юни 12 2009

Триград по Нова година

Вчера жегата ме напече и т. к. и днес ще бъде същото рекордно чудо реших, че е време да прочетем нещо студено. Мартин ще ни разкаже за Триград и как е изкарал една Нова година там. Приятно студуване:

Ждрелски възбуди от Триград

Отпътуване: Декември 30, 2008 година
Действащи лица: Тихата, Жоро, Дани и Аз (+ малко по-късно включилите се Ивайло и Станислав, както и представителна извадка от „Unicoders“)
Основна дестинация: Триград, планина Родопите

Гледах преди малко през прозореца. Проследявайки цветовете, променящи формата си благодарение на облаците по небето, в мислите ми нахлуха спомени от последните два дни преди да изпратим миналата (2008-ма) година.
Спомени, които така и не бяха написани, нито разказани… още по-малко споделени с някой друг. Незабравими четири дни, които пренесоха пътуващите (нас) в новата 2009-та година и отбелязаха с широка усмивка пътешествуванието наречено „Ждрелски възбуди“…

Предлагам ви да се настаните удобно, пред вас е разрешено да имате варени яйци, мек и вкусен козунак, шарена сол ако ви е по-приятно, нещо топло за пиене (може и алкохолно, както прецените) и да се потопите в приказката, която ще ви разкажа…

– —

30 декември, 2008 година

Жоро, Дани и Тихата се бяха погрижили автомобилите да са пълни с провизии, гориво, вериги и топли одеяла за зиморничави стопаджии. Моя багаж бързо го спретнах, облякох се и зачаках повика на природата.
Когато телефона звънна, вече бях на вратата, пристягащ обувките си и готов да потегля. По най-бързия начин се пренесох до „Цариградско шосе“, където двете коли ме очакваха, разгънали карти и обсъждащи пътя до Триград.

С феноменалния полет на шкодата на Дани щяха да пътуват самата тя и Жорката. Аз и Тихата — в неговата кола, винено-червената магистрална стрела, марка „Хонда“. Обсъдихме първата междинна спирка, затегнахме коланите и потеглихме…

Наслаждавайки се на скоростното пътуване, без за миг да обърна поглед назад и да почувствам липсата на града, от който се отделям за няколко дни, въобще не усетих кога прелетяхме километрите до Пловдив.
Минахме транзит през града, тъй като по план щяхме да си починем малко в Асеновград. Така и направихме…

Първата спиркаАсеновград, ВИНЗАВОД!
Красива гледка, наистина… но ароматът беше много повече от впечатляващ. Изобщо нямах и на идея с какво пиене разполагаме, но спътниците ми като награбиха по една голяма туба (от магазинчето към завода) въобще не чакаха да ги питам, накъде така премляскващо са се устремили.

Направо от извора ни наточиха едно от най-прекрасните вина, които можем да опитаме на това място. Залитащи по стълбите и доволни от посещението, пъдейки винарките, кръжащи около главите ни, без да хълцаме отново се натоварихме по колите и продължихме към изхода на града.

Все по-навътре в Родопите, мисълта ни погали далечната гледка, приковаваща погледите ни със своята крепост. Тъй като нямахме време за туристическа обиколка на местността, ускорихме и отпрашихме…

По пътя към Пампорово, минахме през село Наречен. Никой по никакъв начин не успя да ни нарече, но… това нас съвсем не ни притесни. За бани време нямахме, само повишихме вниманието си за внезапни струпвания на ледове върху пътната настилка.

Покрай курорта и водевилните строежи на нови хотели също минахме транзит. Без да се хлъзгаме дори, без боксуване, за вериги и дума да не става. Наоколо беше пълно с туристи, все в скиорски премени, нарамили ски, сноуборди… абе изобщо — отдали се на почивка. Минаваше обяд, някои току що пробудили се, други прибиращи се на топло за по една (или повече) чаша топъл чай (с коняк или ром). Ние обаче трябваше да продължим, тъй като Триград нямаше да дойде при нас, ако ние се заплеснем по Пампоровец (за Боровец и Пампорово и тяхното производно Пампоровец не съм ли ви разказвал… е, друг път ще е). Продължихме пътя си…

Зимни пейзажи навсякъде, следвахме завоите на планината, внимателно прелитайки по тесните пътища, които ни приближаваха до

Триград

Слънцето се скри, небето започна да приема различни цветове. Облаците го превръщаха в една привлекателна за човешкото око картина. Имаше време за малки мисловни гмуркания, дори без да спираме. Гледката беше още по-невероятна, когато без да се усетим… навлязохме в обятията на Триградското ждрело.

Нощта настъпваше, небето приемаше все по-тъмни нюанси на гальовното синьо, от което потръпвахме… а може и заради студа да е било… Около врата ни стана малко по-широко в момента, в който стъпихме на триградска земя. Малка пиш-пауза, след което Жорката се чу по телефона с домакините, при които щяхме да отседнем.

Само за 15 минути, нощта ни обгърна… от „центъра“ на Триград, трябваше да потеглим нагоре, по калдъръмите, за да стигнем до къщата, където ни очакваха. Тук имаше същинско приключение за автомобилистите. Евала на Тихата и Дани, които с финес успяха да се проврат по теснотийките и капаните, които криеше тази необработена планинска земя, нагоре по хълма.
Спрели за малко, уж да питаме къде е къщата на бат Венци и… попадаме на бат Венци!

Паркирахме се, домакина ни посрещна топло,

запозна ни с жена си (кака или леля, както си изберете) Надя и веднага ни изпрати близо до огъня

Преди да е станала вечерята (готвеха ни някаква много секси пъстърва), бат Венци реши, че са ни измръзнали пръстите на краката и предложи едно хубаво стопляне с малко домашна ракия. Аха да кажа, че ракията много не я тача и той вече ми наливаше.

Всъщност, останах там, да се посприятелим с него, докато другите трима разтоварваха част от багажа. Естествено това не продължи дълго, тъй като бат Венци ги придърпа на софрата.

Чашките се умножиха, ракията в едната бутилка взе да намалява, показаха ни секретния люк, откъдето с едно отваряне и блага дума, можем да получим всичко за ядене и пиене…
Пътуването беше зад гърба ни, както и топлината на камината. В една такава атмосфера, съвсем забравяш за времето…

Но трябваше набързо да се разхвърляме по стаите. Имахме възможността първи да избираме, тъй като другите щяха да дойдат доста след нас. Вилата (щото това си беше вила за 100%-ов релакс) беше на три етажа. Ние си избрахме втория, много секси, наистина секси етаж. Отвсякъде те обгръщаше топлина. Точно под нас се падаше камината и Централата (ако мога така да я нарека), където предстоеше да се случват важните неща в следващите две вечери.

Жоро и Дани в една стая, а ние с Тихата в друга. Хехе, леглото не беше двойно, спокойно… (имате поле за коментари отдолу, знам за какво ще го ползвате, хихихи)

Доволни след разбагажването, не ни остана нищо друго освен да се отдадем на лаф мохабет с домакина, домашната му ракия, както и туршийката с червен пипер. Някои си взеха и винце де, при положение че носехме над 10 литра…

В очакване на Ивайло и Станислав, пъстървата правеше цър-пър в кухнята, чашките ту се пълнеха, ту се изпразваха в стомасите ни, а на нас четиримата ни ставаха все по румени бузките. Тихата достойнство се намърда на най-важното място и биваше обгрижван отвсякъде и все с внимание!

Аз като един гостоприемен… гост, поддържах огъня в камината, за да не ни мръзнат повече никога пръстите на краката, нали така?
За да могат Жоро и Дани да се хихикат спокойно, докато позират пред огъня…

Тук някъде Жорката сподели с бат Венци, че съм бил писател (хахахахаха). Поради таз обменена информация, домакина пожела да му изрецитирам един негов подарък, гордо закачен на стената в стаята: „Туй пусто Триградско ждрело“. Като една голяма сричка (след няколкото ракии, които уж не обичах, но изпих с удоволствие), се подпрях до разпечатаната поема и зачетох… всъщност, видеото говори само за себе си, какво ви лъготя тука…

Тъкмо приключих, получих си ръкоплясканията и потупванията по рамото и Ивайло се обади. Изявих желание да съм от посрещачите.

Бат’ Венци и аз тръгнахме към центъра на Триград.

Разбира се, трябваше малко да почакаме неговата мълния да загрее. Вътре беше по-студено, отколкото навън. И двамата треперехме и се гледахме ухилено. Започнахме да се смеем на всяка една тъпотия, която си кажехме. Беше весело, мамка му! По едно време бат Венци прецени, че колата е достатъчно разгорещена, за да потеглим…

Няма такова шофиране! Велико просто! Нямаше време за колан, нямаше време да се държа някъде, само се кефех. По тоя разбит път, право надолу, без светлини (като изключим едва мъждукащите фарове) за нула време слязохме при Ивайло и Станислав, които ни чакаха на центъра.
Това беше един път, определено! Даже бат’ Венци ми се похвали, как една вечер се бил напил малко повече от нормалното, играли карти у негов комшия (на две къщи от неговата вила). Тръгнал си, понеже бил с колата, а тя нагъзена, нямало как да я върти, затова… директно на задна.

Не знам колко хитово ви звучи, но при положение, че в права посока да карате на това място си е изкуство, задните изпълнения са си достойни за купа от благороден метал (а може и една каца със сланинка, или дамаджанки с ракия — кой каквото го влече).

Приютихме двамката, които пристигнаха, набързо и те си разпределиха багажа, рибата тъкмо беше станала и…

софрата ни повика закачливо…

Часовете се нижеха, приказката вървеше още по-добре, а ние определено чувствахме огромно блаженство. Топлина, пивка атмосфера, гостоприемство и… абсолютен релакс…

Малко преди полунощ, спътниците ми започнаха да се прозяват, едни другиго килващи върху рамената си. Останахме аз и бат’ Венци, да допиваме чашките. Нямах намерение да си лягам… но домакина реши, че му стига толкова за тая вечер, стисна ми ръката и приветливо се оттегли.

Поизчаках още малко, всичко утихна… загасих телевизора, внесох малко дърва, за да не изпускам камината. Погрижих се за огъня, загасих и лампата, нагласих се и си пуснах Музиката… Понякога заспивах… събуждах се от засилващ се междинен звук, между отделните музикални фонове. Но бях решил да мина и през двата саундтрака, преди да си легна. Така и направих…

Изпратих 30-ти декември по подобаващ начин, потопил се в хармонията на Родопите, замечтан с мелодия в сърцето…

– —

31 декември, 2008 година

Събуждам се от топлата милувка на нежните слънчеви лъчи, игриво промъкващи се между завесите. Толкова е светло — въобще не знам колко е часа, но навън времето изглежда… чудничко!

Разходих се по балкона, направих няколко снимки, докато вдишвах от чистия планински въздух. Толкова много се кефих, че бузите ми се схванаха от инстинктивната усмивка, която този (долу) пейзаж предизвикваше у мен. Наистина красиво!

Закусихме набързо, пихме чай (като тайничко си наточвах ром в него) и решихме да не си стоим на задниците. Малко по природата — чист въздух, визуални глътки и т. н. Знаете как е, нали?

„Дяволското гърло“

реши да ни се направи на интересно, като беше затворило врати за посетители в деня преди Нова година. Ние обаче хич и не му се вързахме на мурафетите. За няколко минути по същите тези тесни улички, които ни доведоха до Триград, се спуснахме към

една друга пещера — Ягодинската.

Забраниха ни да снимаме, затова спомените за нея останаха само в главите ни, но… тъй като аз от пещери особено много не се впечатлявам, няма и какво да ви разкажа за Ягодинската такава. Добре де, само няколко думички — вътре беше наистина топло, като сравним показанията (а и усещанията) й с тези на термометрите отвън. Имаше типичните сталакмити и сталактити, на места дори се събираха гадовете, за да образуват сталактони.
/ако имате проблеми с разпознаването на сталакмити и сталактити, ето ви едно научно обяснение, идващо директно от бат ви Венци:

„сталакМити са отдолу нагоре, сталакТити са отгоре надолу — щото Тати е отгоре, а Мама е отдолу, ясно?!“

— чисто сексуално разбира се, хехехехе, няма сега да се караме кой е глава на семейството/

Повече весело си направихме след като излязохме от пещерата. Погледите ни се залепиха върху реката, красивите ледени образувания и слънчевите лъчи, лежерно падащи върху водата, която на места намираше начин да се пребори с обгърналите я студени окови.

На такива красиви места ти иде само да поседнеш някъде, за да се отдадеш на кратък размисъл

Не се метнахме на тролея на Тарзан, щото… то такова лудо (или пък такова) можеш ли да вкараш в норма?!

Вълнувахме се, вълнувахме се, дишахме го тоя чист въздух… та се надишахме! Особено аз… и накрая като се плъзнах по онзи ми ти лед, та… съвсем се намаймунчих

Прегрупирах се (както винаги правя) и горди се върнахме в подножието на ждрелото, на входа на „Дяволското гърло“ (не че очаквахме да е отворено, просто — беше време да му направим една фотосесия.

На гледка като тази… пазиш тишина! Тук може леко да си поемеш дъх, но пак мълчиш… Огромно и феноменално — насищащо окото, изпълващо душата!

Кефи ме Дани какви пози заемаше, за да заснеме ждрелото от по-особен ъгъл, хихихи. Отдадена фотографка — после й взех апарата, щото исках аз да щракам!

Много красиво…

И докато се впечатлявах на визуалната възбуда, част от групата почувства една друга страст — стомашната! Набързо се зарибиха по едни буркани с родопски мед и… вежливо изчакаха жената да им разкаже историята и автентичността на златната наслада, преди да имат възможността да я зарадват с малко пари, срещу които да станат горди притежатели на няколко буркана удоволствие.

Колкото и велико, колкото и безмълвно да беше… стана време да се прибираме, свечеряваше се, месец можеше и да изгрее, но определено времето нямаше да е много гостоприемно към нас, особено ако замръкнем на открито.
Мислите ни връщаха обратно към пламтящите дръвца в камината, стаята — изпълнена от жегата на добрите намерения, както и предстоящата празнична вечер

Докато ние се забавлявахме из природата, останалата част от компанията пътуваше към Триград. Тъкмо се пооправихме, по един душ си хвърлихме и вилата съвсем се напълни. На тях им предстоеше досадно разопаковане, а на нас — отмаряне и разправяне на случки и щуравотии с приятния ни събеседник бат Венци.

Имаше приказки, много при това, доволен шум от хора, споделящи последните часове на отиващата си 2008-ма година. Много приятна атмосфера. А финеса, с който вечерта гладко се изнизваше покрай засмените ни лица, се грижеше омаята на мига да не ни напуска. В главите ни се запазваха спомен подир спомен, мигове — запечатани върху лента… и всичко това — само за нас!

Имаше цър-пър. Добре де, тия мръвки не бяха нашите, но след тях дойде ред и ние с Тихата да запретнем ръкави. Продължавах да бъда услужлив около камината, бат Венци ме направи главен оператор на „скарата“ и аз се размотавах с копието напред назад, тържествено даряващ топлина и огън на нуждаещите се. Хахахаха… същински Прометей!

Нашата манджа остана незаснета, тъй като компанията беше на сладка приказка, двамата с Тихата пламтяхме в адските огньове на камината и… апаратите бяха захвърлени някъде по сепаретата. Съвсем безпризорно! Но да видиш, как се пробудиха погледи в мига, в който финализирахме подготовката. Гладни очи ни гледаха жално, а ние,главните готвачи, можехме спокойно да се оттеглим и да седнем на масата, за да бъде поставено началото на голямото преяждане малко преди настъпването на новата година.

Пиеше се така, пробвахме и така, щото някои го правеха и ето така.

От много щракания и чашки, със съдържание блажено постъпило в гърлата ни, предизвикахме Духа на миналите Коледи — Президентът!

Смирения гражданин го вдигнали от маса, за да се покаже по телевизията. Еми, нормално е да изглежда несресан, подпухнал и да говори с не особено желание… Както вече казах, от маса са го вдигнали, тъкмо е вкарал няколко големи, салатката между зъбите си още не почистил и… айде до флага, за да изпраща 2008-ма и да приветства българите в новата 2009-та година!

1 януари, 2009 година

Шампанско (без сълзи) нека да има!
Като някои бутилки особено се запъваха и не ни даваха да ги отворим, било то и тържествено, заради повода!
Омазахме лятната веранда на бат Венци…

Не че на него му пукаше де — веднага подкара новогодишното хоро!

Който можеше — играеше, който не — пиеше…

Улавях ги подготвени, а понякога и не особено… Ето и Трите прасенца в най-изящната им прелест и великолепие!

Всичките удоволствия, на които се бяхме отдали така силно ни плениха, че ни се зави свят. От вълнението е, няма от какво друго — съвсем не пихме, мдааа… хич, хич! И не ядохме дори, абе… стояхме мирни… и така цяла вечер и след полунощ, в малките часове — часовете, когато всички се хилят и пеят, докато не им падне гласът, докато мобилните оператори гасят системите си, за да не бъдат взривени от тоновете прииждащи поздравителни СМС-и и обаждания… когато… когато (просто) празнувате с приятелите си!

Посрещнахме Нова година…

– —

На сутринта (хах, сутрин… то към обяд отиваше) слънцето отново ме събуди. Реших пак да си направя „гола“ разходка по балкона, за да попия от жестокия пейзаж на Триград.

Някои ги болеше главата, щото бяха прекалили с виното, но на други само разходки и чист въздух им беше в мислите. Нямаше какво друго да правим. Отново минахме през закуската, разбудихме се, прокашляхме набързо пиянските си гърла и…

Към „Дяволското гърло“.

Имахме пълна свобода да щракаме с апаратите. И при това имаше какво…

Тихата опита да ни води по пътеката, но след като видях няколко полтъргайста, започнах панически да търча по стъпалата към неизвестното…

Жоро успя да ме спре преди да се пребия, обясни ми че дишам докато снимам и няма никакви духове в пещерата. Като разумен човек, без да има нужда да ми дават шоколадче, веднага му се доверих и продължих да щракам. Каза ми още, че единственото, от което трябва да се пазя са… високите места!

Влязохме от ниското… излязохме на високото!
Жестока пещера, определено ме впечатли повече от Ягодинската. Непрекъснато си спомнях думите на бат’ Венци, който гордо заявяваше, че Наш’та (така наричаше „Дяволското гърло“) пещера е много по-’убава от тая на ягодинците… Велик просто!

Отново затаихме дъх пред гледката над нас… продължихме да се шляем в района, опитвайки се да позираме по не толкова безумен начин. Все пак бяхме леко махмурлясали и не можехме да си въртим главите, без да ни се случи случка…

Отделихме доста време на ждрелото, новата му фотосесия се получи също толкова добра, колкото и предната. След което бавно се спуснахме по пътя, към паркинга (входа на „Дяволското гърло“). Там Жорката отиде директно при гайдаря Светльо. Последния обаче малко се ослушваше. Не пожела да даде всичко от себе си и да ни впечатли с някое върховно изпълнение, което примесено с живата акустика на ждрелото да създаде един невероятен звук, невъзможен за забравяне…

За сметка на това ни офертира с дисковете си. Ние имахме едно на ум от бат Венци, който без да се колебае ни информира, че Светльо в някои дни си пада особено търгаш. Е, не видяхме тъмната му страна, а само мързеливата. Въпреки това на дисковете (записвани, когато ентусиазма все още е течал във вените му) имаше хубави неща за слушане.
/даже и в момента, ей там, срещу мен на шкафа стои диска и ми напомня за Триград/

Не ни се прибираше… качихме колите до центъра на Триград и предприехме разходка към конната база. О, момент… не ви ли разказах за офицерите пазачи на центъра? Хахаха…

Още първата вечер, когато пристигнахме в Триград, няколко бели коня доволно си се разхождаха на центъра. Демонстрираха самочувствие и очакваха да подходим с уважение към тях. Това и направихме де, нали сме гости, хехе.
Малко по-късно същата вечер, когато с бат Венци слязохме да посрещнем Ивайло и Станислав, си спомням пиянската му закачка с животните… ех, немирник! Тогава ги нарече офицерите пазачи на Триград. Че били чалнати животни и правели каквото си искат. Ама никой не ги закача…

Е, съгласен съм! Совите не са това, което са… нито пък белите коне… Триград (въздъх…)

Пътят на групата към конната база, не беше осеян с рози… а ограден с бодлива тел.
Не можахме да удържим Дани в желанието й да се снима с трактора! Широка усмивка озари лицето й в мига, в който видя машината!

Продължавахме напред… все по-напред… и пак напред… ама конна база нямаше. Слънцето съвсем изчезна, мракът подаваше заявка, че скоро смяната му ще започне, а нашите крайниците — че замръзват!

Останали без желание в погледите си, последната искрица надежда в сърцата ни разпозна надписа „Конна база“

Какво очаквате сега? Новата реклама на „Марлборо“ или някакви специфични сцени с двама каубои на коне, водещи овчиците по планината? Не, няма такова нещо!
По-рано да бяхме дошли — можеше и да видим коне… а по това време? Нито имаше пърхащи коне, нито настинали, нито замръзнали — никакви бе!

Вълнението и спомена от конната база се запази само и единствено с дългата ни разходка към така заветната цел — от конете нищо не видяхме, хехехехе…

Колкото се може най-бързо се прибрахме. Застигна ни нощта… при колите бяхме, когато мракът застилаше Триград с плаща си. Мислехме си за камината, остатъка от храната, която да мезнем, както и многото вино, което оставаше въпреки мераците ни за много пиене.

Нощта на първи януари мина доста спокойно, увличайки повечето от своите гости към леглата им. Към една заслужена и гальовна почивка…

– —

2 януари, 2009 година

Когато отворихме очи, най-сетне повярвахме на бат Венци и неговата история за това, как всяка година точно на втори януари, снежна покривка застила Триград. Без дори да ги пита!

Спомнихме си историята му, за едни негови гости (група от Варна), които също като нас празнували нова година с него. Тръгнали си, въпреки че той ги предупреждавал, че само след няколко часа всичко ще е в сняг и да не мърдат оттук. По-добре да им направел още едно чевeрме и да останели за още няколко дни.

Не го чували какво им приказвал, взели си довиждане и потеглили. Няколко часа по-късно обаче, един от тях се обадил на бат Венци с треперещ, премръзнал глас… пълен със съжаление:

„Ех, бат Венциии… що ли не те послушахме… да бяхме останали там при теб, още едно чеверме да завъртим, пък когато слънце изгрее да си ходим… а сега сме тука, в някакъв измислен хотел, едно осветление пак добре че има… берем душа, студено, няма ядене… язък!“

Спомнихме си я, да… аз нямах против да останем още, все пак имахме ресурс да си го позволим (поне откъм пиене и пари де). Щом имахме последното, сигурен бях, че нашия любезен домакин щеше да ни спретне нещо за ядене. Кулинарка беше домакинята, кака Надя! Все че не я споменавах по време на историята, щото много не ни се мяркаше, грижеше се от кухнята всичко да идва когато и както го пожелаехме… добра жена, ей!

Въпреки това компанията реши да се опаковаме и да поемем пътя обратно към София.

Изкарахме няколко дни на това приказно място, наречето Триград… ждрелото и величествената омая на Родопите. Няма друго такова място…
Изкарахме една незабравима нова година. С топли спомени в сърцето си и уплаха да затворим очи, за да не пророним няколко топли сълзи, които щяха да избуят заради привързаността ни към мястото, което се гласяхме да напуснем.

Взехме си довиждане с бат Венци и кака Надя, хвърлихме последен поглед на вилата, натоварихме се по колите и потеглихме. Заизпращахме Триградското ждрело както и самия Триград с леко натъжени, но доволни и изпълнени с живот погледи…

Магично място, обичаме те!

Автор: Мартин Ангелов

Снимки: авторът


Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

www.pdf24.org    Изпрати пътеписа като PDF   


3 коментара

3 коментара to “Триград по Нова година”

  1. Албена каза:

    Марти, отменил си вече забраната, твои произведения да не се публикуват в Свежо.

  2. Бобо каза:

    Мартине, пътят от къщата на Венци до Конната база е няма и 3 км… За какъв преход говориш, приятелю?

    Има толкова маршрути за ходене там, а вие…….. до конната база

  3. venko каза:

    случайно не взехте ли телефона на жената, която продаваше триградския мед?

Leave a Reply


Switch to mobile version