юни 30 2009

Париж – една сбъдната мечта

В дълг съм към автора на днешния пътепис — пътеписът е в пощенската ми кутия от доста време и със сигурност си е помислила, че съм забравил пътеписа. Но Виена и Париж са непреходни и неповторими, затова пътеписите за тези градове ще бъдат винаги актуални. Пожелавам на всички приятно четене:

Париж — една сбъдната мечта

(колкото и тривиално да звучи)

част първа

Всъщност всичко започна миналата година, когато мъж-слънце ми бутна в ръцете едно от неговите списания и каза — „Я виж тука има нещо за някакви евтини самолетни билети“. В първия момент ми стана странно какво общо има едно компютърно списание (той само такива чете) със самолетни билети, но погледнах. Имаше сравнение на low-cost компании (нещо много непознато за мен дотогава) — с цени, дестинации и прочее информация. Заинтригувах се и понеже съм си Тома Неверни реших да проверя за какво, аджеба, става въпрос. Е, разбрах, и на всичкото отгоре се зарибих, което всъщност ми отвърза ръцете и свали вътрешните ми задръжки… Оказа се, че ако имаш интернет и кредитна карта светът е много по-близък, отколкото си го представяш.

В свое оправдание искам да кажа, че съм от поколението, което не можеше да пътува свободно — кога по финансови причини, кога поради липса на достатъчно връзки, за да се уреди с евтини екскурзии до соц. дестинациите като Прага, Будапеща и Берлин и най-вече (когато вече започнах работа и можех да си го позволя) поради нежеланието да се чувствам като просяк с 50 долара в джоба, които държавата разрешаваше да се обменят (за контрабандист определено не ставах). А винаги съм искала да пътувам. Ще си изкривя душата, ако кажа, че не съм видяла абсолютно нищо като дете, защото благодарение на майка ми (родом от Москва) все пак успях да видя места, които и сега някои трудно могат да стигнат. Наличието на роднини, следването на брат ми в Ленинград ми позволиха да докосна до неща, които не са за изпускане. Даже с брат ми успяхме да отидем за един ден до Талин, нарушавайки не знам колко си закона (хубавото е, че не ни хванаха — на него можеше да му струва следването, а за мен… не знам). НО, пътят на запад беше затворен за доста години — само четях и трупах информация. Завиждах на всеки, който е успял да се разходи по на запад от Белград*.

А Франция и Париж си бяха гимназиална мечта

(завършила съм Френската гимназия в София). Леля ми, която преподаваше в гимназията, ми беше обещала да ме заведе в Париж като завърша, но за съжаление почина същата година и всичко си остана в мечтите. До преди месец и половина.

Но да се върна на темата за low-cost-овете. Прочетох аз информацията, разходих се из интернет-сайтовете и си намерих ужасно евтини билети до Прага. Казах си „сега ти е паднало, действай…“ и се задействах. Подарих си страхотно пътуване до Прага за рождения ден миналото лято. И това като че ли ми даде увереност, че мога да стигна където си искам. Когато се върнахме, отново се зарових по сайтовете и… ура… билети по 1 евро — за различни дестинации. Разрових се и намерих МОЯТА ДЕСТИНАЦИЯ — ПАРИЖ!!!! Имах буквално два дни да реша едно пътуване отдалечено на светлинни години от момента на резервацията — почти 8 месеца, но си казах или сега или никога. Някои сигурно ще си каже — я пък тая, какво толкова, едно пътуване, един Париж. Да, нещата са много променени и едва ли някой някога ще разбере усещането на нашето поколение, че може да пътува свободно и без някой да го контролира по какъвто и да било начин. Та резервирах си аз билетите и си казах — каквото ще да става. Започнах да търся хотели, да се ослушвам за информация и всичко, което ми е необходимо. Резервациите се промениха поне три пъти за тези 8 месеца, но аз нито за миг не си помислих да се откажа от пътуването, слава богу, че промените не накърниха особено програмата ми, ами включиха две нощувки във Виена, за които, честно казано, никак не съжалявам.

И така, след всичките приготовления, събиране на информация, проверка на времето, правене на планове и всичко, което се сетите, настана денят на нашето заминаване. Да не говорим, че последните няколко дни спях и сънувах как си говоря на френски (за съжаление не съм говорила на френски, май откак завърших гимназия, не ми се е налагало). В Тунис много разчитах да го потренирам, но руския повече вървеше там, а и на мене, нали ми е майчин, ми идваше по-лесно.

Та, тръгнахме. Както и при пътуването до Прага, така и сега не мога да си изкривя душата — летяхме със Skyeurope и всичко беше много точно. Дали е късметът на начинаещия или да, но всичките полети излитаха и кацаха съвсем навреме. Никакви проблеми със закъснения, забавяния, багажи и прочее. А колко облаци наснимах, не е истина 🙂 !

И така, кацане първо —

Виена

Часът минава 18.30, бърза проверка на документите, усмивка и за багажа. Тъй като престоят ни беше много кратък оставихме си багажа на летището (Тук вмъквам малко полезна техническа информация — 3 евро на единица багаж за всяко започнало денонощие, работи от 5.30 сутринта до 10 или 11 вечерта, плаща се, когато си ги вземаш). До центъра се стига или с САТ (който на мен ми се видя малко скъп — 9 евро в едната посока или 15 двупосочно) или влак (линия S7 се движи от летището до града и S8 — в обратната посока), който струва 3,40 евро в едната посока и единствената му разлика е, че спира на няколко спирки, а иначе е също толкова комфортен и бърз. Е, малко се поозорихме докато си вземем билетчета от автомата, но като за сефте се справихме относително прилично, само дето изтървахме единия влак, та трябваше за почакаме 20-на минути следващия. Хотелът, който бях резервирала за първата вечер се казва „Грабен“ и се намира буквално на 200 метра от

Штефанплац с катедралата Св. Стефан

Много централно място и много лесно за достъп от Wien Mitte (спирката, на която слязохме от влака) но беше вечер, тъмно, наоколо имаше ремонт и малко се позагубихме, та повървяхме известно време в обратната посока. Въпреки не особено късния час наоколо нямаше почти никакви хора. Но все пак намерихме кого да попитаме и след една допълнителна разходка с метрото се оказахме на мястото. На излизане от метрото катедралата Св. Стефан изникна сякаш от нищото и даже малко ме стресна — огромна и доста впечатляваща в мрака.

На светкавица изглежда по-различно 🙂

Въпреки късния вече час, решихме, че все пак трябва да се разходим из Виена и ето какво видяхме.

Петерсплац

Хофбург

На сутринта раничко се занесохме на летището (този път всичко беше ОК) и тръгнахме за основната цел на нашето пътуване —

Париж

Пак снимах облаци и даже преди да кацнем май успях да мерна Айфеловата кула — голямо желязо, отдалече се вижда .

Кацнахме на летище Орли като по часовник. Слязохме от самолета и тръгнахме на някъде, като аз все очаквах някъде потока да спре и да ми поискат докиментите, но не би… в първия момент не се усетих, но чак после съобразих, че кацаме от Виена, а не от София и в общата група си бяхме просто европейци (хареса ми). Намерихме рейса Orlybus — срещу 6,30Е на човек за около 20 минути те закарва на

площад Denfert Rochereau,

ето при това лъвче

Хотелът Hotel des Voyageurs

е много близичко (да вметна, че го резервирах по информация, почерпната от тук) и наистина смятам, че не сбърках. Мястото е перфектно. Удобен достъп до летището (и до двете — на същия площад има спирка на RER, който ходи до летище Де Гол), спирка на метрото, в която като се гмурнеш имаш връзка с целия град, доста автобуси (не ми се наложи да ги ползвам), на пешеходно разстояние от гара Монпарнас, удобна отправна точка за ходене до Версай, а май и до някои от другите замъци; пеша се стига до Люксембургската градина, Пантеона, Латинския квартал, та оттам и до Нотр Дам и Ситето. Пълно е с магазинчета, места, където можеш да си вземеш храна за вкъщи (китайска, мароканска, гръцка и какво ли още не), кафета и brasserie (уж бирарии, ама са си съвсем ресторантчета). Улицата, на която се намираше хотелът — rue Daguerre в тази си част е пешеходна с изнесени магазини и е много колоритна.

Ето няколко снимки от нея:

Общ поглед от нашата стая

Такава „морска“ сергия не съм виждала…

Като няма с кой и сам става…

Цветарницата до хотела

И това е част от пейзажа.

Но, да се върна за малко на хотела —

настаниха ни в Le Lionceaux

и, ако изключим първоначалната миризма от канализацията (сградата определено е стара), която елиминирахме с ароматизатор за 1 евро, купен от най-близкия „боклучарник“, нямам никакви забележки. Чисто, подредено, банята беше наскоро ремонтирана, имахме компютър за интернет в стаята (което е добре, защото се оказа, че в Париж почти няма свободен wireless достъп), сменяха ни кърпите всеки ден, имаше топла вода… какво повече за 55 евро.

(Забележка 🙂 — не се препоръчва за хора с „псевдо-клаустрофобия“ (каквито са голям процент от българските туристи — живеят на 30 квадрата, а искат стаята в хотела да е 130), е 🙂  — не става, малка е, но се спи добре след наситен на впечатления ден.)

Собствениците, определено са широко скроени хора — връчиха ни ключовете — два, един от входната врата (в тази сграда няма рецепция) и един от стаята и ни пожелаха приятен престой. Нито ни искаха документи, нито нищо. Накрая, като си тръгваш — си признаваш колко пъти си закусвал (закуската е отделно — състои се от кроасан, багетка, масълца, конфитюрчета, портокалов сок и кафе или чай на корем срещу 5 евро — за нас като хора, които нямат навика да закусват вкъщи си беше перфектно), теглят ти чертата, плащаш и си заминаваш

(отново забележка — няма проблем да си оставиш багажа, за да можеш хем да освободиш стаята, хем да не си вързан със стоене в хотела или пътуване към летището).

Та толкова за хотела — когато отново отида в Париж с удоволствие ще отседна пак там. (На туристически език съотношение обслужване (незабележимо): местонахождение (перфектно): цена (супер) = 10).

И така, хвърлихме куфарите, сменихме дрешките и

тръгнахме да откриваме Париж…

Първият пункт беше

Пантеонът

— в „организационната ми тетрадка“ това беше най-близкият пункт, в който можехме да си купим карти за музеите ( Paris Museum Pass — много удобно и добре измислено нещо), а пък и можехме да направим първата си пешеходна разходка.

След доста студената и снежна зима, края на март не беше най-доброто време за разглеждане на парижките градини с все още спящи и голи дървета и само тук-там, някое излъгало се да напъпи клонче под приятното, но не особено греещо слънце. Това обаче изобщо не пречеше на някои да си подносят джапанките, а на кръчмите да са извадили столчетата и масите навън. Честно казано мислех, че само в Ориента столовете и масичките на кафетата по улиците са обърнати към улицата, но явно не бях права — и в Париж са така. Сядаш, пиеш си винцето и гледаш минаващите хора…

Разгледахме Пантеона, една катедрала зад него (май беше Saint Genevieve) и се спуснахме по уличките на Латинския квартал към Сена.

Не знам дали точно е тук мястото, но да вметна, че мъж ми обикновено твърди, че снимам като японец (аз се „съгласявам“ и си щракам с мойто си апаратче това, което ми хареса), но пък за сметка на това той се е оборудвал с доста добра снимачна техника (включително и с телеобектив), която първо изпробвахме тук в Париж. Повечето снимки, които предлагам на вашето внимание са негова работа и неговия поглед.

Пред Нотр-Дам беше доста населено,

една група туристи се беше скупчила до едно дърво и снимаше накацалите по клоните му врабци и разхождащите се наоколо гълъби, вместо грандиозните кули на базиликата (разбирам ги, не е нещо, което да не е снимано n на брой пъти). Но гледката си е потресаваща. Когато влязохме в Нотр-Дам се сетих за едно „уау“, което чух от една дребна японска монахиня, престъпила прага на църквата „Света София“ в Истанбул. Тук усещането беше почти същото. Казвам „почти“ защото отчитайки времето, технологиите и мисленето разликата е огромна, точно толкова, колкото е и размерът.

В храма течеше служба и на фона на всичко чуто и говорено за „населението“ на Париж — свещеникът, който водеше службата беше чернокож, а помощничката му азиатка.

Тук отново бих искала да направя нещо като „вметка“ — каквито и информации за Париж да съм чела, никой не пропуска да спомене за „чернокожите“, „арабите“ и т. н. и т. п. народо-население. Моето наблюдение беше следното — да, нормално е да има всякакви — при наличието на толкова африкански колонии е глупаво да се мисли, че тези хора няма да поискат да живеят цивилизовано. Това, което прави впечатление е, че наистина го правят цивилизовано. Добре облечени, чисти, четящи книги в метрото, работещи (в музеите, супермаркетите и т. н.) — защо трябва да ме дразни присъствието им?!? Повечето „прошляци“, които видях бяха бели — те ли са критерия??? В интерес на истината в хотела ми направи впечатление лошия френски на двете дами, които работеха в хотела, въпреки че бяха съвсем „европейки“ и чак накрая, когато ги чух да си говорят на италиански помежду си разбрах какви са. Европа си е Европа, където има работа, там се работи… (естествено, който има желание да го прави, а не като тези румънски циганки…).

На другия ден по програма беше предвиден Версайл (времето не ни попречи).

Продължението:

Париж – една сбъдната мечта (2)>>>

Автор: Мария Игова

Снимки: Мария и съпругът ѝ


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Париж – една сбъдната мечта”

  1. rado каза:

    париж, супер 🙂

    ps. има RER и до Orly, не само CDG

  2. […] на Мария за Париж. В предишната част минахме през Виена, за да стигнем до Париж, а днес ще разгледам Версайл и другите […]

Leave a Reply


Switch to mobile version