До Гьокчеада и Истанбул (на мотор, естествено!) – част първа

Нашите приятели мотористите днес отново ще ни развихрят с моторите си. Този път обаче авторът е авторка — да видим дамите с моторите до къде ще ни докарат:-) Приятно четене:

До Гьокчеада и Истанбул

част първа

От Варна към Гьокчеада

Пътуването

След кратки дебати Турция или Гърция, Гърция или Турция, в които, както обичаме да казваме с милата Жаклина, аз бях напълно независима, малката ни групичка реши да оползотвори шестте почивни дни по Гергьовден с кратко пътуване из Турция. Маршрута ни беше следния. Тръгване от Варна, през Бургас, за бързо през Одрин, един два дни на Гьокчеада. След това, Чанаккале и Троя, покрай Мраморно море и накрая Истанбул. Тръгнахме рано от Варна. В сънения празничен град се разхождаха само кучета със стопаните си. Срещата беше на Лукойл, от Варна тръгвахме, двамата с Георги, Веско и Емо.

На бензиностанцията се засякохме с друга група двуколесни пътешественици, пожелахме си леко и безаварийно пътуване и подкарахме към Бургас. Там подбрахме Калоян и Милена и продължихме за ГКПП Лесово.

Малко преди граничният пункт ни чакаше Влади, последият от нашата малка дружинка. България ни изпрати с облаци,

Турция ни посрещна

с дъжд.

Облякохме дъждобраните и продължихме към Одрин.

В Одрин,

под продължаващия дъжд хапнахме първия си, от много дюнери и подкарахме отново, за да не изпуснем ферибота на Кабатепе, с който трябваше да отидем на Гьокчеада. Преди Кабатепе пътя върви по брега на Мраморно море, но постоянният дъжд ни пришпорваше и не ни даваше възможност да се порадваме на красивите гледки. За сметка на това, стигнахме на време за ферито и след час и нещо, два бяхме вече на острова. За острова имахме един цял ден и две нощи. Рано сутринта на осми май отново се качихме на

ферибота за Кабатепе

От там, за няма и час отидохме до Ечеабат, по сух път и с приятно за каране време. От Ечеабат, отново взехме ферибот, който ни закара

през Дарданелите до Чанаккале,

вече в азиатската част на Турция.

От Чанаккале тръгнахме за Троя,

разгледахме останките на древния град и подкарахме

в посока Бурса и Истанбул.

Не се движехме по магистрала, надявахме се пътя да минава близо до морето и да е приятен за каране, но нещата не се оказаха точно така. Пътят не е особено хубав и макар и близо до морето, минава през доста промишлени райони.

За сметка на това, почти не спирахме и надвечер се оказахме на поредния ферибот, който да ни преведе през Мраморно море до

азиатската част на Истанбул

След час каране през града, спряхме да търсим хотел. Установихме се и следващите ден и половина прекарахме в Истанбул. На пети май след обед поехме отново към България.

Късно вечерта бяхме в Бургас. Пихме последния за това пътуване чай, отново ни заваля дъжд и в малките часове на нощта пристигнахме във Варна.

Остров Гьокчеада

За острова бяхме чували от наш приятел. /Неговите впечатления от острова са тук: patepis.com/Това е един от общо двата турски острова в Средиземно море. Някога е бил гръцки. В най-дългата си част е около тридесет километра. Кръстосахме го на длъж и шир, за около два часа. До сега бях виждала средиземноморски пейзаж само на лента. Там палмите растат в земята, зокумите също. Калите се гледат направо в градината, а край пътя — маслинови дървета.

Пристигнахме надвечер. Още докато стъпиш на острова имаш усещане за място, където времето тече по-бавно. Най-голямото селище на острова се казва по същия начин,

Гьокчеада

В града има няколко хотела, невисоки четириетажни сгради. Приземните етажи са гостилници или кафенета. Кълдъръмените улички ми напомниха стария Созопол. Дори и по мръкнало, градчето беше оживено, местни и гости се разхождаха по тесните улички, вечеряха в гостилниците и седяха в кафенетата и по пейките на малкия площад. В кафенето на площада до среднощ мъже, пиеха чай, говореха или просто гледаха преминаващите. На сутринта, на кръглото площадче, надзиравано от статуята на Ататюрк, мъж хранеше гълъбите, а един от тях стоеше кацнал върхи пейка и не кълвеше житото от земята с другите. Доближих го, но явно не можеше да лети. Внимателно, без дори да ме докосне си взе зърната, които му подадох и продължи спокойно да стои на пейката.

Местата, където можеш да се нахраниш,

представляват помещение, разделено на две части. Кухня и маси, отделени от плот, на който в тенджери и тави е сложена готовата храна. Някои неща се приготвят буквално пред теб. Хлябът и водата стоят на масата. За тях не се плаща, а навсякъде е много чисто.

Първата вечер се хранихме при две жени. Докато успеем да се настаним, беше станало доста късно. Вечеряхме чак в десет и докато се нахраним минаваше единадесет. Жените не спираха да работят и да подготвят храната за следващия ден.

Острова се посещава основно от българи. Известен е най-вече с възможносттта да се кара уиндсърф. Има и чудесни места за риболов. Освен градчето Гьокчеада има още няколко по-малки селища.

Йени Бадемли

е на четири километра на север. Още в началото на селището има пансиони. Двуетажни къщи, разделени на малки апартаменти. Домакините живят в някоя част от къщата. Дворът е на разположение на гостите, както и напълно оборудвана кухня. Няма нужда да споменавам, колко гостоприемни и отзивчиви са хората. Завивките в единия пансион бяха истински, ръчно изработени юргани. Не бях виждала такива, поне от петнадесет години. Меко ни предупредиха, да се събуваме в предверието.
След Йени Бадемли, почти на брега на морето е

Калекьой

Мястото е хубаво за риболов, или просто да се припичаш на камъните. От там ясно се вижда остров Самотраки. От пансиона, в който бяхме настанени се вижда крепост. Казва се Ялдъз, ако правилно съм разбрала нашия домакин.

Ешелек

е на десетина километра на юг от Гьокчеада. Квадратните двуетажни къщи с равни покриви са разположени на стръмния хълм, обърнати с изглед, към морето.

Едно от най-впечатляващте селца е

Зейтинли.

Предполагам, че името е дошло от само себе си, навсякъде растат маслинови дръвчета. Селото е гръцко, а голяма част от къщите са изоставени. На места, в кафяво-сивите им фасади зеят празни порозорци и липсват врати. На насрещната височинка, виждш, че в старите къщи все още има живот. Изглежда някак и призрачно и спокойно. Близо до него между невисоките върхове има язовир, от който на острова черпят питейна вода.

Айдънчик

е друго селище, там е „залива на сърфистите“. Имало вятър без вълни, чудесна предпоставка за уинсърфинга.

Обиколихме острова, като тръгнахме от Гьокчеада, покрай Зейтинли и Дерекьой и минахме по южната му страна. Пътят се издига и пада, следвайки възвишенията. Сред чукарите се мяркат самотни постройки. Морето ту се скрива, ту се появява, а разтителност почти няма. Хълмовете са покрити с ниски храсти. На места, където е по-равно и широко виждаш зелен килим, някаква зърнена култура. Самотни дървета, като гъби стоят сред зелените полета. В по-ниските места са маслиновите горички. С клони, корени и стебла, сякаш оплетени от въжета, дръвчетата изглеждат, като живи.

Тръгнахме си от Лазурния остров със съжаление и намерение обезателно да се върнем пак. Чакаше ни Троя.

Троя

/Хората, които не са ходили, и планират да ходят, може би не трябва да четат следващите редове./
Троя не ме грабна. Обикновено успявам да усетя духа на древните места и градове, където съм била, но тук не ми се получи. Намира на петдесет километра от Чанаккале, красив град в Азиатската част на Турция, разположен точно на Дарданелите. Самата Троя се намира на нисък хълм издихнат сред заобикалящата го равнина. Първото, което ме учуди и обърка беше, че морето се оказа доста далеч. Илиада никога не ми е била любимо четиво, а филма не съм гледала, но все имах впечатлението, че Троя е на морето. Ами, не е. В началото на парка има построен голям кон, висок, колкото три-четири етажна сграда. Далечна имитация на троянския, направена за забавление на децата и туристите, които се катереха по тесните стълбички и се снимаха, проврени през миниатюрните прозорчета.

Зад коня са останките от деветте града, съществували във времето на това място. Омировата Троя се е случила в шестият и седмият период на града. Много добре е запазен пътят, който е водел в града след една от главните му порти, амфитеатъра и една част от кула, която е покрита с огормен чадър, защото е изградена от кирпичени тухли.

На няколко места, едни зад други са разкрити крепостни стени, от различните периоди на града. На повечето руини са сложени римски цифри, показващи, от кой период на града са останките.

Преди няколко дни, се разрових в нет-а и попаднах на интригуващо описание на историята на древния град и откриването му от Хайнрих Шлиман. Ако бях прочела тези редове, преди пътуването ни, сигурно щях да погледна с други очи на това място.
След Троя, се върнахме обратно, към

Чанаккале

В града има още едно копие на троянският кон, много по-близко до това, което би трябвало да е бил оригинала.

и макет на възстановения град

Направихме малко снимки в Чанаккале,

/ Това е една от любимите ми снимки от това пътуване. /
хапнахме и потеглихме отново на път с посока Бурса и Истанбул.

Продължението:

До Гьокчеада и Истанбул (на мотор, естествено!) – част втора

Автор: Ренета Костадинова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с о.Гьокчеада – на картата:

о.Гьокчеада

Please follow and like us:
   Изпрати пътеписа като PDF   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. Златомир каза:

    Виждам познати мотори:)))
    А Троя е едно голямо разочарование-факт!

  2. Martin каза:

    Страхотно пътешествие, браво!

  1. 18.06.2009

    […] на мотора на Ренета. Тя вече ни разказа как са ходили с моторите до Гьокчеада, а днес ще продължим към Босфора. Приятно […]

  2. 22.06.2010

    […] съм чела. Докато пътуваме към Кърджали се опасявам горчивият ми опит с Троя да не се повтори, но още докато виждам в далечината […]

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.