Веднага ни покани да седнем и да вечеряме. След щателна проверка на паспортите и обаждане до някакъв човек от правителството ни разреши да останем.

Настаниха ни в задната стая, в която спяха момичетата, а самите те останаха в главното помещение при монаха. Държаха се много мило и монахът, който беше учил в Индия, можеше да говори що-годе английски, така че успяхме и да си пообщуваме.

В един от манастирите – Мианмар, Бирма

В един от манастирите

Янгонски нощи на мизерията, златната скала, довиждане Мианмар (засега) – обичаме те!

Центърът на Янгон – Мианмар, Бирма

Центърът на Янгон

13.12

На сутринта, след като по никакъв начин не успяхме да обясним, че няма да ползваме автобус, въпреки това монахът ни заведе на спирката на главния път и напуснахме Чуангон (Kyuangon). Отдалечихме се пеша по магистралата и след около половин час една цистерна ни качи за 50 км. Оставиха ни на бензиностанция на 20 – 30 км преди Янгон.

Веднага след това ни качи туристическо бусче с мианмарци, живеещи дълги години в Щатите и Австралия, а сега са се върнали в родината за ваканция. Докато си говорихме дочухме китайска реч и се оказа, че са китайци родени в Мианмар. Много се зарадваха като разбраха, че можем да си говорим на китайски. В покрайнините на Янгон спряхме за обяд, черпиха ни индийска храна и чай с мляко, след което ни оставиха в най-централната част,

до пагодата Суле (Sule pagoda)

Junction of Sule Pagoda Road, မဟာဗန္ဓုလလမ်း, Yangon 11141, Мианмар (Бирма)

И така, ето ни и нас най-сетне в

Янгон,

който изобщо не е столицата на Бирма,

както почти всички, в това число и ние, се заблуждават.

Новата столица (Naypyidaw) се намира между Янгон и Мандалей и изглежда, че никой никога не я посещава.

Янгон, бившата столица, е най-големия и важен град в Бирма

и без съмнение доста интересен.

Пагода Суле – Янгон, Мианмар/Бирма

Пагода Суле

Пристигане в Янгон

Първите две неща, които ни направиха впечатление бяха

многочислеността на мюсюлманите и облика на града

Струваше ни се, че цял Бангладеш и Бенгал е залял града. Встрани от голямата златна пагода, служеща като идеален център, стърчаха две доста големи джамии. Всеки втори продавач на улицата носеше характерното мюсюлманско кепенце и дълга брада. Китайски тип блокчета се редяха по геометрично пресичащите се улици и въобще архитектурата нямаше нищо общо с останалата част от Бирма.

Имаше толкова улична храна и сергии,

че на практика целия център беше един голям базар. Най-сетне евтини плодове и зеленчуци на корем! Така и не мога да си обясня защо извън Янгон същите плодове са на четворни цени. Тук хората и не се пазарят, изстрелват ти някаква цена и си държат на нея, дори да е завишена. Възползвахме се да си накупим плодове в изобилие.

Уличната храна

пък се състоеше от какви ли не видове нудъли, щандове за ориз с десетки видове кърита, шишове, пържени зеленчуци, hot pot (супа със зеленчуци, месо и нудъли, приготвена на място пред очите ви) и това което най ни допадаше – бангладешки банички и индийска доса (палачинка със зеленчуци). Имаше дори кисело мляко, което е нещо напълно отсъстващо в далекоизточните кухни, както и каквито и да е млечни продукти всъщност.

Храна по улицата – Янгон, Мианмар/Бирма

Храна по улиците на Янгон

Бирма

е едно от местата, където човек разбира

как се е появило названието Индокитай.

Индийското влияние е очевидно,

както в кухнята – чай с мляко например е често сервиран за закуска, пакората (панирани пържени зеленчуци) се продават навсякъде, ориза сервиран с кърита и др. Облеклото също – дългата пола лонги (longyi) очевидно е заимствана от индийското лонги.

Китайското влияние също е осезаемо –

зелен чай без захар се сервира с всяко ядене, продълговати мекички, бао дзъ (пълнено хлебче на пара) са типични закуски. Пъдпъдъчи и патешки яйца се продават на всеки ъгъл, нудълите и странните сладки оризови супи заедно с широката употреба на MSG (monosodium glutamate) също са влияния от Китай.

Обаче безбройните местни и рибни кърита имат уникален местен вкус, но се приготвя по-скоро по китайски отколкото по индийски начин. Интересно е, че тук се яде едновременно с пръчици (за нудъли например), с лъжица и вилица (като вилицата не служи за набождане, а да си напълниш лъжицата с нея) и с пръсти.

Относно облеклото,

ако долната част е индийска, горната е доста китайска, при жените – тясна прилепнала блузка (селянките предпочитат широки карирани ризи) с типична азиатска кройка и островърха плетена шапка както и плюшени джапанки от типа между пръстите. За разлика от индийките тук украшения почти не се носят. Като психика хората са типично югоизточни азиатци.

Младежите са много разкрепостени, всички са усмихнати и неконфликтни, но винаги остава една странна бариера на леко неразбирателство и дистантност, въпреки топлотата и голямото гостоприемство. С индийците например винаги се чувствахме като със свои хора и знаехме какво им е в главата във всеки момент. Но пък поне не са толкова затворени и прикрити като китайците и със сигурност бият всички от региона по доброта и загриженост.

След пазара се насочихме към един краен квартал, където мислехме да отседнем в

будисткия център Табарва (Thabarwa) –

първоначално медитационен център, а после и организация строяща села за бездомните. Днес е място с над 10 000 човека и всеки е добре дошъл да медитира или да помага с каквото може. Жоан, испанеца ни беше препоръчал да останем там, отделно и един човек от couchsurfing.org също ни насочи към центъра.

Планирахме да останем 4 – 5 дена, да медитираме и същевременно да си извадим тайландската виза. На границата можехме да получим двуседмична виза, но това е твърде кратък период, за да се разгледа една страна, така че искахме да си извадим поне едномесечна в посолството.

Автобусът пътува близо два часа. Шофьорът караше като луд и се чудя как не се разбихме някъде. На вратата се олюляваше викач, анонсиращ следващите спирки, а пътниците трябваше да се качват и слизат в движение, като човекът ги дърпаше или буташе в процеса. Свалиха ни на 15 минути ходене от Табарва центъра. Когато пристигнахме, в една от залите монасите и хората от селото за бездомни имаха събрание и разрешаваха належащи проблеми.

Посрещна ни монахиня, италианка

Имаше и други западняци цанили се тук, както и една французойка на посещение като нас. Италианката ни приветства с лъчезарна усмивка и поиска да ни покаже стаите. Тук обаче възникна малък проблем, че жените и мъжете категорично трябва да спят разделени и то в сгради на различни улици. На нас не ни се понрави идеята. Искахме да сме си заедно, да си готвим, а тази нощ щяхме да правим и лечение за синузита, който ми се беше активирал след едно измиване на главата със студена вода.

Обяснихме, че за нас ще е некомфортно да живеем отделени и дали не можем да си опънем някъде палатката далеч от помещенията. В крайна сметка площта на центъра беше огромна. За един западняк обаче правилото е всичко и никога не се нарушава, дори в извънредни ситуации. Състраданието и безусловното правене на добри дела, както пишеха в брошурите на центъра са най-важното за дошлите да медитират, но за добрата италианска самарянка човек прави добри дела само ако са постановени в правилника.

Упрекна ни в претенциозност и капризничене,

като наблегна че човек трябва да се съобразява с правилата на даденото място. Извинихме се, че така сме ги притеснили и че нямаме намерение да настояваме. Монахинята ни обясни, че трябва да спим извън пределите на центъра, защото щели да носят отговорност за нас, ако нещо ни се случи в гората тук. Освен това каза, че навън е много опасно да се спи и всъщност е забранено. Явно не беше забелязала хилядите бурмийци на палатки по пътищата из цялата държава, а това че досега всеки един манастир ни бе приемал топло и сме спали двамата заедно в стая, бе изтълкувано, че горките монаси нямало как да ни обяснят и се примирявали накрая.

Французойката, която пък попита за вечеря й бе обяснено, че след 11 сутринта не се яде. После й дообясни, колко е трудно в началото, но все пак й даде едно пакетче бисквити. По незнайни за нас причини монахинята искаше всички да приемат насила монашеските правила и едва ли не да се замонашат, без значение по какви причини хората са дошли тук – от любопитство, интерес или нещо друго.

Като се сетя само как във всеки един манастир до сега, без значение колко е часа, са ни приемали и сме спали даже в едно помещение с монах и деца. Винаги са ни предлагали и храна, тъй като са били загрижени за човека отсреща и неговите нужди, даже много повече отколкото за собствените си, камо ли да имат проекции какво и кога да се яде и прави.

И така, за съжаление монахинята взе ултимативно решение, че или спим отделно или кучета ни яли. Трябваше да напуснем центъра, където всеки, нуждаещ се от подслон, е добре дошъл „unconditionally“ както гласи мотото върху книжките. Сигурна съм, че ако бяхме попитали който и да е местен монах, веднага щеше да измисли нещо и да ни влезе в положението, но те всички бяха заети със събранието.

И ето че

големите ни очаквания за престоя в Табарва рухнаха

Човек си вади извода, че трябва да се стои далеч от европейски духовници. Това вече ни е трета подобна случка – след спиритуалистите, които ни изгониха от светилищета на Шива в Дарамсала и отказа на кришнарките от Вриндаван да ни подслонят, като и те изтъкваха колко е опасно да се спи навън (Същата нощ ни нападнаха гамените от другата страна на реката). Сега мианмарските будистки окончателно затвърдиха мнението ни, че на такива по-добре никога да не се разчита.

И така

озовахме се в 9 вечерта, преуморени, гладни и мръсни на улицата

Наоколо имаше само постройки. Всички манастири вече бяха заключили портите си и нямаше как да поискаме подслон. Вървейки по улицата забелязахме една ступа където изчаках Цветин, който отиде да провери какво има отзад. Оказа се, че има монашеско училище и сиропиталище. Монахът дори не изчакал Цветин да довърши въпроса и веднага се съгласил да останем. Монасите тук бяха пълна противоположност на казармените монаси в Табарва.

Всеки захапал по една дебела пура, с ръце отрупани с татуировки, ни приеха с широки усмивки

Единият дори ни запозна с жена си и дъщеря си. Колко по-различен е будисткия свят от този в изкривените представи на нашата мила италианска монахиня !

13 – 16.12

Янгонски нощи на мизерията

Настаниха ни в класна стая подобна на никога не виждал метла прашен килер. Подът бе толкова мръсен, че нямаше как да си опънем палатката върху него. Монасите групираха 3 – 4 дълги метални чинове и разпънахме лагера отгоре. Беше твърдо и неудобно, но няма как. Предната стена беше просто една решетка. Дадоха ни ключ да се заключим и донесоха вода.

Синусите ми пулсираха, главите ни тежаха от умора, а всички чували и дрехи вече смърдяха безумно клошарски, но все не оставаше време да се изперем. През нощта гъста мъгла се спусна и по ламарината под желязната решетка заудряха тежки капки конденз. Звукът се забиваше в мозъка ни и можеше да докара уморен човек до истерия. Натъпкахме си памук в ушите, но не помагаше особено. Часовете минаваха без да можем да заспим дълбоко и нервността ни се усилваше.

В 6 сутринта монасите ни събудиха, всеки момент учениците щяха да дойдат въпреки тайната ни надежда стаята да е неизползваем килер. Станахме с неохота и в още по-лошо състояние от вчера вечерта. Мястото не беше подходящо нито за оставане, нито за къпане и пране. Монахът и една жена, която си имаше заведение ни почерпиха мохинга (спагетите, от които почти винаги ми става лошо), кекс и чай. След това се запътихме към центъра.

Монахът благодетел си храни кокошчиците – Янгон, Мианмар/Бирма

Монахът благодетел си храни кокошчиците

Подремнахме за малко в паркчето до Суле пагода и останалата част от деня прекарахме в интернет клуба. Беше неделя и чак на утрешния ден щяхме да можем да подадем документите за виза. Приготвихме всичко предварително, от една агенция ни направиха безплатни резервации за самолет (условие за визата), изтеглихме пари и на свечеряване тръгнахме пеша към периферията на центъра с убеждението, че който и да е манастир ще ни подслони. Нещата обаче не седяха така.

Получихме четири поредни вежливи отказа и пренасочване към хотел. Явно

янгонските манастири имаха строго правило да не подслоняват туристи

Отново стана доста късно, транспортът спря и улиците се опразниха. Налегна ни силно отчаяние и чувство за мизерия. Бяхме толкова мръсни и изтощени, придружено с главоболието и синузита, едвам тътрехме крака по улиците покрити с боклуци, след като сергиите са се разотишли.

Резервният ни план бе да се опитаме да се скрием в някой парк. За съжаление

паркове в Янгон почти няма

Набелязахме си единственото място, което може би щеше да става –

малко паркче около езерото Кандауги (Kandawgyi)

Хванахме един от последните автобуси за няколко спирки и се приближихме до Богйока парк (Bogyoke park).

За неприятна изненада се оказа, че се намираме в най-луксозния квартал на Янгон. Пет звездни хотели, изискани ресторанти и барове обграждаха езерото. Всичко беше оградено и имаше пазачи. Най-сетне, след половин час обикаляне успяхме да се вмъкнем в малка, тъмна част на парка през паркинга на гъзарски ресторант.

Алеите бяха добре подържани и трябваше да действаме скорострелно, за да не ни открият пазачите. Изкатерихме едно възвишение и опънахме палатката на тъмно между дърветата. Започна нощ по-мъчителна и от предишната. През малки дупки пробити от предишната мравчена атака нахлуха батальони от мравки, малки черни и зли. Хапеха безпощадно и доста болезнено. Отнякъде се появиха и комари, които ни направиха на решето. Нощта беше гореща и целите плувахме в лепкава пот. Завивах се с чувала, за да не ме хапят комарите и ставаше още по-непоносимо.

Смрадта на чувала, жегата и постоянните хапания ни сриваха.

В 3 през нощта ни откриха пазачите.

Осветиха палатката с мощни прожектори. Малко се поуспокоиха като видяха, че сме чужденци, но държаха веднага да се махаме. Ние казахме, че няма да се махнем до 5 сутринта и накрая си тръгнаха видимо недоволни. Към 6 се върнаха да проверят дали сме се махнали и трябваше да ставаме.

В сутрешната мъгла тичаха безброй джогери паркирали лъскавите си коли по алеите наоколо. В езерото изплува златният връх на двореца. Събрахме багажа и като пияни се заклатушкахме в търсене на закуска.

Любимите ни дебели банани – Янгон, Мианмар/Бирма

Любимите ни дебели банани

Наоколо имаше само мохинга и пред алтернативата дори да я помириша предпочетох да стоя гладна. Оставихме багажа при едни хора, след което тръгнахме пеша

към посолството и подадохме документите за визи

Утре трябваше да си ги вземем и на секундата щяхме да се ометем от Янгон. Прекарахме деня в центъра като се черпихме какво ли не, за да компенсираме нощната мизерия – мелби, кафета, банички, плодове.

Поспахме в парка, проверихме нета, но всички ни бяха отказали в couchsurfing.org и следобеда се върнахме да си вземем багажа.

Денят беше толкова приятен, но знаехме че приближава агонията на нощта. Бяхме решили да се пробваме в един друг ъгъл на парка, по-далече от гъзарите. Все щяхме да издържим последната нощ.

Стъмни се и отново обикаляхме два часа с раниците на гръб, но скришно място нямаше. Попитахме едни градинари дали можем да останем между техните колиби, но разбира се първата им дума беше „хотел“. След като отново се бяхме изнервили и отчаяли, достигнахме до тънка ивица гора между решетката отделяща главния път от парка и езерото. Наблизо имаше скъпарски ресторант и колиба на строителни работници, но беше достатъчно тъмно никой да не ни види. Имаше и боклуци, тоест не беше в подържаната част на парка и нямаше да има пазач.

Мястото се използваше май от двойки да се натискат тайно

Спахме много неспокойно, очаквайки всеки момент да цъфне някой. Слава Богу, не беше толкова горещо и

почти не влизаха мравки,

така че горе-долу успяхме да си починем малко. Станахме много рано, за да избегнем проблеми. Сгънахме палатката и останахме да лежим под дърветата. Напълни се с натискащи се двойки и воайори с бинокли. По-късно сутринта отидохме в едно монашеско училище на отсрещния тротоар да се изкъпем и изперем.

Учителките бяха много мили, но директорката не остана никак във възторг и май се подразбра, че и други са идвали да търсят подслон, но ги успокоихме че си тръгваме. Визите трябваше да си ги вземем в 1:30 следобеда. Имайки още време отидохме да обядваме. Нямаше евтина храна и бая се забавихме. По едно време попитахме за часа и разбрахме, че е 2:40. Посолството затваряше след 20 минути, а бяхме на половин час пеша от него. Оказа се, че часовникът ни е изцяло сбъркан.

Метнахме се в едно такси и пристигнахме в последната минута Само пред алтернативата да прекараме още една нощ в Янгон бяхме готови да платим колкото и да е, за да го избегнем. В момента, в който ни връчиха двумесечните тайландски визи ни обзе огромна радост. Край на градските мъчения и негостоприемните столичани. Отново сме свободни. Повече сигурно няма да стъпим в голям град, ако нямаме хост от couchsurfing.

Янгонска утрин – Янгон, Мианмар/Бирма

Янгонска утрин

Върнахме се пеша, взехме раниците от монашеското училище и се впуснахме в

тежката одисея по излизането от Янгон

Първо с един автобус до центъра, после втори до покрайнините и трети до главния път понеже се оказа, че сме объркали автобуса и накрая четвърти, за да излезем от индустриалните зони на Дагон (Dagon). Пътувахме над три часа.

С последния автобус успяхме да изминем сигурно над 30 км, като ни таксуваха само градската тарифа 150 чата (20 ст). Кондукторът през цялото време искаше да ни сваля, но ние се заинатихме, че ще слезем на най-последната спирка.

Слязохме в малко селце

и кривнахме в страничен черен път, който ни изведе до ниви простиращи се до безкрая. По едни от напоителните канали растяха дървета и се скрихме там. Лошото беше, че докато вървяхме пропаднахме в кално тресавище и се омазахме целите, но радостта от това, че сме извън Янгон и има милиони места за спане беше непомрачима. Най-сетне се наспахме нормално, но все пак станахме по-рано за да не се стресират селяните.

Относно Янгон

градът всъщност е доста приятен и интересен,

но за нас беше тежко изпитание. Забележителностите не са много, но тук се намира най-важната пагода в Бирма – Шведагон (Shwedagon), огромна, златна и много стара. Входът за чужденци е безбожен – 8000 чата (11 лв), така че я разгледахме само от вън, въпреки че май има трикове за проникване. Но покрай тревогите свързани с оцеляването ни, хич не ни беше до стратегии за щурмуване на пагодата. Също така има големи катедрали, колониална архитектура, синагога и още 3 – 4 интересни пагоди. Всичко обаче е с входове и се разхождахме само отвън.

Пагодата Шведагон – Янгон, Мианмар/Бирма

Пагодата Шведагон

17.12

Сутринта селяните ни откриха,

но бяха много благосклонни. Един възрастен мъж ни донесе цяла торба с кексчета, ябълки, портокали и бутилка минерална вода. После се изкъпахме в тяхната къща и започнахме стопа.

Продължаваме на изток към границата с Тайланд, но тъй като имаме време ще се отбием да разгледаме

Чайтийо (Kyaiktiyo) – Златната скала

Това е едно от най-свещените за мианмарци места. Представлява позлатен камък с малка пагода отгоре, крепящ се на ръба си по неестествен начин, като изглежда цяло чудо, че не се е претърколил в пропастта. Легендата гласи, че косъм от главата на Буда е затворен в пагодата, но е само легенда.

Янгон – Баго – карта на маршрута – Мианмар/Бирма

Първо ни спира обичайната малка камионетка до

град Баго (Bago),

където също има исторически пагоди. Разглеждаме една от тях, след което продължаваме пеша към края на града. Следващият ни стоп е камион директно до

градчето Чайкто (Kyaikto),

където е отбивката към скалата. Частна кола с няколко местни ни качва 15 км нагоре до

село Кин Пун (Kin Pun)

Тук е базовия лагер, от където пилигримите могат да направят преход през гората дълъг 11 км до скалата или да си вземат камион, чиято каросерия е оборудвана със седалки.

Ние продължаваме по асфалтовия път, надявайки се да си хванем някоя частна кола нагоре, тъй като раниците ни много ни тежат.

Пагода в Баго – Мианмар/Бирма

Пагода в Баго

Подминаваме странна бариера и се отдалечаваме извън селото. Встрани намираме малка пътечка и сламен навес идеален за палатката. Отдавна вече е нощ, така че направо си лягаме.

18.12

Тази нощ беше по-хубава и от предишната, но ни очакваше

доста тежък ден

Започваме да вървим нагоре по асфалта, но за наше учудване минават само камиони, пълни с пилигрими и по някое моторче. Скоро става ясно, че частни коли очевидно не се допускат, освен ако не са към управата или манастирите около скалата. Явно ще трябва да вървим пеша до скалата, а по пътя разстоянието е близо 15 км.

Наклонът е доста сериозен и слънцето пече ужасяващо,

въпреки че в момента уж бил хладния сезон. В Бирма има три сезона – горещ (февруари – май), дъждовен (юни – септември) и хладен (октомври – януари). Та,

в така наречения хладен сезон през деня е около 30 градуса

по Целзий, но през нощта се разхлажда до 18 – 20 градуса и всички постоянно повтарят колко е студено и как човек може да се къпе само един път на ден. В тропиците обикновено целия си облян в лепкава пот нон-стоп, така че хората се къпят по два, три пъти на ден.

Камиони с поклоници – Мианмар/Бирма

Камиони с поклоници

Продължаваме да се бъхтим нагоре, но по асфалтовия път разстоянието е по-дълго, а камионите струват по 2500 чата (3,70 лв) и не ни остава голям избор. Аз се чувствам много зле и отпаднало и напредваме като костенурки.

На обед вече стана непоносимо и просто се размазахме на една пейка под дебело дърво. Решихме да си четем книга, вместо да се измъчваме. От почивния ден на Напали бийч не сме се спирали и си представяхме, че в планината, понеже не успяхме в Янгон, ще си починем най-сетне, но се очертаваше иззлобването да продължи вечно.

Златната скала – мисията невъзможна – Мианмар/Бирма

Златната скала – мисията невъзможна

Искаше ни се просто да си седим някъде на реката цял ден и да не правим абсолютно нищо. Все пак

пустата Златна скала бе толкова наблизо

и щеше да е грехота да не отскочим да я видим. Следобеда мина един камион пълен с чували и момчетата взеха, че ни махнаха да се качваме без пари. Закараха ни до селото под самата скала и от там ни натовариха на камион за пилигрими до горе, като казаха да се качваме без да плащаме.

Най-сетне стигнахме и се втурнахме към скалата,

която все още не се виждаше.

Но какво ни очакваше сто метра преди да се приближим –

гише, на което всички чужденци трябваше да заплатят 6000 чата

(8,40 лв). Дори в наличност нямахме толкова пари пък и не бихме ги дали точно за скала, каквато ще да е.

Тръгнахме си покрусени,

че сме загубили целия ден и толкова се мъчихме за нищо. Слязохме обратно до селото под скалата, като се надявахме да купим малко допълнително храна, но всички ни лъжеха с тройни цени и се отказахме.

Продължихме по асфалтов път напред и се надявахме да слезем до реката и да опънем лагера. Пътят свърши след 2 – 3 км до малки водопади, наобиколени със сергии и целите заринати в боклуци, поредната тъпа забележителност, за която бяха излели тонове бетон, за да построят път.

Бяхме толкова скапани и отчаяни

Тръгнахме на обратно и на първия завой си опънахме лагера на малка равна площадка, която обаче се виждаше от пътя. Въобще не ни пукаше, искахме само да спим и да си сготвим нещо, цял ден не бяхме яли. Запалихме огън и скоро няколко местни, минаващи с моторчета, ни забелязаха, но само се радваха. Единият се върна и ни донесе минерална вода и кексчета.

Хората в Бирма са наистина много мили

По-късно обаче ни очакваше голяма изненада.

В 10 вечерта, точно бяхме свършили с готвенето и се приготвяхме да вечеряме, когато

от тъмното изплуваха десетина силуета с фенери

Организирана полицейска акция, някой от местните беше съобщил, че има чужденци на палатка. Полицаите бяха много притеснени и твърдо заявиха, че не можем да спим отвън, трябва веднага да се преместим в хотел. Било много опасно (обичайната азиатска параноя за сигурност).

Ние им казахме, че нямаме пари за хотели и утре сутринта се махаме. Най-малкото в Бирма всичкия хотелиерски бизнес се държи от хора от висшите кръгове и най-евтината нощувка е над 15 долара на човек, а тук в селото не падат под 60 – 70 долара. Полицаят каза: „Ма няма проблеми, безплатно ще ви настаним“. Друг избор нямахме и започнахме цялата процедура по сгъването на палатката.

Извикаха един от камионите и потеглихме наобратно.

Камионът спря пред най-луксозния хотел в региона „Golden Rock Hotel“

Ние направо се шашнахме. Мениджърът на хотела потвърди, че няма да ни искат пари и ни настани на кръгла маса на дървена веранда да си довършим вечерята. Всички ни прислужваха сякаш сме най-важни гости. Такъв тип лудости от Индия не бяха ни се случвали. След това ни регистрираха и ни връчиха ключа за стаята. За първи път от месеци си взехме топъл душ и спахме на пухено легло. Много забавна случка, която ни подейства доста отморяващо.

В резорта край Златната скала – Мианмар/Бирма

В резорта

19.12

Извикаха ни за закуска – яйца, тостове, масло и мармалад и кафе, след което в 9 ч. трябваше да напуснем хотела. Не посмяхме да попитаме колко е нощувката, но преди това бяхме дочули, че е по 120 долара на вечер.

Изпратиха ни най-учтиво и заслизахме пеша на обратно към базовия лагер Кин Пун. Бяхме успели и да видим скалата от отдолу и честно казано, изобщо не ни се стори кой знае какво.

По нанадолнището беше лесно и още не беше напекло, така че за нула време, изминахме две трети от разстоянието. Спряхме на едно поточе на 3 км преди Кин Пун, понеже искахме да изперем чувалите, за които все нямаше време и до сега си смърдяха зловонно.

Баго Кин Пун – карта на маршрута – Мианмар/Бирма

До поточето в малка колиба живееше монах отшелник и след като ни видя ни покани на обяд при благодетелите си, които имаха магазинче за кошници, на пътя. Говореше английски и ни разказа за ежедневието си, което беше общо взето медитации випасана и съзнателност във всеки момент. Ставаше в 3 сутринта да медитира, а в 5 отиваше в Кин Пун да събира храна. Традиционно всички монаси всяка сутрин тръгват боси със специални гърнета и миряните им ги пълнят който с каквото може, като се счита за голяма радост и благодат да дадеш храна на монасите.

Обяд с учениците на монаха – Мианмар/Бирма

Обяд с учениците на монаха

Докато чакахме да изсъхнат чувалите и дрехите, монахът ни показа старата си обител по една пътечка в гората. Мястото беше точно това, за което си бяхме мечтали – малко плажче на реката и дълбок вир с водопадче и пещера.

Вирчето и пещерата – Мианмар/Бирма

Вирчето и пещерата (горе вдясно)

Беше толкова хубаво, че решихме да останем една вечер и да продължим надолу на утрешния ден. Привечер дойде група мианмарци да се къпят и пият бира, но слава Богу се разкараха бързо и си изкарахме страхотно.

Оставаха ни три дена да стигнем до границата,

така че следващите дни трябваше да се пришпорим малко, въпреки че разстоянието до границата май не беше повече от 300 км, но тук никога не се знае колко време ще отнеме изминаването на такава дистанция.

Бивак до реката – Мианмар/Бирма

Бивак до реката

20.12

Извървяхме пеша оставащите три километра до Кин Пун, след което лека кола с двама фешън младежа ни свали до

Чайто

на главния път. Първоначално казаха, че са такси, но после решиха да ни вземат безплатно. От Гайто пътувахме безпроблемно до столицата на следващия щат

Хпа Ан (Hpa An), щат Кайн (Kayin state)

Отново сменихме две, три камионетки и камиона докато пристигнем.

По пътя навсякъде имаше бостани с дини и когато една от камионетките спря да пазарува, се възползвахме и ние да купим една огромна диня, която ни излезе 1,40 лв., а тежеше 4 кг. После трябваше да я мъкнем, като грешни дяволи, докато ни се появи възможност да я изядем. След навлизането ни

в щата Кайн пейзажът стана много красив

– малки отделени едно от друго скалисти хълмчета се мержелееха на хоризонта. Оризищата се замениха с гори и храсталаци.

В този щат живеят етническите групи Карен, голяма част от които бягат в Тайланд и живеят там в бежански лагери.

Пристигнахме в

Хпа Ан

в късния следобед и решихме да спрем за днес. Напазарувахме си малко провизии, тъй като мианмарската кухня вече ни ужасяваше и предпочитахме да си готвим сами и поехме към края на града. Не очаквахме обаче, че

градът е безкраен

и все още дори центъра не сме минали. Вървяхме покрай реката, нямаше никакви подходящи места за спане, а започна да се стъмва. Отново се почувствахме уморени и леко раздразнени от това, че сме се набили за пореден път в град по тъмно.

Колело с кош в Хпа Ан – Мианмар/Бирма

Колело с кош в Хпа Ан

Решихме

да си опитаме късмета в манастир

В главната зала седеше гологлав монах с доста отвеян поглед и кървясали от бетел устни. Пред него имаше възрастна жена с навито парче плат около главата като чалма и голяма бурмийска пура в уста. Гледаше изпитателно към нас. Никой не говореше и думичка английски, а монахът само се хилеше, без да разбира какво го питаме. Появи се група мъже и един успя да се справи с превода. Монахът отказа да спим в манастира, май защото сме мъж и жена, но ни казаха да сме питали в някакъв друг манастир на 3 км от тях.

Вече доста отчаяни, нарамихме раниците

и продължихме в тъмното. След няколко отказа в Янгон вече се чудехме как изобщо някога са ни приемали в манастирите. Попитахме един човек за посоката и се оказа, че тепърва наближаваме центъра, но до излизането от града има поне още 5 – 6 км.

Съвсем се отчаяхме

и просто продължихме да вървим на автопилот. След около 20 минути достигнахме до голям манастир и просто се трупясахме на една пейка в двора.

Последен манастир в Мианмар/Бирма

Последен манастир в Мианмар

Цветин отиде да попита, въпреки че се съмнявахме да се съгласят. Абатът обаче веднага казал „да“ и скоро си разпъвахме лагера в голяма зала със статуя на Буда, придружени от дузина монахчета, които търчаха насам-натам и носеха ту рогозки, ту възглавници. По-късно две момчета ни донесоха и минерални води, сокове, шоколадово мляко, кексчета, пакет вафли и връзка банани. Както не бяхме обядвали бяхме извън себе си от радост. Бирманската гостоприемност наистина е смайваща понякога.

Бивака ни в манастира – Мианмар/Бирма

Бивака ни в манастира

21.12

Рано сутринта ни извикаха за закуска в трапезарията. Монасите тъкмо бяха свършили да ядат и отиваха „на лов“ както ние го наричаме, тоест на сутрешната процесия за събиране на храна по улиците.

Това, което най ни ужасява е мианмарската закуска

Този път сервираха ориз с няколко различни видове кърита с меса, плуващи в мазнина. Имаше и една купичка със зловонни зелени листа, та успяхме да си залъжем глада с бял ориз и въпросните зеленилки. След закуска отидохме да благодарим на абата, който седеше заобиколен от деца монахчета които му помагаха да си свие бетела.

(Видео: как се свива бетел)

(Видео: как се свива бетел-част II)

Взехме раниците от залата, която вече беше се превърнала в монашеско училище и

напуснахме манастира

На изхода ни пресрещнаха двете момчета от вчера и ни подариха по една чашка сладолед и по кутия ориз със свинско, които им върнахме.

Ужасната (за нас) закуска – Мианмар/Бирма

Ужасната (за нас) закуска

Едно от ястията – Мианмар/Бирма

Едно от ястията

Друго от ястията (сушена риба) – Мианмар/Бирма

Друго от ястията (сушена риба)

Извървяхме пеша оставащите километри до края на Хпа Ан и отново без въобще да чакаме

полетяхме с камиони към границата

Решихме да спрем на 10 км преди граничното градче, произнасяно

Мьявади (Myawaddy)

и да си починем хубаво преди Тайланд.

Днес е последния ни ден в Бирма

и искахме да се насладим за последно, а и още не се бяхме настроили за преминаване в нова държава.

Камионът спря да зарежда на една бензиностанция и ние си слязохме. По пътя имаше няколко къщи и красива златна пагода. Влязохме в двора и се излегнахме в дървена беседка. Всичко беше толкова спокойно и замряло. На съседна беседка лежаха двама-трима строителни работници. Дворът беше огромен, с палми и банани, а най-отзад имаше две-три дървени колибки – жилищата на монасите. Никой изобщо не се приближи да ни досажда и поспахме няколко часа в знойния ден.

После си сготвихме обяд на керосиновото котлонче и цял следобед четохме книги. Възползвах се да си довърша „Burmese days“ на Джордж Оруел, който е живял в Бирма двадесетте години на миналия век и е служил тук като полицай към британската имперска полиция. Това му е и първата книга, с много реалистични описания на колониализма.

Цял ден никой освен работниците не се вясваше наоколо и чак вечерта попитахме един възрастен монах дали можем да си опънем палатката в двора. Човекът веднага ни показа дървено легло на верандата на една от къщичките. Опънахме отгоре долния слой на палатката, който ни служи като мрежа против комари и се приготвихме за спане. Последният ни ден и нощ в Бирма бяха страхотни и си починахме много добре.

Вечерта един човек, музикант от трупа по традиционния танц пве (pwe), който също беше отседнал в манастира, дойде да си говорим и ни донесе гигантска папая и минерална вода. Единственото, за което съжаляваме е, че не успяхме да си общуваме пълноценно с хората, тъй като процента знаещи английски е критично малък, а нямахме и хост от couchsurfing.

Лекарства и билки – Мианмар/Бирма

Лекарства и билки

Много загадки останаха в Бирма,

месецът не ни стигна да се потопим истински в местната култура, но бихме желали да се върнем един ден. Особено много искахме да посетим щатите Шан и Качин (Shan and Kachin states), до които сухоземният достъпът е отрязан за туристи, но са пълни с интересни племена, като например чернозъбите Ен (Enn), които смятат, че черните зъби са признак на красота и чрез усилено дъвчене на бетел и други средства си ги почернят. Друго племе са това на жените жирафи (подплеме на Карен), които поставят халки на врата си докато го удължат ненормално много, също с естетическа цел.

Мога да кажа, че изкарахме много интересен месец и едно особено чувство изплува всеки път като се сетим за Бирма. Хиляди златни пагоди в маранята над палмите и бананите, жените с жълти маски от танака, кървавите от бетел устни, сламените бамбукови колиби, ужасните манджи, стомните за вода, поставени под малки навесчета покрай пътя, монасите с червени роби и добротата и чистосърдечието на бурмийците … Това са част от образите, които витаят в спомените ни за тази прекрасна страна.

22.12

Довиждане Мианмар (засега) – обичаме те!

Рано сутринта всичко тъне в мъгла,

както винаги всъщност. Червен силует на монах се скрива зад дървото Франгипани. Черни хърбави кученца щъкат около колибата. Извикват ни за закуска в малка зала в дъното на двора. Сядаме на земята около ниска дървена масичка и пластмасовия, решетъчен похлупак, предпазващ от мухи е вдигнат. Стомахът ми се свива конвулсивно от ужас, но няма как. Ще трябва да хапнем една последна мианмарска закуска. Очакват ни купа с бял ориз, парчета от някакъв плод от джунглата плуват във вода, кафява течност, наблъскана с чили миришеща на ферментирала паста от скариди и чинийка със сушени рибки. Натъпкваме се с ориз, като тайно си представям последните вафли и папаята в раницата. Напускаме манастира.

Веднага ни спира един джип и ето ни

на границата в Мьявади

Градчето е доста голямо и е пълно с нетипични, тухлени постройки. Има хиляди магазини. Обменяме останалите ни 2500 чата (около 3 лв.) в тайландски батове и сме готови да минем границата.

За цял месец така и не успяхме да изхарчим общо 70 долара,

главно заради щедростта и загрижеността на хората, също и заради евтините цени.

Традиционн лекарство, направено от копита и стоножки – Мианмар/Бирма

Традиционн лекарство, направено от копита и стоножки

В имиграционното ни бият набързо печатите и скоро крачим по мост над

малка рекичка, разделяща Мианмар от Тайланд

Влизаме безпроблемно на тайландска територия и един нов свят ни приканва да го опознаем.

Очаквайте продължението

Автори: Маргарита Ценова и Георги Златев

Снимки: авторите

Ако посещавате Мианмар, най-вероятно ще нощувате в Янгон поне в началото. Тук има изгодни оферти за спане:



Booking.com

Други разкази свързани с Мианмар (Бирма) – на картата:

Мианмар (Бирма)

След Янгон ще можете да обиколите и други части на страната:



Booking.com

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply