юни 29 2009

Белград – Рок енд Рол Презареждане

Днес отново ще идем до Белград на концерта на AC/DC. Дани (авторката) е пътувала с влака до там, така че ще прочетем, както за предварителната атмосфера, така и за терците, които човек среща на такова културно мероприятие. Приятно четене:

Белград — Рок енд Рол Презареждане

влакопис за коцерта

Началото на този рок енд рол влакопис започна със

сбирка в базовия лагер (Банкя)

на всички фенове жадни за музика, твърда както преди, заливаща ни ту с високо, ту с ниско напрежение… и въпреки, че рок енд рола е най-силния и най-опияняващия алкохол, всички дружно решихме да „освободим Куба“ и да й покажем какво е пътуване с най-невероятния влак, на който машинист е Ангъст, заедно с духа на Бон Скот.

Кубинската история започна лежерно, като градусът на еуфорията и очакването да видиш една от най-великите групи на света, които казват за себе си, че са наемна батарея и това което ни очаква е експлозията на техния китарен огън… Светкавиците в очите на феновете започваха все по-често да проблясват и да разрязват до скоро трезвия ум на всеки един от тях, така че да ги приведе в състояние подходящо за

ВЕЛИКОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ — Rock’n’ Roll Train.

Вечерта напредваше, с нея и нетърпението да се качим всички на влака и

да потеглим към Белград,

където ни очакваше нашето Рок енд Рол презареждане….почти животоспасяващо, защото пред нас щяха да свирят не кои да е, ами AC/DC, тези които взривиха детско-юношеските ни илюзии и продължават да владеят душите ни със своята музика…твърда и винаги същата, както в началото; разтърсваща, защото за миг те връща към идолите ти от детството, когато си ставал човек и когато си осъзнал, че рока не е просто музика, а начин на живот, начин на мислене.

Силата на смесените чувства, които ни връхлитаха като лятна буря, ту силно, ту притихнало вяло, после отново и отново, все повече се засилваше, защото наближаваше часът в който всички ние трябваше да се качим на влака.

Стана 2ч след полунощ, Централна гара София приличаше на мравуняк… хиляди фенове крачеха устремено към своето презареждане, жадни за емоции, жадни да чуят и видят своите идоли.

В 2:20ч, точно един час преди потеглянето на влака, преминахме загражденията поставени преди влака, където провериха билетите ни и дори не ни посочиха влака… и нямаше нужда, всеки един от нас го усещаше, виждаше го пред себе си, защото това не беше просто влак, това беше рок енд рол влак, в който всички пасажери изповядваха една и съща рок енд рол религия.

Настанихме се във вагоно-купетата, които не бяха от най-удобните… дори се чуваха реплики, че само човекът-каучук може да се събере и да му е удобно… и въпреки това, всички бяхме вперили поглед към това което предстои — деня на големия концерт, който ще ни зареди, който ще ни събере като един огромен магнит от всички страни, ще ни наелекризира и после ще ни пусне за да ни удари музикалната мълния..

Всички бяха облечени като своите идоли или носеха върху гърдите си техния лик..нямаше съмнение, че в този влак има само хора отдадени изцяло на своите кумири.

Най-сетне, дойде часът в който рок енд рол влакът тръгна. Очите на всички засвяткаха, а душата на всеки един от нас прееше с пълно гърло „... Cause I’m T.N.T. I’m dynamit…“ О, да, в душата на всеки имаше заложен динамит, който щеше да експлоадира на точното място и в точното време и най-вече щяха да го усетят най-точните хора!

След кратки разговори и непрестанни намествания по, както вече казах, неудобните седалки на вагоно-купето, малко преди преминаването на граничнита линия, влакът някак притихна в скута на умората… да не забравяме и морето от бира, което всеки носеше в себе си;))

Впечатли ме скоростта, с която преминахме край гранично-пропусквателните кабинки, както и заспалите камиони, чинно наредени един зад друг. Светлините на граничната линия ни показваха, че всичко е истина, случва се сега, с мен, с нас и че дългоочакваното презареждане наистина ще се случи.

Не след дълго влакът спря. Качиха се митничари, които много експедитивно и бързо извършиха митническата проверка първо от българска, а после и от сръбска страна. Имаше заспали фенове, които дори не усетиха присъствието на униформите и не нарушиха съня си…за тях най-важно беше да съберат сили, защото когато през теб преминава електричество, трябва да имаш сила, за да го усетиш и да се насладиш до край на разтърсващата му сила..

Влакът продължи своя път, заредиха се тунели и прекрасни гледки, а навън се развиделяваше. Редуваха се ту отвесни скали с прорастнали в тях дървета, ту ненаситното за красота око, можеше да види неспокойствието на водите на реката.. Редуваха се тъмно-светло, почти със същата омая както редуването на песните от концертната програма — Hard as a Rock — Highwayto Hell — Let There be Rock…

Сутринта настъпи и както се пее в една българска песен, всички „разтъркаха гореливи очи“ и

AC/DC кошерът

отново зажужя със същия плам както когато се качихме на трена. Редуваха се интересни гледки, а разговорите, които основно бяха спомени ставаха все по-бурни, защото емоцията на един заливаше седналия до него и така…всички се превръщахме не в някаква обикновена Мексиканска вълна, а в разбушувало се AC/DC море…. ай-парадоксалното във всичко това е, че същото това море се возеше на влак;))

Докато волумето на разговорите във вагоно-купето, стремително гонеше максимума, стана ясно, че някак си сме се уцелили с „морките групи“. Пред символичната врата, която разделяше вагоно-купетата се беше събрала една агитка, в която всички определяха себе си като Моряци… Биреното море, което всеки един от тях беше преплувал, започваше да пресъхва… въпреки това разговорите не преставаха, дори ставаха все по-буйни…

Известно е, че на всяко действие съответства равно по сила противодействие, т. е. за всяка изпита бира следва източване на водосборната телесната инсталация… От събралите се морски фенове, първи се реши един младеж (всъщност за мен всички в този влак са младежи), на чиято тениска мъдро се кипреше една камбана… веднага изплува рефрена Hell’s Bells… сякаш само това беше чакал, за да зазвучи в главата ми… Със своята клатушкаща се моряшка походка, младежът достигна до мястото за което беше тръгнал, след което се върна видимо натъжен… Ами, да! Биреното море в него бе намалило равнището си, а запасите с които може да се навакса бяха на равнище — чиста и кръгла нула.

Миг след като прочетох тъгата в очите му, влакът спря.

Гара Ниш.

Веднага няколко ококорени моряшки глави се показаха на прозореца и на чист български език попита стоящия на перона гаров служител, колко време ще стоим на тази гара… Отговорът беше 10 минути… Ииии, командата беше повече от ясна:

„… Моряци! Оръдията са готови и са насочени към вас.
Вземете бирата и пригответе дулата за 21 топовни салюта.
За тези, които ще свирят рок — ние ви поздравяваме“

Последва презареждане на провизиите, и основно на бирените запаси… Влакът продължи със своята рок енд рол песен на колелетата, а вече заедно с него пееха и моряците… За кратко се прокрадна футболната тема, която във всеки друг случай поляризира мненията и разделя хората, но в този влак всички бяха от отбора на AC/DC, а това можеше само да обединява без да разделя.

Влакът преминаваше през гарите, устремен към своята Белградска цел… и преминаваше през тях, точно като през малка гара, защото те наистина бяха микроскопично малки пред грандиозността на концерта, за който бяхме тръгнали.

Редуваха се къщя, малки градинки, по-големи…, а в тях, хорица чоплеха земята, която щеше по-късно да им се отблагодари. От пейзажите, които непрестанно се сменяха пред очите ми, най-паметен остана преминаването ни през едно бунище. Голямо, гниещо и грозно-цветно… тогава като навит на пружина мозъкът ми изплю следната мисъл: „Не забравяй, че си на Балканите! Тук всичко е възможно и се приема за нормално!

След тази гледка, във въздуха леко се размята името на бат’ Бойко. Добре че беше за кратко! Това споменаване, беше някак симултантно-спонтантно…нали боклука си върви с него, почти като сапуна със сапунерката;) Това беше кратко отклонение по повод на гледката и случките от нашата мила родина, но с това предлагам да спра до тук.

Боклукът беше отминат след което се заредиха тунели — дълги и тъмни, но това на никого не направи впечатление… Разговорите не спираха, жегата във вагоно-купето растеше с всяка секунда. Прозорците бяха отворени, но това не помагаше. От друга страна на кой ли му пукаше, още повече че вечерта обещаваше освен волумето и жегата да е на макс.

След последният тунел, в далечината започнаха да се различават силуетите на няколко високи сгради, които ни насърчиха да мислим, че сме стигнали… Никой не си гледаше часовника. Той не беше ориентир за пристигането, а само за тръгването т. е. за началото на AC/DC-приключението!!! Влакът започна сякаш да обикаля около сградите, сякаш се увиваше като гладна змия около града. Накрая се реши да го разсече… Скоростта намаляваше и намаляваше, докато накрая окончателно спря.

Въпреки, че в София се бяхме качили в един от първите вагони, на

гара Ниш

като ни смениха локомотива, са ни пратили най-отзад на опашката, но….и това си имаше своето очарование, защото така имахме възможност още малко да останем заедно с нашия отбор „моряци“, които се приземиха на перона голи до кръста, непрестанно викащи „Готови ли сте, моряци?“ след което имаше бурни възгласи, които определено показваха, че са готови.

Всички вървяхме като един, почти толкова скупчено и задружно, както може би ходят богомолците на поклонение.. А всъщност какво ни различаваше от тях?!? Нищо!

След като влака ни беше „shook us all night long“, сега вече бяхме стъпили на земята, на която щяха след около 12 часа да стъпят и нашите идоли — тези за които тръгнахме; тези, които копнеехме да видим и тези, с чиято музика щяхме да спрем времето…

Организацията на гарата в Белград

беше желязна, навсякъде имаше хора, които ни напътстваха на къде трябва да се движим…докато накрая се озовахме пред специално организирана „автобусна гвардия“, чийто маршрут беше AC/DC гара Белград — стадион „Партизан“… Всичко беше ясно, без излишни думи, въпроси, обяснения. По стъклата на автобусите бяха изписани часовете, в които ще се извърши обратния трансфер до гарата след края на концерта.

Времето беше изключително горещо, но това не плашеше душите наши…

Устремихме се към стадион Партизан

В автобусите продължаваха безспирните разговори. Нови хора, нови запознанства, нови теми за разговор…преживяването продължаваше… сякаш нямаше начало и край…всичко се преливаше от едно преживяване в друго, подобно на калейдоскоп…

Може би, предвид часа (11ч) или и аз не знам, но Белград не ми се видя толкова натоварен откъм движение... или организацията е толкова безумно добра, така че да не усетим обичайното градското пътно ежедневие.

Стигнахме стадиона. Всички в автобуса бяха изпружили вратове, за да могат да го зърнат, за да може вълната на надигащата се еуфория и безкрайно вълнение да помете всичко. Усмивки огряха лицата на пътуващите. Други се смееха на глас, защото очакването им да стигнат до мястото на поклонението се е сбъднало… оставаха само няколко часа, за да може всеки един от нас да каже „отидох, видях и поисках да остана там със тях завинаги“.

Около автобусите непрестанно ходеха хора в сигнални жилетки, които обясняваха почти на всеки слязъл от автобуса, къде е мястото от където ще отпътуват автобусите…

Организацията беше желязна във всеки детайл.

Никой нямаше основание да каже „Издишате, Велко!“, защото оркестърът не беше без име… това беше най-великата група, дошла тук, на стадиона в Белград, за да свири за нас… Яко, нали?

Всички слязохме от автобусите, и някак по влаков навик продължихме да се движим заедно, като едно цяло. Запътихме се към стадиона, отново всички заедно… ами, нали това беше храма в който щеше да се случи чудото… Усетили широтата на пространството, лека полека цялото се раздели на малки ядра, всяко със собствен заряд и собствени идеи и посоки… Разделихме се, но това щеше да е само за няколко часа, защото после отново щяхме да се съберем, за да взривим със своите викове и песни същия този стадион.

По-късно към нас се присъединиха едни бургаски приятели с които започнахме подготовката в базовия лагер, но предпочетоха да пътуват със собствен транспорт. След дълги лутаници из Белград, най-накрая заковахме срещата пред стадион „Партизан“. Преди да дойдат обаче ние като едни любопитни за всичко хора, решихме да се запознаем по-добре с района. Обиколихме стадиона, и както се казва, се запознахме подробно с документацията — сектори, входове, стоянка на автобусите за извозването към влака, най-близко наливно пиво и други такива важни неща, както и къде е „Менячница‚-та… Възхитих на стремежа на сърбите да назовават отделните неща със свои имена… това не е ‚чейндж бюро‘, а чисто и просто менячница… Както се казва „тако е яко!“

След като и другите заподозрени в концертна дейност се присъединиха към нас, решихме че е време да се срещнем и със сръбското кулинарно изкуство.. Пазарихме се с един таксиметров шофьор, който срещу 10 евра обеща да ни закара в центъра на Белград, където да похапнем хубава сръбска скара с МНОООООГО студено пиво. И както се казва в една стара българска поговорка „аз ли криво ти се молих, или ти криво ме разбра“, човека ни закара на едно много китно място, очевидно богат квартал, недалеч от стадиона, където наистина имаше най-доброто от сръбската кухня, но съвсем не беше в центъра на Белград;))) Това разбира се, нямаше никакво значение;) Хвалá на този човечец!

А по въпроса с бирата, то тя отново бе провъзгласена за едно от „осемте чудеса“ на света. Жадните ни погледи помогнаха на студената кехлибарена течност да изчезне за по-малко от 60 секунди, дори ми се струва, че операцията по изчезването й бе осъществена преди да сложат чашата на масата;)

Мръвките бяха на ниво... имаше от всичко, но най-много от всичко имаше БИРАААА, за да не се налага сърцето ни да спира…

След като намалихме степента на жаждата в този горещ майски ден (33 градусов пек, без никакъв полъх на вятър), се запътихме пешком към стадиона… По пътя във всички посоки вървяха

тълпи от AC/DC манияци,

кафенетата и заведенията бяха пълни с AC/DC манияци, в градинките около стадиона бяха налягали AC/DC манияци, около стадиона се бяха събрали на големи групи отново AC/DC манияци, които разговаряха на AC/DC език…или ако трябва да обобщя наоколо беше абсолютната AC/DC мания… Присъединихме се към тях и по-специално към лежащите и търкалящите се от кеф в градинките;))

Въздухът беше наситен с еуфория, страст, очакване и вълнение…

Всички наоколо „burning alive,…cause this place isgonna burn“, а до началото на концерта оставаха повече от 2 часа. Двата последни и може би най-мъчителни часа, които ни деляха от обещания ни „high voltage“, който щеше да тече през нас и след като огаснат светлините… Това високо волтово електричество по-късно щеше да запечата завинаги в нас спомена за най-най-най… концерта, на който сме били и от който не искахме да си тръгнем.

Часовете се изнизаха толкова бързо, колкото не може и пясък през сито… и ето, че ние вече вървим към стадиона..

Влязохме и се настанихме в дъното на терена до оградата… От всички концерти, на които сме били, установихме, че това е най-доброто място за гледане, слушане, куфеене и въобще за каквото ти харесва. Хората прииждаха все повече и повече. Стадионът се пълнеше с невероятна скорост, точно като за дългоочакван и жадуван концерт. Хората които се присъединяваха към нас на терена бяха на различна, но еднаква AC/DC възраст, може би същата вечна и неостаряваша като тази на кумирите ни. И въобще какво значение има възрастта?!? Все повече си мисля, че по-важна е страстта, с която правиш нещата около теб да се случват…

Докато гледах как се пълни стадиона, внезапно към най-запалените фенове, се присъедини един беловлас и белобрад дядо, който досущ приличаше на добрия Дядо Коледа. Разликата беше само в късите панталонки… Още с появяването си на терена, той взриви с ентусиазма си феновете наоколо, защото им показа, че веднъж като те удари електричеството на тази банда, то остава в теб завинаги. Ту имитираше Ангъс с неговата знаменита походка, ту свиреше на китара, ту скачаше, като през всичкото това време не спираше да се радва, че е дочакал да се срещне от близо със своите кумири. Наоколо наскачаха млади момчета, които се присъединиха към неговото предконцертно изпълнение…прегръщаха се, смееха се и не спираха да куфеят и да се кефят на факта, че това преживяване наистина им се случва и те са част от него.

Докато тези случки се вихреха наоколо, на сцената излезе подгряващата група и… ни отнесе. Бяха невероятно добри ирландски музиканти, с две думи — млади надежди за електричество! А на нас — всички скупчили се около „дядо Коледа“ не ни оставаше нищо друго освен да се изкефим на това добро и наистина загряващо начало!

След като термометрите отчетоха нивото на нажежаване и готовност за взрив, последва тишина…, която бе разцепена от грохота на

един пристигащ с AC/DC- Рок енд Рол влак…

И тук, някак обяснимо, думите свършват, защото взривната рок енд рол вълна ги отнесе някъде далеч…не може да се обясни всичко това, което ни се случи, защото трябва да се види, трябва да се преживее… и влака, и Роузи, и светлината на хилядите светещи дяволски рогца, и екзалтацията на публиката, и непоколебимостта на AC/DC да ни взривят, защото те наистина са T.N.T.

Раздадоха се напълно и мисля, че публиката им отвърна със същото… а „Дядо Коледа“, ако можеше да произвежда електричество сигурно щеше да накара да свети цял един град;)…

Колкото и да ни се искаше този концерт никога да не свърши, нямаше как да спрем шеметния бяг на часовниковите стрелки… Светлините продължаваха да осветяват емоциите ни, които продължаваха да бушуват вече с още по-голяма сила, а главите ни сякаш в безпаметна треска се опитваха да запечатат всичко, да не пропуснат нито миг… И най- накрая дойде като капак, рефрена на Щурците „рок концерта отшумя, залата (стадиона) е вече празна, гасне всяка светлина,никой тук не е останал“.. Да, концерта свърши, но AC/DC останаха завинаги в сърцата ни…

След всичко, което преживяхме и имахме късмета и желанието да ни се случи, последва едно някак патетично пътуване към дома. Прибрахме се в базовия лагер на развиделяване… Масата ни очакваше в същия вид, в който я бяхме оставили преди да потеглим с влака…и отново решихме да „освободим Куба“. Ароматът на ром ни помогна да разберем, че за Куба още не е сигурно, но ние освободихме себе си с едно страхотно Белградско рок енд рол презареждане.

Автор: Йорданка Шишманова

Снимки: Делян Иванов


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


No responses yet

Leave a Reply


Switch to mobile version