май 09 2008

Едно пътуване при амишите в Мисури (САЩ)

Днешният пътепис ще ни отведе при една сравнително изолирана общност в Америка — амишите. Единственото, което предварително знам за тях е, че са строго вярващи, говорят език, много близък до старонемския, живеят в строго ненасилие, не приемат съвременната техника, и само определени хора, контактуват с околния свят (ако се наложи да си купуват свещи или газ за газовите лампи. Горната информация е почерпена от един филм с Харисън Форд, на чийто герой му се наложи да се крие при тях. Днешният пътепис ни разказва от първа ръка за тях. Благодаря на Красимир Крумов, че измъкна този разказ от архива си!

Едно пътуване при амишите в Мисури (САЩ)

Пейзажът от двете страни на щатското шосе US 63 в Мисури по нищо не се отличава от земеделския ладшафт в Добричко, ако не се брои по-яркото зелено на ливадите, дължащо се на влажния климат. Че сме в Америка напомня все пак игривият вълнист надпис „Missouri“ в регистрационния номер на тойотата, която ни изпреварва преди завоя до гробището на град Кларк, на 25 мили от университетския център Колумбия. Според рекламата на местна туристическа фирма точно 25 мили е дълъг пътят до XIX век. Рекламата не лъже!

В това се уверяваме веднага след завоя. От прахоляка, който оставя след себе си тойотата, изниква черна двуколка с покривало, теглена от един кон. Напомня ни малко бричките, в които се возят родените пак в този щат творения на Марк Твен — Том Сойер и Хъкълбери Фин. Двуколката всъщност, е един от символите на екзотичната религиозна общност на амишите. В Кларк живеят 125 фамилии от тази общност, а близостта им до магистралата за Канзас сити привлича тук десетки туристи. Покривалото на мистичността беше вдигнато от лицето на амишите през 1985 година след шумния филм с Харисън Форд „Свидетелят“. 19 години по-късно през 2004 г. амишите бяха тотално разголени в американското риалити шоу „Amish in the City“, което сблъска четирима амиши от провинцията с четирима техни връстници от развити метрополии на САЩ, а камерите показаха дълбоките културни различия на двете групи. Последният символ на цивилизацията преди къщата на Изра и Айди Бонтрейжър са двете архаични пощенски кутии с щампован надпис на американските пощи. Оттам до къщата на сем. Бонтрейжър води пътечка, посипана с каменно брашно. Чували сме, че амишите живеят без ток, но въпреки това скептично се оглеждаме за стълбове, жици и електромери. Няма. На верандата вместо звънец виси медена камбанка. Още преди да я разклатим от прозореца наднича хлапе със синя памучна ризка и тъмносини тиранти. Забелязва фотоапаратите ни и се скрива. Амишите никога не се снимат, тъй като смятат това за нарушение на втората от десетте божи заповеди, гласяща: „Не си прави кумир или каквото и да е подобие на нещо, което е на небето горе или е на земята долу, или е във водата под земята“. Затова и куклите на децата от ортодоксалните фамилии на амишите нямат лица.

Малчуганът се отдръпва от прозореца, а след малко в рамката на вратата като в кино се появява майка му. Айди Бонтрейжър е облечена в почти монашески стил със синя дълга до земята и закопчана до шията рокля, и бяла шапчица завързана под брадичката. Отвежда ни до дървената работилница на баща си, в която могат да се купят различни амишки сувенири. Миг след това откъм улицата се появява и старият Бонтрейжър. С брада дълга педя и половина, но без мустаци, и със смешна за нас шапка с голяма периферия. По-късно ще видим, че шапката с периферия е неразделна част от всеки амиш на улицата, на полето, в работилницата или на двора. Носят я и малките момченца, когато отиват на училище. Дървената лъжичка за мед струва долар и три четвърти. Интересно е, че въпреки аскетизма и бягството от благата на цивилизацията, амишите приемат парите. Доларите им трябват за покупките в хипермаркетите от веригата „Уолмарт“. Когато им се наложи, молят съседи да ги закарат до магазина, за да си купят нещата, които не могат да произведат сами. Бонтрейжърови са тук от средата на 50-те години, когато пристига и по-голямата част от общността в Кларк. Амишите бягат от Айова в Мисури заради по-либералните закони в щата. В Айова са преследвани и наказвани за това, че не пускат децата си на училище. Освен това много често не регистрират нито бракосъчетанията, нито ражданията, не плащат здравни и социални осигуровки и не желаят помощи от държавата. Няколко мили зад дърводелницата е магазинчето за сладкиши на Мари Бонтрейжър. Не е роднина на дърводелеца, има съвпадение на фамилиите, обяснава жената, докато подава самунче прясно изпечен хляб и торбичка амишки сладкиши. Както и всички останали амиши, не е ходила в американско училище, но е учила география, математика, английски и природни науки в амишкото училище. Мари Бонтрейжер проявява нескрито почти детско любопитство, когато разбира, че сме от България, от Европа. Откъде имате тогава американски пари?, пита тя. Обясняваме й, че долари могат да се купят у нас срещу нашите пари. О-о-о, изглеждат като за игра, удивлява се искрено жената, докато разглежда банкнота от 10 лева с образа на Петър Берон и напразно се опитва да разчете буквите на кирилица. Кима почти разбиращо, когато обясняваме, че сме покорили разстоянието от Европа до Америка на самолет. Тя никога не е летяла и не смята, че е редно. Амишите нямат и коли. Возят се на своите двуколки, а когато им се наложи по-дълъг път използват обществен транспорт или молят съседи да ги откарат до града. Има и по-ортодоксални, които не дават да ги качат на кола, дори ако е линейка. Местните журналисти си спомнят за случай, когато момче от амишката общност се качило да покара колата на съседите. След този случай баща му го набил, а амишкият епископ му забранил да влиза на богослужения за няколко седмици. Амишите имат епископи и пастори, но нямат църкви. Богослуженията се извършват всяка неделя в дома на различен представител на общността. Затова и в района на Кларк не откриваме нищо, подобно на храм. Затова пък попадаме на местното училище — едностайна, едноетажна барака със зелен покрив, боядисвана за последен път, може би, през миналия век. В предверието са закачени шапките на момченцата, ръкавиците им за бейзбол и кутийките със закуска. По пода бягат мишки! Открехваме вратата на класната стая. Пред ситно изписаната черна дъска е застанала жена на около 35 години, облечена в тъмносиня рокля до земята, със шапчица като тази на Айди Бонтрейжър. Не е завършила колеж. Както и останалите амиши, обучавана е до 8 клас в общността. Сега учи 20-ина деца на писане, четене, английски, старогермански, география и математика. Преподава им също основни знания за животните, звездите, планетите и здравето. Изглежда появата ни в стаята е произшествие от най-висок ранг, защото малчуганите гледат повече с уплаха, отколкото с любопитство. Не мога да говоря с вас, трябва други да ми разрешат, обяснява учителката. Извиняваме се и напускаме училището. В дома на Една Милър откриваме рафт със зимнина, който изглежда като изваден направо от българско мазе. Така нареченият „home made catsup“ (така е на етикетчето под буркана) изглежда досущ като буркан с българска лютеница, същото се отнася и за целите белени домати и за конфитюрите. Мисис Милър се занимава с шиенето на юрганчета и тъкането на черги и одеала. Знае си цената, а тя конкурира бутиците в големите американски градове. Станът е дървен и се вижда, че тъкмо е прекъснат производствения процес. На фона на късното средновековие, което цари в селището, малко изненадващо изглеждат визитките, които Една Милър подава в ръцете ни, докато ни кани да заповядаме пак. В спретнатата визитна картичка липсват разбира се телефонен номер и имейл адрес. Амишите дори и не подозират за наличието на интернет. Затова пък в мрежата на адрес http://www.amish.com/ има всичко за бита и ежедневието им, рецепти от тяхната кухня, както и отправки към онлайн-магазини за амишки мебели.

Кои са те?

Конгресът прави две изключения заради тях

Амишите са християнска религиозна група, разклонение на швейцарските менонити. Голяма част от тях емигрират в САЩ през 18 и 19 век и се установяват предимно в три щата — Охайо, Пенсилвания и Индиана. По данни на американското правителство в САЩ към момента живеят около 190 хиляди представители на общността. Животът им се подчинява на устната традиция, наричана от тях „Тhe Ordnung“ и предавана от поколение на поколение Семействата са многочислени, раждаемостта неконтролируема и на всеки 10 години популацията на амишите се увеличава с 30 до 48 процента. В самата общност има пет религиозни подгрупи, като най-разпространени са амишите от стария ред (Old Order Amish). Те от своя страна имат 15 различни религиозни доктрини. Общото във всичките е задължението за служба на бога, на църквата и на околните. Отричат насилието, минават за пацифисти и отказват да служат в армията. Затова и брадите са задължителни, но мустаците нежелани, защото се смятат за символ на армията. Не желаят да бъдат фотографирани. Живеят отделени от света, в който могат да срещнат дявола и изкушението именно, за да се предпазят от тях. Селективно използват достиженията на цивилизацията. Не ползват електричество, лични автомобили, компютри; не гледат телевизия, не слушат радио. В същото време обаче на каляските си слагат вулканизирани гуми, произведени с електричество, с ток са произведени и приборите им за хранене и газените лампи, с които си светят. Най-правоверните не използват копчета за дрехите си, защото ги смятат за проява на лукс. Амишите не плащат социални и здравни осигуровки. През 50-те години на миналия век, когато в САЩ въвеждат задължителните осигуровки, амишите протестират и отказват да плащат, защото твърдят че общността е тяхната осигуровка за помощ при болест и старост. Следват атаки от данъчните, които конфискуват цели ферми. В крайна сметка Конгресът решава да освободи членовете на амишката общност от задължението да се осигуряват. Смятат също, че децата им не се нуждаят от образование, по-високо от основното и ги обучават до 14-годишна възраст. Тъй като в САЩ задължителното образование е до 16 години и тук се е наложило през 1972 г. Конгресът да им признае право на собствена система на ограничено образование.

Този текст го писах през 2005, от предблоговата ми епоха, а го пускам по две причини: струва ми се интересен, а го изрових по молба на Стойчо от „Пътуване до…“

Автор: Красимир Крумов

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


One response so far

One Response to “Едно пътуване при амишите в Мисури (САЩ)”

  1. И аз съм се сблъсквал се тези хора. Щом ги видях и ме обзе непоносимо чувство на скука, провинциализъм и ограниченост. Едва се сдържах да не се прозявам непрекъснато.

Leave a Reply