май 12 2008

До Солун и обратно

Днес представям кратките впечатления на Кристина от Солун в Гърция. А бяха времена, когато софийското пристанище Θεσσαλονίκη беше абсолютно затворен и недостъпен за нас град. Приятно четене:

До Солун и обратно

Ако тези дни сте си мислили че ме е налегнала такава творческа апатия, то бързам да ви уверя, че сте били в голяма грешка.
Още преди месец с Мартин решихме, че не може пренасянето в новата къща да мине без посещение на Икеа. И хоп: речено-сторено. Направихме си резервация в хотела и започнахме да мислим за транспорт. Тъй като колата на Мартин е на изплащане, излизането извън страната се получаваше доста сложно и затова, след кратко обсъждане, решихме да вземем старата кола на баща ми. Тя е доста луксозен джип с много копчета и много функции, които, обаче, нямаше кой да ни обясни. И ето тук започнаха нашите премеждия.
На първи, рано сутринта, изпратихме родителите ми до летището (за почивните дни отиваха в Малта), и след това си плюхме на петите. Тъй като трябваше да стана в 4, за да направя закуска и кафе (добре де, не трябваше, но исках да поглезя малко родителите си), реших че така и така няма да се наспя, поне да не лягам за 2 часа. Голяма грешка.
Та да се върна на колата. Рано сутринта, някъде към 5:30—6:00 натоварихме багажите и хоп- оказа се че багажника не се затваря (въпреки че багажа не е чак толкова много). Въртяхме, сукахме, а принципно не ми се иска да засилвам с трясък вратата на багажника на чужда кола, но накрая се наложи. Как да е де, тръгнах да търся сиди плейър-а, но не намерих, Казвам сип- такава кола- не може без сиди плейър. Хрумна ми, че може и да е в багажника. Ура! Оказа се, че в багажника има две неща, които биха могли да са сиди плейър. Тъй като действието се развиваше в онзи непрогледен сумрак, когато е достатъчно светло, да различиш силуети и достатъчно тъмно, за да не може да прочетеш ни един надпис, се опитах да навра 6 диска с музика в ДжиПиЕс системата. Добре че Мартин се появи навреме и не ми се извика: „Кво правиш бе!?!“ След това дълго време ми повтаряше, че на колата трябвало да сложат надпис „No indians“ заради такива като мен. Как да е. Тръгнахме. Оказа се, че в ДжиПиЕс системата няма диск. Добре че си взехме мобилния (тук Мартин беше много, много доволен). Чувствам се много тъпа като го казвам, но този ДжиПиЕс ни спаси живота на няколко пъти. Но за това- после.
Тъй като не бях спала ме заболя главата (поне в началото си мислех, че е от това), но нали нося на болка- не обърнах внимание. По-късно горчиво щах да съжалявам, че не съм се заредила с поне 10 течни аналгина. Спирахме в Дупница. Честно ви казвам- след Вакарел, Дупница е следващото по депресивност място. Спасява ги само това, че имат планина. Просто отвратително. Малко, сиво, депресиращо. Ужас!
Някъде преди Благоевград ни спряха катаджиите. Карахме с… около 100 км отгоре. При ограничение 60, ние бяхме със 160. Хвана ни яд, защото дълго време имахме „калинка“ отпред, обаче „калинката“ спря да пикае на една от бензиностанциите и се наложи да „захлебим“ полицаите с 40 лв.
След това бяхме по-внимателни и наблюдателни. Не се оставяхме без „калинки“ и слава богу изпуснахме всички останали куки. Като цяло пътят до Солун мина безпроблемно. Лошото започна, като влязохме в града. Не знам защо си мислех, че солунските улици ще имат и фонетична транскрипция. Уви. Голяма заблуда. Озовахме се насред град изписан с неразбираеми за нас ченгелчета. Прибегнахме до ДжиПиЕс-а, обаче се оказа, че транскрипцията на улиците в него е леко различна и намирането на нашата се оказа „Мисията невъзможна“. В крайна сметка с 2 карти (хартиена и ДжиПиЕс) успях да намеря нашата улица и въпреки че нямаше номера, дадох произволна точка от нея. Това се оказа доста добър ход. Бях боднала с показалката на 100-тина метра от хотела ни.
Вече доста по-спокойни с Мартин дигнахме аварийните и продължихме напред. Оказа се, че половината град е затворен заради някаква първомайска демонстрация. Освен това се оказа, че Гърците забраняват двупосочното движение по почти всички малки (а и големи улици), а ДжиПиЕс-а не знае кои откъде са отворени и откъде- затворени. Започна едно въртене… бедна ви е фантазията. ДжиПиЕс-а казва на следващата пресечка завийте наляво, гърците сложили знам „Забранено завиването наляво“ и така… абе много време. Накрая, към 12:30 се добрахме до хотела. Капнали от умора, умиращи от глад и за сън. Решихме да ядем и да ударим по един следобеден сън, защото моето главоболие беше достигнало застрашителни размери.
Тъй като бяхме избрали евтин хотел, се оказа, че няма бар или ресторант. Попитахме рецепционистката къде най-близо можем да ядем и тя ни упъти към пристанището. Каза: „Абе то е тук на 1,5—2 км“ и ние с Мартин се емнахме без колата, без джипиес-а само с картата. Голяма грешка. До момента не е имало град, в който да не мога да се ориентирам. Даже думичка да не знам, както беше в Германия, намирам две пресечки и по тях се ориентирам. Не и тук. Въпреки, че имаше море и всякакви други екстри, въпреки че големите улици са едва няколко, оказа се, че е невъзможно да се ориентирам. Просто фонетичната карта и улиците на гръцки ми изиграха много лоша шега. На края просто по интуиция се довлякохме близо до пристанището, но тъй като не ни се рискуваше с цените, седнахме в една леко отдалечена пресечка. Ресторантчето изглеждаше много прилично и не много скъпо. И беше рибно, с много хубава атмосфера, страшно любезен персонал и просто ни стана любимо.
Доста съжалих, че не си припомних рибите на английски. От цялото меню виждах не повече от десетина познати вида, сред които повечето не бяха по джоба ми. На края с Мартин теглихме по една майна и си взехме гръцка салата, ориз с миди и паста с морски дарове. Оказа се, фантастично вкусно. Не мога да опиша колко вкусно беше. Малко след като седнахме ние, целия ресторант се напълно. Явно им донесохме късмет. Сметката ни беше 40 евро, което беше нищо в сравнение с качеството и количеството на храната. Останахме доволни, но след това се сетихме колко дълъг е пътя до хотела.
Тук е мястото да отбележа, че Солун е един от най-грозните и противни градове, в които съм била. Големите им булеварди приличат на софийскиа „Мария Луиза“ (а в Пловдив даже няма толкова грозна улица), малките улици са тесни и депресиращи, навсякъде е разкопано и е много прашно. Града, като цяло, е малък и населен, с гадни задръствания, обаче от него се носи усещане за празнота. Много, много рядко съм оставала толкова разочарована от дадено място.
На следващия ден тръгнахме към Икеа. Това беше любимата ми част от пътуването (заедно с рибния ресторант). В началото ни казаха „Независимо колко пари имате, няма да ви стигнат, за да си купите всичко, което си харесате“. В тези думи има и доза истина и доза лъжа. Ще отбележа само, че ние изхарчихме доста под предвиденото, въпреки че си купихме всичко, което харесахме, освен едни столове и маса, които, обаче, нямаше как да съберем. Минахме веднъж през магазина, взехме най-необходимото и понеже не правехме сметка на нещата, които купувахме, не се отпускахме много-много.

На излизане се оказа, че не сме изхарчили и половината от предвиденото. Мушнахме се отново. Този път за глезотии. Перденца, завески, джунджурии- каквото ни хареса. Щом си купихем и свещи, стойка за маркуч за прахосмукачка, спално бельо и др. може да се представите. Оказа се, че отново сме под предвидения бюджет, но решихме, че нямаме сили за трето кръгче, а и наистина вече си бяхме взели всичко. Решихме да се наградим с вечеря в любимия ни рибен ресторант.
Главоболието ми беше придобило колосална сила. Искаше ми се да плача. Намерихме някаква аптека и аптекарката ми продаде парацетамол за главоболие. Изпих 3000 милиграма преди да ми подейства. Просто вече не ми пукаше, ако ще да си скапя бъбреците. Болеше ме зверски. Даже и след общо 6-те парацетамола, които мушнах, главата все още ме болеше, но поне беше търпимо.
В рибния ресторант ни се зарадваха много. Взехме си зелена салатас рукола, пържени цели калмари, скариди, цаца на скара и още някаква риба, която така и не разбрах каква е, но беше вкусна. Последната беше препоръчана горещо от сервитьорката. Всичко това поляхме обилно с узо, а накрая сервитьорката ни убеди да опитаме един типичен гръцки десерт. Оказа се нещо подобно на навите казанлъшки понички, та не останахме много впечатлени. Хотелът отново ни се стори на хиляди километри.
На всичкото отгоре се опказа, че в почти всички стаи има българи и познайте- едни мои силно антипатични познати бяха там и трябваше да си общувам и с тях. Ужас. До вечерта главоболието ми се върна. Добре че си бях взела лаптопа та си пуснах епизод на „Доктор Хаус“ и „Призразите на Гоя“ или там както се превежда. После заспах.
После дойде днес. Събудих се с най-зверското главоболие на света. Изпих 2 парацетамола със ставането. След това закусих, след това упътих един чичка как да стигне до Икеа, а след това с Мартин се засилихме към Козмос – най-големия солунски мол.
Едно ще ви кажа- не съм впечатлена. Даже напротив- разочарована съм. Просто беше гадно направен. Объркано направен. Смотано направен. Главата ме болеше още, въпреки че пак бях вкарала 6 парацетамола. Купих подарък на майката на Мартин, на един пич, дето каза, че иска подарък, на малкия Митко купих бебешки ксилофон. Много готин. Мартин си взе дънки, а единственото нещо, което ми хвана окото беше една чанта, но не си я взех, защото и без това имам твърде много, а нямам място. В 12:30 си тръгнахме за България. Проспах почти целия път.
Има и още, обаче за останалото- друг път. И да- почти не правих снимки. Даже въобще. Просто Солун е най-отвратителния депресиращ град на света. Никога не съм се чувствала толкова ужасно. Направо съжалявам, че не отидох до Икея, не спах една вечер и не се върнах обратно, вместо да стоя толкова време. Излишно е да споменавам, че трябваше да се върна утре, но настоях да се приберем днес, защото просто Солун е отвратително място и да пукна, ако някога ида там на почивка.

Автор: Кристина Пейчева

PDF24    Изпрати пътеписа като PDF   


11 коментара

11 коментара to “До Солун и обратно”

  1. И на мен Солун ми се стори грозен град. А бе, цялата Гърция не ми хареса (като изключим кухнята- тя е великолепна). Гърция за мен е една изсушена, плешива страна, която, не знам защо, е много, ама много прехвалена.

  2. Juja каза:

    И нашата кола е на изплащене/лизинг/, но нямаше проблем да отидем до Гърция. Някакво доплащане се прави от сорта на 15-20 лв. и това е….И аз се притеснявах, че няма да можем да пътуваме с нея зад граница, но се оказах в грешка.

  3. Михаил каза:

    До ЕС няма проблем, но я пробвай до Македония например с колата на лизинг…

  4. Стойчо каза:

    И за Македония няма проблем с лизингова кола – оня ден бях там, даже пълномощното не ми искаха (само талона, на който си пише лизинговата къща). Е, и зеленото картонче на гражданската (т.е.зелената карта), но и двете неща се искат и за нормалните (нелизингови коли)

  5. Елина каза:

    В Солун бях само веднъж и то за малко, така че не мога да кажа конкретно мнение за града… Но за „Ikea“ си напълно права 🙂 Аз всеки път, когато отида там (където и да било в Европа), ми се иска да изкупя целия магазин… Накрая се започва едно премисляне: „Това сега да го вземем ли или по-добре да го оставим…“ Хубаво е, че вие сте били с кола, иначе е малко трудно. Ние ходихме с автобус – хубавото е, че в София има и такива организирани пътувания. На някои хора може да им се стори странно как може двама души да се грабнат от София и да идат до Солун само на „Икеа-пазар“, но за мен си заслужава, макар че е изморително… А, и в Гърция храната наистина е много вкусна! Още не мога да забравя една прекрасна мусака, която ядох в Солун 🙂

  6. Потребител каза:

    Голямо мрънкане, не успях да го прочета.
    Най-добре авторката да си стои вкъщи.

  7. dimitrinka_nikolova каза:

    Искам да ти кажа,че съм от Дупница и тя си страхотен град,а от автогарата не можеш да правиш извод за целия град.Така че подкрепям тезата,че трябва да си стоиш и да си мрънкаш в къщи.Защото само мрънкаща стара мома има такъв начин на изразяване.Въпрос:какво му е на Вакарел?

  8. Pippilota Mentolka каза:

    Съгласна съм с Потребител. Толкова пък да не се намери нещо положително в Солун?! Аз ще си го потърся подругата събота! И никаква ИКЕА, това туризъм ли е или пазар 🙂

  9. Стойчо каза:

    Оооо, Пипилотке! Къде се губиш? 🙂

  10. Pippilota Mentolka каза:

    Тук, тук, спотайвам се в засада покрай Европейското и все не намирам сили да опиша Брюксела, комай първо за Солун ще драсна и аз нещо 😉

  11. epenkoff каза:

    Ами ако твоите антипатични познати четат „Пътуване до…“? Майтап.
    На мен Солун ми е харесал в общи линии,въпреки, че съм ходил в най-мрачен и ветровит февруарски ден. И /сериозно/, въпреки, че бях с адски грип.

Leave a Reply