юни 09 2009

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(4): Чикаго, Дивия запад и Mount Rushmore

Продължаваме пътуването на Христо из Щатите. Започнахме с Подготовката и съветите и проследихме първите им стъпки в Америка, бяхме с него на Ниагара и минахме през Канада.

Днес ще разгледаме Чикаго, Дивия Запад и планината Ръшмор. Приятно четене:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола

Част четвърта

Чикаго, „Дивия запад”, Mount Rushmore

Сутринта тръгваме за центъра на града и караме направо по Ogden Ave, улицата на която се намира и хотела. Тябваше да оставим колата на някой от паркингите, които си бях харесал. Намираме първия, който е на 200-300 м от спирка на метрото. В гугъла се виждаше голям паркинг от две части с някаква сграда между тях. Такъв е и в действителност. Имаше много свободни места, виждаха се паркирани само няколко коли. Спряхме близо до изхода, но реших, че трябва да попитаме все пак да не би да е забранено спирането, защото не видяхме никакви надписи.По улицата не се виждаха хора и изчакахме някой да спре на светофара до паркинга. След малко пристигна един мъж с джип, от който се разнасяше хубава музика. Оказа се, че паркинга е служебен, на полицията и той ни попита да не би вече да са ни вдигнали колата. Върнахме се бързо и се измъкнахме, а сградата по средата се оказа полицейско управление. Другите паркинги, които бях набелязал се оказаха също или служебни, или частни – на жилищните блокове, край които бяха. Върнахме се обратно и отидохме до по-далечна спирка на метрото – на празното място, на което бях видял в гугъла, че има спрени коли, почти под линиите на метрото. Там сега нямаше никой, но имаше спрели коли по улицата. Попитахме първо минаващи две млади дами дали може да оставим колата там и те отговориха утвърдително. За по-сигурно, след като паркирах, отидохме и питахме и един друг възрастен чичко, който чистеше тревата край тротоара от другата страна на улицата и той също ни каза, че няма проблем, ако оставим там колата. Беше почивен ден, след 4-ти юли и може би повечето хора, живеещи на тази улица не си бяха по къщите. Тези първи часове от престоя ни в голям град в САЩ нямаше как да не сме неуверени и притеснени. Страхувахме се много да не направим някакво нарушение от незнание, което да ни създаде излишни неприятности.

От колата до входа на метрото имаше не повече от 50-60 метра. Наоколо нямаше хора и във фоайето на метрото имаше кабинка до входните проходи и една дебеличка дама отпред, която беше служебното лице на тази спирка – “Central Park”. Отстрани бяха автоматите за билети. Пуснахме две банкноти от 5 и 1 долар за 3 билета по $2 и автомата ни „изплю” само един билет. Вероятно някъде е пишело, че не връща ресто и, следователно, каквито и банкноти да пуснеш, автоматът ги възприема като еднодоларови. Нямахме повече еднодоларови банкноти, а не се сетихме да поискаме от дамата при кабинката да ни продаде билети, което сигурно беше възможно. На повечето места, където бяхме по-късно, постъпвахме по този начин. Така е много по-практично – казваш до къде искаш да отидеш и ти дават точните билети, вместо да губиш време да разучаваш системата за купуването им. Успяхме да съберем $4 на монети за още два билета. Метрото в Чикаго се движи отвън на естакада, повдигната над улиците. Отделните линии се събират в центъра на града и там правят един кръг, като има и отделна линия само за в този кръг, така че лесно става прехвърлянето от една на друга линия. Целта ни беше началната спирка на обиколния бус, за който имахме резервирани билети. Тя беше в Милениум парк и го намерихме сравнително лесно. Една мацка ни взе резервацията и ни даде билетите и карти на маршрута на буса.

В средата – сградата „Лего”в Чикаго, която отдавна е в експлоатация, но се достроява, когато имат нужда от още етажи

Почти веднага имаше автобус и след малко бяхме в него. Успяхме да си намерим места на горния етаж. Автобусът нямаше покрив, слънцето печеше силно и беше доста горещо, но от високо всичко се виждаше много по-добре. Цялата обиколка заснех с камерата. Минахме из централната част на Чикаго. Имаше и гид, който непркъснато даваше информация за обектите покрай което минавахме.

На входа на Милениум парк

Обиколката трая повече от час и ние слязохме преди да свърши, на централната улица Michigan Ave. След малко видяхме някакво струпване на хора около една количка, с нещо като голяма пластмасова вана на нея. Едно момче раздаваше безплатно на минувачите, а и те сами си вземаха, енергийни напиткии. Бяха два вида, производство на Кока кола, добре изстудени, тъй като ваната беше пълна с лед. Народът си вземаше колкото всеки поиска. Останалата част от деня прекарахме в размотаване по Michigan Ave и центъра на града, със зяпане по магазините. Считам, че това е най-лесният и евтин начин, по който може да се почувства атмосферата на един град. В тези огромни мегаполиси има безброй музеи и всякакви забележителности, които човек може да посети само, ако разполага с повече време.

Този първи ден в Чикаго започнахме да чувстваме, че нещата не са чак толкова непознати и, че организацията на живота в града не се различава по нищо от тази в големите градове в Европа – метрото, движението по улиците, пазаруването в магазините, поведението на самите хора, които тук обаче бяха много по-любезни и добронамерени. Малко след свечеряване се придвижваме към хотела.

Вторият ден оставяме колата на същото място. В метрото се прехвърляме на „зелена” линия и слизаме близо до музея, покрай който минахме предния ден с бус-а и бяхме решили да посетим. Музеят беше нещо като природонаучен и най-интересното в него беше скелетът на динозавъра Сю, който беше сглобен в залата веднага след входа.

Динозавърът Сю

Пишеше, че това е най-големият в света, открит цял скелет на динозавър. В другите зали имаше препарирани животни от цял свят. Излязохме от музея, а навън беше страхотен пек. Слизаме пеша до крайбрежния булевард и по него минаваме край езерото, пълно с кейове, лодки и яхти. Сядаме на сянка на тревата под едни дървета и се любуваме на изгледа към езерото, приличащо на море, яхтите в него и многото народ излязъл на разходка. После минаваме покрай Buckingham Fountain – фонтанът, с който започва сериалът „Женени с деца”. В парка има някакъв празник, организиран от кметството. По центалната алея са инсталирани безброй павилиони, в които се продава само храна срещу някакви купони. По-късно виждаме и павилион, в който се продават 12 от тези купона за $8. Най-скъпото ядене беше 11 купона, което е по-малко от $8, а представляваше огромна печена пуешка кълка с много гарнитура, което беше доста евтино. Имаше много народ, насядал на постлани одеала или направо на тревата. Всичко живо ядеше, та се късаше 🙂

Фонтанът Buckingham

На изхода на парка се любуваме на голяма елипсовидна огледална сфера с форма на бобено зърно, под която можеше да се преминава. Продължаваме разходката по централните улици на града. По-късно трябваше да се придвижим към най-високата сграда в Северна Америка – небостъргачът Sears Tower, за който имахме резервация за качване преди свечеряване. До него стигнахме към 19 часа и от главния му вход ни упътиха към страничен, към който се придвижваха групи от хора. Влязохме, но не се наредихме на опашката за билети, а отидохме отпред, дето едно момче взе резервациите ни и откачи преградното въже да влезем. Това беше един от малкото случаи, когато предварително направената резервация си заслужаваше. Първо изчакахме във фоайе, докато отвориха вратите на киносалон, в който прожектираха филм за историята на сградата. След това с асансьор се издигнахме до панорамния етаж на върха на небостъргача, където залата беше с големи панорамни прозорци от всички страни, с изглед към целия град. Изчакахме да се мръкне, за да видим и нощен изглед на Чикаго. Връщаме се доста късно и по улиците, по които минаваме, отивайки към спирката на метрото, почти няма хора. И този, втори ден в Чикаго продължихме адаптирането към американската среда. Вече не ни се струваше толкова невероятно всичко, което преживявахме и свиквахме с факта, че сме тук и сме част от цялото това множество от различни хора, много от тях туристи като нас – обикновени и непретенциозни. В крайна сметка нашата цел беше да бъдем на тези места, да почувстваме атмосферата им и да видим всичко, което се вижда от пръв поглед. За Чикаго това го постигнахме!

Чикаго, вечер от височината на Sears Tower

Следващият ден ни предстоеше да изминем първия от дългите ни маршрути от над 580 мили, т.е. над 950 км. Четири мили след излизането от хотела стигаме до магистрала I-290 и по нея караме още 19 мили все из града, което тук си е „селата” край Чикаго. Накрая излизаме на магистрала I-90, по която ще караме близо 550 мили.

Излизаме от Illinois и пресичаме Wisconsin.

Тук вече сме в разпалващия всяко детско въображение район на

Дивия запад.

На границата с Minnesota минаваме край град La Crosse, в който по първоначалните планове трябваше да останем да пренощуваме. По-късно отказах нощувката там за сметка на един ден повече престой в Чикаго. С това обаче се увеличи преходът направо до селището Sioux Falls в South Dakota. При La Crosse пресякохме и река Mississippi, която тук преминава през езерото Lake Onalaska.

Малко след преминаване по мостовете над езеро-реката видяхме, че небето бързо почернява и не след дълго закапаха първите тежки капки дъжд, които за по-малко от 30 секунди се превърнаха в страхотен порой и чистачките на най-бързи обороти трудно успяваха да изчистят стъклото от потоците вода. Всички коли около нас намалиха скоростта и включиха аварийните мигачи, същото сторих и аз. Скоро колата пред нас отби в страни и спря, като остана с включени мигачи. Спрях и аз след него. Разразяваше се силна буря, а небето се тресеше постоянно от мълнии. Всички радиостанции прекъснаха предаванията си с продължителен тревожен сигнал и даваха съобщения, че в района на La Crosse се разразява силна гръмотевична буря с пороен дъжд и се призовава населението да стои далеч от прозорци и хората да се скрият по мазите, докато премине бурята. Стана страшничко! След 15-20 минути видях, че има коли, които продължават да се движат и прецених, че ще е по-добре да караме, за да излезем по-бързо от тази буря и бавно потеглих. Не след дълго се наложи да спра пак, тъй като по шосето течаха реки от вода, а евентуално загасване на колата в тая стихия щеше да е доста неприятно. Тук някъде се досетихме, че в такива бури може да се появи и торнадо, което ни стресна още повече. По едно време ми се стори, че стихията намалява и пак тръгнах, като реших да търся някакво по сигурно място за спиране. Видях, че в една отбивка има спрели два TRUCK-a /американски ТИР-ове/ и спрях между тях, като правех сметка, ако се появи такова чудо да бягаме под или в тях. Те все пак бяха сигурно убежище с масата си от по 40-50 тона. Слава Богу, това не се наложи и не след дълго се видя, че бурята постихва и можем да тръгнем. След 2-3 дни имаше съобщения по телевизията, че в този район е минало и тoрнадо, но слава Богу, това беше станало след като ние преминахме от там.

Пресичаме целия щат Minnesota и влизаме в South Dakota.

…някъде из „Дивият запад”…

През целия път караме почти право на запад през равнинен терен с много обработени ниви и плантации, а селища се виждат рядко. По-късно, за да стигнем в Sioux Falls завиваме на юг по магистрала I-29 и караме 7 мили по нея. В 20:15 ч. сме в хотела, като го намираме без проблем.Веднага излизаме, за да отидем до мол-а, за който от гугъла знаех, че е наблизо. Наистина бешe така, само че той работеше до 21 часа, а вече беше 20:55. Минахме през паркинга пред него и намерихме един отворен вход, в който влязохме само колкото да видим, че е огромен, много луксозен и на един етаж – тук вече си беше „едноетажна Америка”. Все още сме на „чикагско” време.

Този ден премина само в пътуване и ако не беше бурята, може да се каже, че съвсем добре се чувствахме през целия път. Магистралата не беше натоварена, бензиностанциите бяха на често, така че се отказах от първоначалното си намерение да купувам туба за бензин за резерва.

Следващият ден маршрутът е по-къс – около 350 мили/560 км. Хотелът, в който спахме е Rodeway Inn и е по-скоро мотел, но закуската сутринта е на ниво – има всичко. Вземаме си фактурата от рецепцията – принципът навсякъде беше да се плаща при настаняване, а фактурата се получаваше при напускане на хотела. В много редки случаи искаха да се върнат и електронните карти за отваряне на вратата на стаята, което оправдаваше този принцип, но обикновено оставяха да си ги отнесем „за спомен”. Към 9:30ч. потегляме. Излизаме лесно на магистрала I-90 и по нея ще караме на запад през целия път. GPS-ът ни погоди номер и се самоизключи и не можахме да го включим. За сега той не ни трябваше, но без него по нататък щяхме да се чувстваме изоставени. Малко преди средата на пътя пресичаме река Missouri, която също като Mississippi тук е съставена от свързани едно с друго езера и е доста широка.

Река Мисури в South Dakota

Преди да минем по един от мостовете над реката се отбихме в дясно от магистралата и се изкачихме по тесен път до едно възвишение, от където имаше хубав изглед към реката. Като спрях на паркинга видях, че под колата се образува локва, която се оказа от вода, вероятно от климатика. През целия път карахме само с включен климатик и регулирането му беше много добро. Не се бавихме много и след като направихме снимки слязохме на магистралата и минахме по един от мостовете, другият май беше със ж.п. линия. Теренът започна да става полупланински.

Пътуването не се различаваше от това предния ден и за да бъде приликата пълна, към 15:30ч., малко преди да стигнем крайната спирка за деня-градчето Rapid City, заваля силен дъжд. Но този път не беше толкова страшно и не се наложи да спираме, а и скоро след това дъждът спря. Пристигаме в 15:20ч., хотелът е Econo Lodge и е от северната страна на магистралата, градът е от южната. Намираме го лесно и ни дават стая на втория етаж. Оказа, че сме преминали в следващ часови пояс и трябва да върнем часовниците още един час назад така, че вече сме 2 часа след Ню Йорк и 9 часа след София. Поинтересувахме се дали може да се разчита, че няма да вали повече, за да отидем до

мемориала с президентите Mount Rushmore

Момичето от рецепцията ни успокои, че и да завали, няма страшно, защото това са летни дъждове, които преминават бързо. Дъждът, който ни валя беше преминал и от тук и беше мокро, но вече грееше слънце. Решихме да тръгнем веднага за мемориала и към 15ч., по „новото” време потеглихме. Макар и без GPS, смятах, че ще се оправя. Излязохме на магистралата, покарахме малко по нея и малко след това свихме към града. Rapid City е типичен град от Дивия Запад, предимно с едноетажни къщи и тук-там някоя дву или триетажна сграда. Сграда по-висока от три етажа не се виждаше. Не можахме да разберем къде е центъра на този град, а и целта ни не беше да го разучаваме. Пресякохме го без проблем и поехме по щатския път US-16 за мемориала.

Пътят, който в гугъла не изглеждаше много добър, се оказа в идеално състояние. Навсякъде пътищата, които водеха до туристически обекти бяха в много добро състояние и скоро ремонтирани – с нов асфалт и маркировка. Минаваше се през полупланинска гориста местност, като на един остър завой преди градчето Keystone минахме под един много стар изцяло дървен мост. Скоро влязохме в Keystone, красиво градче с алпийски вид – главна улица с наредени от двете й страни хубави къщи с много цветя по тях и магазинчета и заведения едно до друго. Оставихме разглеждането му за на връщане и продължихме към мемориала. Пътят започна да става по-стръмен и с повече завои, но все така хубав и разделен на две самостоятелни платна. По едно време се мернаха образите на президентите изсечени в скалите, но навсякъде имаше табели, че спирането е забранено. Пред входа за към мемориала имаше будка и бариера за плащане на паркинг- $10 и с валидност за ползване до края на годината. Паркингът е на няколко етажа, но ние не тръгнахме да си търсим мястото, а спряхме на най-горната тераса, близо до входа за мемориала.

Президентите Вашингтон, Джеферсън, Рузвелт и Линкълн

След арката на входа следваше алея със знамената на всички американски щати, а насреща се виждаха образите на президентите – Вашингтон, Джеферсън, Рузвелт и Линкълн. Алеята завършваше на горна тераса на открит амфитеатър. Долу на сцената по някое време се появи военен духов оркестър, който започна да свири маршове, а по-късно излезе артист, който изпълни някаква оперна ария на италиански. В скалите над амфитеатъра беше монументът. За слизане надолу имаше асансьор за инвалиди, но ние, естествено, слязохме пеш по алеята. В долината, в подножието на мемориала имаше изградено индианско селище с няколко индиански колиби. След това се минаваше покрай нещо като пещера /тясна дупка между скалите/, след което се излизаше в основата на мемориала. Пътеката беше дървена, с парапети и навсякъде в много добро състояние. На различни места имаше оформени площадки, от които се виждаше най-добре по един от президентите. Навсякъде имаше табла с много снимки и подробна историческа справка. Минахме по целия маршрут в подножието на мемориала.

Президентът Джордж Вашингтон

Президентът Рузвелт

На връщане видяхме и снимахме някаква непозната животинка и се забавихме така, че беше станало 18 часа и точно пред нас затвориха залата, в която бяха моделите на президентите и ателието на склуптора. Видяхме ги само през прозорците. Разгледахме и компресора, с който беше работено през 30-те години, когато е изработен мемориалът. На излизане се отбихме в магазина за сувенири. Момичето на касата като чу, че разговаряме на български ни се обади и ни каза че е украинска студентка. Имало и двама български студенти, които били на щанда със сладоледи. Това беше в съседство и двамата бяха на работа. Много се изненадаха и зарадваха след като ги разпознахме и им се обадихме. Май не бяха срещали други българи на това доста отдалечено място. Поговорихме малко с тях, че опашката за сладолед зад нас напираше и след като им пожелахме „успех” се придвижихме към изхода.

Измъкнахме се от паркинга още по светло, но не можахме никъде да спрем да направим снимки и от по далеч на монумента– навсякъде, от където той се виждаше спирането беше забранено. По обратния път нямахме проблем и още преди свечеряване стигнахме в Keystone. Първо минахме край някакъв бивак на индиански майстори на различни сувенири, а след това преминахме бавно през целия град. Спряхме на един паркинг на другия му край. Наблизо имаше „паркиран” един хеликоптер и информация за условията за ползването му. Такива хеликоптери за разходки над забележителностите имаше на много места.

Част от градчето Keystone

Повъртяхме се около паркинга и решихме да направим още една обиколка през града, за да снимаме всичко в движение. Върнахме се обратно, карах бавно и снимахме всичко с камерата. Обърнах след бивака на индианците и след бавното минаване и в обратна посока продължихме към Rapid City. В града бяхме вече по тъмно, но се оправихме сравнително лесно. Излязохме на магистрала I-90 и след малко завихме към хотела. Срещу хотела имаше голям мол, но вече беше станало след 21 часа и беше затворен. Лягаме си сравнително рано, но не можем да заспим, защото в стаята над нас се гонеха и яко тресеха тавана, нали всичко беше дървено.

Това трая до 22:30ч. когато като по команда всичко утихна. Искам да отбележа, че още от първата нощ нямахме никакъв проблем със спането във връзка с разликата във времето в тази посока, докато в обратна посока, на изток, беше значително по-трудно.

Този ден беше пълноценен – предвижихме се по маршрута на време и успяхме да посетим мемориала, така че утре щяхме спокойно да продължим към Livingston, Montana. За първи път наруших и взетото решение да не карам по тъмно. Това се случваше и доста пъти по-късно, оказа се, че е невъзможно в рамките на деня да се посети и види всичко, което сме набелязали и да стигнем по светло в хотела, просто времето не стигаше.

Продължението:

Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(5): Йелоустоун и индиански резерват>>>

Автор: Христо

Снимки: авторът

   Изпрати пътеписа като PDF   


2 коментара

2 коментара to “Обиколка на Северна Америка (САЩ и Канада) с кола(4): Чикаго, Дивия запад и Mount Rushmore”

  1. […] Продължаваме пътуването на Христо из Щатите. Започнахме с Подготовката и съветите и проследихме първите им стъпки в Америка, бяхме с него на Ниагара и минахме през Канада, както и в Чикаго, Дивия Запад и планината Ръшмор. […]

  2. Lucy Rickspoone каза:

    Zdraveite, kato chovek, koito e jivial v Shtatite 8 godini, mi beshe interesno i zabavno da cheta Vashite vpechatlenia – no triabva da Vi popravia – tova, koeto opisvate kato Div Zapad, e Srednia Zapad. Diviat Zapad ne e tam – toi e okolo New Mexico, Texas, etc!

Leave a Reply