юни 15 2009

Истанбул – User Guide

Екмек ис он дъ тейбъл — бихте чули не много далеч от София. Една от хубавите страни на любимата ни столица е това, че от тук в рамките на един ден човек може спокойно да стигне до основните градове на Балканският полуостров. Единият от тези градове не е просто град на Балканите, ами е и столица на половината свят през Средновековието, а и да не забравяме, че е бил и наша столица доста по-дълго време от София.

Иво Ников ще ни представи Истанбул под формата на съвети и идеи за този град. Приятно четене:

Истанбул — User Guide

Наместо увод

Да си призная — моята представа за

Турция и Истанбул

в частност, не се отличаваше от тази на 90% от българите. Тя беше формирана основно от възрожденските автори, уроците по история и до немалка степен от киното — „Среднощен експрес“ на Алън Паркър и „Пътят“ на Йълмаз Гюней. На юг от нас се очакваше да живеят мрачни, небръснати и мързеливи типове с овехтели сака, които само гледат как да те… сещате се. Е, действителността се оказа мааалко по-различна.

И това е Истанбул

Нека го кажа направо от самото начало — илюзия е, че Истанбул може да се види с една екскурзия през уикенда — това е като да нощуваш 2 пъти в уличките около Женския пазар и да разгледаш Лъвов мост и ЦУМ. Трябва поне 1 седмица, за да може да се опознае поне малка част от многообразието на града и да усети целият този невероятен ориенталски микс от образи, звуци и миризми.

Пътят до Истанбул

Има поне няколко начина да стигнете до Истанбул. Най-удобният е със самолет (но и най-скъп), най-популярният — с автобус (но и най-дълъг).
Имайте предвид, че ако избирате най-евтините оферти за там, рискувате освен всичко друго и пътуване в някой стар и раздрънкан автобус. Единствен шофьор и неработещ климатик могат да са допълнителни екстри. А нощен преход — 9—12 часа не е шега работа. Иначе като цяло разстоянието не е особено голямо — около 600 км, като границата е практически по средата на пътя. Очаква се турците скоро да пуснат разширения си КПП и тогава задръствянията поне от тяхна страна да намалеят и да се минава по-бързо. С кола е удобно, но само ако сте опитни шофьори с голям стаж в градското каране.

Обичайно кръстовище — светлините са без значение

Хотелите в Истанбул

За всеки влак си има пътници. Ако искате да махнете главата на половинката си с лукс и глезотии — заведете я в Чираан Кемпински. Само дето нощувката в султанския апартамент на бившия дворец край Босфора ще ви се хване колкото гарсониера в „Обеля“. В повечето случаи обаче евтините уикендски екскурзии разчитат на хотелите в „Лалели“ — реално една от най-старите части на града, в сърцето на някогашния Константинопол. За жалост там е доста тясно, шумно и неугледно. Често хотелите, въпреки гръмките имена и лъскави фасади, са доста мизерни. Е, все пак основните неща — удобно легло, топла вода и чисти кърпи, са налице. Ако имате късмет, може да се наслаждавате на панорамна гледка към Мраморно море. Така че имайте предвид още оттук — ако имате избор, винаги си заявявайте най-луксозния възможен хотел — 4 звезди често реално е едва за 3 звезди, и то със зор.

Парите в Турция

Съотношението лира-лев е приблизително 1:1 и това доста улеснява сметките. Истанбул не е евтин град и ако искате да видите максимума от него, трябва да сте готови и финансово за това. Обикновено входът за обект или музей е около 10—15 лири. Но има забележителности — като например Топкапъ, където се плаща на няколко места и може да ви излезе към 40—50 лири. Напитките са сравнително евтини — от 50 куруша за малка минерална вода, до 1—2 лири за чай или кафе (в Топкапъ може да ви струва и 8 лири, но пък шанса да се наслаждавате от гледката на Босфора като един султан същий си заслужава парите). Храната е сравнително евтина — 2-3-4 лири за дюнери или сандвичи, но пък достатъчно обемисти. Основните ястия по заведенията са в рамките на 8—15 лири (но можете да се спазарите и за по-ниска цена). Общо-взето не е лошо да си планирате поне по 100 лири на човек за ден, за да ви леко на душата и да не броите монетките.

Ориентиране в Истанбул

Това е изключително голям град за нашите представи — 150 км дължина с предградията, близо 13 милиона жители. Но като цяло важните неща, които си струва да се видят, са в малка част, която се намира в границите на някогашния Константинопол. Те обикновено и влизат в стандартните уикендски екскурзии — „Св. София“, „Синята джамия“,, Хиподрума, цистерната „Йеребатан“, двореца „Топкапъ“, „Капалъ чаршъ“. Всички те са групирани относително близко.

Неделя сутрин в „Лалели“

Ако сте на хотел в „Лалели“ (в 90% нощувките са там), то ориентир ще ви бъде трамвайната линия — тя води право към тези забележителности. Няколко съвета — Истанбул е построен на 7 хълма, което ще рече, че немалка част от улиците са като търновските — с паваж и доста стръмни. Забравете за високите токчета. Ако се загубите — вървете нагоре. По високите части обиковено минават главните улици или има известни площади и обекти за ориентиране. Най-добре — питайте. Местните са любезни и ще се опитат да ви помогнат. Така един дядо води за ръчичка компанията ни през цял квартал, докато излезем на търсената улица.

Езиковата бариера

Почти липсва. Освен турския, тук се говори руски, английски, немски и чат-пат български. Докато се опитват да те привлекат за каузата си, всевъзможните търговци, келнери или обикновени улични тарикати обикновено се обръщат към теб поне с 2 езика едновременно: „Буюрум, пожалуста“ или „Плийз, плийз, дьошево“. На една улица едвам отскочих от пътя на дрипав, черен и брадясал дядка, който се носеше в галоп под тежестта на огромна количка с денкове и ревеше с пълно гърло „Атансион! Атансион, бе!„Често срещани са надписите на руски — силното присъствие на братушките и като жители, и като екскурзианти си казва думата. Английският също е популярен, но… не им е силата. Е, в краен случай човек има и десет пръста, така че в все пак комуникацията е възможна без особени проблеми.

Новото строителство — турски Люлин

Градският транспорт в Истанбул

Едно от нещата, които могат да докарат един софиянец до тиха истерия, е градският транспорт в Истанбул. Трамваите са немски — видимо по-нови и добри от софийските, а организацията на спирките е перфектна. Купувате си жетон за 1,40 лири от гише до спирката (или електронен чип, който зареждат според платената сума) и с него преминавате оградената зона на самата спирка. Спирките са нови и поддържани в идеално състояние.
За автобусите също има жетони, които пътниците чинно пускат в устройство пред шофьора — качването става през предната врата. Отскоро има и т. нар. метробуси — удължени автобуси, които пътуват по свое отделно трасе на пътя и са доста бързи. Що се отнася до маршрутките — хм, човек след нашенските, може да оцелее и в техните.

Истанбулският трамвай

Подземната железница в Истанбул е от… 1875 г., когато е открит прословутият Тюнел, свързващ Галата и улица „Истиклял“. Освен нея имат и един нов-новеничък фуникуляр от пристанището Кабаташ до площад „Таксим“.

Метрото… хм, по-добре да не говоря за него. Започнато е след нашето, завършено е преди него. Освен метро, имат и бързи крайградски железници. В момента се строи тунел под Босфора. Така ще има метро и жп връзка между двата континента и най-сетне английските дендита ще могат да пътуват с влака от Лондон до Калкута, без да излизат от него. Апропо — тогава новите влакове на турските железници, внесени от Испания и пътуващи с 250 км/час, ще вземат разстоянието Истанбул-Анкара — 550 км, за 3 часа.

Цветя и рози

Накъдето и да се обърнеш в града — градини, цветя, храсти, дървета. Всяка година в края на април тук се провежда фестивал на лалетата и тогава градът буквално е застлан с цветни килими — лалето е един от символите на града, а и на Турция в частност. През тази година са засадени 13 милиона лалета — колкото са жителите на Истанбул. В частните постройки може да видите както красиви, така и много грозни.

Разбиранията на турците за зелените площи

Но публичните пространства са приоритет или на държавата, или на общината. Градинките са поддържани. Тревата е окосена, тротоарите — чисти, пейките — цели. Не знам как се забавлява тяхната младеж, но явно трошенето на пейки и люлки не им е любимата дисциплина. Като казах люлки — тук са подходили оригинално към детските площадки — до съоръженията за децата често има монтирани и фитнес уреди — степери, гладиатори и т. н. Така родителите, докато чакат децата да се наиграят, могат и да разкършат тела до тях.

Цапаме, но и чистим

Разбира се, местните не са потомци на британски лордове — тук се пуши навсякъде, цапа се и се хвърля боклук на земята. Нещо повече привечер боклукът от магазини и дюкяни се изхвърля направо на улицата. А заради страха от терористични актове кошчетата за боклук са голяма рядкост. Но разликата от нашенско е, че се чисти непрекъснато. Независимо дали с машини (някой знае ли каква е съдбата на софийските метачни машини от 70-те години?!), или с чичковци, въоръжени с… метли от клонки. Непрекъснато и навсякъде — сутрин, през деня, вечер — винаги някой някъде търка, полива, мете, плеви и т. н.

Край Босфора

Край Босфора…

Не мога да ги разбера местните. Толкова много горички и градини и да няма кой да ги изсече и бетонира с модерни петзвездни комплекси. Загубени хора! Направо ми се къса сърцето, като гледам как разхищават тая площ. Имам обаче подозрението, че на местните братя Диневи просто са им вързали по един камък на шията и… в Босфора. Жесток народ! И вместо бетонните морски „Младост“-и и „Люлин„-и са изградили комплекси от неголеми къщи, при това често еднакви като архитектура, но максимум двуетажни и потънали в зеленина. А от нея наоколо дал Господ — кипариси, пинии, чинари, палми — брегът и от двете страни е плътно обраснал. На Босфора и Мраморно море човек няма усещането за море, с което е свикнал по нашето Черноморие — липсва типичната миризма, водите са спокойни и по-скоро сиви, отколкото синьо-зелени. Даже и чайките не са толкова многобройни, както във Варна например. Е, и тук по слънцето има петна — наред с модерните вили или старите дворци на султаните от 19. век има и немалко запуснати съборетини току до самия бряг. Въпреки това, ако имах финансовите възможности и трябваше да избирам между лъскав мутробарок в Драгалевци и запусната дървена вила на Босфора — отговорът е ясен — край Босфора, дето шум се дига и т. н.

Черквите в Истанбул

Джамиите домакините ще ви ги покажат така или иначе. Макар и не всичките — общо те са около 3600. По-интересни за нас, българите, са черквите, които макар и не много, определено си струват да се видят.

На първо място, разбира се, е желязната черква „Св. Стефан“. Уникална и като архитектура, и като изпълнение. Определена от самите турци за най-красивата в Истанбул (вестникът с тази класация гордо е изложен в предверието). Не забравяйте да оставите своята лепта за черквата — в Турция държавата е отделена от църквата и поддръжката на храмовете е изцяло за сметка на вярващите. Така че причината нашата черква да е в окаяно състояние си е в самите нас, уви. Освен „Св. Стефан“ в задължителната програма влиза и „Св. София“. За нея каквото и да се каже — ще бъде слабо. Просто трябва да се види. Има обаче и още няколко интересни места, които си струва да посетите, при наличие на време и желание.

Черквата Хора

На първо място — това е „Хора“ (бившата Карие джами). Тази византийска черква поразява с невероятно красивите си мозайки и стенописи, които са запазени почти изцяло. Не са за подминаване и гръцките храмове, които в една или друга степен са свързани с българската история. Една от тях е „Св. Георги“ — до нея се намира и резиденцията на Вселенския патриарх. Обърнете внимание на черната входна врата, която е преградена и не се влиза от нея. Гърците са я затворили през 1828 г. в знак на протест срещу обесването на патриарха им по време на освободителната гръцко-турска война.

Зазиданият вход на Вселенската патриаршия

Има и 2 черкви, които са построени до аязма — лековити извори. Едната е „Св. Мария Влахернска“. Вероятно тук, в някогашната черква, Симеон е благословен от византийския патриарх за цар на българите. Втората е  „Св. Богородица Живоносен източник“, или „Балаклъ“ — Рибята черква, в която синът на Симеон — цар Петър се жени за дъщерята на византийския император — нещо рядко за тяхната традиция. И в двете черкви можете да си вземете шишенце с лековита вода. Те са безплатни, но е добре да оставите дарение за черквата — колкото ви се откъсне от сърцето.

Истиклял — сърцето на града

Галата и Пера

Искате ли да почуствате истинския Истанбул — най-добре прецапайте моста Галата и се насочете към „Бейоглу“ — това навремето е бил т. нар. венециански квартал „Пера“. Непременно се качете на кулата Галата — оттам гледката към града е фантастична. Не пропускайте разходката по улица „Истиклял“ и площад „Таксим“ — дори и да не успеете да се повозите на „носталгичния трамвай“. Там освен красивите сгради има много атрактивни заведения, богати книжарници и магазини, разбира се. И най-вече — там можете да видите младия Истанбул, който се разхожда, хапва, пийва и забавлява. Както навсякъде старото и новото тук хармонично си съжителстват — като например кафетата „Старбъкс“ и продавачите на дондурма — сладолед, облечени с османски носии.

Старото и новото

Скритите места в Истанбул

Често встрани от шумните туристически маршрути има интересни местенца, за които масовият турист не подозира. Например всичик се дивят на колоните, намиращи се в средата на бившия Хиподрум, но малцина знаят, че останки от него има, но те са встрани и трудно се забелязват — това е Сфенедонът — мястото, където колесниците са правели завой. Част от укрепената стена стои и до днес, но трябва да се слезе на юг към морето, за да се видят. Едно от най-интересните места за нас, българите, е Магнаура. Тя се намира до хотел „Four seasons“ (зад „Св. София“) и все още се правят разкопки там. Обикновено крепостните стени и портите на града се минаван набързо с автобуса, а си струва да се видят: Адрианополската, или Харсийската, порта, до която са стигнали войските на кан Тервел, Влахернскатата, пред която са били кан Крум и цар Симеон (наблизо е била и прословутата скеля, на която е направена засадата на Крум) и Златната порта. Към малко известните, но красиви места са и „Соукчешме сокак“ — зад „Св. София“, кварталът „Фенер“, арменската и венецианската църква и т. н. Но, за това трябва много време и не едно идване в този град.

Търговията в Истанбул

Турците умеят да търгуват и това си е. Стоката е в изобилие — от невероятни боклуци в уличките около Капалъ чаршъ, така любими на нашите пишман търговци, до също толкова невероятни произведения на златарската, кожарската, керамичната и която друга се сети човек индустрия. В почти всички магазини из старата част на града можеш, а и е желателно да се пазариш, но на Капалъ чаршъ пазарлъкът е доведен до съвършенство. И не само там. Египетският пазар, или пазарът на подправките (Мъсър чаршъсъ), рибният пазар — навсякъде от всевъзможни магазини, дюкянчета или сергии не спират да те дърпат към тях, да предлагат и хвалят стоката си и да те убеждават, че само при тях е сделката на века. И най-голямата радост за нас — изобщо не се притесняват от банкнотата, която им даваш. Купуваш за 2 лири и подаваш 200 — винаги има да върне. Как пък на един не му се изплеска езикът да каже: „Нямате ли по-дребни“?! Видът на валутата по пазарите също не ги притеснява — приемат освен лири, евро, долари, че понякога и левове.

Мъсър чарши — търговийка, туйцък-онуйцък

Все пак не навсякъде можете да се пазарите. Има ли магазинът касов апарат и жена зад щанда — нещата са ясни — цените са фиксирани. И още нещо — Капалъ чаршъ до голяма степен е туристическа атракция със съответните „туристически“ цени. Ако искате сериозно да пазарувате, по-добре се поинтересувайте къде в града се продават нещата, които искате да купите. В Истанбул на една или няколко улици да се групират магазини, предлагащи стоки от определен тип. Например за кожени изделия трябва да отидете към „Зейтин бурну“, за музикални инструменти — към „Истиклял“ и т. н.
Но Истанбул не е само дребни ориенталски дюкяни. Любими на нашенците вече са новите огромни молове „Джевахир“ в Шишли и „Акмеркез“. Цени и обслужване — хм, това е една друга дъъълга тема…

Екмек ис он дъ тейбъл

Истанбулските заведения в повечето случаи са много добри — и като кухня, и като обслужване. Пред тях обикновено се мъдри някой юнак, чиято цел е да привлече максимум клиенти към заведението си. Ако се заинтригуваш, ще извади менюто и надълго и нашироко ще опише какви радости те чакат вътре. В рибния ресторант може дори да огледаш и избереш рибата, която да се появи след броени минути на масата ти. Някои ястия обаче са без цена — както с тънка усмивка обясни момчето, опитващо се да ме вербува за капанчето си — „по преценка на готвача, ама няма срашно ще се договорим“. То не че и изписаните цени са фиксирани — на много места можеш да се пазариш дълго и обстойно и нерядко да договориш сума два пъти по-ниска от обявената в менюто.
Терминът „няма места“ е нон сенс — ако трябва и на покрива ще те настанят, но ще ти намерят място. При това — пак с невероятна бързина. Бях решил да пробвам препоръчан ми ресторант. Открих го, но се оказа пълен до скъсване. Веднага сработи нашенският манталитет — да се огледам за друго заведение наоколо. Да, ама не — „часовоят“ отпред се поинтересува единствено колко човека сме. Казах, че търся 10 места, а отговорът беше — изберете си ястия, ще ви сервираме веднага. И, алилуйя — о чудо — четири заптиета се разхвърчаха бързо и безшумно с нашите поръчки и на 180-та секунда моята компания седеше на маси в някакъв безистен стил горна „Пиротска“, а едно момче вече разливаше поръчаните ледени бири.
Дори и да се изпълни заведението, персоналът не престава да кани нови и нови посетители. Като свършат местата, започват да добавят малки масички за двама в процепите, да разчистват помещения, но не видях един да го върнат с обяснението „Съжаляваме, пълно е“.
Е, разбира се, трябва да се внимава при получаване на сметката — често това е хвърчащо листче с някакви драскулки и цифрички, нерядко сбъркани. Но след продължителни дебати кое какво и защо е, сметките се коригират. Освен цената на поръчките, тук може да си начислят и известна сума за обслужване на всяко място — да речем по 3 лири на човек. Но пък има и бонуси — веднага носят студена минерална вода, пълни панерчета с препечен хляб (хлябът е на корем и те чака на масата — „екмек ис он дъ тейбъл“, както полиглотски декларира един келнер), плодова салата от заведението и т. н.

Кашици и бардаци (кулинарията в Истанбул)

Популярната дума за пехотинец у нас — кашик, явно идва от турската „кашък“ — лъжица. Като се добави и „бардак“ — чаша, става ясно че на ред е турската кухня. Само две думи — мнооооого вкусна. Срещата на Ориента, Балканите, Анатолия и Средиземноморието е родила една разнообразна, добре подправена и апетитна кулинария. Дори и дюнерите, които се срещат под път и над път. Да отбележа, че за турците картофът и салатата са гарнитура — в дюнера има основно месо. Най-често агнешки, но навсякъде предлагат и „тавук дюнер“ — пилешки. Популярен е и „кокореч“ — сандвич от печени агнешки дреболии. Рибните сандвичи, които правят по крайбрежието на Златния рог обаче определено водят в класацията. Приготвят ги просто и бързо — половин риба, печена на нагорещена плоча, лук и подправки, всичко това между препечено хлебче — празник за сетивата. Тази благина е нещото, което категорично липсва на нашето черноморие. Местните умеят да приготвят неща на улицата — така че веднага да го вземеш и консумираш. Мидите — вземаш, капват ти лимон и пипер и нагъвай; кестените — опечени, но сцепени, така че те чакат полуотворени, като бонбони с хартийки; бюреци, баклави и какво ли още не, които бодри бабки правят пред теб в заведението, като точат и размятат над главите си кори.
Не знам дали оня имам наистина е баялдисал, докато е ял патладжан, но допускам, че е напълно възможно — турците наистина умеят да готвят патладжан — дали кълцан с подправки (бабагануш), дали ще е пълнен и запечен с кълцано месо или зеленчуци, все е добър.
А за баклавите, локумите, халвите и всички останали вкусотии даже не ща и да отварям дума — единственото, което промълвих отчаяно пред витрината на един такъв магазин, беше: „Отведете ме веднага оттук, иначе става страшно.“

Тюркиш кахве

Турците пият… не, не е кафе. Пият чай. Много чай, навсякъде и по всяко време. Задължително в малки стъклени чашки, които ние обикновено използваме за малка ракия. Чаят обикновено е черен, ароматен и много силен.
А иначе щом те видят, че си чужденец, в 9 от 10 случая ще ти предложат турско кафе (тюркиш кахве, речено по техния невъобразим многоезиков стил). Няма спор — разбират му. Силно, ароматно и най-вече много — утайката на дъното на чашата е достатъчна аз засаждането на малък фикус. В студения сектор на напитките комшиите също отбелязват червена точка — тяхната бира „Ефес пилзен“ определено е добро пиво. Светла, лека, освежаваща и престъпно скъпа. Пет лири за малка тенекийка — скандал! Що се отнася до йени ракъ, хм — е хайде стига сме се прехласвали по чуждото. Нашенската мастика си е по-така.

Яваш яваш и чабук чабук

Когато испанец попитал турчин: „Какво означава яваш-яваш?“, той му отвърнал: „Като вашето ‚маняна‘, ама отсъства елементът на припряност“. Да, ориентът си е ориент, хората тук по източному са спокойни и ведри. Липсва софийската нервност и припряност. Трафикът, като във всеки огромен град, е чудовищен. Но нервите и псувните, типични за нас, тук видимо са редуцирани.
Да, вярно е, че турските шофьори използват по реда на изброяването: клаксон, волан и скорости — спирачките не са им силата. Вярно е, че всеки гледа да се мушне на първото свободно място или да пресече, без много да гледа ония смешни светлинки, дето се сменят червено, жълто и зелено. Но, от друга страна, ще те изчакат да спреш, да маневрираш, че даже и невъзмутимо да разтовариш бусчето си, като затапиш улицата. Пешеходците също се отличават с олимпийско спокойствие. Дори и да вижда приближаващия към него камион, няма да си наруши рахатлъка и да се спаси на тротоара примерно — явно всеки разчита, че Аллах бди над него.

Бързо, акуратно, вкусно

Не бива да остава обаче впечатлението, че в Истанбул всичко се движи бавно и лениво, с ориенталско спокойствие. Точно обратното — това е космополитен град и ритъмът е изключително бърз, скоростта е решаваща в борбата за хляба. Няма туткащи се продавачи, камо ли пък пушещи отвън, на сладка раздумка пред магазина. Работи се енергично и експедитивно. И това важи както за 15-годишния чирак, така и за достолепния собственик. Най-честото подвикване към подчинените е: „Чабук, чабук (бързо, бързо). Веднъж преди обед се отбих в едно кафене да опитам прословутото турско кафе. Келнерът — около 60-годишен мустакат, ухилен до уши турчин, се движеше покрай масите само на бегом, без да се спира и миг за почивка. За петнайсетината минути, които останах там, той успя да: изчисти масата, смени няколко пъти пепелниците, вземе поръчката, дойде 2—3 пъти за доуточнения — колко захар, желая ли баклава, обясни как правят кафето и сладкишите и т. н. В края на деня пак минах оттам. Моят човек явно се беше поуморил, защото вече не търчеше, а само ходеше бързо. Но това не се отрази нито на времето на обслужване, нито на неизменната му усмивка и любезност. Сетих се за него тия дни в едно наше барче, където за час и половина девойчето се появи само веднъж, и то зорлем — да вземе поръчките.

Та такива ми ти работи. Човек, след всичко видяно, чуто, почувствано и опитано, неволно прави сравнения и си казва: „Ние ли криво ти се молихме, Господи, или ти криво ни чу?“ Как така стана, че тия, дето ги смятахме за мързеливи, мръсни и изостанали, са по-работливи, по-чисти и по-напред от нас в много отношения? От тия тъмни мисли бързо те избавят още на границата. От нашенската тоалетна, където можеш да стъпваш само с обувки платформи като на групата KISS и задължителен противогаз (вонящите тоалетни са наш патент). И от мрачният дебел тип, който вдига луд скандал, ако си пропуснал факта, че за тази кочина се плащат 50 стотинки. Home, sweet home…

2008—2009 г.

Автор: Иво Ников

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


16 коментара

16 коментара to “Истанбул – User Guide”

  1. Lora Nielsen каза:

    Ашколсун! Страхотно писание! Успяхте да ме върнете в Истанбул. Обожавам този град… едно от любимите ми места въобще в Европа, макар че някои смятат Турция изцяло за азиатска страна…Моментите с хранителните Ви преживявания бяха най-трудни за четене – защото тъкмо храната беше по-по-най- от където и да било другаде…Огладнях:)А на Вас пожелвам множество пътешествия и се завръщайте често в Истанбул!

  2. Rositsa каза:

    Иво, много ми допадна разказът ти! Преди два дни се върнахме от 9-тото си посещение в този град и напълно споделям впечатленията и съветите ти. По време на това последно /на този етап/ пътуване се съсредоточихме в квартала Сиркеджи – един от центровете на истанбулската суфи музика и направихме пътуване до черноморския град Шиле /около 60 км от Истанбул/. За отдих и панорамен преглед на Истанбул пропътувахме три пъти трамвайния маршрут на цената на един жетон – просто слизаме и пътуваме в обратната посока. Препоръчвам да опитате този начин за опознаване на големите градове – така могат да се видят не само туристическите, но и ежедневните/реалните битови аспекти на мегаполисите.
    Още един път поздравявам автора на написаното!

  3. English каза:

    Where is the English version?

  4. Стойчо каза:

    В гугъл транслейт 🙂

  5. Stela каза:

    Стойчо, THE English version through Google translate точно на този пътепис си е луд купон.
    Най-акуратно преведеното от експериментите ми до момента звучи така: „Spaniard Turk when asked: „What is yavash-yavash“, he turn away: „As you, mildew ‘, but no element of hurry.“

    Много жив и увлекателен пътепис! Не съм била в Истанбул (нито където и да е в Турция), но разпознах много от „ориенталските“ елементи в други държави: чаят с „пяна и високо разливане“ в стъклените „ракиени“ чашки, изумителното и светкавично създаване на нови пространства в случай на „икономическа нужда“, комбинацията от чабук-чабук темпо на фона на „яваш-яваш state of mind“…
    И… ох, не бива да се чете този пътепис рано сутрин преди да си закусил 🙂

  6. Мария каза:

    Вече четири пъти съм била в Истанбул, и смятам че са ми малко. Този град има някаква невероятно притегателна сила. Като си тръгнеш нещо продължава да те тегли назад. Страхотен разказ, всичко е толкова точно, че все едно пак се върнах там. Благодаря.
    А за трафика – има си своето очарование. Миналата година ходихме с кола, аз съм шофьорът, а мъжа ми с GPS – навигатори. Да си призная честно, в София е по-страшно 🙂

  7. Дечо каза:

    Страхотен разказ и също много полезен. Дано скоро имаме възможността да посетим Истанбул.

  8. maronkata каза:

    Много увлекателен разказ, браво на автора. На тези, които все още не са ходили им пожелавам от все сърце да го направят. Истанбул има някаква необикновенна сила и ти се иска да се връщаш отново и отново. Дори и една седмица да прекарате там пак ще остане нещо невидяно и неопитано. Аз също бях там за малко – екскурзия за 3 дни, но бях поразена от красотата, от невероятната архитектура и не на последно място от отношението на хората – винаги с усмивка ще помогнат ако незнаят ще попитат някой, който знае. Според мен ние сме на светлинни години от държанието на хората в Истанбул, а за обслужването в заведенията било то малки или големи….ето там пък като чели никога няма да ги настигнем!

  9. tia каза:

    Става ми мъчно като чета коментарите/ не само тук/ България била…, българите били…, културата ни била…, манталитета ни бил…, възпитанието ни било…., КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ……АМАН!!
    Хора, опомнете се…като всички други сме, че дори и по-добри!!!
    Единственото, с което ни превъзхождат са управляващите, които ги е грижа за народа, а не като нашите….на България това й липсва….нищо друго.

    Увлекателно разказан пътепис … 🙂

  10. neshka каза:

    Преди месец бях за пръв път в Истанбул. По принцип харесвам много Турция – невероятните места , които има , като едно от най-магнетичните за мен е Кападокия. Но за Истанбул – другият месец пак съм там. Това е – зашеметяваща , любов от пръв поглед и тръпка , невероятна тръпка. Вярвайте , всеки ден мисля за Истанбул! За този кошер от хора, гледки и аромати . И Босфора – какво величие и красота ! За кафето . За кюнефето. И за Иерибатан , за малките улички . Пъстротата. Сините мъниста с очи .Влажните погледи на младите турци. Туркините, изцеждащи пресен портокалов сок. Ашколсум комшу! – на всяка крачка. Поздравявам те за разказа , колоритен и свеж ,благодарение на прекрасното ти чувство за хумор.
    Отидете в Истанбул – трябва да се види , да се почувства. Думите са слаби . Как да опишеш морето , което „те дебне отвсякъде“ ? Ако имате време , отскочете и до Принцовите острови – освен на пътуването по Мраморно море , ще се насладите на невероятна атмосфера , много различна от хаоса на Истанбул , ще попаднете в едно безвремие сякаш , в друг свят сред белите колониални вили и тропическата растителност ….и това трябва да се преживее , да се почувстват тези места.
    Е, това е, както ви казах, скоро пак се отправям по любимите места – Истанбул, Анкара , Кападокия ,Бурса. Пожелавам ви много, много пътешествия!

  11. Georgi каза:

    Много увликателен разказ 🙂 Браво! Ще ми е от полза за предстоящото ми първо пътуване до Истанбул и в частност до Турция.

    Тъй като съм служител в Кемпински Хотел в Словения, съм резервирал 2 нощувки Кемпински Чираан Палас на staff rate за мен и моето семейство през началото на Юли, 2010. С нетърпение очаквам това пътуване и определено, повлиян от всички разкази в този сайт- интересни и изпълнени с прекрасни впечатления на авторите, ще изпратя и моя :)))

  12. Стойчо каза:

    Пиши и пращай! 🙂

  13. Валя каза:

    Много увлекателен разказ!
    В началото на септември ще бъда за 4-ти път в Истанбул и за първи път като турист/била съм на конгреси/. Досега не съм била във възторг, но сега ще се опитам да „почувствам“ този град. Ровейки за нещо мотивиращо в нета, попаднах на Вашия разказ и това е първото, което наистина ми допадна.
    Бих искалада прочета за нещо повече извън обичайните туристически атракции.

  14. хай буй каза:

    ИстАмбул – хмммм…Би било интересно да се посещава по-често от всеки по-събуден българин,тъй като все пак това е някогашния Царски Град,т.е.Константиновия град! Когато влязох за пръв път в Света София преди 20 г. се разплаках.Няколко пъти ходих след това по различни поводи и всеки път плачех после,макар че не съм ревльо ужким..Оттогава не ходя там повече,има вече 12-13г.,защото:
    – не мога да свикна с турската реч и порядки,дразнят ме
    – не понасям тази тълпа и гмеж от мустакати мъже и жени навсякъде,а напоследък и масово забрадени като пингвини
    – гледката и воя от минарета накъдето и да се обърнеш е меко казано подтискаща
    . видял съм по 2-3 пъти разните дворци,чаршии,пазари ,бил съм и на Кум Капъ ,ял съм дондурма,шкембе чорба,пих боза и т.н.не си падам по локуми и баклави,турско кафе и чай не пия,патладжан не ям по здравословни причини.
    – не обичам ястия от блеещи,не понасям миризмата на овчо месо,с мъка ям 1-2 пъти в годината агнещко по Великден,за овнешко,с което готвят масово из Анадола и дума да не става
    – не съм помияр за 1 ракия да си забравя произхода!
    – и не на последно,но много важно за мен- големите градове ме дразнят,а огромните просто не ги понасям.Достатъчно ми е, че живея в София.В този смисъл посъщия начин ме дразнят и Париж и Лондон.
    – убедил съм се ,че няма смисъл да се пазарува от турция,освен ако не си купуваш боклуци,каквито има и у нас евтино.Хубавата стока по хубавите магазини е скъпа,така че по-добре иди в Милано или в Рома икато хванеш и някоя промоция на дрехи и обувки,поне ше е нещо!…Същото важи и за заведенията-в Турция е евтино само ако ядеш на крак или в разните гостилнички.Влезеш ли в истински ресторант,приготви си пачка.

  15. Стойчо каза:

    уф, и твойта не е лесна … 😉

  16. Kamelia каза:

    Уникален разказ! Изкрено се забавлявах с чувството ти за хумор и пресъздаване на авмосферата. Не съм ходила в Истанбул, а в Анталия, Кушадъсъ и Айвалък, но е същото. Благодаря ти, Иво за отделеното време да ни споделиш:)

Leave a Reply